Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nothing to Lose, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 85 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лий Чайлд. Нищо за губене
Издателство „Обсидиан“, София, 2008
Редактор: Кристин Василева
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN 978–954–769–178–4
История
- — Добавяне
72
Двамата заобиколиха комбината и стигнаха до мястото, където бяха спрели стария шевролет на Вон. Там изоставиха джипа на Търман, преместиха се в нейния пикап, прекосиха пустия паркинг и излязоха на шосето. След пет километра вече бяха в центъра на Диспеър. Продължаваше да вали. Улиците и тротоарите бяха тъмни, мокри и абсолютно пусти. Беше полунощ. Те прекосиха лабиринта от пресечки и спряха пред хотела. Фасадата му беше също толкова празна и мрачна както преди. Входът към улицата беше затворен, но не и заключен. Отвътре хотелът изглеждаше по същия начин. Отляво беше празният ресторант, отдясно — празният бар, а пред тях беше рецепцията, на която нямаше никого. Там обаче беше голямата квадратна книга с кожена подвързия, в която се записваха гостите на хотела. Лесна за хващане, за обръщане, за отваряне и за четене. Ричър посочи към последните регистрирани гости — двойката от щата Калифорния, която беше идвала преди седем месеца. Обърна книгата към Вон, така че да вижда имената и адресите им.
— Обади се да ги провериш — каза той. — И ако наистина помагат да дезертьорите, направи каквото ти казва съвестта.
— Ако?
— Мисля си, че може да се занимават и с нещо друго.
Вон се обади от мобилния си телефон, после двамата седнаха на износените фотьойли, докато чакаха да им върнат обаждането с търсената информация.
— Помощите са съвсем разумно обяснение — каза Вон. — Църквите постоянно изпращат помощи в чужбина. Както и доброволци. Обикновено са добри хора.
— Няма да споря — отвърна Ричър. — Но през целия си живот съм се занимавал с хората, които не са обикновени. С изключенията от правилото.
— Защо си толкова убеден?
— Заради заварките.
— Катинарите могат да се счупят.
— Самият контейнер беше заварен за каросерията — каза Ричър. — Контейнерите не се превозват по този начин. Трябва да могат да се вдигнат от каросерията, за да ги преместят на кораба. С кранове. Точно това е смисълът на контейнерите. Щом е заварен за каросерията, значи изобщо, не смятат този контейнер да напуска страната.
Телефонът на Вон звънна. Бяха минали три минути.
От полицейска гледна точка това беше най-хубавата страна от новите закони за борба с тероризма. Агенциите по сигурността бяха започнали да общуват активно, компютрите им бяха свързани, използваха общи бази данни. Тя вдигна и в продължение на четири дълги минути слуша отсрещната страна. После благодари и затвори.
— Не може да се изключи вероятността да помагат на дезертьорите — каза тя.
— Защо? — попита Ричър.
— Защото имат досиета, като религиозни консерватори.
— Какви по-точно?
— В Лос Анджелис имат нещо, което се казва Църквата на Апокалипсиса.
— Апокалипсисът също е свързан с края на света — каза Ричър.
Вон не отговори.
— Може би са дошли, за да привлекат Търман към общата кауза — продължи Ричър. — Може би са забелязали, че има по-специални възможности.
— Нямаше да спят в хотела. Щяха да бъдат на гости у тях.
— Не и първия път. Той все още не ги е познавал. Може би втория път. И третия, и четвъртия, може би петия и шестия. Зависи колко усилия е трябвало да положат, за да го убедят. Между първото им посещение и поръчката на ТНТ от „Киърни Кемикъл“ са минали четири месеца.
— Той каза, че е било грешка в документацията.
— А ти вярваш ли му? — попита Ричър.
Вон не отговори.
— Четири телефонни обаждания — каза той. — След тях ще знаем със сигурност.
Двамата излязоха от хотела, върнаха се в шевролета и подкараха на запад, към края на града. На пет километра оттам виждаха светлините на комбината в дъждовната нощ — бледи, синкави и далечни, замъглени от водата, която се стичаше по предното стъкло. Наоколо тегнеше мрак. Те паркираха до бордюра пред последните къщи от града. Ричър се намести на седалката и извади от джоба си мобилния телефон, който беше взел назаем. След това извади и листа, който беше взел от финансовия отдел. Списъкът с номерата на новите мобилни телефони. Хартията беше подгизнала, така че трябваше да я разгъне много внимателно.
— Готова ли си? — попита Ричър.
— Не разбирам за какво — отвърна Вон.
Ричър набра третия номер в списъка. Чу сигнала в ухото си — два пъти, четири пъти, шест пъти, осем пъти. Едва тогава му отговориха. Един познат глас измърмори нещо. Мъжки глас, съвсем нормален като височина и тембър, но малко замаян и приглушен двойно — веднъж от грамадния гръден кош и втори път от мобилната връзка.
Великанът от комбината.
— Как си? — попита Ричър. — Кога се свести?
— Върви по дяволите — отвърна великанът.
— Може и да отида, а може и не. Не съм сигурен как точно стават тези неща. Все пак вие сте специалистите по религията.
Мъжът не отговори.
— Твоят приятел също ли се свести? — попита Ричър.
Мълчание.
— Ще взема да му се обадя, за да проверя — каза Ричър.
После затвори и набра втория номер от списъка. Телефонът звънна осем пъти, после едрият мъж вдигна.
— Извинете, грешка — каза Ричър и затвори.
— Какво точно правиш? — попита го Вон.
— Как се случи нещастието с Дейвид? — попита я Ричър.
— С бомба на шосето.
— Как са я детонирали?
— Предполагам, от разстояние.
Ричър кимна.
— Най-вероятно с радиостанция от най-близкото възвишение. И така, ако Търман наистина има бомба, как ще я детонира?
— По същия начин.
— Да, но не от най-близкото възвишение. Вероятно ще иска да бъде доста по-далеч от мястото, където ще избухне. Вероятно ще иска да бъде в друг щат. Може би тук вкъщи, в Колорадо, или в проклетата си църква. Така че ще му трябва много мощна радиостанция. Дори ще му се наложи да я направи по поръчка, за да бъде сигурен в нея. А това е много работа. Ето защо предполагам, че е решил да използва готова мрежа. Например на „Верайзън“, „Ти Мобайл“ или „Сингюлър“.
— Мобилна мрежа?
Ричър отново кимна.
— Най-добрият начин. Телекомите вече са инвестирали много време и пари, за да построят надеждни мобилни мрежи. Нали си гледала рекламите по телевизията? Много се гордеят с факта, че можеш да се обадиш от всяко място на всяко друго място. Някои компании дори предоставят безплатни минути за извънградски разговори.
— И номерът е в този списък?
— Логично е — каза Ричър. — Преди три месеца едновременно са се случили две неща. Търман си е поръчал двайсет тона ТНТ и четири нови мобилни телефона. На мен ми звучи като планирано действие. Вече е имал всичко останало, което му трябва. Предполагам, че е задържал единия телефон за себе си и е дал другите два на най-близките си хора, за да разполагат със сигурна връзка помежду си, извън обичайните си отношения. А четвъртият телефон според мен е вътре в онзи контейнер, свързан с детонатора. Мобилните телефони могат да извадят съвсем приличен волтаж от батериите си. А може да са сложили и допълнителна батерия, и допълнителна външна антена. Може би една от онези антени на покрива на камиона е любителска клетъчна антена, свързана с телефона.
— И ти смяташ да се обадиш на този номер?
— Без никакво колебание — отвърна Ричър.
Той набра първия номер от списъка. Телефонът звънна, после Търман вдигна — бързо и нетърпеливо, все едно очакваше обаждането.
— Прескочихте ли стената? — попита го Ричър. — Или още сте вътре?
— Вътре сме — отвърна Търман. — Защо ни звъниш?
— Схвана ли накъде бия?
— Четвъртият телефон беше на Ъндъруд. Той умря, така че няма да вдигне. Няма смисъл да му звъниш.
— Добре — отвърна Ричър.
— Колко време ще ни държиш тук?
— Още една минута — каза Ричър и затвори.
После остави телефона на таблото на шевролета и се загледа през предното стъкло.
— Не можеш да го направиш — каза Вон. — Ще е убийство.
— Който нож вади, от нож умира — цитира Ричър. — Търман би трябвало да го знае по-добре от всеки друг. Това е цитат от Библията. Евангелие от Матея, глава двайсет и шеста, стих петдесет и втори. Посели са вятър и ще пожънат бури. Също цитат от Библията. Писнало ми е от хора, които твърдят, че живеят според Светото писание, а всъщност си избират само онези части, които ги устройват.
— Може би грешиш за него от самото начало.
— Тогава няма да има никакъв проблем. Хуманитарните помощи не експлодират. Нямаме нищо за губене.
— Да, но може и да си прав.
— В такъв случай той не биваше да ме лъже. Трябваше да си признае. Щях да го оставя да се изправи пред съда.
— Не ти вярвам.
— Няма как да ти го докажа.
— Търман не ми се стори достатъчно разтревожен отбеляза Вон.
— Той е свикнал хората да вярват на онова, което говори.
— И все пак — настоя тя.
— Търман ми каза, че не се страхува да умре. Каза ми, че ще отиде на по-добро място.
— Да, но ти нямаш право да прилагаш закона от собствено име.
— Търман не е по-добър от човека, който е взривил хъмвито на Дейвид. Дори е по-лош. Дейвид поне е бил войник. И е бил в открито поле. А Търман ще закара този камион в някой град, в който живеят деца и стари хора. Хиляди невинни граждани. И може би още хиляди, които няма да са толкова близо до центъра на експлозията, за да загинат на място. Така че още хиляди хора ще се озоват в твоето положение.
Вон не отговори.
— И за какво? — продължи Ричър. — Заради някаква глупава, извратена самозаблуда.
Вон мълчеше.
Ричър погледна последния номер в списъка. После го набра на телефона. И протегна телефона към Вон.
— Ти избираш — каза той. — Зеления бутон или червения бутон.
Вон остана неподвижна за миг. После вдигна ръката си от волана. Сгъна три пръста и палеца си. Протегна показалец. Показалецът й беше малък, тънък, елегантен, мокър и с добре поддържан маникюр. Тя го задържа неподвижно, близо до дисплея на телефона.
После натисна зеления бутон.
Отначало нищо не се случи.
Ричър не беше изненадан. Знаеше достатъчно за мобилната технология. Беше прочел дълга статия по въпроса в някакво професионално списание, което някой беше забравил в един самолет. Когато натиснеш зеления бутон, телефонът в ръката ти изпраща радиосигнал до най-близката клетка на мобилната мрежа. Телефонът все едно казва: „Здрасти, аз съм. Искам да се обадя.“ Клетката препраща искането към автоматичния контролен център на ултракъси вълни, ако счетоводителите са имали последната дума при планирането на мрежата, или по фиброоптичен кабел, ако са слушали инженерите. Автоматичният контролен център обединява в пакет всички такива искания, достатъчно близки във времето, за да пести от честотата, и предава пакета към най-близкия трансферен център на мобилната мрежа, където вече започва сериозната работа.
Някъде в този момент телефонът започва да издава сигнал за звънене. Но той не означава нищо. Пускат го за успокоение на човека, който се обажда. Всичко върви по план, но към този момент ти изобщо не си свързан с телефона, който търсиш.
През това време трансферният център идентифицира търсения номер. Проверява дали е включен, дали в момента не говорят по него и дали не е активирана услугата за прехвърляне на разговора към друг телефон. Честотните ленти, в които се осъществява самият разговор, са ограничен брой и точно поради тази причина са скъпи. Мобилната мрежа не те пуска в такава лента, докато не се увери, че има сравнително голям шанс да ти вдигнат.
Ако всичко е наред, сигналът първо се прехвърля от твоя местен трансферен център до трансферния център, който обслужва търсения номер. По фиброоптичен кабел, на ултракъси вълни или през сателит, ако разстоянието е твърде голямо. Другият трансферен център се свързва с най-близкия контролен център, а той на свой ред се свързва с най-близката клетка. Едва тогава клетката излъчва радиосигнал към мобилния телефон, който търсиш — импулс на честота от 850 мегахерца до 1,9 гигахерца, който се движи почти със скоростта на светлината в идеална сфера с нарастващ диаметър. Една наносекунда по-късно връзката най-сетне е осъществена, сигналът за звънене в ухото ти става истински и търсеният телефон започва да звъни.
Общото забавяне най-често е от порядъка на седем секунди.
Вон отдръпна показалеца си и се загледа през предното стъкло. Двигателят на шевролета работеше и чистачките се мятаха наляво-надясно. Описваха идеални полукръгове. На стъклото все още беше останало малко от защитната смола, с която го покриваха във фабриката.
Минаха две секунди.
— Нищо — каза Вон.
— Почакай — успокои я Ричър.
Минаха четири секунди.
После пет.
Двамата гледаха в далечината. Сините светлини на комбината потрепваха в мрака, накъсвани от дъждовните капки, сякаш бяха далечни звезди.
Минаха шест секунди.
После седем.
След това хоризонтът изведнъж се обля в ослепителна бяла светлина, която изпълни цялото предно стъкло и продължи да се разширява. Дъждът около нея мигновено се изпари и във всички посоки полетяха струи бял дим, все едно бяха изстреляни стотици хиляди ракети едновременно. Последва ги черна вълна от сажди, която светкавично се превърна в облак с диаметър от два километра. Облакът се пръсна, пронизван от яростни бели стрели на местата, където през него преминаваше шрапнел, нажежен до бяло, със скорост двайсет и пет хиляди километра в час.
Все още не се чуваше нищо. Имаше само ослепителна светлина и абсолютна тишина.
Ако въздухът беше неподвижен, на звуковите вълни щяха да им трябват четиринайсет секунди, за да изминат петте километра, които ги деляха от Ричър и Вон. Но въздухът не беше неподвижен. Въздухът се движеше с огромна скорост, тласкан от ударната вълна. Затова закъсня само с три секунди след светлината. Пикапът се люшна назад и се разтърси от експлозията — първо от един чист и оглушителен трясък, а после от отвъдните писъци на шрапнела и демоничното кречетало на милиони твърди отломки, които разкъсваха всичко по пътя си. Въздухът се втурна да запълни вакуума, образуван от експлозията, пикапът се люшна в обратната посока и черният облак просто изчезна, отнесен от ураганния вятър, и вече нямаше какво да се види, освен отраженията на отделни пламъци и облаците от изпаренията; и нямаше какво да се чуе, освен равномерното трополене на шрапнела, който се сипеше по земята от пет километра височина. След десет дълги секунди вече не се чуваше и това, а само търпеливото барабанене на дъжда по покрива на колата.