Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing to Lose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Нищо за губене

Издателство „Обсидиан“, София, 2008

Редактор: Кристин Василева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978–954–769–178–4

История

  1. — Добавяне

62

Вон беше облечена със същите черни дрехи, които носеше предишната вечер. Изглеждаше спокойна, неподвижна и самоуверена. И малко дистанцирана. Сякаш мислеше за нещо друго.

— Притеснявах се за теб — каза Ричър.

— Така ли? — попита Вон.

— Два пъти се опитах да ти се обадя. Тук и в колата. Къде беше?

— Къде ли не. По-добре влез.

Вон го поведе по коридора към кухнята. Всичко изглеждаше точно както преди. Чисто, подредено, с три стола на масата. На кухненския плот имаше чаша вода, а кафе-машината беше заредена.

Извинявай, че не можах да се върна веднага.

— Не се извинявай.

— Какво става? — попита Ричър.

— Искаш ли кафе?

— След като ми кажеш какво става.

— Нищо не става.

— Да бе — каза Ричър.

— Добре. Не трябваше да правим онова предишната вечер.

— Коя част от вечерта?

— Знаеш коя. Ти се възползва от мен. Започнах да се чувствам неудобно. И когато не се върна със самолета, си изключих телефона и радиостанцията, отидох с колата до Колорадо Спрингс и разказах всичко на Дейвид.

— Посред нощ?

Вон сви рамене.

— Пуснаха ме. Всъщност бяха много мили. Държаха се много добре с мен.

— И какво каза Дейвид?

— Това е жестоко — каза Вон.

Ричър поклати глава.

— Не е жестоко. Най-обикновен въпрос.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Дейвид вече не съществува. Не и такъв, какъвто го познаваш. Не и в общоприетия смисъл на думата. Ето защо ти трябва да направиш избор. Този избор не е нов. От Гражданската война насам се случват такива неща. Вече повече от сто години е имало десетки хиляди мъже като Дейвид. Значи е имало десетки хиляди жени в твоето положение.

— И какво?

— И те всички са направили своя избор.

— Дейвид все още съществува.

— В спомените ти. Но не и в света.

— Той не е мъртъв.

— Но не е и жив.

Вон не отговори. Вместо това се обърна, извади от шкафа една чаша от фин порцелан и я напълни с кафе от машината. Подаде чашата на Ричър и попита:

— Какво имаше в кашона на Търман?

— Видяла си кашона?

— Прескочих стената десет секунди след теб. Не можех да чакам в колата.

— Не съм те видял.

— Това беше планът. Но аз те видях. Видях всичко. Чух какво ти каза: „Ела с мен тази вечер.“ Сигурно те е зарязал някъде, нали?

Ричър кимна.

— Форд Шоу, щата Оклахома. Военна база.

— И ти се хвана?

— Естествено.

— Значи не си толкова умен, колкото си мислиш.

— Никога не съм твърдял, че съм умен.

— Какво имаше в кашона? — попита Вон.

— Един буркан.

— А какво имаше в буркана?

— Сажди — отвърна Ричър. — Изгорели хора. Изстъргват ги от метала.

Вон седна до масата.

— Това е ужасно — каза тя.

— Още по-зле — каза Ричър. — Сложно е.

— Как така?

Ричър седна срещу нея.

— Успокой се — каза той. — В комбината няма разбити хъмвита. Тях ги карат някъде другаде.

— Откъде знаеш?

— Хъмвитата не горят по този начин. Най-често се отварят от взрива, а хората се изсипват навън.

Вон кимна.

— Дейвид не беше изгорен.

— Така горят само танковете — продължи Ричър. — От горящ танк няма как да избягаш. От хората остават само сажди.

— Разбирам.

Ричър замълча.

— Но защо да е сложно? — настоя Вон.

— Това е само първото от серия заключения. Получава се нещо като логическа верижна реакция. Значи използваме и танкове там. Предполагам, че не е голяма изненада. Но и губим танкове, което вече е голяма изненада. Винаги сме очаквали да изгубим тежки машини, ако се сражаваме със съветската армия. Но със сигурност не сме очаквали подобно нещо, когато се сражаваме срещу някакви терористи с импровизирани взривни устройства. Значи за по-малко от четири години са се научили как да правят насочени взривни устройства, които са достатъчно мощни, за да изкарват от строя танкове на американската армия. Този факт никак не помага за рекламата на САЩ. Наистина се радвам, че Студената война свърши. Червената армия щеше да се пръсне от смях. Нищо чудно, че от Пентагона транспортират изгорелите машини в запечатани контейнери на тайно място.

Вон стана, отиде до кухненския плот и взе чашата с вода. Изля водата в мивката и я напълни от бутилката в хладилника. После отпи от нея.

— Тази сутрин ми се обадиха — каза тя. — От щатската лаборатория. В пробата от течащата вода, която им занесохме, има почти пет части ТХЕ на един милиард части вода. Това е точно на ръба, но ще стане много по-зле, ако Търман продължава да използва същите количества от съединението, както в момента.

— Може и да спре — каза Ричър.

— Защо?

— Това е последното заключение в логическата верига. Но още не сме стигнали дотам. И то е само предположение.

— Добре, какво е второто заключение от веригата?

— Какво прави Търман с разбитите танкове?

— Рециклира стоманата от тях.

— Защо от Пентагона изпращат военна полиция, за да охранява рециклирана стомана?

— Не знам.

— От Пентагона не биха го направили. Никой не се интересува от обикновена стомана. Военната полиция е тук, за да охранява нещо друго.

— Какво?

— Има само едно обяснение. Предната и страничната броня на танковете включва и дебел пласт обеднен уран, който е страничен продукт от обогатяването на естествения уран, за да се използва в ядрени реактори. Получава се невероятно здрав и плътен метал. Абсолютно идеален за броня на танк. Така че второто заключение гласи, че Търман е специалист по уран. И точно затова са изпратили военната полиция. Защото обедненият уран е отровен и донякъде радиоактивен. Следователно е от онези неща, които армията обича да държи под око.

— Колко е отровен? И колко радиоактивен?

— Екипажите на танковете не се разболяват, защото седят зад него. Но ако има взрив или ударна вълна, която да го превърне в прах или изпарения, човек може да се разболее много, ако вдиша обеднен уран или го удари шрапнел. Точно затова връщат разбитите танкове в Щатите. И точно затова са военните полицаи. Терористите могат да откраднат обеднения уран, да го натрошат на малки остри парчета и да ги сложат във взривно устройство. Получава се идеална мръсна бомба.

— И обедненият уран е тежък, така ли?

— Невероятно тежък.

— Значи ще им трябва камион, за да го откраднат. Както ти каза.

— Голям камион — потвърди Ричър.

Той отпи от кафето си, а Вон отпи от чашата с вода и каза:

— В комбината го правят на парчета. С чукове и оксижени, при което сигурно се отделят прах и изпарения. Нищо чудно, че всички изглеждат болни.

Ричър кимна.

— Точно от това умря помощникът на полицията. Нали видя симптомите? Косопад, повръщане, диария, мехури, дехидратация, спиране на вътрешните органи… Не е нито старост, нито отравяне от ТХЕ. А радиационно отравяне.

— Сигурен ли си?

Ричър отново кимна.

— Съвсем. Защото той сам ми го каза. На смъртния си одър ми каза „У“, после спря и започна отново. И каза: „Това ме уби.“ Помислих си, че е започнал изречението наново. Мислех, че обвинява мен, че съм го вкарал в болницата. Но всъщност всичко е било едно изречение. Просто е спрял, за да си поеме дъх. Искал е да каже „У, това ме уби.“ Като обяснение или може би предупреждение. Латинската буква „U“ е химическият символ на урана. Предполагам, че в металургията го наричат така. Искал е да каже, че го е убил уранът.

— Въздухът в комбината сигурно е пълен с уран — каза Вон. — А ние бяхме там.

— Спомняш ли си как светеше стената на инфрачервената камера? — попита Ричър. — Не е било топлина. А радиоактивност.