Лий Чайлд
Нищо за губене (6)

6

Общественият защитник така и не се появи. Ричър поспа два часа, после полицаят, който го беше арестувал, изтрополи по стълбите, отключи килията и му направи знак да става.

— Съдията те чака — каза той. Ричър се прозя.

— Все още не знам по какво обвинение съм арестуван. И не съм говорил с адвоката си.

— Обърни се към съда — отвърна полицаят. — Не към мен.

— Каква е тази глупава система, която си имате тук?

— Същата, която си имаме открай време.

— Мисля да си остана тук долу — каза Ричър.

— Мога да ти докарам другите трима от твоите приятели.

— Не харчи бензина. Закарай ги направо в болницата.

— Мога първо да ти сложа белезниците. И да те окова за леглото.

— Сам-самичък? — попита Ричър.

— Мога да донеса и електрошоков пистолет — продължи полицаят.

— Ти в този град ли живееш?

— Защо?

— Може някой път да ти дойда на гости.

— Не вярвам да стане — каза полицаят.

Стоеше и чакаше. Ричър сви рамене и отпусна крака на пода. Изправи се и излезе от килията. Беше му странно да върви без връзки. Докато се изкачваше по стълбите, трябваше да свива пръстите на краката си, за да не му паднат обувките. Потътри се край бюрото на първия етаж, после полицаят го поведе към втория. Това стълбище изглеждаше по-представително. На върха му имаше затворена дървена врата с две крила. До нея имаше табела на месингова поставка. Беше същата като онази в ресторанта, но на тази пишеше: „Градски съд“. Полицаят отвори лявото крило на вратата и отстъпи встрани. Ричър влезе в съдебната зала. Имаше пътека по средата и четири редици пейки за гражданите. После парапет, зад който заставаше обвиняемият, маса за прокурора и маса за защитата — всяка с по три стола. Имаше определени места за свидетелите, за съдебните заседатели и за самия съдия. Всички мебели бяха изработени от чамово дърво, покрито с тъмен лак, което беше потъмняло още повече от времето. Ламперията беше от същия материал и стигаше до три четвърти от височината до тавана. Самият таван и горната четвърт на стените бяха боядисани в кремаво. Зад мястото на съдията имаше две знамена — държавният флаг на САЩ и нещо, което сигурно беше щатският флаг на Колорадо.

Залата беше празна. Стъпките им отекваха в стените, миришеше на прах. Полицаят продължи напред и отвори парапета. Посочи на Ричър да седне на масата за защитата. Самият полицай се настани на прокурорската маса. Двамата зачакаха. После една обикновена врата в дъното се отвори и в залата влезе някакъв човек в костюм. Полицаят скочи на крака.

— Всички да станат!

Ричър остана на мястото си. Човекът в костюма се изкачи по трите стъпала до мястото на съдията и седна. Беше едър мъж, някъде над шейсет, и имаше гъста бяла коса. Костюмът му беше евтин и лошо скроен. Той взе една химикалка и отвори пред себе си голям бележник. Погледна към Ричър и попита:

— Как се казвате?

— Никой не ми е прочел правата — отвърна Ричър.

— Никой не ви е обвинил в престъпление — каза съдията. — Това не е съдебен процес.

— А какво?

— Заседание.

— За какво?

— По административен въпрос. Дежурна процедура. Но все пак трябва да ви задам няколко въпроса.

Ричър не отговори.

— Как се казвате? — повтори съдията.

— Сигурен съм, че в полицейското управление са направили копие на паспорта ми, за да ви го покажат.

— За протокола, моля.

Съдията говореше спокойно и се държеше сравнително вежливо. Ричър сви рамене и отвърна:

— Джак Ричър. Нямам бащино име.

Съдията си го записа. После си записа рождената дата на Ричър, номера на социалната му осигуровка и националността му. След това попита:

— Местоживеене?

— Нямам такова — отвърна Ричър. Съдията си го записа.

— Месторабота?

— Нямам такава — отвърна Ричър.

— Каква е целта на посещението ви в Диспеър?

— Туризъм.

— Как смятате да се издържате тук по време на посещението си?

— Не се бях замислял по този въпрос. Не очаквах сериозен проблем. Все пак не сме точно в Лондон, Париж или Ню Йорк.

— Отговорете на въпроса, моля.

— Имам банкова сметка — отвърна Ричър. Съдията си записа. После подсмръкна и прегледа бележките си.

— Какъв беше последният ви адрес? — попита той.

— ВПК — отвърна Ричър.

— ВПК?

— Военна пощенска кутия.

— Вие сте пенсиониран военен?

— Да, точно така.

— Колко време служихте?

— Тринайсет години.

— Смятано докога?

— Уволних се преди десет години.

— От каква част?

— Военна полиция.

— С какъв чин?

— Майор.

— И не сте имали постоянен адрес, откакто сте напуснали армията?

— Да, точно така.

Съдията видимо си записа някакъв хикс. Ричър видя как химикалката му се помръдна два пъти — веднъж в едната посока и веднъж в другата. После съдията попита:

— От колко време сте безработен?

— От десет години — отвърна Ричър.

— Значи не сте били на работа, откакто сте напуснали армията?

— Общо взето.

— Един пенсиониран майор не може да си намери работа?

— Този пенсиониран майор не иска да си намери работа.

— И все пак имате банкова сметка?

— Спестявания от армията — отвърна Ричър. — И допълнителни доходи от работа на парче.

Съдията си записа още един хикс. Две диагонални чертички, в едната и в другата посока. После попита:

— Къде нощувахте вчера?

— В град Хоуп — отвърна Ричър. — В един мотел.

— И багажът ви е останал там?

— Нямам багаж.

Съдията си го записа и сложи още един хикс.

— Пеша ли дойдохте тук? — попита той.

— Да — отвърна Ричър.

— Защо?

— Защото нямаше автобуси, а не можах да хвана стоп.

— Не, имам предвид защо тук?

— Туризъм — повтори Ричър.

— Какво сте чували за нашия малък град?

— Абсолютно нищо.

— И все пак решихте да го посетите?

— Очевидно.

— Защо?

— Името ми се стори интересно.

— Това не е много сериозна причина.

— Все трябва да съм някъде, нали така? Благодаря за топлото посрещане.

Съдията си записа четвърти хикс. Диагонална чертичка в едната посока, после в другата. После бавно и методично прокара върха на химикалката си надолу по списъка с въпроси — общо четиринайсет, към които беше добавил четири хикса. Накрая каза:

— Съжалявам, но според мен сте в нарушение на една от общинските наредби на град Диспеър. Опасявам се, че ще трябва да напуснете.

— Какво да напусна?

— Града.

— Каква е тази наредба?

— Против скитничество — отвърна съдията.