Лий Чайлд
Нищо за губене (35)

35

Всички военни полицаи спяха, освен двамата постови в кабината на охраната. Ричър ги видя, докато минаваше покрай тях — едри силуети в полумрака, облечени с камуфлажни униформи и бронежилетки, с гербовете на военната полиция на ръкавите, без каски. Някъде близо до пода на кабината светеше оранжева нощна светлина, така че зениците им да останат разширени и да виждат на тъмно. Стояха с гръб един към друг — единият наблюдаваше източния периметър, а другият — западния. Ричър намали, за да им махне, после отново натисна газта и пое по пътя си.

 

 

Петдесет километра по-късно широкото шосе за камиони рязко завиваше надясно и поемаше право на север през мрака, към далечната междущатска магистрала. Но старото шосе продължаваше напред — неозначено с табели и привидно безцелно. Ричър продължи по него, вместо да завие към магистралата. Там, където свършваше асфалтът, започваше стар път — толкова лош, колкото и шосето на Диспеър. Грапав и неравен, направен по най-евтиния начин — с чакъл и катран. Ричър продължи по него, между две изоставени ферми, и навлезе в някакъв пуст, призрачен свят, където отляво и отдясно нямаше нищо, а напред се виждаше само лъкатушещата сива лента и сребристите силуети на планините в далечината. В продължение на седем километра не се случи абсолютно нищо. Сякаш стоеше на едно и също място сред пустошта. После подмина самотна табела, на която пишеше „Шосе 37 за окръг Халфуей“. Два километра по-късно забеляза някакво сияние във въздуха. Изкачи едно полегато възвишение и видя, че шосето пред него се спуска надолу, където изведнъж се показа подредена мрежа от осветени улици и тъмни сгради. Още два километра по-късно подмина друга табела, на която пишеше „Град Халфуей“.

Ричър намали скоростта, погледна в огледалото за обратно виждане, отби на банкета и спря.

Градът пред него носеше подходящо име. Халфуей по средата на пътя. Поредната оптична измама на терена правеше така, че Скалистите планини отново се приближаваха. Определено изглеждаха много по-близо, отколкото преди това. Упоритите заселници, които бяха продължили след Диспеър, бяха възнаградени от пейзажа, защото шейсет и петте километра, които в действително бяха изминали, оттук изглеждаха като сто и шейсет. Към този момент обаче заселниците бяха натрупали достатъчно мъдрост и горчив опит, така че не се бяха поддали на въодушевлението и бяха нарекли следващата си спирка с предпазливото име Халфуей — може би с тайната надежда, че тази скромност ще бъде възнаградена с откритието, че градът всъщност е много след истинската среда на пътя.

Но не е така, помисли си Ричър. Шейсет и пет километра си бяха шейсет и пет километра, независимо от оптичните илюзии. Заселниците бяха изминали едва една пета от пътя до планините. От друга страна, фургоните на онези, които бяха продължили след Диспеър, очевидно бяха превозвали най-големите оптимисти, така че градът Халфуей отразяваше техния дух. Градът изглеждаше подреден, ярък и по-жизнен посред нощ, отколкото Диспеър посред бял ден. Беше презастрояван — може би няколко пъти. Не се виждаше нищо старо. Сградите, които виждаше Ричър, бяха с орнаментирани фасади от седемдесетте или стъклени фасади от осемдесетте, а не с тухлени стени от деветнайсети век. В епохата на бързия транспорт нямаше никаква основателна причина някой да избере един близък град вместо друг за инвестиции и развитие, с изключение на общия, наследствен климат на жизненост и енергичност. Диспеър беше западнал, а Халфуей беше просперирал, така че оптимистите в крайна сметка бяха победили, както заслужаваха да им се случва понякога.

Ричър се върна на пътя и бавно подкара надолу към града. Беше три и петнайсет сутринта. Имаше много осветени сгради, макар че по-малко наистина бяха отворени. На пръв поглед бяха отворени единствено бензиностанцията и едно кафене. Но градчето и окръгът носеха едно и също име, което според опита на Ричър подсказваше, че определени услуги и системи работят денонощно. Например окръжната полиция. Някъде наоколо имаше полицейско управление, в което денонощно имаше полицаи на смяна. Както и болница — с денонощна „Бърза помощ“. Сивата зона между полицията и болницата — случаите, в които „Бърза помощ“ не беше успяла да помогне, така че вече представляваха интерес за полицейското управление — се обслужваше от морга. И моргата също трябваше да работи денонощно. Всеки окръжен град, от който зависеха няколко общини, беше длъжен да осигурява определени базови услуги. В Хоуп и в Диспеър например нямаше морга. „Нямат дори хладилна камера“ — бе казала Вон. Вероятно и другите градчета наоколо бяха в същото положение. Но гадни неща все пак се случваха, а линейките трябваше да отиват някъде. Не можеха просто да оставят труповете на улицата, докато не отворят погребалните агенции на следващия ден. Поне не на теория.

Ричър заобиколи центъра на града. Моргите обикновено бяха близо до болниците, а градовете с ново строителство обикновено имаха и нови болници, които пък обикновено се строяха в покрайнините, където имаше много свободна и евтина земя. В Халфуей от изток влизаше само едно шосе, но от север и запад имаше мрежа от четири шосета. Ричър откри болницата на един километър от втората отбивка, по която излезе. Тя заемаше площ колкото цял университет — надълго и нашироко, с ниски продълговати сгради. Изглеждаше спокойно и дружелюбно, сякаш болестите и смъртта не бяха чак такъв проблем. Имаше огромен паркинг, който беше празен, с изключение на групичка очукани автомобили близо до някакъв служебен вход и една-единствена лъскава кола, паркирана на място с яростни предупредителни табели: „Паркиране само за лекари на болницата!“ От една сграда в дъното се издигаха изпарения. Ричър предположи, че там е пералнята — чаршафите и кърпите се перяха през нощта от собствениците на очуканите коли, докато човекът с лъскавата кола се опитваше да опази хората в болницата живи, така че да имат нужда от тези чаршафи и кърпи на сутринта.

Ричър заобиколи предния вход на болницата. Трябваха му не болните, а мъртвите хора и знаеше как да ги открие. През живота си беше влизал в много повече морги, отколкото в болнични отделения — в пъти повече. Моргите обикновено бяха надеждно скрити от посетителите. Въпрос на чувствителност. Често нямаха никакви табели или бяха наречени с някаква по-безобидна дума: „Специални услуги“ или нещо подобно. Но винаги бяха леснодостъпни. Линейките, които превозваха трупове, трябваше да могат да ги доставят на място.

Ричър откри моргата на Халфуей отзад, до пералнята на болницата, което според него беше добро архитектурно решение. Парата от пералнята прикриваше пушека от крематориума. Самата морга също беше ниска, широка и дълга. Имаше висока стоманена ограда, портал и кабина за охраната.

Оградата беше здрава, порталът беше затворен, а в кабината имаше пазач.

Ричър паркира отстрани, излезе от пикапа и се протегна. Пазачът го наблюдаваше. Ричър приключи с протягането, огледа се, за да се ориентира къде се намира, и тръгна право към кабината. Пазачът отвори прозорчето пред себе си и се наведе, все едно ушите му трябваше да бъдат на една линия с отвора, за да чува както трябва. Беше на средна възраст, изглеждаше жилав и вероятно беше способен, но явно нямаше големи амбиции. Не беше служител на болницата. Беше облечен с безлична тъмна униформа с пластмасова значка, сякаш купена от магазин за играчки. На значката пишеше „Охрана“. Нищо повече. Значката можеше да се използва и от някой пазач в търговски център. Може би наистина се използваше и по този начин. Може би човекът работеше на две места, за да свързва двата края.

Ричър също се наведе към отвореното прозорче и каза:

— Трябва да проверя нещо за човека, когото докараха от Диспеър вчера сутринта.

— Дежурните са вътре — каза пазачът.

Ричър кимна, сякаш току-що беше научил нещо ново и ценно, и зачака пазачът да натисне бутона, с който се отваряше порталът на моргата.

Пазачът не помръдна.

— Вие ли бяхте на смяна вчера сутринта? — попита Ричър.

— След полунощ се води сутринта — каза пазачът.

— Не, това е било през деня.

— Значи не съм бил аз — каза пазачът. — Смяната ми свършва в шест.

— Ще ме пуснете ли? — попита Ричър. — За да попитам дежурните?

— Те също се сменят в шест.

— Трябва да са записали нещо.

— Не мога — каза пазачът.

— Какво не можете?

— Не мога да те пусна — обясни пазачът. — Пускам само служители на закона. Или линейки, които доставят нови трупове.

— Аз съм служител на закона — каза Ричър. — Работя за полицейското управление в Диспеър. Трябва да проверим нещо.

— Покажи ми документи за самоличност.

— Ние нямаме кой знае какви документи за самоличност. Аз съм само помощник, не съм редовен полицай.

— Трябва да ми покажеш нещо.

Ричър кимна и извади месинговата значка на едрия водач от джоба на ризата си. Протегна я към пазача, като я държеше за иглата с палец и показалец. Пазачът я разгледа внимателно. На значката пишеше „Град Диспеър“ и „Помощник на полицията“.

— Само това ни дават — каза Ричър.

— На мен ми стига — отвърна пазачът и натисна бутона.

Включи се мотор, завъртяха се предавки и порталът започна да се отваря. Когато се отвори на метър и половина, Ричър влезе и прекоси двора на моргата, като се насочи към една локва от жълта светлина пред служебния вход с надпис „Входящи“. Влезе направо вътре и се озова в приемна, подобна на милион други приемни, в които беше влизал. Бюро, компютър, папки, купчини листа, табло за съобщения, ниски кресла за посетители. Всичко изглеждаше сравнително ново, но беше очукано от употреба. Отоплението беше включено, но въздухът беше студен. Имаше врата, която водеше към вътрешността на сградата; вратата беше затворена, но през нея се процеждаше миризма на изстудени химикали. На ниските кресла седяха двама мъже. Бяха бели, млади и слаби. Изглеждаха еднакво подходящи за физически или канцеларски труд. Изглеждаха отегчени и малко непочтително настроени, което можеше да се очаква от хора, които работят нощна смяна в сграда, пълна с добре охладени трупове. Двамата вдигнаха очи към него, донякъде раздразнени от прекъсването на рутинната вечер, но също и зарадвани, че ще има някакво разнообразие.

— Вие за какво сте? — попита единият.

Ричър отново им показа месинговата си значка.

— Трябва да проверя нещо за човека, когото докарахме вчера.

Дежурният, с когото разговаряше, присви очи към значката и каза:

— От Диспеър?

Ричър кимна.

— Труп на млад мъж. По-скоро дребен.

Единият от дежурните се избута от креслото, отпусна се зад бюрото и почука по клавиатурата, за да събуди компютъра. Другият се завъртя на мястото си, отвори една папка, облиза палец и започна да прелиства някакви листа. И двамата достигнаха едновременно до едно и също заключение. Спогледаха се и първият, който беше проговорил, каза:

— Вчера не сме получавали нищо от Диспеър.

— Сигурни ли сте?

— Ти не го ли докара лично?

— Не.

— Сигурен ли си, че е бил мъртъв? Може да са го закарали в интензивното.

— Беше мъртъв, сто процента.

— Не е при нас.

— Няма ли възможност за грешка?

— Не, никаква.

— Регистрацията ви работи на сто процента, така ли?

— Няма друг начин. В началото на всяка смяна лично проверяваме табелките с номерата на труповете и ги сравняваме с документацията. Такава е процедурата. Защото хората много се спичат, когато изчезне някой от починалите им роднини.

— Е, нищо чудно — каза Ричър.

— Така че тази вечер имаме петима души по списък и петима във фризера. Две жени и трима мъже. Нито един от тях не е млад. И нито един не е от Диспеър.

— Има ли друго място, на което може да са го откарали?

— Не и в този окръг. А в друг окръг пък нямаше да го приемат.

Дежурният натрака още няколко клавиша и отвори нов екран.

— Последният труп от Диспеър, който сме получавали, е пристигнал преди повече от една година. Трудова злополука в онзи комбинат. Доколкото си спомням, целият беше сдъвкан от някаква машина. Грозна гледка. Беше толкова разпарчетосан, че трябваше да го приберем в две чекмеджета вместо в едно.

Ричър кимна. Дежурният се завъртя с гръб към бюрото, протегна крака и се подпря на лакти зад гърба си.

— Съжалявам — каза той.

Ричър отново кимна и излезе навън, в локвата от жълта светлина. Вратата се затвори зад гърба му със съскане на хидравлика.

„Ако правиш прекалено много предположения, има опасност и двамата да станем на задници.“

В класната стая към това се добавяше и следното правило: „Винаги проверявай с абсолютна сигурност.“ Ричър прекоси двора, изчака порталът да се отвори достатъчно, мина през него и се качи в пикапа на Вон.

Беше проверил.

С абсолютна сигурност.