Лий Чайлд
Нищо за губене (10)

10

Ричър веднага слезе от пътя. В полицейското управление на Хоуп бяха познали, че ще отвърне на предизвикателството. Не беше трудно да се предположи, че в полицейското управление на Диспеър ще го преценят по същия начин. А той не искаше случайно да попадне на паркирана патрулка от Диспеър. Такава случка щеше да завърши по съвсем друг начин вместо с приятен разговор с красивата полицайка Вон.

Той се отклони на петдесет метра северно от пътя и се шмугна в храстите. Достатъчно близо, за да се ориентира накъде да върви, но достатъчно далеч, така че да остава извън периферното зрение на евентуалните шофьори. Нощта беше студена. Земята беше неравна. Вървеше бавно. Вече нямаше как да постигне седем километра в час. Никакъв шанс. Продължи да се препъва напред. Нямаше фенерче. Нарочно. Светлината щеше да му навреди повече, отколкото да му помогне. Щеше да се вижда от два километра. Щеше да бъде по-лошо, отколкото да се изкачи на някоя скала и да се провикне: „Тук съм!“

Беше изминал бавно около два километра, когато часовникът в главата му показа, че е два без петнайсет сутринта. Отново чу самолетен двигател, някъде далеч на запад; шумът прекъсваше и се разсейваше от разстоянието. Едномоторен самолет, който се снишаваше за кацане. Чесна, бийч или пайпър. Може би същият, който беше чул да излита преди няколко часа. Ричър се заслуша в шума, докато не прецени, че машината е кацнала успешно. После отново закрачи напред.

* * *

Четири часа по-късно до зазоряване оставаха около седемдесет и пет минути, а той вече вървеше успоредно на центъра на града, но на триста метра встрани от него, в храсталаците. Знаеше, че е оставил солидна диря от отпечатъци, но не му пукаше особено. Съмняваше се, че полицейското управление на Диспеър разполага със специални кучета следотърсачи или че провежда въздушно разузнаване с хеликоптери. Ако не излизаше на пътищата и тротоарите, все едно беше невидим за тях.

Продължи още петдесет метра на север, долови присъствието на поредната канара с размерите на лодка и се сниши зад нея. Все още беше студено. Той разопакова нещата си, пи вода и изяде едно шоколадче. След това отново ги опакова, изправи се и се обърна да разгледа града. Скалата му стигаше до гърдите, така че той се подпря на лакти върху нея и отпусна брадичката си на свитите юмруци. Отначало не видя нищо. Само неподвижен мрак и скрити отблясъци от светещи прозорци. По-далеч се различаваха още светлини и се долавяше още някакво движение. Предположи, че там е жилищният район на града — южно от центъра. Сигурно имаше къщи и жилищни блокове. Може би и каравани. Хората ставаха, за да отидат на работа.

Десет минути по-късно забеляза фарове, които идваха от север. Две, после три двойки фарове. Светлината им се стрелкаше по пресечките, отскачаше и се снишаваше, и хвърляше дълги сенки точно срещу него. Ричър остана на мястото си, като продължи да наблюдава. Фаровете спряха за малко на главната улица, после завиха надясно — с гигантски завои под прав ъгъл. След тях се появиха още. Скоро всички пресечки ярко се осветиха от дълги колони от превозни средства. Все едно зората идваше от юг, а не от изток. Имаше комбита, пикапи и стари модели джипове. Всички караха на север към главната улица, спираха и завиваха на запад — към мястото, където според разказа на Вон беше комбинатът за рециклиране.

Град — собственост на компанията.

Шест часът сутринта.

Хората на Диспеър отиваха на работа.

Ричър ги последва пеша — на четиристотин метра северно от пътя. Препъваше се в спечените храсти, за да се движи успоредно на шосето. Придвижваше се горе-долу с пет километра в час. Те се движеха с повече от петдесет километра в час. И все пак минаха десет минути, докато всички го подминат. Колоната беше много дълга. Най-сетне и последният пикап го изпревари и Ричър проследи червената колона от стоп-светлини. На два километра пред него хоризонтът беше осветен от гигантски блясък. Не беше зората. Тя се падаше зад гърба му, на изток. Блясъкът на запад идваше от индустриални светлини. Светлините бяха подредени във великански правоъгълник, вдигнати на високи колони, и обграждаха някакво огромно пространство. Изглеждаше поне километър и половина на дължина. И почти километър на ширина. Вон беше казала: „Най-големият комбинат за преработка на метали в щата Колорадо.“

Няма майтап, помисли си Ричър. На мен ми се струва най-големият в света.

В заревото се носеше бяла пара и мръсен черен дим. Когато стигна дотам, дългата колона от коли се раздели наляво и надясно и хората паркираха един до друг в спретнати редици — на цели декари утъпкана земя. Фаровете им завиха, подскочиха и после угаснаха — два по два. Ричър отново се скри — на четиристотин метра северно от портала. Проследи как хората влязоха вътре в дълга колона, понесли кутиите си за обяд. Порталът беше тесен. Беше за работниците, а не за камионите. Ричър предположи, че входът за камионите е от другата страна на комбината, по-близо до шосетата, които водеха към магистралата.

Небето зад него просветляваше. Започваха да се различават подробностите от пейзажа. В най-общ смисъл земята изглеждаше равна, но по-отблизо беше нашарена с достатъчно малки хълмове, падини и канари, зад които да се прикрива. Почвата беше песъчлива и светлокафява. Тук-там имаше сухи храсти. Никъде не се виждаше нищо интересно. Нищо, което да привлича туристи. Не ставаше за пикник. Ричър не очакваше компания през този ден.

Когато и последният работник влезе вътре, порталът се затвори. Ричър отново пое напред, като описа широк завой на северозапад — продължаваше да се крие, но вече търсеше по-високо място. Комбинатът за преработка на метали наистина беше гигантски. Беше обграден с безкрайна стена от заварени метални пластини, боядисани в бяло. На върха на стената беше заварен непрекъснат хоризонтален цилиндър, широк два метра. Беше невъзможна за преодоляване. Като в затвор с максимално строг режим. Първоначалната оценка на Ричър за размерите на това място се оказа доста консервативна. В действителност комбинатът изглеждаше по-голям от целия град. Като опашка, която размахва кучето, вместо обратното. Диспеър не беше град, в който имаше завод. Беше завод, към портала, на който бяха пристроени общежития.

Вътре работата започваше. Ричър чу ръмженето на тежки машини и дрънченето на метал по метал и видя отблясъците и искрите на оксижени. Заобиколи целия комбинат чак до северозападния ъгъл — петнайсет минути бърз ход, все така на четиристотин метра дистанция. Оттук се виждаше и входът за камионите. Част от западната стена беше отворена. От нея до хоризонта имаше широко шосе. Шосето изглеждаше гладко и солидно. Построено така, че да издържа тежки камиони.

То определено представляваше проблем. Ричър искаше да продължи обиколката в посока, обратна на часовниковата стрелка, така че в някакъв момент трябваше да го пресече. Така щеше да се разкрие. Тъмните му дрехи щяха да се виждат на изгряващото слънце. От друга страна, кой точно щеше да го види? Предполагаше, че полицаите от Диспеър си стоят в града, на изток от комбината. А той не очакваше в самия завод да има охранителни екипи, които да патрулират по периметъра.

И все пак след малко видя точно това.

Докато наблюдаваше портала от четиристотин метра разстояние, от него излязоха два бели шевролета тахо. Джиповете се отдалечиха на петдесет метра по шосето, после завиха встрани от него — единият наляво, другият надясно, по утъпканите коловози, които бяха очертали при безброй предишни обиколки. Бяха с високо окачване, големи гуми с бели шарки и черен надпис „Охрана“ на вратите. Караха бавно, някъде с двайсет километра в час — единият в посока на часовниковата стрелка, другият обратно, сякаш възнамеряваха да обикалят завода през целия ден.

Ричър се сниши и отстъпи още сто метра. Намери си подходяща скала и се скри зад нея. Шевролетите се движеха по периметъра, някъде на петдесет метра от стената. Ако целият комбинат беше дълъг почти два километра и широк почти километър, всяка обиколка излизаше почти шест километра. Ако се движеха с двайсет километра в час, за всяка обиколка им трябваха малко повече от десет минути. Тъй като имаше два джипа, които обикаляха в противоположни посоки, всяка една точка от периметъра щеше да остава без наблюдение в продължение на малко повече от пет минути. Само толкова. И то ако двете машини наистина се движеха с еднаква скорост.

Но Ричър мразеше да се връща.

Затова продължи право на запад, като се придържаше към падините и се криеше зад канарите. Десет минути по-късно земята отстъпи място на разчистения терен, където беше построено шосето. По-близката страна беше широка около десет метра — утъпкан пясък, нашарен с бурени. Самото шосе беше широко около петнайсет метра. Две платна, разделени от яркожълта линия. Гладък асфалт. По-далечната страна също беше широка около десет метра.

Значи общо трийсет и пет метра.

Ричър не беше спринтьор. Като бегач беше доста бавен. Най-доброто му постижение в бързото бягане беше съвсем малко по-бързо от бърз ход. Той приклекна на изток от последната възможна скала, зад която можеше да се скрие, и зачака шевролетите.

Всъщност идваха много по-нарядко, отколкото беше пресметнал. Интервалите бяха по-скоро десет минути, отколкото пет. Беше необясним, но полезен факт. От друга страна, по самото шосе също беше започнало да излиза движение. Ричър трябваше да го предположи. Най-големият комбинат за рециклиране на метали в щата Колорадо очевидно имаше нужда от материали, с които да работи, и на свой ред произвеждаше други материали. Нямаше как да изравят металите направо от земята и после да ги заравят пак там. Не, докарваха скрап с камиони, а после откарваха металните сплави с други камиони. Доставяха им големи количества скрап, а те произвеждаха големи количества метални сплави.

Малко след седем часа сутринта един огромен товарен камион излезе с ръмжене от портала и се качи на шосето. Беше с регистрационни номера от щата Индиана и беше натоварен с блестящи стоманени плочи. Не беше изминал и сто метра, когато се размина с друг камион, който отиваше към комбината. Този беше с регистрационни номера от щата Орегон и караше смачкани коли десетки автомобили с олющена на пластове боя. През това време от комбината излезе една цистерна с канадски регистрационни номера и се размина с камиона от Орегон. После пък се появи шевролетът, който се движеше обратно на часовника, прекоси шосето напряко и продължи по коловозите. Три минути по-късно мина и неговият колега, който се движеше по часовниковата стрелка, и продължи в обратната посока. Още един камион излезе от комбината, а друг влезе в него. Ричър видя на два километра на запад трети камион, който се приближаваше, като се поклащаше и блестеше в сутрешната мараня. Далеч зад него се виждаше четвърти.

Движението беше натоварено като на Таймс Скуеър в Ню Йорк.

В самия комбинат пълзяха огромни електротелферни кранове и навсякъде се посипваха водопади от искри. Надигаше се черен дим, а от пещите яростно бълваше жега на вълни, които разкривяваха въздуха. Чуваха се приглушени шумове — тракане на хидравлични чукове, дрънчене на метални пластини, разкъсване на метал и дълбоки, звучни удари, като от гигантска наковалня.

Ричър пи още вода и изяде още едно шоколадче. След това затвори найлоновата си торба, изчака шевролетите на охраната да минат още веднъж, изправи се и просто прекоси шосето, без да бърза. Мина на по-малко от четирийсет метра от два камиона — единият се движеше към комбината, а другият в обратната посока. Беше приел риска да го забележат. От една страна, всъщност нямаше избор. От друга страна, според Ричър шансовете нещо да се случи, след като го видят, намаляваха в геометрична прогресия. Дали шофьорът на камиона щеше да каже на някой шеф от комбината, че е видял пешеходец на пътя? Дали шефът щеше да се обади на охраната? Дали охраната щеше да се обади на градската полиция?

Не беше много вероятно. А дори да станеше така, щеше да им трябва известно време, за да реагират. Ричър щеше да потъне в храстите много преди да се появи патрулката. А патрулката не можеше да кара извън пътя. Колкото до шевролетите, те се придържаха към собствените си коловози.

Значи рискът не беше чак толкова голям.

Ричър продължи до мястото, където отново се появяваха скали, падини и възвишения, и тръгна на юг покрай дългата страна на комбината. Стената продължаваше. Беше висока около четири метра и изглеждаше направена от покриви на стари автомобили. Всяка отделна пластина беше малко издута навън. В резултат цялата стена изглеждаше така, все едно имаше подплънки. Цилиндърът на върха, който беше с диаметър два метра, изглежда, беше произведен от същия материал — металните пластини бяха оформени с гигантски преси, за да се получи необходимият контур, а после бяха заварени помежду си. Накрая цялата конструкция беше боядисана със спрей в ослепително бяло.

Ричър измина цялата дължина на комбината за двайсет и шест минути — значи беше почти два километра. Когато стигна до далечния югозападен ъгъл, той разбра и защо шевролетите бяха толкова бавни. Защото там имаше още една зона. Още един гигантски правоъгълник. Със същите размери. Беше построена по оста североизток-югозапад, не съвсем като първата. Северозападният й ъгъл беше някъде на петдесет метра от югозападния ъгъл на комбината. Следите от гумите показваха, че шевролетите обикалят и около нея, като минават през петдесетметровото пространство между двете промишлени зони в гигантска, разкривена осмица.

Ричър изведнъж се почувства разкрит. Позицията му беше добра по отношение на първата зона. Но не беше добра по отношение на втората. Шевролетът, който се движеше по часовниковата стрелка, щеше да мине между двете, да направи широк завой и да мине доста близо до него. Ричър започна да отстъпва на запад, като търсеше някоя ниска скала. Успя да стигне до средата на една плитка падина, нашарена с храсти.

После чу шума от автомобилни гуми по пясъка.

И се просна по очи на земята.