Лий Чайлд
Нищо за губене (12)

12

Ричър залитна напред, но някакъв примитивен инстинкт го накара да избегне падането върху нещото, в което се беше спънал. Затова ритна във въздуха, прибра главата си към гърдите и се завъртя през рамо, като джудист. Приземи се по гръб, като си изкара въздуха и се удари в някакви остри камъни — един под рамото и друг под хълбока. Полежа неподвижен за момент, после се претърколи по лице, изправи се на колене и се завъртя така, че да се обърне в посоката, от която беше дошъл. Накрая широко отвори очи и се вторачи в мрака.

Беше прекалено тъмно, за да вижда.

И нямаше фенерче.

Той пропълзя напред на колене и една ръка. Беше протегнал другата пред себе си, свита в юмрук. Бавно измина един метър, докато ръката му спря в нещо.

Беше меко.

Но не беше козина.

Беше плат.

Ричър разпери пръсти. Леко ги сви. Разтърка наляво-надясно с върховете на пръстите си. Стисна.

Беше крак. Ръката му беше стиснала човешки крак. Не можеше да сбърка дебелината и формата на бедрото. Усещаше колянното сухожилие под пръстите си и дългия мускул отзад на бедрото — под палеца. Платът беше тънък и мек. Най-вероятно памучен плат, който беше носен дълго и беше пран много пъти. Може би стари работни панталони.

Раздвижи ръка наляво и намери сгъвката на коляното. Човекът лежеше по очи. Ричър промуши палеца си под крака, докато не намери капачката на коляното. Беше забита в пясъка. Той премести ръка на метър и петдесет надясно, докато не достигна до ключицата. Пропълзя с пръсти до врата, намери ямката зад ухото и самото ухо.

Нямаше пулс.

Плътта беше студена. Също толкова студена, колкото нощният въздух.

Под ухото намери яка. От плетена материя, малко грапава. Може би спортна риза. Той пропълзя още по-близо на колене и отвори очите си толкова широко, че мускулите на лицето го заболяха.

Но беше прекалено тъмно, за да види нещо.

Имаше пет сетива. Беше прекалено тъмно, за да види нещо, и не се чуваше нищо. Ричър нямаше никакво намерение да опитва нещо на вкус. Значи му оставаха обонянието и осезанието. Миризмата беше доста неутрална. Ричър беше усещал миризмата на повече мъртви организми, отколкото повечето хора. Но тази не беше особено отблъскваща. Мръсни дрехи, застояла пот, изгоряла на слънцето кожа и съвсем слаба следа от метан — от разлагането на трупа. Не се долавяше изпразнен пикочен мехур или дебело черво.

Нито кръв.

Нито парфюм, нито одеколон.

Миризмата не носеше никаква полезна информация.

Значи оставаше осезанието. Ричър включи и двете си ръце в претърсването и започна с косата. Не беше нито дълга, нито къса и беше разрошена. Може би четири-пет сантиметра. Гъста и чуплива. Коса на бял човек. Нямаше как да определи цвета. Под косата имаше малък правилен череп.

Мъж или жена?

Ричър прокара палеца си по дължината на гръбнака. Не усети закопчалка на сутиен под ризата, но това не означаваше нищо. Той опипа задната част на ребрата като слепец, който чете брайловата азбука. Скелет с тънки кости и ясно изразен гръбнак, леки и жилави мускули. Тесни рамене. Или беше слабо момче, което допълнително беше отслабнало, или беше жена в много добра форма. От онези жени, които участват в маратони или правят преходи с колело по двеста километра.

Е, кое от двете беше?

Има само един начин да се провери.

Ричър напипа гънките на дрехите на хълбока и рамото и завъртя тялото настрани. Беше доста тежко. От разстоянието между ръцете си предполагаше, че човекът е висок някъде сто седемдесет и два сантиметра, а тежеше към шейсет и четири килограма, значи беше по-вероятно да е мъж. Жена, която участва в маратони, щеше да бъде много по-лека — някъде четирийсет и осем килограма. Без да изпуска гънките на дрехите, Ричър завъртя трупа и го отпусна по гръб. После отново разпери пръсти и продължи претърсването от главата.

Със сигурност беше мъж.

Челото беше кокалесто и ръбато, а по брадичката и горната устна беше набола четиридневна брада. Бузите и гърлото бяха по-гладки.

Значи млад мъж, почти момче.

Скулите бяха ясно изразени. Очите бяха твърди и сухи — като топчета за игра. Кожата на лицето беше твърда и стегната. По нея бяха останали песъчинки, но не много. Кожата беше прекалено суха, за да ги задържи. Устата също беше суха — и отвътре, и отвън. Сухожилията на врата се усещаха ясно. Бяха опънати като струни. Никъде не напипваше подкожни мазнини. Почти не се усещаше плът.

Ричър си помисли, че човекът не беше приемал храна и вода дълго време, преди да умре.

Спортната риза имаше две копчета на яката и двете бяха разкопчани. Нямаше джоб на гърдите — само малко лого, избродирано от лявата страна. Под него се усещаше тънък мускул и твърди ребра. Панталоните бяха хлабави на кръста. Нямаше колан. Обувките бяха някакви маратонки с дебел език и плътни, абсорбиращи подметки.

Ричър избърса ръце в собствените си панталони и отново започна да опипва трупа от краката нагоре, като търсеше рана. Работеше като съзнателен служител на летище, който проверява съмнителен пътник. Опипа цялото тяло отпред, после отново го обърна по очи и провери отзад.

И не откри нищо.

Нямаше никакви разрези, рани от изстрел, засъхнала кръв, подутини, кръвонасядания или счупени кости.

Ръцете бяха малки и доста деликатни, но мазолести. Ноктите бяха грапави. Нямаше пръстени. Нито на кутрето, нито пръстен от гимназията, нито брачна халка.

Ричър провери джобовете на панталона — два отпред и два отзад.

Нямаше нищо.

Нито портфейл, нито монети, нито ключове, нито телефон. Абсолютно нищо.

Ричър се отпусна на пети и вдигна поглед към небето, като мислено приканваше някой облак да се отдръпне и да пропусне малко лунна светлина. Но нищо не се случи. Нощта си остана все така тъмна. Ричър беше вървял на изток, когато се беше спънал, а после се беше обърнал. Значи в момента гледаше на запад. Той се изправи. Обърна се на четвърт оборот надясно. Сега гледаше на север. Бавно тръгна напред, като правеше малки крачки и се концентрираше върху правата линия. Наведе се, размаха ръце над земята и напипа четири камъка, големи колкото топки за бейзбол. Отново се изправи и продължи — пет метра, десет, петнайсет, двайсет.

Накрая намери пътя. Храсталаците и неравната земя отстъпиха място на чакъла, покрит с асфалт. Ричър напипа ръба на шосето с върха на обувката си. После се наведе, подреди три от камъните в триъгълник и сложи четвъртия на върха, като миниатюрна могила. След това внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и тръгна обратно, като броеше крачките си. Пет метра, десет, петнайсет, двайсет. Ричър спря, приклекна и опипа земята пред себе си.

Нищо.

Той пропълзя напред с разперени ръце, като опипваше земята, докато дясната му ръка не попадна на рамото на трупа. Ричър спря и погледна небето. Облаците бяха все така плътни.

Нищо повече не може да се направи.

Ричър отново се изправи, обърна се наляво и продължи напред, обратно към Хоуп, като се препъваше в тъмното.