Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Shot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Един изстрел

Издателство „Обсидиан“, София, 2005

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

ISBN 954–769–101–5

История

  1. — Добавяне

6

Ричър се изкачи с асансьора до последния етаж на черната кула и оттам по служебното стълбище излезе на терасата на покрива. Металната врата извеждаше до противопожарния резервоар и помещението с асансьорните механизми. Покривът беше застлан с посивяла от времето битумна мушама, поръсена с чакъл. Сградата беше на петнайсет етажа, което не беше кой знае какво за среден американски град. За Индиана обаче това сигурно беше най-високата точка в целия щат. На юг се виждаше реката. На югозапад — разклонът на магистралата. Той пристъпи до северозападния ъгъл на покрива. Силен вятър брулеше лицето и прилепваше ризата до тялото му. Точно под него надлезът завиваше покрай библиотеката и кулата и продължаваше право на изток. Далеч назад към хоризонта щатското шосе продължаваше на север, където на около три километра имаше нова детелина, едва различима в маранята. От детелината се отклоняваше дълъг прав път, който водеше към него. Той се постара да го запечата в съзнанието си, понеже точно този път му трябваше.

Слезе обратно до фоайето, излезе навън и тръгна пеша. На нивото на улицата въздухът беше неподвижен и сух. Той пое на северозапад, подминавайки през една пряка бара с телевизорите. Пътят беше прав и широк. С четири ленти. След центъра от двете му страни се точеха малки, неугледни заведения. Оръжеен магазин с тежки решетки на витрините. Бръснарница с надпис: Всяка услуга — 7 долара. Старомоден мотел с голям вътрешен двор, навремето маркирал края на града. Пресече една наскоро асфалтирана улица, след която парцелите постепенно започнаха да стават по-големи, а сградите по-нови. Новопостроен търговски район. Без къщи за събаряне, без наематели и наследници. Доскоро девствена земя, сега асфалтирана и застроена.

Ричър продължаваше да крачи напред и след около километър и половина подмина закусвалнята с гише за автомобилисти. После магазин за гуми. Четири нови радиални — 99 долара! После сервиз за смяна на масло и шоурум за малки корейски автомобили. Най-добрите гаранции в Америка! Ричър крачеше, вперил поглед напред, понеже имаше чувството, че скоро ще стигне.

Ти да не си проститутка?

Нищо подобно! Работя в магазина за авточасти.

Не в магазин за авточасти. В магазина. Сигурно единственият в града. Или със сигурност най-големият. Който би могъл да се намира единствено на тази широка улица с автосервизи, магазини за гуми и шоуруми за евтини коли. Каквато има във всеки град, и то винаги до детелината на близката магистрала. Всеки град е различен посвоему и все пак всички градове си приличат.

През следващите десет минути мина покрай огромен автосалон на „Форд“ с около хиляда нови пикапи, наредени в редица с повдигнати на метални рампи предни колела. Над тях на стоманени въжета се полюляваше гигантски балон във формата на горила. От въжетата се развяваха триъгълни найлонови флагчета. Зад новите пикапи се виждаха стари, вероятно изкупени на частична замяна. Ричър се оглеждаше за нови постройки. Зад двора на автосалона се виждаше тесен път за пожарни коли.

А след него — магазин за авточасти.

Беше част от верига — ниска, продълговата сграда, чиста и подредена. С прясно асфалтиран паркинг и настойчиви рекламни надписи по витрините, подканващи посетителите да си купят евтини маслени филтри, евтин антифриз, накладки за спирачки с гаранция, издръжливи акумулатори. Паркингът беше запълнен около една четвърт. Имаше ударени хонди с дебели ауспуси, сини крушки на фаровете и гуми с лети джанти. Имаше окуцели пикапи с разбити амортисьори. Грохнали американски седани по на четири-петстотин хиляди километра. А отстрани, далеч от останалите, една до друга стояха две самотни коли. На персонала, каза си Ричър. Явно не им беше разрешено да паркират на двете шефски места в средата, но се бяха погрижили возилата да са им близко, че да ги наглеждат през прозорците. Едната кола беше четирицилиндров шевролет, а другата — малък джип тойота. Върху престилките на шевролета имаше залепени никелирани силуети на полегнали жени, което означаваше, че тойотата е на червенокосата. Това заключи Ричър.

Той влезе вътре. Лъхна го хлад от климатика и остра миризма на химикали. Из помещението се мотаеха половин дузина клиенти и оглеждаха стоките. На стойки в предната част на магазина бяха провесени неща от стъкло и хром. Разни лъскави аксесоари за маниаци, помисли си Ричър. В задната имаше стелажи с други неща в картонени кутии. Дискове за съединители, спирачни накладки, маркучи за радиатори. Части. Ричър никога не беше сменял част на кола. В армията си имаше хора за тази работа, а откакто се бе уволнил, никога не беше притежавал кола.

Между лъскавите дрънкулки на стойките и прозаичните стоки в картонените кутии се намираше заградено пространство с четири щанда, наредени в правоъгълник. По плотовете имаше касови апарати, компютри и дебели справочници. Зад един от компютрите стоеше висок младеж на двайсет и нещо. Ричър не беше го виждал преди. Не беше от ония петимата в бара. Просто младеж. Имаше вид на дребен началник — салонен управител или нещо такова. Беше с червен работен гащеризон. Хем практична дреха, хем му придаваше вид едва ли не на механик от Формула 1. Изглеждаше компетентно и многообещаващо, като човек, способен веднага да откликне и да реши всеки възникнал технически проблем. Да, това беше салонният управител, заключи Ричър. Не собственикът. Собственикът на такъв магазин не би идвал на работа с четирицилиндров шевролет. Името на младежа беше избродирано от лявата страна на гърдите: Гари. Отблизо Гари изглеждаше кисел и неуслужлив.

— Трябва да говоря със Санди — каза Ричър. — Червенокосата.

— Отзад в офиса е — отвърна Гари.

— Сам ли да вляза, или ще ми я извикаш?

— По какъв въпрос?

— По личен.

— Тя е тук, за да работи.

— Има правен проблем.

— Да не сте полицай?

— Сътруднича на един адвокат.

— Ще трябва да покажете документ за самоличност.

— Не, Гари. Не трябва да ти показвам нищо. Просто иди и извикай Санди.

— Не мога. Днес сме в намален състав.

— Обади й се по телефона. Или й звънни на пейджъра.

Младежът на име Гари се изправи. Но не тръгна за никъде. Не помръдна от мястото си. Ричър вдигна рамене, заобиколи щанда и се запъти към вратата, на която пишеше Вход забранен. Сигурно това е кабинетът или кухничка за персонала, каза си Ричър. В магазин като този всичката стока беше изложена, та нямаше нужда от склад. Ричър знаеше как функционира модерният търговски обект. Достатъчно беше прочел по въпроса в разни вестници, забравени по седалките на автобусите.

Беше наистина кабинет — малък, може би три на три метра, в центъра на който имаше голямо бюро с плот от бял ламинат, покрит с отпечатъци от мазни длани. Зад него беше седнала Санди, с червен работен комбинезон. Нейният изглеждаше много по-добре от този на Гари. Беше го пристегнала с колан около талията. Ципът беше смъкнат двайсетина сантиметра надолу. Името й беше избродирано от лявата страна, също като на Гари, но в нейния случай изнесено далеч напред от торса. Ричър си помисли, че ако той беше собственик на магазина, Санди щеше да работи отпред с клиентите, а Гари в кабинета. Дума да няма.

— Ето че пак се срещаме — каза той.

Санди вдигна очи и го погледна. Не каза нищо. Обработваше фактури. Пред нея имаше две купчинки фактури — лява и дясна. Фактура имаше и в ръката й, замръзнала по средата на пътя от лявата към дясната купчинка. На Ричър му се стори по-дребничка, отколкото я бе запомнил. Някак по-тиха, по-невзрачна. Умърлушена.

— Трябва да поговорим — каза той. — Не мислиш ли?

— Много съжалявам за станалото — каза тя.

— Не се извинявай. Не се чувствам обиден. Искам само да знам как стана всичко.

— Не знам как стана.

— Знаеш, Санди. Нали беше там.

Тя не отговори. Постави фактурата върху дясната купчинка и я подравни с пръсти.

— Кой го организира?

— Не знам.

— Поне знаеш кой ти е казал какво да правиш.

— Джеб — каза тя.

— Джеб?

— Джеб Оливър — каза тя. — Работи при нас. Понякога излизаме след работа.

— Тук ли е днес?

— Не, днес не дойде.

Ричър кимна. Гари му беше казал: Днес сме в намален състав.

— Снощи видяхте ли се? След случката?

— Не, аз побягнах.

— Къде живее?

— Не знам. Живее с майка си някъде. Не го познавам отблизо.

— И какво ти каза?

— Че иска да му помогна за нещо, което е намислил.

— Забавно ли ти се стори?

— В понеделник вечер всичко се струва забавно на едно момиче в град като тоя. Дори да гледаш как капе мивката е забавно.

— Колко ти плати?

Тя не отговори.

— Такова нещо никой не прави безплатно — каза Ричър.

— Сто долара — отвърна тя.

— А на останалите четирима?

— И на тях по толкова.

— Какви бяха те?

— Приятели. Негови.

— Кой го измисли? Това, да се правите на братя и сестра?

— Идеята беше на Джеб. По план ти трябваше да почнеш да ме опипваш. Само дето не стана по план.

— Но ти импровизира доста добре.

Тя се поусмихна, сякаш извънредно рядко получаваше подобна похвала за лично постижение.

— А откъде разбра как да ме намериш? — попита Ричър.

— Разхождахме се с пикапа на Джеб. Мотаехме се безцелно насам-натам. Всъщност повечето време стояхме на едно място. И изведнъж някой му се обади по телефона.

— Кой му се обади?

— Нямам представа.

— Дали приятелчетата му са наясно?

— Едва ли. Джеб обича да знае повече от останалите.

— Не би ли ми заела колата си?

— Колата ми ли?

— Трябва да открия Джеб.

— Но аз не го знам къде живее!

— Остави това на мен. Трябва ми кола.

— Хм, знам ли…

— Не се бой, имам години за шофьорска книжка. Имам години и за доста други неща. В някои от които съм много печена.

Тя отново се поусмихна, понеже Ричър цитираше думите й от предишната вечер. Отмести поглед встрани, после отново се обърна и го загледа — плахо, но с любопитство.

— Добра ли бях снощи? — запита тя. — Искам да кажа, сполучливо ли го изиграх?

— Беше страхотна! — каза Ричър. — Нещо бях угрижен, иначе замалко щях да зарежа футбола.

— За дълго ли ти трябва колата ми?

— Голям ли е тоя град?

— Не особено.

— Ами тогава не за дълго.

— За важна работа ли ти трябва?

— Ти си получила сто долара. Приятелчетата на Джеб, и те по толкова. Дотук петстотин. Предполагам, че самият Джеб е прибрал поне още толкова. Някой му е платил хиляда долара, за да ме прати в болница. Значи работата не е маловажна. Поне за мен.

— Що ли ми трябваше да се замесвам…

— Всичко се размина.

— Заплашва ли ме нещо? — попита тя.

— Може би — отвърна Ричър. — А може би не. Виж какво, да се разберем така. Ти ми услужваш с колата си и аз забравям всичко.

— Обещаваш ли?

— Все едно нищо не е било — каза Ричър.

Тя се наведе и вдигна чантичката си от земята. Порови в нея и измъкна връзка ключове.

— Тойота е — каза тя.

— Знам — отвърна Ричър. — В края на паркинга, до шевролета на Гари.

— Как разбра? — изуми се тя.

— Интуиция — каза той.

Взе ключовете, затвори вратата след себе си и тръгна обратно към магазина. Гари тъкмо маркираше някаква покупка на клиент. Ричър застана до щанда. След около две минути дойде и неговият ред.

— Трябва ми адресът на Джеб Оливър — каза той.

— Защо? — попита Гари.

— По правен въпрос.

— Ще трябва да покажете документ за самоличност.

— Магазинът ти е сцена на престъпен заговор — каза Ричър. — На твое място, колкото по малко знам по въпроса, толкова по-добре.

— Нещо все пак трябва да ми покажете.

— Какво ще кажеш за вътрешността на някоя линейка? Ако не ми дадеш адреса на Джеб Оливър, това ще е следващото нещо, което ще видиш.

Гари се поколеба още миг. Зад Ричър се образуваше опашка. Момчето, изглежда, прецени, че не му се участва в сбиване, което няма изгледи да спечели. И то пред толкова хора. Затова отвори чекмеджето, извади някаква папка и преписа нещо на листче от бележник с емблемата на производител на маслени филтри.

— Карайте на север — каза той. — На седем-осем километра е.

— Благодаря — каза Ричър и пое листчето.

 

 

Тойотата на червенокосата запали при първото завъртане на стартера. Ричър остави двигателя да поработи на празен ход, докато премести седалката си докрай назад и нагласи огледалото. Закопча колана и закрепи листчето с адреса върху арматурното табло. Така закри спидометъра, но въпросният уред малко го интересуваше в случая. Погледна единствено колко бензин има в резервоара. Явно беше предостатъчно за петнайсетина километра, колкото щеше да му се наложи да шофира.

Адресът на Джеб Оливър се състоеше от два номера: на къща и на междуселски път. Беше много по-лесен за откриване от улица с име, да речем, на дърво: „Букова“, „Ясенова“ или нещо подобно. В някои американски градове има повече улици с дървесни имена, отколкото дървета.

Той изкара колата от паркинга и потегли на север към детелината. Там го очакваше обичайната гора от указателни табели. Откри пътя със съответния номер. Отбиваше вдясно от главното шосе, после веднага свиваше вляво и тръгваше успоредно на шосето. Първо на изток, после отново на север. Джипчето се носеше пъргаво по пътя. Беше леко тясно за височината си и се накланяше силно на завоите. Моторът се напъваше яко да го тегли напред. Вътрешността ухаеше на дамски парфюм.

Отначало отбивката започваше като широк път, но веднага след завоя асфалтът се стесняваше в обикновено платно с назъбени и неравни банкети. Вляво и вдясно се заредиха ниви, в които кипеше селскостопански труд. Някакви зимни култури се засаждаха в огромни обли масиви. Гигантски дъждовални машини се въртяха бавно в кръг над засетите площи. Краищата, до които не достигаха водни струи, бяха оставени неразорани, покрити с камениста пръст. При наслагване на кръг в квадрат се губеше около една пета от площта, но Ричър си каза, че това едва ли е решаващо съображение в един щат, където земята е в изобилие, а поливната техника не достига.

Около шест километра от пътя на Ричър минаваше през ниви. За това разстояние той подмина половин дузина отбивки с пощенски кутии на стълбчета. Върху всяка пощенска кутия имаше номер, а отбивките водеха ту на изток, ту на запад към малки фермерски къщи, разположени на около двеста метра от пътя. Когато наближи номера на Оливър, той намали. На отбивката имаше пощенска кутия като при всички останали, но вместо на дървен стълб кутията беше поставена върху две продълговати бетонни тухли, зазидани една върху друга. Самият номер беше изписан с бяла боя върху дъсчица, завързана с тел за горната тухла. Към къщата водеше изровен път от два тесни коловоза с буренясала гърбица по средата. В калта имаше ясни следи от гуми. С нови грайфери, резки и агресивни — широки гуми от голям пикап. Гуми, каквито никъде не можеш да купиш по 99 долара комплекта.

Ричър сви в отбивката и тойотата заподскача по изровения коловоз. В края му се виждаше дъсчена къща с голям хамбар зад нея и нов червен пикап отстрани. Беше обърнат с муцуната към шосето и огромната хромирана решетка блестеше отдалеч. „Додж Рам“, помисли си Ричър. Паркира пред него и слезе от колата. Къщата и хамбарът сигурно бяха на сто години. Пикапът — на не повече от месец. С огромен осемцилиндров дизел и кабина с пет места в два реда, двойно предаване и грамадни колела с широки гуми. Като нищо струваше повече от самата къща, която беше зле поддържана и всяка следваща зима можеше да рухне под поредния сняг. Хамбарът не беше в по-добро състояние. Само дето на вратата си имаше нови железни скоби, през които беше прекаран стоманен катинар за велосипед.

Наоколо не се чуваше никакъв звук, освен далечното съскане на дъждовалните машини. Никакво движение в къщата. Никакъв шум от шосето. Дори кучета не лаеха. Въздухът беше неподвижен и изпълнен с остра миризма на тор и разорана пръст. Ричър пристъпи до вратата на къщата и удари два пъти с длан. Отговор не последва. Той опита отново. Нищо. Заобиколи отзад и видя някаква жена, седнала в градинска люлка на дървената веранда. Беше слаба и жилава, с обветрено лице, облечена в избеляла памучна рокля. В ръка държеше половинлитрова бутилка с някаква кехлибарена течност. Беше около петдесет, но можеше като нищо да е и на седемдесет, или пък на четирийсет, ако се изкъпеше и наспеше хубаво. Единият й крак беше подвит под нея, а с другия се оттласкваше от дъските на пода. Беше боса.

— Какво търсиш? — запита тя.

— Джеб — отвърна Ричър.

— Няма го.

— Не е и на работа.

— Не е.

— Къде е тогава?

— Откъде да го знам?

— Ти майка му ли си?

— Да, майка му съм. Ако мислиш, че го крия, влез и провери.

Ричър не каза нищо. Жената го гледаше и се поклащаше на люлката. Напред-назад, напред-назад. Бутилката лежеше в скута й.

— Моля! Не се шегувам! Претърси къщата, ако искаш!

— Вярвам ти.

— Защо да ми вярваш?

— Защото, след като ме каниш да претърся къщата, значи него го няма вътре.

— Нали ти казах? Няма го.

— А в хамбара?

— Хамбарът е заключен отвън. Има само един ключ и той е в него.

Ричър не каза нищо.

— Замина някъде — рече жената. — Изчезна.

— Изчезна?

— Само временно, надявам се.

— Това неговият пикап ли е?

Жената кимна. Надигна бутилката и отпи едва-едва.

— Значи е тръгнал пеша?

— Взе го един приятел.

— Кога?

— Късно снощи.

— И къде го закара?

— Нямам представа.

— Някакво предположение?

Жената вдигна рамене, оттласна се с крак, отпи от бутилката.

— Сигурно далече — каза тя. — Той има приятели къде ли не. Може да е в Калифорния. В Аризона, Тексас… Или в Мексико.

— Готвеше ли се да пътува за някъде? — запита Ричър.

Жената обърса гърлото на бутилката с полата си и я протегна към него. Той поклати глава. Приседна на стъпалото до нея. Старите дъски изстенаха под тежестта му. Люлката продължаваше да се поклаща лениво напред-назад, напред-назад. Почти безшумно. Но не съвсем. В края на всяка амплитуда механизмът леко проскърцваше, преди да тръгне обратно. От възглавниците се носеше миризма на плесен. От гърлото на бутилката — миризма на бърбън.

— Който и да си, свалям картите — рече жената. — Снощи късно Джеб се прибра с разбит нос. И куцаше. Подозирам, че ти си го подредил така.

— Защо?

— Че кой друг ще тръгне да го търси у дома? Имам чувството, че е подхванал, нещо, дето не е могъл да завърши.

Ричър не отговори.

— Тъй че избяга — каза тя. — Сополанкото му неден.

— Той обади ли се снощи на някого? Или някой на него?

— Откъде да го знам? По сто пъти на ден звъни на разни хора, по сто пъти му звънят на него… Тоя мобилен телефон е най-важното нещо в живота му. Ако не смятаме пикапа.

— Не видя ли кой дойде да го вземе?

— Някакъв с кола. Изчака го на шосето. Сигурно не е искал да си каля колата. Не го видях добре, защото беше тъмно. Имаше фарове отпред и стопове отзад, като всяка друга кола.

Ричър кимна. В калта наистина имаше само едни следи от гуми — на големия пикап. Колата, изчакала Джеб на шосето, сигурно е била седан, с ниско окачване, и е щяла да опре отдолу в гърбицата.

— Каза ли колко време няма да го има? — запита той.

Жената само поклати глава.

— Изглеждаше ли уплашен?

— Беше без настроение. Умърлушен.

Умърлушен. Като оная, червенокосата от магазина за авточасти.

— Е, добре — каза Ричър. — Благодаря.

— Тръгваш ли?

— Да — каза Ричър.

Той стана и се отдалечи, изпроводен от поскърцването на люлката и съскането на огромните дъждовални машини. Изкара тойотата на заден до шосето, завъртя волана и пое обратно на юг.

 

 

Ричър паркира тойотата до шевролета и влезе в магазина. Гари беше на мястото си зад касата. Ричър не му обърна внимание и тръгна право към вратата с надпис Вход забранен. Червенокосата седеше зад бюрото си. Дясната купчинка беше станала двойно по-висока, а в лявата беше останало само едно листче. Тя не правеше нищо с него, просто се бе облегнала назад на стола, сякаш нямаше желание да свърши и да се върне обратно в магазина при клиентите. И при Гари.

Ричър остави ключовете на бюрото й.

— Благодаря за услугата — каза той.

— Откри ли го?

— Офейкал е.

Тя не каза нищо.

— Изглеждаш ми уморена — каза Ричър.

Тя не отговори.

— И някак без настроение. Умърлушена.

— Е, и?

— Снощи пращеше от жизнерадост.

— Сега съм на работа.

— Снощи също беше на работа. Нали ти плащаха?

— А ти нали каза, че ще забравим всичко?

— Вече съм го забравил. Е, живей си живота, Санди.

Червенокосата го изгледа продължително.

— И ти, Джими Рийс — каза накрая тя.

Той се обърна, затвори вратата след себе си и излезе на ярката слънчева светлина. Закрачи на юг, към града.

 

 

Когато стигна до кантората на Хелън Родин, там вече се бяха събрали четирима души. Самата Хелън плюс трима непознати. Единият беше някакъв тип със скъп костюм. Седеше зад бюрото на Хелън, на собствения й стол. Тя беше застанала до него, приведена над ухото му, и двамата разговаряха оживено. Явно имаха важно съвещание. Другите двама непознати стояха до прозореца, сякаш изчакваха реда си. Бяха мъж и жена. Жената беше с очила и с дълга черна коса. Мъжът нямаше нито едното, нито другото. И двамата бяха небрежно облечени. На реверите си носеха табелки с имената. Жената се казваше Мери Мейсън, след името й се точеше върволица букви, сигурно медицински звания. Мъжът се казваше Уорън Нийбър и имаше подобна върволица от букви след името си. Доктори, каза си Ричър. Може би психиатри. С табелките на реверите си имаха вид, сякаш са били привикани спешно от някаква конференция. Което не ги бе зарадвало особено.

Хелън прекъсна за миг разговора и вдигна глава.

— Колеги, това е Джак Ричър — каза тя. — Моят следовател ме напусна и мистър Ричър се съгласи да поеме функциите му.

Виж ти, каква новина, помисли си Ричър, но не каза нищо. Хелън посочи гордо мъжа, — седнал на стола й.

— А това е Алън Данюта — обяви тя. — Адвокат, специалист по проблеми на ветераните от войните. От Вашингтон. Може би най-добрият в своята област.

— Бързо сте дошли — отбеляза Ричър.

— Нямаше как иначе — каза мъжът. — Днешният ден е от жизнена важност за мистър Бар.

— Всички отиваме в болницата — каза Хелън. — Лекарите казват, че е готов да се срещнем. Надявах се Алън да ни консултира най-много по телефона или по имейла, но той предпочете да дойде лично.

— На мен така ми е по-лесно — каза Данюта.

— Не, имала съм късмет — каза Хелън. — Не само това, ами съвсем наблизо, в Блумингтън, има психиатрична конференция, та д-р Мейсън и д-р Нийбър отскочиха дотук без проблем.

— Аз съм специалист по загуба на памет — каза д-р Мейсън.

— А аз по методи на принуда — добави д-р Нийбър. — Проблеми на зависимостта в съзнанието на престъпника и прочие.

— Така че това ни е екипът — каза Хелън.

— А къде е сестра му? — запита Ричър.

— Вече е при него.

— Трябва да поговорим.

— Насаме ли?

— Само за минута.

Тя направи извинителна гримаса на останалите и въведе Ричър в личния си кабинет.

— Откри ли нещо? — попита тя.

— Рижавата мацка и четирима от ония бандити с нея били наети от петия, техен приятел на име Джеб Оливър. Бил им платил по сто долара на човек. Предполагам, че е задържал още петстотин за себе си. Ходих в дома му, но беше изчезнал.

— Къде е заминал?

— Никой не знае. Взел го бил някакъв тип с кола.

— Какъв е той?

— Работи в магазина за авточасти заедно с мацката. Но наред с това пласира и дрога.

— Сериозно?

Ричър кимна.

— Зад къщата му има хамбар с доста здрава заключалка на вратата. Може да е лаборатория за амфетамини, може да е просто разпределителен склад. През цялото време говорел с някого по мобилния си телефон. Има пикап, какъвто със заплатата от магазина не може да си купи и за две години. Освен това живее с майка си.

— И какво доказва това?

— Пласьорите на дрога често живеят с майките си. Пишеше го във вестника.

— Защо?

— Защото повечето имат висящи дела или предишни арести. Поради което не могат да представят чист документ за съдимост, какъвто изискват повечето хазяи.

Хелън не каза нищо.

— Снощи и шестимата изглеждаха превъзбудени — каза Ричър. — Бяха се надрусали. Най-вероятно със стимуланти, ако се съди по вида на мацката тази сутрин. Беше неузнаваема. Мрачна, посърнала, като след свръхдоза амфетамин.

— Били са надрусани, а? Значи наистина си имал късмет.

Ричър поклати глава.

— Ако ще се биеш с мен, по-добре вземи болкоуспокояващи.

— И какво излиза от всичко това?

— Постави се на мястото на Джеб Оливър — каза Ричър. — Той е вършил услуга на някого. Срещу заплащане, но все пак услуга. Нещо, което е струвало хиляда долара на клиента. Като самият клиент е бил малко по-нагоре по хранителната верига. И едва ли е управителят на магазина за авточасти.

— Значи смяташ, че Джеймс Бар се е забъркал с някакъв наркотрафикант?

— Може да не се е забъркал. Може да е бил принуден да го направи, по неизвестни причини.

— Това повдига мизата — каза Хелън.

— Донякъде — отвърна Ричър.

— Какво да правим сега?

— Да идем до болницата, нека доктор Мейсън се опита да установи дали Бар ни будалка с тази амнезия. Ако наистина се прави на ударен, най-добрият начин е да го поступам, докато пропее.

— Ами ако не ни будалка?

— Тогава има други подходи.

— Какви например?

— После ще ги обсъждаме — каза Ричър. — Най-напред да видим какво ще кажат психиатрите.

 

 

Хелън Родин подкара към болницата със своя сатурн. Алън Данюта седеше до нея, а Ричър се беше излегнал напряко на задната седалка. Мейсън и Нийбър ги следваха с един форд торъс, който бяха наели сутринта от Блумингтън. Паркираха двете коли в големия паркинг за посетители и петимата се запътиха заедно към сградата.

 

 

Григор Лински ги проследи с поглед, докато крачеха. Седеше зад волана на същия кадилак, който майката на Джеб Оливър бе видяла в тъмното предишната вечер — този път паркиран на петнайсетина метра от главния вход на болницата. Двигателят работеше. Лински натисна едно копче на мобилния си телефон. Зека отговори на първото позвъняване.

— Да?

— Военният е много добър — каза Григор Лински. — Вече беше в къщата на младежа.

— Е, и?

— А, нищо. Младежа вече го няма там.

— Къде е?

— На различни места.

— По-конкретно?

— Главата и ръцете му са в реката. Останалото е под основата на новото платно на Първа улица.

— Какво става сега?

— Военният и адвокатката са в болницата. С още трима. Втори адвокат и двама доктори, струва ми се. Специалист по особени дела и двама експерти на защитата, доколкото мога да предположа.

— Боим ли се от нещо?

— Няма от какво. Те имат право да опитат. Системата е такава. Само че няма да успеят.

— Погрижи се за това.

 

 

Болницата се намираше в покрайнините на града и поради това беше относително просторна сграда. Явно строителите й не се бяха притеснявали от липса на парцели. Ограниченията сигурно са били бюджетни, каза си Ричър, като огледа семплата шестетажна сграда от неизмазан бетон. Вместо мазилка, отвън и отвътре стените бяха боядисани в бяло, направо върху бетона, а таваните бяха доста ниски. Иначе сградата приличаше на всяка друга болница. И на вид, и по миризма. Вътре вонеше на дезинфектанти, болест и смърт. Ричър никак не си падаше по болниците. Той крачеше последен зад останалите по дългия, ярко осветен коридор към асансьорите. Най-отпред бяха двамата психиатри. Явно се чувстваха у дома си. Хелън Родин и Алън Данюта ги следваха по петите, разговаряйки помежду си. Докторите стигнаха до редицата асансьори и Нийбър натисна копчето. Когато и петимата се събраха пред вратата на асансьора, Хелън Родин дръпна Ричър настрани и го попита:

— Името Айлийн Хътън говори ли ти нещо?

— Защо?

— Баща ми е изпратил нов списък на свидетелите и тя фигурира в него.

Ричър не отговори.

— Изглежда, е от армията. Познаваш ли я?

— Трябва ли да я познавам?

Хелън се приближи до него, с гръб към останалите.

— Искам да знам какво знае Айлийн Хътън — каза тихо тя.

Това може да усложни нещата, помисли си Ричър.

— Беше военен прокурор — каза той.

— Кога, преди четиринайсет години?

— Да.

— Та какво и колко знае тя?

— Мисля, че сега Хътън е в Пентагона.

— Какво и колко знае тя, Ричър?

Той извърна глава настрани.

— Знае всичко.

— Откъде го знае? Та ти изобщо не си се явявал в съда!

— Няма значение.

— Откъде го знае тогава?

— По онова време спях с нея.

Хелън се облещи.

— Кажи ми, че се шегуваш!

— Не се шегувам.

— И си й разправил всичко?!

— Имахме връзка. Разбира се, че й разправих всичко. Бяхме от една и съща страна на барикадата.

— Двама самотници в пустинята…

— Имахме доста хубава връзка. Три блажени месеца. Айлийн беше прекрасен човек. Сигурно още е такава. Аз много я харесвах.

— Чух достатъчно, Ричър — прекъсна го тя.

Той замълча.

— Сега вече нещата излязоха от контрол — каза тя.

— Тя не може да използва информацията, с която разполага — каза Ричър. — Това, което важи за мен, важи с още по-голяма сила за нея. Информацията е класифицирана, а Айлийн е на военна служба.

Хелън Родин не отговори.

— Повярвай ми — настоя Ричър.

— Защо тогава е в списъка, по дяволите?

— Аз съм виновен — каза Ричър. — Споменах Пентагона пред баща ти. Понеже не разбирах откъде е научил името ми. И тогава той е почнал да рови. Така и предполагах.

— Ако тя проговори, смятай, че делото е загубено.

— Не може да проговори.

— Защо да не може? По-скоро това възнамерява да направи — да проговори. Кой знае какво ще предприеме сега армията?

В този момент се чу звънецът на асансьора и малката групичка пристъпи към вратата.

— Ще трябва да говориш с нея — каза Хелън. — Тя ще дойде да даде предварителни показания. Постарай се да разбереш какво смята да каже.

— Вече е поне генерал-майор. Не мога да я заставя да ми каже нищо, ако не иска.

— Намери начин — каза Хелън. — Заради доброто старо време.

— Може пък да не искам. Не забравяй, че двамата с нея отново сме от една и съща страна на барикадата. Поне по отношение на Джеймс Бар.

Хелън Родин се извърна и влезе в асансьора.

 

 

Вратата се отвори и се озоваха във фоайето на шестия етаж — бели безлични стени, ако не се смяташе вратата от армирано стъкло, водеща към преддверието на интензивното отделение. По табелките Ричър видя, че самото отделение се състои от два изолатора — единия за мъже, другия за жени, две стаи за болни на общ режим и кувьоз за новородени. Доста отблъскващо местенце, каза си той. Нещо средно между затвор и болница, обединило неприятните страни и на двете заведения.

На рецепцията ги посрещна човек в униформа на затворнически надзирател. Претърси ги един по един и ги накара да подпишат декларация за спазване на вътрешния ред. После се появи лекар, който ги въведе в малка чакалня. Лекарят сигурно беше трийсетгодишен, но приличаше на старец, а чакалнята беше обзаведена с тръбни столове със зелена изкуствена тапицерия. Наподобяваха предни седалки от шевролет, модел 1950 г.

— Бар е в съзнание и, общо взето, контактен — каза лекарят. — Състоянието му се води стабилно, но това не означава, че е добре. Затова броят на посетителите при него е ограничен до двама едновременно, като ви молим да бъдете кратки.

Ричър видя Хелън Родин да се усмихва и се досети защо. Полицаите имаха навик да влизат по двама и тя щеше да се падне трета. С тези ограничения може би щеше да остане насаме с клиента си.

— Сестра му е при него в момента — каза лекарят. — Тя помоли да изчакате малко.

Когато лекарят си излезе, Хелън каза:

— Ще вляза първа, сама. Искам да му се представя и да получа съгласието му за моите адвокатски услуги. След мен ще влезе доктор Мейсън да го види. И тогава, в зависимост от заключенията му, ще решим какво да правим по-нататък.

Хелън говореше припряно — изглеждаше притеснена и някак напрегната. Всъщност всички от малката група бяха напрегнати, с изключение на Ричър. Той беше и единственият, който познаваше лично Джеймс Бар. За всеки от останалите Бар беше една непозната величина и те пристъпваха към него плахо, всеки сам за себе си. За Хелън той беше довереник, когото бе поела против волята си. За Мейсън и Нийбър — обект на изследване. Може би един ден щеше да влезе в академичните им трудове, да им донесе слава. Може би беше някаква странна психиатрична загадка, която само чакаше да бъде открита и наименувана. Синдромът на Бар. Същото можеше да се каже и за Алън Данюта. Може би за него целият казус беше един интересен правен прецедент от компетентността на Върховния съд. За да влезе в учебниците. В учебните програми на факултетите по право. „Индиана срещу Бар“. „Бар срещу Съединените щати“. Всички те инвестираха времето и усилията си в един човек, когото дори не бяха виждали.

Те придърпаха по един зелен пластмасов стол и седнаха. Малката чакалня беше притихнала и силно миришеше на хлор. Не се чуваше никакъв звук, освен шумът от налягането на водата в тръбите и далечното писукане на някаква важна животоспасяваща апаратура. Никой не продумваше, но явно всички съзнаваха, че трябва да се въоръжат с търпение. Нямаше смисъл от припряност. Ричър седна срещу Мери Мейсън и се загледа в нея. За специалист от нейния калибър беше сравнително млада. Изглеждаше дружелюбна и мила жена. Беше си избрала очила с големи рамки, през които очите й се виждаха ясно. Погледът й беше предразполагащ и окуражителен. Ричър не можеше да отгатне доколко това беше истина и доколко — заучен лекарски маниер.

— Как го правите? — запита Ричър.

— Кое, психиатричната оценка ли? — каза тя. — Изхождам от презумпцията, че е по-вероятно пациентът да е искрен, отколкото да се преструва. Черепни травми, от които се изпада в двудневна кома, почти винаги се съпровождат и с амнезия. Това отдавна е научно установено. Така че аз просто наблюдавам пациента. При истинска амнезия пациентът винаги е неспокоен и объркан от състоянието си. Виждаш го как се напъва да си спомни. Защото иска да си спомни. Докато симулантите се държат различно. Те просто избягват да говорят за въпросните дни. Сякаш буквално извръщат поглед от тях. Езикът на тялото им е много показателен.

— Струва ми се доста субективно — подхвърли Ричър.

Мейсън кимна.

— Така е. Защото по принцип много трудно се доказва негативно твърдение. Може с помощта на компютърна томография да се изследват различни мозъчни дейности, но полученият образ също е въпрос на субективно тълкуване. Понякога помага и хипноза, но по принцип съдиите се страхуват от хипнози. Така че в крайна сметка аз мога най-много да предложа едно лично мнение, нищо повече.

— А кого е наел прокурорът?

— Някакъв специалист като мен. Аз съм работила и за двете страни.

— Значи, накрая става така, че единият твърди едно, другият друго.

Мейсън отново кимна.

— Обикновено всичко зависи от титлите. Кой има повече инициали след името си. Това е, от което се влияят съдебните заседатели.

— Вие имате доста инициали — подхвърли Ричър.

— Повече от средния гражданин — каза Мейсън.

— Колко ли е забравил наистина?

— Поне последните няколко дни. Ако мозъчната травма е била получена в събота, бих се изненадала много, ако помни нещо от сряда насам. Преди това вероятно има един мъгляв период, от който помни определени неща, а е забравил други. Но това е като минимум. Лично аз съм срещала случаи, при които от паметта се изтриват цели месеци, и то след обикновено сътресение на мозъка, а за кома да не говорим.

— А поне нещо ще успее ли да си възстанови?

— От мъглявия период може би да. Може да започне отзад напред, като се опира на нещата, които все пак помни, и си запълва сам празнотите. Може постепенно да му изплуват отделни случки. Ако кара поред, отпред назад, това много повече ще го затрудни. Така например, ако си спомня последния обяд, може полека-лека да стигне до последната си вечеря. Ако си дава сметка, че е бил на кино, може да си припомни и пътя към дома. Но в даден момент ще се сблъска със стена. И обикновено това е последната вечер преди инцидента, когато си е легнал да спи.

— А дали ще си спомни какво е направил преди четиринайсет години?

Мейсън кимна.

— Дългосрочната му памет би трябвало да е непокътната. Наистина, различните хора имат различни вътрешни дефиниции за дългосрочна памет поради вътрешни химически миграции от една част на мозъка в друга, а освен това няма двама души с еднакъв мозък. Чисто биологическата страна на нещата не е много добре изследвана. Напоследък все по-често се използват метафори от областта на компютрите, но това е напълно погрешно. Защото тук изобщо не боравим с твърди дискове и оперативна памет. Мозъкът е изцяло съставен от органична материя. Все едно да изсипеш чувал с ябълки надолу по стълбището. Някои ще се натъртят, други не. Но все пак мисля, че както и да го погледнеш, четиринайсет години са достатъчно дълъг срок.

Чакалнята отново утихна. Ричър седеше, заслушан в далечното електронно писукане. Явно идваше от машина, която или следеше, или сама предизвикваше сърдечна дейност с честота около седемдесет удара в минута. Приятен, успокояващ звук. После към средата на коридора внезапно се отвори една врата и от нея излезе Роузмари Бар. Беше си взела душ и косата й беше пригладена назад, но изглеждаше недоспала и изтощена, сякаш състарена поне с десет години за едно денонощие. Спря се, огледа се и бавно закрачи към чакалнята. Хелън Родин стана, за да я пресрещне. Двете се спряха една до друга и се заговориха шепнешком. Ричър не чуваше какво си приказват. Вероятно си докладват наученото до момента, каза си той. Два реципрочни доклада: един медицински и един правен. После Хелън хвана Роузмари под ръка и я поведе към групата. Роузмари ги огледа един по един: двамата психиатри, Алън Данюта, Ричър. Не каза нищо. После се обърна и тръгна сама към изхода.

— Избягване на неизбежното — каза Нийбър. — Ние сме дошли тук да изследваме брат й, да го обръщаме, оглеждаме и човъркаме отвсякъде. Физически, психически, правно, метафорично. Това само по себе си е нарушение на личната му неприкосновеност и не звучи приятно. Така че, ако ни обърне внимание, това е все едно да признае, че брат й е в опасност.

— Може би е просто уморена — каза Ричър.

— Сега ще вляза да го видя — каза Хелън.

Тя се обърна и тръгна обратно по коридора към вратата, от която бе излязла Роузмари, отвори я и влезе вътре. Ричър я изпрати с поглед, докато вратата се затвори зад нея. След това се обърна към Нийбър:

— Наблюдавали ли сте преди такива случаи?

— На принуда ли? — попита Нийбър. — А вие?

Ричър се усмихна. Всички психиатри, които познаваше, имаха навика да отговарят на въпроса с въпрос. Може би така ги учеха в университета.

— Виждал съм много такива случаи — отвърна той.

— Но?

— Но обикновено има доста повече доказателства за отправена сериозна заплаха.

— Нима една заплаха срещу сестрата не е сериозна? Вие сам стигнахте до това заключение, ако не се лъжа.

— Тя не е отвлечена. Не я държат като заложница някъде. Той е могъл да й уреди охрана. Или да я застави да напусне града.

— Именно — каза Нийбър. — Можем само да заключим, че са му дадени указания да не прави нищо подобно. Очевидно са му казали да не я посвещава в случая, за да не подозира какво става и така да бъде още по-уязвима. Което само ни доказва колко ефикасна е била принудата. Като са му дали да разбере, че е абсолютно безсилен да се противопостави. И са му го напомняли всеки ден. Предполагам, че е живял в постоянен, парализиращ ужас, обзет от чувство на безпомощност и същевременно на вина заради покорството си.

— Наблюдавали ли сте други такива случаи, когато рационален индивид може така да бъде наплашен, че да извърши нещо подобно?

— Да — отвърна Нийбър.

— Аз също — каза Ричър. — Един-два пъти.

— Онзи, който го е наплашил, сигурно е истинско чудовище. Макар че очаквам да се натъкна и на други фактори, усилващи или умножаващи ефекта на заплахите. Най-вероятно някаква неотдавна приключила връзка, създала у него чувство на зависимост, някаква нещастна обсебеност, болезнен стремеж да се хареса и да впечатли обекта, да бъде оценен и обичан.

— Жена, така ли?

— Не. Човек не убива, за да впечатли жена. При жените това обикновено има обратния ефект. В случая сигурно става дума за мъж. Бар е бил прелъстен, но не в сексуалния смисъл на думата. Обектът е имал особено въздействие върху него.

— Нещо като зависимостта на бета мъжкар от алфа мъжкар.

— Именно — каза отново Нийбър. — А ако е имало някакви остатъчни колебания, те са били окончателно разпръснати от заплахата срещу сестрата. Може би Бар така и не е бил убеден дали тази заплаха е реална, или само шега. Но е решил да не пробва. Човешката мотивация е много сложно нещо. Повечето хора изобщо не съзнават защо вършат това или онова.

— Тук сте прав.

— Вие например съзнавате ли защо вършите разни неща?

— Понякога съзнавам — отвърна Ричър. — Друг път сам не мога да си отговоря. Може би вие ще ми обясните.

— Обикновено услугите ми струват доста скъпо. Затова не мога да си позволя да раздавам безплатни съвети.

— Да кажем, че ви плащам по пет долара на седмица? Нещо като наем, става ли?

Нийбър се усмихна неуверено.

— Ами… по-скоро не — каза той. — Не става.

После чакалнята отново утихна и в течение на десет безкрайни минути не се чу никакъв звук. Изпружил крака далеч напред, Данюта прелистваше някакви книжа в кожено куфарче, закрепено на коленете му. Мейсън седеше със затворени очи, сякаш дремеше. Нийбър гледаше неподвижно в една точка. И тримата очевидно бяха свикнали да чакат. Също и Ричър. Той беше служил във военната полиция в продължение на тринайсет безкрайни години, а нейният девиз беше: Бързай бавно. Той седеше, заслушан в електронния пулс на онази загадъчна машина, и чакаше да мине времето.

 

 

Междувременно Григор Лински беше обърнал колата и наблюдаваше входа на болницата в огледалото. Обзалагаше се, че поне шейсет минути няма да се случи нищо. Най-малко шейсет минути, най-много деветдесет. Наум си подреждаше по важност обектите в случай, че не излезеха всички заедно. Кого да игнорира и кого да проследи? Накрая реши да се прикрепи към оня, който си тръгнеше сам. Каза си, че това най-вероятно ще е военният. Защото адвокатите и докторите сигурно щяха да се върнат обратно в кабинета. Те поне бяха предвидими. Докато военният не беше.

 

 

Хелън Родин излезе от стаята на Джеймс Бар точно петнайсет минути, след като бе влязла. Тръгна право към чакалнята. Всички седяха и я гледаха. Тя се спря пред Мери Мейсън.

— Ваш ред е — каза Хелън. Мейсън стана и тръгна по коридора. Не взе нищо със себе си. Нито куфарчето, нито бележник и писалка. Ричър я изпрати с поглед, докато вратата се затвори зад нея. После се облегна на стола си и зачака в тишината.

— Бар ми хареса — каза Хелън, като гледаше право пред себе си.

— Как е той? — попита Нийбър.

— Без сили — отвърна тя. — Смазан. Сякаш го е газил камион.

— Смислено ли говори?

— Да. Мисълта му е ясна. Само че не помни нищо. При това не смятам, че се преструва.

— Колко време назад му е изтрито всичко?

— Не мога да кажа. Спомня си, че е слушал бейзболен мач по радиото. Може да е било преди седмица или преди месец.

— Или преди година — обади се Ричър.

— Той прие ли да го защитаваш? — запита Данюта.

— Устно — каза Хелън. — Не може нищо да подпише. Прикован е с белезници към леглото.

— Предаде ли му в какво е обвинен и какви доказателства има срещу него?

— Трябваше — каза Хелън. — Той искаше да знае защо му трябва адвокат.

— Е, и?

— Смята се за виновен.

Няколко мига не се чу никакъв звук. После Алън Данюта затвори куфарчето, постави го на пода до себе си и се изправи на стола — всичко това с едно плавно движение.

— Добре дошли в зоната на здрача — каза той. — Оттук произлиза качественото право.

— До момента няма нищо качествено в този казус — каза Хелън. — Поне засега.

— Ние за нищо на света не можем да го пуснем да се изправи пред съд — обади се Данюта. — Човекът е пострадал поради небрежност на държавата, а сега същата тази държава иска да го осъди на смърт? Дума да не става! Та той не може да си спомни какво е правил на този ден! Как очакваме да се защитава?

— Баща ми ще побеснее.

— Разбира се. Затова трябва да го заобиколим. Ще сезираме направо федералния съд. Във всеки случай става дума за нарушени човешки права. Първо федералния, после апелативния, накрая, ако се наложи, върховния. Такава е процедурата.

— Доста дълга процедура.

Данюта кимна.

— Три години — каза той. — И то ако имаме късмет. Най-приложимият прецедент е делото „Уилсън“, което е отнело около три години и половина. Почти четири.

— При това няма никаква гаранция, че ще спечелим. Може и да загубим.

— В такъв случай отиваме на съд и правим каквото можем.

— Не съм подготвена за такова нещо — каза Хелън.

— Интелектуално, искаш да кажеш? Аз пък чух друго…

— Не, стратегически и тактически. Също и финансово.

— Има асоциации на ветераните от войните, които могат да помогнат с пари. Все пак Бар е служил на родината си. И то с чест.

Хелън не отговори. Погледна към Ричър. Той мълчеше. Беше се извърнал и гледаше в стената. Мислеше си: Тоя тип май пак ще отърве кожата. След поредно убийство?

Алън Данюта се раздвижи на стола си.

— Имаме алтернатива — каза той. — Не е особено привлекателна от правна гледна точка, но все пак я има.

— И каква е тя? — запита Хелън.

— Да дадем на баща ти кукловода. При тези обстоятелства половин хляб е по-добре от нищо. А кукловодът при всички случаи е по-добрата половина.

— Той дали ще се навие?

— Предполага се, че ти го познаваш по-добре от мен. Но трябва да е глупак, за да не се навие. Докато изправи Бар пред съда, ще минат поне три години в жалби и дела. А всеки уважаващ себе си прокурор се стреми да хване по-едрата риба.

Хелън отново погледна Ричър.

— Кукловодът е само една теория — заяви тя. — Нямаме нищо на ръка, с което да я подкрепим.

— Ти избираш — каза Данюта. — Но така или иначе, не можеш да допуснеш Бар да бъде съден.

— Да караме подред — рече Хелън. — Първо да чуем какво мисли Мейсън.

 

 

Д-р Мейсън излезе от стаята след двайсет минути. Ричър я наблюдаваше, докато се приближаваше към тях. В походката й, в погледа, в позата на главата — в цялото й поведение нямаше и сянка на колебание. Никаква несигурност, никакви вътрешни съмнения. Тя седна и придърпа полата над коленете си.

— Трайна амнезия — каза тя. — Напълно автентична. Случаят е абсолютно ясен.

— Откога? — попита Нийбър.

— Трябва да проверим кога са били мачовете от шампионската лига по бейзбол — каза тя. — Последното нещо, което помни, е един конкретен мач на „Кардинале“. Но допускам, че загубата на памет е за седмица или повече назад, считано от днес.

— Което включва и петък? — запита Хелън.

— Боя се, че да.

— Е, добре — каза Данюта. — Това е положението.

— Чудесно! — каза Хелън.

Тя стана, а другите я последваха, като всички едновременно се насочиха към изхода, сякаш в някакво несъзнателно колективно усилие на волята, като че Бар ги пришпорваше напред. От жив човек той се беше превърнал едновременно в медицински случай и в правен спор.

— Вие вървете — предложи Ричър.

— Ти оставаш ли? — запита го Хелън.

Ричър кимна.

— Ще надникна да видя какво прави моят стар приятел.

— Защо?

— Не съм го виждал от четиринайсет години.

Хелън се отдели от останалите и пристъпи към него.

— Сериозно, защо? — попита тихо тя.

— Не се бой — отвърна той. — Няма да му изключа системите.

— Надявам се.

— Не мога, и да искам — каза той. — Нямам алиби.

Тя се поколеба за момент. Не каза нищо. Обърна се и се върна при другите. Всички си тръгнаха заедно. Ричър ги видя как минаха един по един покрай охраната, излязоха през стоманената врата и се упътиха към асансьорите. Щом се скриха от погледа му, той се извърна и закрачи към стаята на Бар. Не почука. Спря се за миг пред вратата, колкото да си поеме дъх, завъртя металната топка и влезе.