Лий Чайлд
Един изстрел (15)

15

Франклин дръпна стола си назад, за да им направи място, и всички се скупчиха около монитора. Ричър и Хелън се случиха един до друг; раменете им се допираха. От кратката им вражда нямаше и следа — и двамата бяха обхванати от треската на ловеца, преследващ вълка.

Голяма част от страницата беше заета от неразбираема служебна информация, главно препратки и сигнатури — комбинации от букви и цифри, часове на вписване, кодове за произход. Същинският текст беше кратък. Преди два месеца мисис Олийн Ан Арчър подала до полицията сигнал за изчезването на съпруга си Едуард Стратън Арчър. Въпросният тръгнал за работа от семейното жилище по обичайния начин в понеделник сутрин, но не се върнал до края на работния ден в сряда на същата седмица, когато бил подаден сигналът.

— Още ли се води изчезнал? — попита Хелън.

— Да — отвърна Франклин и й посочи едно главно „А“, заровено сред служебната информация в горната част на екрана. — Преписката е още активна.

— Да поговорим с приятелките на Олийн — предложи Ричър. — Трябва ни малко предистория.

— Сега ли? — каза Франклин.

— Имаме само дванайсет часа — отвърна Ричър. — Да не губим време.

 

 

Франклин записа имената и адресите на колежката и съседката на Олийн Арчър. Подаде листчето на Ан Яни, понеже щеше да получи хонорара си от нея.

— Аз оставам тук — каза той. — Ще проверя дали има нещо за съпруга в базите данни. Може да е съвпадение. Или да има по една съпруга във всеки щат. Не че ще е първият или последният…

— Не вярвам в съвпадения — каза Ричър. — Затова не си губи времето. Вместо това ми намери един телефонен номер. На един тип на име Кеш. Бивш сержант от морската пехота. Собственик е на стрелбището, където Джеймс Бар е ходел да тренира. В Кентъки. Обади му се от мое име.

— Какво да му кажа?

— Кажи му, че се обаждаш от мое име. Да се качва на хамъра и да идва. Още тази вечер. Кажи му, че се организира нов турнир.

— Турнир ли?

— Той ще те разбере. Да си донесе пушката, снайперската М–24. С прицел за нощно виждане. И каквото там още му се намира.

С тези думи Ричър тръгна след Хелън и Ан Яни, които вече слизаха по стълбите. Качиха се на сатурна на Хелън — двете жени отпред, Ричър отзад. Той си помисли, че и тримата вероятно биха предпочели мустанга, но имаше само две места.

— Накъде най-напред? — попита Хелън.

— Коя живее по-близо?

— Колежката.

— Тогава при нея.

Колите по улиците се движеха бавно. Платната бяха разкопани на места, между строителните площадки се движеха тежки машини. Ричър поглеждаше ту часовника си, ту през прозореца. Свечеряваше се. Времето неумолимо течеше.

 

 

Колежката живееше в някакво тихо безлично предградие източно от града. От двете страни на улицата имаше два реда скромни дървени къщи с малки ливадки отпред, американски знамена на пилони, баскетболни кошове над гаражните врати, сателитни чинии и тухлени комини. На дънерите на някои дървета бяха завързани избелели от слънцето жълти хартиени ленти. Ричър знаеше, че това се прави в знак на подкрепа за военнослужещите зад граница. Къде точно служеха тези хора, нямаше никаква представа. Нито пък разбираше смисъла на този символичен жест. За тринайсет години служба зад граница той нито веднъж не бе срещал военен, на когото да му пука какво е вързано за дървото пред дома му. Докато ги хранеха и заплатата си течеше, докато имаше патрони и съпругата не кръшкаше със съседа, всички бяха доволни.

Слънцето залязваше зад гърбовете им. Хелън караше бавно, проточила шия напред, за да разчита номерата на къщите. Когато забеляза търсения номер, тя сви на площадката пред гаража и паркира зад някаква малка кола. Ричър разпозна марката от разходката си по шосето с четирите ленти: Най-добрите гаранции в Америка!

Самата колежка се оказа изнурена женица на около трийсет и пет. Отвори им, излезе на малката веранда и веднага, затвори вратата зад гърба си, за да не се чува олелията на поне десетина деца, които крещяха, тичаха и се гонеха вътре. Жената веднага позна Ан Яни и дори надникна зад гърба й, сякаш очакваше да види снимачен екип.

— Какво обичате? — попита тя.

— Бих желала да поговорим за Олийн Арчър — отвърна Хелън Родин.

Жената не каза нищо. Изглеждаше объркана, сякаш съзнаваше колко нелепо е да се разговаря с журналисти за жертвите на такава трагедия. От друга страна, може би беше поласкана, че знаменитост като Ан Яни й е дошла на крака, и това си каза думата.

— Е, добре — каза тя. — Какво точно искате да знаете? Олийн беше прекрасен човек и всички в службата скърбим за нея.

Естеството на произволността, каза си Ричър. Жертвите на произволни убийства обикновено биват описвани впоследствие като прекрасни хора. Никой не би казал за някой случайно застрелян на улицата: Това беше един мръсен парцал, истински се радвам, че го пречукаха. Такива неща не се случват в живота.

— Интересува ни по-скоро съпругът й — каза Хелън.

— Не го познавам лично — каза жената.

— Олийн не ви ли е говорила за него?

— Случвало се е. Понякога, не често. Казва се Тед, доколкото знам.

— С какво се занимава?

— Бизнесмен е. Не знам точно какъв му е бизнесът.

— Олийн споменавала ли е пред вас, че е изчезнал?

— Изчезнал ли?

— Преди два месеца Олийн подала сигнал в полицията, че е изчезнал.

— Сега си мисля, че изглеждаше много притеснена. Но си казах, че мъжът й има проблеми с бизнеса. Всъщност, доколкото съм чувала, проблемите му започнали преди година-две. Затова Олийн била принудена да тръгне отново на работа.

— Тя не е ли работила през цялото време?

— О, не. Струва ми се, че преди години е ходила на работа, после се е отказала. Докато в един момент се принудила пак да тръгне. Поради стечение на обстоятелствата. Като в приказката за Пепеляшка, само че обратното.

— От принцеса става Пепеляшка — подхвърли Ричър.

— Нещо такова — каза жената. — Имаше нужда от пари, затова тръгна на работа, но ми се струва, че се срамуваше.

— Бихте ли ми разказали по-подробно за нея? — помоли Ан Яни.

— Олийн беше много затворена — каза жената.

— Важно е.

— Струваше ми се разсеяна, някак потисната. Не приличаше на себе си. Около седмица преди да я убият излезе от работа и не се върна цял следобед. Това също не беше в неин стил.

— А имате ли представа какво е правила?

— Не, никаква.

— Всичко, което сте в състояние да си спомните за съпруга й, ще ни е от полза.

Жената поклати глава.

— Казва се Тед. Само това знам за него.

— Е, добре. Благодаря ви — каза Хелън, обърна се и тръгна към колата. Ричър и Ан Яни я последваха. Жената ги изпрати с поглед. Изглеждаше някак засрамена, сякаш току-що я бяха скъсали на изпит.

 

 

Ан Яни каза:

— Задраскваме приятелка номер едно. Но не се притеснявайте, обикновено първият в списъка не става за нищо. Винаги е така. Понякога първия направо го прескачам и карам нататък.

На Ричър му беше неудобно на задната седалка. Джобът на панталоните му се беше извъртял назад и някаква монета му се забиваше в хълбока. Той се изви настрани и я извади. Беше от двайсет и пет цента — новичка и лъскава. Той я повъртя замислено в ръцете си и я пъхна в другия си джоб.

— Съгласен съм — каза той. — Трябваше направо да я прескочим. Аз съм виновен. Разбира се, че една колежка от службата никога нищо не знае. Хората се боят да се доверяват на колеги. Особено ако от принцеси са станали пепеляшки.

— Съседката ще знае повече — каза Ан Яни.

— Да се надяваме — отвърна Хелън.

Попаднаха в задръстване — в момента много хора пътуваха от източните към западните предградия и колите едва пълзяха. Ричър отново поглеждаше ту часовника си, ту през прозореца. Времето летеше.

 

 

Роузмари Бар се размърда на стола си и напрегна китки да се освободи от стягащата я лента.

— Знам, че Чарли е извършил убийството — каза тя.

— Чарли? — повтори Зека.

— Така нареченият приятел на брат ми.

— Ченко — каза Зека. — Да, той беше. Тактически планът беше изцяло негов. И се справи много добре. Разбира се, дребният ръст помогна. Беше обул собствените си обувки, напъхани в тези на брат ти. И си беше навил ръкавите и крачолите на панталона.

— Само че и ние го знаем.

— Кои сте вие? — попита Зека. — И какво точно знаете?

— Хелън Родин знае всичко.

— Ти ще я освободиш като свой адвокат. Ще прекратиш договора. Оттам нататък тя няма да има право да повтори нищо от това, което е научила във връзка с делото в служебното си качество. Така ли е, Лински?

Лински кимна. Той беше на около два метра от тях, седнал на дивана, облегнат на една страна, за да си почива гръбнакът му.

— Така е по закон — отвърна той. — Поне тук, в Америка.

— И Франклин знае — каза тя. — Също и Ан Яни.

— Слухове — каза Зека. — Хипотези, теории, спекулации. Без всякакви убедителни доказателства. Освен това кой ще им повярва точно на тях? Частните детективи и телевизионните журналисти си изкарват хляба, като продават най-невероятни и абсурдни обяснения на подобни събития. Само това може да се очаква от тях. Слухове и хипотези. Би било странно, ако не ги измисляха. Чувал съм, че един от вашите президенти е убит преди повече от четирийсет години, а такива като тях още твърдят, че истината тепърва ще излезе наяве.

Роузмари не отговори.

— Твоите показания ще бъдат определящи за хода на делото — каза Зека. — Ще отидеш при Родин и ще се закълнеш, че брат ти е намислил и лично е планирал всичко. Че още от самото начало ти е споделил намеренията си. В най-големи подробности. Място, дата, час, всичко. Ще заявиш, че за свое най-голямо съжаление не си го взела насериозно и че вечно ще се разкайваш за това. После някой некадърен обществен защитник ще хвърли едно око на показанията ти, ще пледира, че брат ти е виновен, и всичко ще приключи.

— Няма да го направя — каза Роузмари Бар.

Зека я погледна право в очите.

— Ще го направиш — каза той, — уверявам те. Само след двайсет и четири часа ти ще ни молиш да го направиш. Примряла от страх, че може в последния момент да размислим и да не ти позволим да го направиш.

В стаята настана тишина. Роузмари погледна към Зека, като че имаше да му каже нещо. После отмести поглед встрани. Но Зека й отговори, сякаш бе изрекла неизреченото. Сякаш я бе чул и разбрал:

— Не, няма да бъдем с теб, когато даваш показания — каза той. — Но ще знаем какво си говорила. До няколко минути. И изобщо не си помисляй вместо към кабинета на Родин да завиеш по погрешка към автогарата. Първо, това ще струва живота на брат ти. И второ, няма място на света, където да не можем да те открием.

Роузмари мълчеше.

— Както и да е — каза Зека. — Да не спорим сега. Това е безсмислено. И непродуктивно. Ти ще им кажеш точно това, което се иска от теб. Няма как да не им го кажеш. Ще видиш сама. Ще се молиш да им го кажеш. Няма да имаш търпение да дойде часът, когато най-после да им го кажеш. На онези в съда. Ще се молиш на колене да ни докажеш колко си изрядна, да ни направиш добро впечатление. Така става обикновено. Ние сме много добри в тая работа. Учили сме се от големи майстори.

— Брат ми страда от паркинсон — каза Роузмари.

— Откога? — попита Зека, понеже знаеше отговора.

— В момента развива болестта.

Зека поклати глава.

— Твърде е субективно, няма да му помогне. Кой може да каже, че не е сродна симптоматика, причинена от нараняването в главата? Или ако не това, кой може да определи до каква степен състоянието му води до инвалидност? Като се има предвид, че е стрелял отблизо. Ако общественият защитник доведе експерт, Родин ще доведе трима. Ще докара доктори, които ще се закълнат, че малката Ани Оукли^[1] е била с паркинсон по рождение.

— Ричър знае — каза Роузмари Бар.

— Кой, военният ли? Той ще е мъртъв до сутринта. Ако преди това не е офейкал.

— Няма да офейка.

— Значи ще е мъртъв. Ще дойде тази нощ да те прибере. А ние ще го чакаме.

Роузмари замълча.

— И преди са ни идвали среднощни гости — каза Зека. — И тук, и на други места. А ние сме си още тук. Нали така, Лински?

Лински отново кимна.

— И тук ще си останем — отвърна той.

— Кога ще дойде той? — попита Зека.

— Не знам — отвърна Роузмари.

— В четири сутринта — каза Лински. — Ричър е американец. Тях са ги обучавали, че четири сутринта е най-доброто време за внезапна атака.

— Посока?

— Най-логично е да дойде от север. Релефът на каменоломната ще му осигури първоначално прикритие за проникване, като ще му останат само едни последни двеста метра открит терен. Но мисля, че точно тук той ще блъфира. Няма да дойде от север, понеже това е очевидно най-логичната посока.

— Няма да е и откъм запад — каза Зека.

Лински поклати глава.

— Така е. Няма да приближи откъм пътя. Прекалено е открито. Ще дойде или от изток, или от юг.

— Прати Владимир долу при Соколов — каза Зека. — Кажи им да си отварят очите главно на изток и юг. Но да попоглеждат и на север и запад. Във всички посоки да има непрестанно наблюдение, за всеки случай. Ченко да чака с карабината си в коридора на горния етаж. Готов да заеме позиция за стрелба, при който прозорец се налага. За него един изстрел ще бъде достатъчен.

Той се обърна към Роузмари Бар:

— Междувременно теб ще те скрием на безопасно място — каза той. — Уроците ще започнат, след като погребем военния.

 

 

Далечните западни предградия бяха типични градове-спални за хора, пътуващи всеки ден за работа до офисите си в центъра на града, ето защо през целия път натам движението беше натоварено. Къщите във въпросното предградие бяха много по-импозантни, отколкото в квартала на колежката — двуетажни, всичките различни една от друга, добре поддържани, всяка с голям двор и басейн, повечето с изкусно оформени живи плетове и храсти. Осветени в контражур от последните лъчи на залязващото слънце, те изглеждаха като декор за романтичен филм.

— Нафукани буржоа — подметна Ричър.

— Каквито всички ние се стремим да бъдем един ден — отвърна Ан Яни.

— Тия няма да искат да говорят — каза Ричър. — Познавам ги. Не е в техен стил.

— Ще говорят — каза Ан Яни. — Пред мен всички проговарят.

Преминаха бавно покрай дома на семейство Арчър. На метална верижка под пощенската кутия се поклащаше чугунена табелка: Тед и Олийн Арчър. Разположена в дъното на голяма ливада, къщата изглеждаше мрачна и безлюдна. Голяма сграда в стил „Тюдор“. С кафеникав гредоред и кремава мазилка на фасадата. И гараж за три коли. Няма никой, помисли си Ричър.

Съседката, която търсеха, живееше по диагонал през улицата. Нейният парцел беше горе-долу колкото този на Арчър, но къщата приличаше по-скоро на италианска вила. С каменни акценти по фасадата, ъглови купички с назъбени бойници, тъмнозелени маркизи над четирите обърнати на юг прозорци на приземния етаж. Падаше здрач и зад тежките пердета на околните къщи се запалиха първите лампи. Цялата улица изглеждаше уютна, приветлива и самодоволна.

Хелън отби в продълговатата, застлана с варовикови плочи алея към гаража и паркира на пет-шест метра зад джип с огромни хромирани джанти. Входната врата на къщата беше от грубо одялани, изкуствено състарени дъбови дъски с метален обков; главите на пироните бяха големи колкото топки за голф. Човек имаше чувството, че през гази врата се влиза направо в Ренесанса.

— Частната собственост е кражба — каза Ричър.

— Прудон — отвърна Ан Яни. — Частната собственост е желана, тя е едно благо на света.

— Ейбрахам Линкълн — каза Ричър. — Първото му обръщение към нацията за състоянието на съюза.

На вратата имаше чукче от ковано желязо, оформено като халка в зъбите на лъвска глава. Хелън го повдигна и почука. Едва тогава откри малко встрани дискретен бутон на звънец и натисна и него. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Вратата беше от плътно дърво, стените — дебели. Тя отново пробва звънеца и още преди да си бе вдигнала пръста от бутона, вратата се отвори с приглушено изсъскване на медните уплътнения — бавно и авторитетно, като врата на банков трезор. На прага се появи мъж и ги изгледа въпросително, без да пуска вътрешната дръжка на бравата.

— Какво обичате? — попита той. Беше между четирийсет — и петдесетгодишен, със солиден и заможен вид. Може би членуваше в местния голф клуб, а евентуално и в клуба на ротарианците. Беше облечен с пуловер на геометрични шарки и кадифени джинси. Беше от онзи тип мъже, които още с прибирането си свалят костюма и се обличат по домашному.

— Съпругата ви вкъщи ли е? — попита Хелън. — Бихме желали да говорим с нея за Олийн Арчър.

— За Олийн? — повтори мъжът, като гледаше Ан Яни.

— Аз съм адвокат — каза Хелън.

— Какво още има да се каже за Олийн?

— Може би повече, отколкото предполагате — обади се Ан Яни.

— Вие не сте адвокат.

— Тук съм като журналистка — каза тя. — Но не търся сензации. Не искам да се ровя в личния й живот. Възникнала е реална опасност от съдебна грешка. Затова сме тук.

— В какъв смисъл съдебна грешка?

— Възможно е да са арестували за убийството невинен човек. Затова съм дошла при вас. Затова сме дошли всички.

Ричър наблюдаваше мъжа. Стиснал дръжката на вратата, той стоеше колебливо, сякаш се опитваше да вземе решение. Докато накрая въздъхна и направи крачка назад.

— По-добре да влезем — каза той.

Всички проговарят.

Мъжът ги поведе по един коридор в убито жълто към дневната. Беше просторна и безупречно обзаведена. С плюшена мебел, малки махагонови масички, каменна камина. Телевизор нямаше. Вероятно имаха отделна стая за гледане на телевизия. Може би дори домашно кино. Или пък изобщо не гледаха телевизия. Ричър видя как Ан Яни пресмяташе наум вероятността за това.

— Ще ида да повикам жена ми — каза той.

Върна се след по-малко от минута, придружен от симпатична жена, малко по-млада от него. Беше облечена с джинси и памучна блуза в същия убито жълт цвят като стените на коридора. С ниски, меки кожени обувки на бос крак. Косата й беше небрежно отметната на една страна от виртуозен и скъпо платен фризьор. Беше средна на ръст, слабичка и жилава по начин, издаващ строги диети и много часове аеробика.

— За какво става дума? — попита тя.

— За Тед Арчър — отвърна Хелън.

— За Тед ли? Доколкото чух от съпруга ми, интересували сте се от Олийн.

— Смятаме, че е възможно да има връзка. Между изчезването му и нейното убийство.

— От къде на къде ще има връзка? Това с Олийн беше съвсем случайно, гръм от ясно небе!

— Може и да не е било.

— Не ви разбирам.

— Подозираме, че Олийн може да е била убита целенасочено, като останалите четири жертви са били за камуфлаж.

— Това не е ли работа на полицията?

Хелън не отговори веднага.

— Засега от полицията явно изглеждат доволни от направените заключения.

Жената погледна крадешком съпруга си.

— В такъв случай не съм убедена, че е редно да обсъждаме този въпрос.

— Изобщо? — попита Ан Яни. — Или само с мен?

— Не съм убедена, че искам да ме показват по телевизията.

Ричър се усмихна. Някои хора се натискат да ги покажат по телевизията, други се дърпат. Зависи от квартала.

— Ние просто се опитваме да си изградим обща представа за случая — каза Ан Яни. — Само от вас зависи дали ще използваме имената ви, или не.

Жената седна на дивана, а съпругът й почти се долепи до нея. Ричър отново се усмихна вътрешно. Двамата несъзнателно бяха възприели позата на интервюирана двойка в студио. Лицата им бяха едно до друго — идеални за близък план. Яни веднага се възползва от това и приседна на креслото срещу тях, на самия ръб, нетърпеливо наведена напред, с лакти на коленете и предразполагащо изражение на лицето. Хелън се настани на другото кресло. Ричър се отдръпна и застана до прозореца. Леко надигна с показалец тежките пердета. Навън беше паднал мрак.

Времето летеше.

— Разкажете ни за Тед Арчър — каза Яни. — Моля ви се. — Нищо и никакви седем-осем думи, но тонът й казваше друго: Убедена съм, че вие сте двамата най-интересни събеседници, с които някога съм имала щастието да общувам, и освен това съм ваша приятелка. За момент Ричър си помисли, че Яни си е сбъркала професията — от нея би могло да излезе страхотен следовател.

— Тед имаше проблеми с бизнеса — каза жената.

— Затова ли е изчезнал?

Тя вдигна рамене.

— Така си беше помислила отначало и Олийн.

— Но?

— Но в един момент отхвърли това обяснение. И ми се струва, че беше права. Тед не беше такъв човек. Освен това проблемите му не бяха от такова естество. Истината е, че него го бяха прецакали, но той се бореше. А човек, който е свикнал да се бори, не се примирява току-така. Нали?

— По какъв начин го бяха прецакали?

Жената хвърли бърз поглед към съпруга си. Той се наведе напред. Мъжка приказка.

— Основният му клиент в един момент престанал да купува от него. Нещо, което по принцип се случва. Флуктуации на пазара. Тед му предложил да предоговорят условията. Да намали цената. Но оня се запънал: не щял и не щял. Тед предложил да свали още. Сподели с мен, че бил готов да му доставя едва ли не безплатно. Пак не.

— Какво е станало според вас? — попита Яни. Само не спирайте да говорите, сър.

— Корупция — отвърна мъжът. — Пари под масата. Беше очевидно. Един от конкурентите на Тед предлагал комисиони на клиентите му. За порядъчен търговец като него е просто невъзможно да надвие в такава ситуация.

— Кога започна това?

— Преди около две години. За тях се превърна в голям проблем. Приходите им намаляха. После спряха напълно. Тед продаде колата си. Олийн трябваше отново да тръгне на работа. Едва успя да се вреди в Държавната автомобилна инспекция. След половин месец я повишиха в началник на администрацията. — Той се усмихна тъничко, горд с успехите на хората от своята класа. — След още година сигурно щеше да стане директор.

— А какво правеше Тед по въпроса? Как се съпротивляваше?

— Опитваше се да разбере кой е нелоялният конкурент.

— И успя ли?

— Не знаем. Доста време разпитва и рови насам-натам, докато един ден изчезна.

— Олийн описала ли е всичко това в сигнала си до полицията?

Мъжът се облегна назад, а жена му се наведе напред. Беше неин ред да отговаря. Поклати глава.

— Тя отказваше. Поне отначало. Нямала доказателства. Всичко било само догадки. Не искала да хвърля напразни обвинения. Освен това тя самата не била убедена, че има връзка. Струва ми се, че като го разправяме сега, звучи доста по-подредено и очевидно, отколкото ни изглеждаше навремето. Нали разбирате, Тед не е някакъв Шерлок Холмс или нещо такова. Пък и нямаше време да се занимава само с това. Трябваше да си върши и работата. Когато му оставаше време, разпитваше колеги, сравняваше цени, водеше си бележки, опитваше се да сглоби цялостната картина. Това му отне около две години. С по някой и друг разговор, телефонно обаждане, тук-там справка и така нататък. Във всеки случай не се чувстваше застрашен.

— Олийн говорила ли е изобщо с някого за това? Да кажем, по-късно?

Жената кимна.

— След изчезването му два месеца не беше на себе си. Двете с нея разговаряхме на няколко пъти. Тя само за това мислеше, не можеше да си го избие от главата. Накрая реши, че явно има връзка. Аз се съгласих. Не знаеше как да постъпи. Казах й да се обади на властите.

— И тя обади ли се?

— Не се е обаждала. Отишла лично. Казала си, че ако им се яви на крака, ще я приемат по-сериозно. Но явно се е лъгала. Нищо не се случи. Все едно да пуснеш камък в кладенеца, а отдолу да не се чуе плясък.

— Кога е отишла?

— Една седмица преди стрелбата на площада в петък.

Известно време никой не продума. После, колкото можеше по-предпазливо, Ан Яни зададе единствения логичен въпрос:

— Вие не заподозряхте ли някаква връзка?

Жената поклати глава.

— Защо да подозираме каквото и да било? За нас това си беше чиста случайност. Убиецът е стрелял напосоки, нали така? Вие сама го съобщихте по телевизията. Чухме ви да го казвате. Пет случайни жертви, имали нещастието да минават оттам в неподходящ момент.

Всички замълчаха.

Ричър се извърна от прозореца.

— С какво точно се занимаваше Тед Арчър? — попита той.

— Съжалявам, предположих, че знаете — каза съпругът. — Тед е собственик на каменоломна. Огромно предприятие, на около шейсет километра северно оттук. Произвежда цимент, бетон, баластра. Добре структуриран, високопроизводителен бизнес.

— А кой беше клиентът, който го напусна?

— Общината — отвърна мъжът.

— Доста сериозен клиент.

— И още как! Всичките тия строежи са манна небесна за предприемачи като Тед. За да събере пари за обществени поръчки, само през първата година общината продаде облигации за деветдесет милиона долара. Като се имат предвид и преразходите, става дума за апетитна деветцифрена сума.

— Каква кола караше Тед?

— „Мерцедес-Бенц“.

— А след това?

— Някакъв служебен пикап.

— Вие виждали ли сте го?

— Всеки ден, цели две години.

— Как изглеждаше?

— Ами пикап като пикап. Мисля, че беше шевролет.

— Кафеникав „Силверадо“, възстаричък?

Мъжът се облещи.

— Откъде знаете?

— Още един въпрос, ако обичате — каза Ричър. — Този път към съпругата ви.

Тя го погледна очаквателно.

— След като Олийн отиде в полицията, каза ли ви с кого е говорила там? Да не е с един детектив на име Емерсън?

Жената заклати глава още преди да бе чула въпроса.

— Аз посъветвах Олийн, ако не иска да се обажда по телефона, да отиде в участъка, но тя каза, че й било далеч, нямало да й стигне обедната почивка. Каза, че вместо това ще отиде направо при окръжния прокурор. Кабинетът му бил много по-близо до службата й. Пък и Олийн си беше такава. Ако искаше да свърши работа, отиваше право най-горе. Така че тя отнесе случая директно до Алекс Родин.

 

 

През целия път обратно към града Хелън Родин не каза нито дума. Беше се затворила в себе си и леко потреперваше. Устните й бяха стиснати, бузите й хлътнали, очите широко отворени. Нито Ричър, нито Ан Яни се осмелиха да нарушат мълчанието. Сякаш някой бе изтеглил въздуха от колата и на негово място бе останала черна дупка, изпълнена с тишина.

Хелън шофираше като робот — умело, нито бързо, нито бавно, спазвайки машинално осевите линии, знаците и светофарите. — Паркира колата пред офиса на Франклин, без да загаси двигателя, извърна се настрани и каза:

— Вие двамата вървете. Аз просто не мога.

Ан Яни слезе и тръгна нагоре по стълбището. Ричър остана в колата и се наведе напред.

— Ще се оправиш — каза той.

— Няма! — отвърна тя.

— Хелън, загаси мотора и тръгвай с мен. Ти си служебно лице и имаш клиент в беда.

С тези думи той отвори вратата, измъкна се от задната седалка и докато заобиколи колата, тя вече го чакаше пред стълбището.

 

 

Завариха Франклин пред компютъра, както винаги. Той каза на Ричър, че сержант Кеш бил тръгнал от Кентъки, без да задава въпроси. Също и че Тед Арчър не фигурирал никъде в неговите бази данни. Едва тогава забеляза, че тримата са се умълчали и изглеждат напрегнати.

— Какво има? — попита той.

— На една крачка сме от целта — каза Ричър. — Тед Арчър бил в бетонния бизнес, но преди две години го отрязали от общинските поръчки заради някакъв конкурент, който раздавал рушвети. Той се опитал да го разобличи и явно бил на път да успее, понеже конкурентът го елиминирал.

— Можеш ли да го докажеш?

— Само косвено. За да открием трупа, трябва да разкопаем наново Първа улица. От край до край. Но знам къде е пикапът му. В гаража на Джеб Оливър.

— Какво прави там?

— Използвали са Оливър да им върши това-онова. Например, когато не са искали да показват лицата си, за да не ги разпознаят или запомнят. Може да се предполага, че Тед Арчър ги е познавал и не би се доближил до тях. Докато Джеб Оливър бил просто някакъв местен хлапак. Може да е инсценирал спукана гума или да го е спрял на автостоп.

Арчър е паднал право в капана. След това лошите са скрили трупа, а Джеб Оливър пикапа.

— И Олийн Арчър не е подозирала нищо?

— В крайна сметка е заподозряла — каза Ричър. — Два месеца е размишлявала, докато накрая е събрала достатъчно парчета, за да сглоби мозайката. После е започнала да занимава властите с това, в резултат на някого явно му е светнала червена лампичка и само след седмица тя е била убита. Като работата е нагласена така, че да изглежда случайна жертва на масов убиец. Иначе, след изчезването на съпруга й, е щяло да се размирише. Но докато всички мислят, че е случайно, няма нищо страшно.

— Кого е занимавала? — попита Франклин. — Емерсън ли?

Ричър не отговори.

— Отишла е направо при баща ми — каза Хелън Родин.

В стаята настана дълго мълчание.

— И сега какво? — обади се накрая Франклин.

— Ще се наложи да поблъскаш още малко по тая клавиатура — каза Ричър. — Този, който е отмъкнал общинските поръчки, явно той е нашият злодей. Затова трябва да разберем кой е. И къде се намира.

— Това е публична информация — каза Франклин.

— Ами намери я тогава.

Франклин се обърна към компютъра и в настаналата тишина се чуваше само как пръстите му чукат по клавишите. В течение на около минута ръцете му се местеха между мишката и клавиатурата. След това изправи глава и съобщи отговора:

— „Специализирани услуги на Индиана“ — бяха думите му. — Те са главен изпълнител по всички договори за доставка на цимент, бетон и трошен камък. На стойност десетки и десетки милиони долари.

— Къде им е седалището?

— Това дотук беше добрата новина.

— А лошата?

— Няма никакви документи. Те са офшорен тръст с регистрация на Бермудските острови. Не са задължени да се регистрират тук.

— Що за система е тази?

Франклин не отговори.

— Един офшорен тръст с регистрация на Бермудите има нужда от местен адвокат — каза Хелън. Гласът й беше тих, примирен и немощен. Ричър си спомни за табелката на вратата на А. А. Родин. След името му комбинация от букви обозначаваше научните му степени.

Франклин кликна два пъти с мишката.

— Има телефонен номер. Нищо повече.

— Кой е номерът? — попита Хелън.

Франклин й го прочете.

— Това не е телефонният номер на баща ми — каза тя.

Франклин кликна още веднъж и отвори обратния указател, в който абонатите бяха подредени по номера. Написа номера, екранът се смени и се появи име и адрес на регистрация.

— Джон Мистров — прочете на глас той.

— Руско име — каза Ричър.

— Така изглежда.

— Познаваш ли го?

— Бегло. Занимава се с наследства, завещания и попечителства. Еднолична кантора. Никога не ме е наемал.

Ричър погледна часовника си.

— Можеш ли да намериш домашния му адрес?

Франклин кликна с мишката и отвори обикновения указател. Написа името и на екрана се появи адресът на абоната заедно с домашния телефон.

— Да му се обадя ли? — попита той.

Ричър поклати глава.

— Най-добре да го посетим лично. Когато времето е кратко, прекият контакт върши по-добра работа.

 

 

Владимир се запъти към стаята за наблюдение на долния етаж. Соколов беше седнал на въртящ се стол с колелца и се местеше последователно между четирите телевизионни монитора на дългата маса. От ляво на дясно бяха обозначени съответно „Север“, „Изток“, „Юг“ и „Запад“ — в което имаше логика, ако човек разглеждаше света по посока на часовниковата стрелка. Соколов се плъзгаше бавно със стола си от ляво на дясно, оглеждаше внимателно картината на всеки монитор, после се отблъскваше с ръка от стената и се връщаше в изходна позиция. Всичките четири монитора бяха мътни и оцветени в мъртвешко зеленикаво, понеже навън беше тъмно и системата за нощно виждане се беше включила. Понякога в далечината ярка движеща се точка пресичаше зрителното поле — някакво нощно животно беше излязло на лов. Лисица, скункс или енот. Или пък изгубено домашно куче. На северния монитор се виждаше сиянието от каменоломната. Скоро и то щеше да избледнее, понеже машините бяха спрени и бавно изстиваха. Извън това цялата околност беше равно зелена — на километри разстояние нямаше нищо, освен поля и ниви, вечно влажни от непрестанно въртящите се поливни системи.

Владимир придърпа втори стол на колелца и седна отляво на Соколов. Той трябваше да поеме север и изток, докато Соколов се съсредоточи върху юг и запад. По този начин всеки от двамата щеше да отговаря за една вероятна посока на атаката и една не толкова вероятна. Справедливо разпределение на труда.

Горе, в коридора на третия етаж, Ченко вече беше заредил собствената си карабина „Супер Мач“. В пълнителя имаше десет .308-калиброви патрона, марка „Лейк Сити“, най-добрите в света. Едно от нещата, които американците знаеха как да правят, бяха патроните за карабина. Ченко отвори вратите към всички спални, за да може във всеки момент, според нуждите, да обстрелва и четирите посоки. Приближи се до един прозорец и включи мерника за нощно виждане. Нагласи го на седемдесет и пет метра. Очакваше отдолу да го известят, когато военният наближи на сто и петдесет метра. Толкова беше обхватът на камерите за нощно виждане. Тогава той щеше да отиде до съответния прозорец и да набележи целта още от сто метра и повече. Щеше да я проследи през мерника, да й даде възможност да се приближи. И когато целта му дойдеше на седемдесет и пет метра — да стреля.

Той вдигна пушката. Провери образа в оптическия мерник. Беше светъл и ясен. Видя някаква лисица, която пресече откритото пространство от запад към изток. Наслука, приятелко. Върна се в коридора, подпря пушката до стената, седна на стола си и зачака.

 

 

Хелън Родин настоя да остане в кантората на Франклин. Ричър и Ан Яни тръгнаха сами с мустанга. В този час улиците бяха тъмни и притихнали. Яни шофираше, понеже познаваше по-добре пътя. Адресът, който търсеха, беше голяма сграда на някогашни складове, преустроени в жилища; намираше се горе-долу по средата между речното пристанище и железопътната гара. Ан Яни каза, че това било част от новата общинска стратегия за благоустрояване на квартала. Нещо като нюйоркското Сохо, пренесено в Средния запад. Лично тя имала планове да си купи апартамент в същата сграда.

После подхвърли:

— Трябва да наблюдаваме Хелън. Да не посегне на живота си.

— Нищо й няма, ще се оправи — каза Ричър.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Ами ако беше твоят баща?

Ричър не отговори. В далечината се очерта силуетът на голяма тухлена постройка и Яни намали.

— Ти го попитай първа — каза Ричър. — Ако не отговори, ще го попитам аз.

— Ще отговори — каза Яни. — Всички отговарят.

Но Джон Мистров не беше като всички. Оказа се хилав мъж на около четирийсет и пет. Облеклото му — впити избелени джинси и черна риза — подхождаше на разведен в криза на средната възраст. Беше сам в огромния апартамент и ядеше китайски ястия от картонени кутии. Отначало много се зарадва, като видя Ан Яни. Може би близостта с подобни знаменитости беше нещо, което смяташе, че му се полага с акта на преместването му в артистично преустроения имот. Но първоначалният му възторг се изпари почти мигновено. Особено след като Ан Яни му изложи подозренията си и настоя да научи имената зад офшорния тръст.

— Не мога да ви ги кажа — отговори той. — Предполагам, че разбирате изискването за конфиденциалност.

— Разбирам главно, че са извършени сериозни престъпления — каза Ан Яни. — Това е, което разбирам. Редно е и вие да го разберете. И да вземете страна бързо, още сега, преди всичко това да е станало публично достояние.

— Не коментирам — каза мъжът.

— Нямате какво да губите — продължи Ан Яни. — Тия хора, за които ви питаме, всички те утре ще са в затвора. Никой няма да се върне.

— Не коментирам — повтори мъжът.

— Може бе искате и вие да ги последвате? — попита Яни, рязко сменяйки тона. — Като съучастник? Или предпочитате да изплувате от това блато? Изборът е ваш. Но така или иначе, утре ще се видите по новините. Или като обвиняем, или като човек, направил неволна грешка, но осъзнал се навреме и помагащ на правосъдието.

— Не коментирам — потрети мъжът.

Каза го твърдо, заинатено и някак самодоволно.

Ан Яни се отказа. Вдигна рамене и се обърна към Ричър, който в този момент поглеждаше часовника си. Времето летеше.

— Имаш ли здравна застраховка? — попита го той.

Мъжът кимна.

— И за зъболекарски услуги ли?

Мъжът отново кимна.

Ричър го цапардоса с юмрук в устата. С дясната ръка, след къс замах, но рязко и силно.

— Е, ще те оправят значи — каза той.

Мъжът залитна крачка назад, после се преви надве, а когато се изправи, цялото му лице беше в кръв, а предните му зъби се клатеха.

— Имената — каза Ричър. — Или ще те късам парче по парче.

Мъжът се поколеба. Груба грешка. Ричър го удари повторно. Чак тогава той му каза имената, общо шест, с описания и адрес. Изпя ги проснат по гръб на пода, с клокочеща в гърлото кръв.

Ричър погледна Ан Яни.

— Всички отговарят — каза той.

 

 

Докато се връщаха в тъмното с мустанга, Ан Яни каза:

— Сега ще им се обади да ги предупреди.

— Няма — отвърна Ричър. — Той току-що ги предаде. Имам чувството, че от утре ще излезе в безсрочен отпуск.

— Надявай се ти.

— Във всеки случай това няма значение. Те и без това знаят, че идвам. И да ги предупреди, няма голяма полза.

— Доста си директен в подхода си. Не пише така в учебниците по журналистика.

— Мога да ти преподавам уроци. Всъщност всичко се свежда до изненадата. Ако ги изненадаш, не е нужно чак да ги пребиваш.

 

 

Ан Яни продиктува на Франклин имената, които й бе издал Джон Мистров. Четири от тях съответстваха на имена, които Ричър вече знаеше: Чарли Смит, Константин Раскин, Владимир Шумилов, Павел Соколов. Петото име беше Григор Лински, за когото Ричър предположи, че е инвалидът с торбестия костюм, понеже последното име беше Зек Человек.

— Ти не каза ли, че Зек е дума? — попита Франклин.

— Дума е — отвърна Ричър. — И „Человек“ също е дума. Означава човешко същество. Човекът затворник.

— Другите не са използвали псевдоними.

— Сигурно и това на Зека не е псевдоним. Може просто да не помни как се е казвал. Ако попаднеш в Гулаг, и ти ще си забравиш името.

— На теб май ти е жал за него — каза Ан Яни.

— Никак не ми е жал даже — отвърна Ричър. — Опитвам се да го разбера.

 

 

— Никъде не се споменава баща ми — каза Хелън.

Ричър кимна.

— Явно Зека е кукловодът — каза той. — Върхът на пирамидата.

— Откъдето следва, че баща ми работи за него.

— Не си мисли сега за това. Съсредоточи се върху Роузмари.

Франклин намери в Интернет карта на местността и установи, че посоченият от Мистров адрес е на каменоломна, построена в близост до каменна кариера на дванайсет километра на северозапад от града. После влезе в данъчния регистър и потвърди, че неин едноличен собственик е фирмата „Специализирани услуги на Индиана“. Пак там видя, че единственото недвижимо имущество, регистрирано на името на офшорния тръст, е някаква къща в средата на голям парцел земя в съседство с каменоломната. Ан Яни каза, че районът й е познат.

— Нещо друго има ли наоколо?

Яни поклати глава:

— На километри наоколо има само селскостопански земи.

— Ясно — каза Ричър. — Значи там държат Роузмари.

Той отново погледна часовника си. Беше десет вечерта.

— А сега? — попита Ан Яни.

— Сега чакаме — отвърна той.

— Какво чакаме?

— Чакаме Кеш да пристигне от Кентъки. И после чакаме още малко.

— Защо?

Ричър се усмихна.

— За да превали нощта.

 

 

Те зачакаха. Франклин направи още кафе. Яни им разправяше клюки от телевизията — за нейни познати, преживени събития, за метреси на губернатори, съпруги на политици и техните любовници, за ниви с марихуана, скрити зад пояси царевица… После Франклин им разправи за годините си в полицията. После Ричър — за годините, откакто беше напуснал военната полиция, за скиталчествата си на човек без дом, адрес и корени.

През цялото време Хелън Родин мълчеше.

Точно в единайсет часа отвън се чу грохот на голям дизелов двигател, който отекваше като в тунел между двата реда тухлени фасади на улицата. Ричър пристъпи до прозореца и видя хамъра на Кеш, който тъкмо завиваше към паркинга до сградата. Твърде е шумен, помисли си той. Не става.

Или може би става.

— Морската пехота пристигна — обяви той.

Стъпките на Кеш се чуха по външното стълбище. На входната врата се почука. Ричър излезе в антрето да отвори. В стаята се появи самият Кеш — делови, стабилен, вдъхващ доверие. Беше облечен в черно. Черен панталон, черно яке. Ричър го запозна поред с всички: Ан Яни, Франклин, Хелън Родин. Ръкуваха се и Кеш седна. Само след двайсет минути беше изцяло в течение и спечелен за каузата.

— Пречукали са деветнайсетгодишно момиче? — възкликна той.

— Много симпатично момиче — отвърна Ричър.

— Имаме ли план за действие?

— Сега ще го съставим — каза Ричър. Ан Яни слезе до колата, за да вземе картите. Франклин разчисти чашите от кафе. Яни избра подходящата карта и я разгъна на масата.

— Местността е като гигантска шахматна дъска — каза тя. — Всяка нива е квадрат със страна сто метра. На всеки два километра, или горе-долу двайсет ниви, минават успоредни пътища, които се пресичат под прав ъгъл. — Тя посочи с пръст на картата. Пръстът й беше изящен, с лакиран нокът. — Ето тук се пресичат два такива пътя и в югозападния квадрант на кръстовището има празно поле с размер около три ниви ширина на пет ниви дължина. В най-северната му част се намира каменоломната, а южно от нея е самата къща. Виждала съм я лично отдалеч, намира се на около двеста метра от шосето, наоколо няма нищо. Никакви дървета, никакви храсти, никакви гънки на релефа. Няма и ограда.

— Равно, казваш? — попита Ричър.

— Като билярдна маса — потвърди Яни.

— Наоколо ще е тъмница — каза Кеш.

— Като в рог — каза Ричър. — Предполагам, че след като няма ограда, ползват охранителни камери. Със система за нощно виждане. Инфрачервени сензори или нещо такова.

— Колко време ти е нужно, за да пробягаш двеста метра? — попита Кеш.

— На мен ли? — каза Ричър. — Достатъчно, за да отидат до магазина и да си купят пушката, с която да ме застрелят.

— Кой според теб е най-добрият подход?

— Откъм север — отвърна Ричър. — Без съмнение. Можем от шосето да влезем в каменоломната и да я прекосим. Стигнем ли до границата на парцела, залягаме и изчакваме момента.

— Ако имат камери за нощно виждане, отникъде не можем да се приближим.

— После ще му мислим за това.

— Е, добре, но те точно откъм север ще ни очакват.

— Другите възможности са от юг и от изток, в този порядък. Понеже алеята за коли е откъм запад. А тя най-вероятно е права и твърде открита.

— Те сигурно си мислят същото.

— Значи сме прави.

— На мен лично алеята ми харесва. С какво ли е застлана? С паваж?

— С трошен камък. От него поне имат достатъчно.

— Вдига шум — каза Кеш.

— Камъкът запазва по-дълго дневната топлина — каза Ричър. — Доста по-топъл е от пръстта. На мониторите им ще изглежда като цветна ивица. Ако контрастът не е кой знае колко силен, от всяка страна ще има по една зона на сянка.

— Ти шегуваш ли се? — попита Кеш. — Телесната ти температура положително ще е най-малко с двайсет градуса по-висока от тази на околния въздух. Ще светиш като факел.

— Те ще наблюдават юг и изток.

— Не само.

— Ти нещо по-умно ли предлагаш?

— Какво ще кажеш да ги нападнем фронтално? С автомобили?

Ричър се усмихна.

— Ако нещо трябва непременно, безусловно и напълно да бъде унищожено до основи до утре сутринта, повикай морската пехота.

— Разбрано, слушам! — отвърна Кеш.

— Не, прекалено опасно е — каза Ричър. — Нямаме право да ги алармираме по никакъв начин, та да си изтърват нервите и да настане пукотевица. Трябва да мислим за Роузмари.

Всички млъкнаха.

— Аз лично предпочитам алеята — каза Ричър.

Кеш погледна Хелън Родин.

— Може просто да извикаме полиция — каза той. — Искам да кажа, ако окръжният прокурор наистина е гнил. Командосите ще се справят. Защо не?

— По същата причина — каза Ричър. — Още преди да са стигнали до вратата, Роузмари ще бъде мъртва.

— Да им прекъснем електричеството? За да извадим камерите от строя?

— Същият проблем. Това ще е предупреждение.

— Добре де, ти кажи.

— Вече казах. Алеята за коли.

— Ами камерите?

— Ще измисля нещо — отвърна Ричър. Пристъпи към масата. Загледа се в картата. После се обърна към Кеш: — Ти имаш ли сиди-плейър в джипа?

Кеш кимна.

— Стандартно оборудване.

— А имаш ли нещо против, ако Франклин го кара?

— Направо му го подарявам. Казах ти, предпочитам обикновен седан.

— Е, добре. Хамърът е нашата десантна машина. Франклин ни закарва, оставя нас на мястото и се връща право тук.

— Нас? — обади се Ан Яни. — Кои нас? Всички ли отиваме?

— И още как — отвърна Ричър. — Само Франклин остава тук като съобщителен център.

— Добре — каза Яни.

— Ще ни трябват мобилни телефони — каза Ричър.

— Аз имам — каза Яни.

— Аз също — добави Кеш.

— И аз — обади се Хелън.

— Аз обаче нямам — каза Ричър.

Франклин извади малка нокия от джоба си.

— Ето, вземи моя.

Ричър го пое.

— Можеш ли да организираш конферентна връзка? — попита той. — Между четирите мобилни телефона през твоя стационарен? Още щом се върнеш тук?

Франклин кимна.

— Дайте да ви запиша номерата.

— Всички да си поставят телефоните на вибрация — каза Ричър.

— Кога нападаме? — попита Кеш.

— Лично аз бих предпочел в четири сутринта — каза Ричър. — Но те точно тогава ще ни очакват. Всъщност ние от тях сме го научили. Четири сутринта е часът, когато КГБ идва и чука на вратата. По това време съпротивата е най-ниска. Нещо, свързано с биоритмите било. Затова ще ги изненадаме. Ще нападнем в два и трийсет.

— Ако ги изненадаш, не е нужно чак да ги пребиваш, нали така? — попита Ан Яни.

Ричър поклати глава.

— В конкретната ситуация, ако ги изненадаме, няма те мен да ме пребият.

— Аз къде ще бъда? — попита Кеш.

— На югозападния ъгъл на каменоломната — отвърна Ричър. — Оттам къщата ти се пада на югоизток. Можеш да прикриваш западната и северната фасада едновременно.

— Става.

— Какво си ми донесъл?

Кеш бръкна в джоба на якето си и извади нож в кожен калъф. Подхвърли го през стаята. Ричър го хвана във въздуха. Беше стандартен боен нож, с какъвто бяха оборудвани специалните десантни части. За оцеляване в екстремни ситуации. От въглеродна стомана, с черна дръжка и седемнайсетсантиметрово острие. Не нов.

— Само това? — възкликна Ричър.

— Друго нямам — каза Кеш. — Единствените оръжия, които са си лично мои, са пушката ми и този нож.

— Ти се шегуваш.

— Аз съм бизнесмен, не психар.

— По дяволите, сержант! Да ме пращаш в престрелка с нож? Не беше ли по-добре обратното?

— Друго нямам — повтори Кеш.

— Страхотно, няма що.

— Можеш да вземеш оръжието на първия, когото заколиш. Да си кажем истината: ако не се приближиш достатъчно, за да заколиш някого, нямаш шанс да ги победиш.

Ричър не отговори.

 

 

Зачакаха. Мина полунощ. Стана дванайсет и трийсет. Ан Яни въртеше в ръцете си мобилния телефон и по едно време позвъни на някого. Ричър преговори плана за действие. Най-напред наум, после на глас, докато всички го разбраха и запомниха. Технически подробности, дислокация, уточнения, резервни варианти.

— Имайте предвид, че всичко може да се промени в последния момент — предупреди ги той. — Ще видим, като стигнем. Теренът ще си каже.

 

 

Седяха и чакаха. Стана един. Един и трийсет. За пръв път Ричър си позволи да мисли и за ендшпила. За това какво ще правят след победата. Обърна се към Франклин.

— Кой е прекият заместник на Емерсън? — попита той.

— Жена е. Казва се Дона Бианка — отвърна Франклин.

— Бива ли я?

— Ами щом му е заместничка…

— Ще трябва да я повикаме. Впоследствие. Там ще стане голям цирк. Сам човек не може да се справи. Искам да доведеш Емерсън и Дона Бианка. А също и Алекс Родин, разбира се. След като спечелим битката.

— Те ще спят по това време.

— Ами ще ги събудиш.

— Ако спечелим битката — натърти Франклин.

 

 

В един и четирийсет и пет станаха неспокойни. Хелън Родин се приближи до Ричър и коленичи до него. Вдигна ножа. Огледа го и пак го остави.

— Защо го правиш? — попита тя.

— Защото мога. И заради Роузмари Бар.

— Ще те убият.

— Малко е вероятно — отвърна той. — Това са някакви старци и идиоти. Виждал съм и много по-лошо.

— Само така казваш.

— Ако успея да проникна вътре, ще съм в безопасност. Боят в затворено помещение не е толкова труден. Само да разберат, че има проникнал враг в къщата, и ще се побъркат от страх.

— Но няма как да проникнеш незабелязан. Ще те видят отдалеч.

Ричър бръкна в джоба си и извади новата лъскава монета от 25 цента, която му беше убивала в колата. Подаде й я.

— За теб е — каза той.

Тя я погледна учудено.

— За спомен от теб ли?

— За спомен от тази нощ. — После погледна часовника си и се изправи. — Е, да тръгваме.