Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Shot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Един изстрел

Издателство „Обсидиан“, София, 2005

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

ISBN 954–769–101–5

История

  1. — Добавяне

5

Ричър се събуди в шест и дълго стоя под студения душ, понеже в стаята беше задушно. Поне ризата му беше изсъхнала. Станала бе корава като картон, но слава богу, си беше запазила размера. В хотела нямаше румсървис и той излезе навън да закуси. Улиците бяха задръстени от машини, бетоновози и самосвали, пренасящи чакъл, баластра и всевъзможни други материали, които потъваха в ненаситните търбуси на строежите. Като ги заобикаляше на зигзаг, той пое на юг, към речния бряг. Мина отвъд границата на благоустроените квартали. Намери някаква работническа закусвалня с меню от две-три основни ястия. Поръча си кафе и яйца. Седна до прозореца и се загледа в улицата за безцелно мотаещи се по входовете индивиди или за двойки мъже в паркирани коли. Щом го бяха проследили предишната вечер, логично беше да се опитат и днес. Затова беше редно да си отваря очите. Но не забеляза нищо подозрително.

После тръгна на север по Първа улица. Слънцето беше изгряло и му се падаше отдясно. Използвайки витрините като огледала, той често поглеждаше зад гърба си. В неговата посока крачеха още доста хора, но нито един нямаше вид да го следи. Той си каза, че вероятно ще го причакат на площада, колкото да потвърдят подозренията си: Свидетелят влиза в кантората на адвокатката.

Фонтанът продължаваше да се пълни. Нивото на водата се беше вдигнало почти до средата. Разните свещички, цветя, плюшени меченца и прочие си бяха по местата, старателно подредени покрай стените на фонтана, поостарели с още един ден, малко поувехнали или поизбелели от слънцето. Той си каза, че сигурно ще ги оставят още седмица. Докато мине и последното погребение. После някоя нощ ще ги махнат дискретно и градът ще си заживее нормално до следващото събитие.

Поседна за малко пред зданието на Ен Би Си, обърнат с гръб към кулата като човек, който е подранил и чака да мине времето. Което си беше истина. Часът беше едва седем и четирийсет и пет. И други наоколо бяха в неговото положение — застанали неподвижно или мотаещи се наоколо, сами или на групички, допушващи последна цигара, преглеждащи сутрешните вестници, събиращи сили за напрежението на поредния работен ден. Най-напред Ричър огледа самотните мъже, четящи вестници — елементарно прикритие, когато следиш някого. Макар че, според собствения му опит, напоследък четящите вестник все повече отстъпваха място на изгонените пред офиса пушачи. Мъжете, застанали в някой вход да изпушат по една цигара в работно време, бяха станали новите невидими в градския пейзаж. Или такива, говорещи по мобилни телефони. В последно време човек можеше да застане, където си иска, да долепи апаратчето до ухото си и никой нямаше да му обърне внимание.

Накрая погледът му се спря на някакъв мъж, който пушеше и същевременно говореше по мобилен телефон. Беше нисък, около шейсетгодишен. Може би по-възрастен. Инвалид. В стойката на тялото му имаше нещо недъгаво, сякаш непрестанно се опитваше да се извие на една страна. Вероятно имаше старо гръбначно увреждане. Или преди години си бе чупил ребра, които бяха зараснали накриво. Каквато и да беше причината, изглеждаше измъчен и раздразнителен поради недъга си. Във всеки случай нямаше вид на човек, свикнал да говори с часове по телефона. Но говореше, безкрайно и безцелно. Рядката му посивяла коса беше подстригана неотдавна, но без стил. Беше облечен с двуреден скъп костюм с някаква чуждоземна кройка. От тежък, плътен плат, неподходящ за местния климат. Може би беше полски. Или унгарски — във всеки случай източноевропейски. Лицето на мъжа беше бледо, очите — тъмни. И нито веднъж не се насочиха към Ричър.

Ричър погледна часовника си. Седем и петдесет и пет. Смъкна се от полирания гранит и влезе във фоайето на сградата.

 

 

Григор Лински спря да се преструва и набра от телефона си действителен номер.

— Тук е — каза той. — Току-що се качи.

— Видя ли те? — попита Зека.

— Да. Сигурен съм, че ме видя.

— Добре, но да е за последно. Оттук нататък стой далеч от него.

 

 

Ричър завари Хелън Родин в кабинета й, седнала зад бюрото. Имаше вид, сякаш отдавна бе дошла на работа. Беше със същия черен костюм, но с различна риза. Небесносиня — с цвета на очите й. Косата й беше вързана на опашка. Бюрото й беше заринато в правни книги. Всичките бяха разтворени — някои обърнати нагоре, други захлупени. Беше изписала десетина страници в жълтия си бележник. Препратки, коментари по дела, съдебни решения, прецеденти.

— Джеймс Бар е в съзнание — каза тя. — Роузмари ми се обади в пет сутринта.

— Говори ли?

— Само с лекарите. Още не пускат никого при него. Дори самата Роузмари.

— А ченгетата?

— Изчакват. Но аз трябва да бъда там преди тях. Не мога да го оставя да говори с полицията без адвоката си.

— А какво е казал на докторите?

— Че не знаел как е попаднал там. Не помнел нищо за миналия петък. Докторите казват, че това е нормално. При повечето черепни травми настъпва амнезия, която обикновено обхваща последните дни преди настъпването на травмата. Понякога седмици.

— Какво следва за теб от това?

— Два големи проблема. Първо, той може и да се преструва, че има амнезия. Което, във всеки случай, е много трудно да се докаже. Така че сега ще трябва да търся експерт да потвърди и това. А ако се окаже, че не се преструва, наистина навлизаме в зоната на здрача. Ако сега той е в съзнание, ако преди също е бил в съзнание, но му се губи една седмица по средата, как ще му осигурим справедлив процес? Та той не може да участва в собствената си защита! Нали няма да разбира какво му се говори! И всичко това ще бъде по вина на щатските власти. Те са допуснали да пострада. Станало е в техен затвор. Не могат хем да допуснат човекът да изпадне в кома, със загуба на памет, хем да го съдят за нещо, което не помни.

— Как ще постъпи баща ти?

— Той ще се бори със зъби и нокти. Няма друг начин. Нито един прокурор не би допуснал да му се провали процес поради амнезия. Иначе всички ще почнат да се сбиват с кого ли не, само и само да получат черепна травма по време на предварителното следствие. И после ще се правят, че нищо не помнят.

— Сигурно се е случвало и преди.

Хелън кимна.

— Да, случвало се е.

— И какво пише в правните книги?

— Тъкмо сега ги чета. Ето: „Ръскин срещу Съединените щати“, „Уилсън срещу Съединените щати“.

— Е, и?

— Има доста „ако“ и „но“.

Ричър не каза нищо. Хелън го погледна.

— Нещата излизат от контрол — каза тя. — Сега от това дело ще тръгнат други. Работата може да стигне до Върховния съд. А аз не съм подготвена за подобно развитие. Нито пък го искам. Не желая да си създавам име на адвокат, който отървава клиентите си с процедурни хватки.

— Ами тогава обяви го за виновен и да върви по дяволите.

— Когато ми позвъни снощи, си помислих, че тази сутрин ще дойдеш да ми кажеш, че е невинен.

— Надявай се! — каза Ричър.

Тя извърна поглед встрани.

— Но… — продължи той.

— И „но“ ли има?

Той кимна.

— За жалост.

— Но какво?

— Но той не е чак толкова виновен, колкото си мислех.

— Как така?

— Вземи колата и ела да ти покажа.

 

 

Двамата слязоха с асансьора до служебния паркинг, изпълнен с подвижните телевизионни станции на Ен Би Си, както и с всякакви джипове, пикапи и лимузини на работещите в сградата. Сред колите се виждаше нов син „Форд Мустанг“ кабриолет със стикер на Ен Би Си на предното стъкло. Сигурно е на Ан Яни, помисли си Ричър. Вероятно го караше със свален гюрук през почивните си дни и с вдигнат, когато отиваше на работа, за да не й се развали прическата. Или просто ползваше повече лак за коса.

Колата на Хелън Родин беше малка, тъмнозелена и толкова безлична, че Ричър не можа да определи каква марка е. Може би „Сатурн“. Не съвсем нов, отдавна немит. Типична кола на студент последна година, който чака да получи първата си заплата, за да си купи нещо ново на лизинг. Ричър знаеше всичко за лизинга. На всяко полувреме, при всяко спиране на играта, кажи-речи след всеки отбелязан гол по телевизията пускаха реклами за всякакви коли на лизинг.

— Накъде да карам? — попита Хелън.

— На юг — отвърна Ричър.

Той избута седалката си докрай. Нещо отзад изпука — сигурно пространството зад гърба му беше пълно с какви ли не боклуци. Нейната седалка беше изместена силно напред към волана, макар че Хелън не беше дребна. Както беше седнал, Ричър я виждаше почти в гръб.

— Е, какво знаеш? — попита го тя.

— Не е важно какво знам аз. А какво знае Джеймс Бар.

— За кое?

— За мен.

Тя изкара колата от гаража и пое на юг по улицата, успоредна на Първа. В осем часа сутринта движението към центъра беше натоварено. Сигурно привечер същите коли се оттичат в обратната посока, помисли си Ричър.

— И така, какво знае Бар за теб? — попита тя.

— Нещо, заради което е искал да дойда — каза той.

— Той би трябвало да те мрази.

— Няма съмнение. Но въпреки това съм му бил нужен.

Тя караше бавно на юг, към реката.

— Той не ме познаваше преди онази история — каза Ричър. — Нито пък ме е виждал оттогава. Срещали сме се общо около три седмици, и то преди четиринайсет години.

— Знаел е, че си военен следовател. Човек, способен да разплете и най-заплетения случай.

— Случай, който той си мислеше, че няма да бъде разплетен. А аз го разнищих пред очите му. Докато той ме наблюдаваше. Като зрител от първия ред. Явно си е казал, че съм гений.

— И затова му трябваш сега?

Ричър кимна.

— Снощи изгубих няколко часа, напрягайки се да оправдая доверието му.

Прекосиха реката по дълъг железен мост. Слънцето им се падаше отляво. Кеят — отдясно. Мътните кафяви води пълзяха бавно покрай кея.

— Сега завий на запад — каза Ричър.

Тя отби вдясно по някакъв страничен път с две платна. Покрай брега на реката имаше магазинчета за рибарски принадлежности и паянтови заведения, откъдето човек можеше да се запаси с бира, бургери и лед за рибата.

— Но случаят вече беше решен — каза тя. — И той го е знаел.

— Случаят е бил решен само наполовина — отвърна Ричър. — И това е, което е знаел.

— Наполовина ли?

Ричър кимна, макар тя да не го виждаше от издърпаната напред седалка.

— По този случай има доста неща, които Емерсън не е догледал — каза той. — И Бар много е държал някой да разбере това. Само че първият му адвокат се е оказал мързелив и незаинтересован. Затова Бар се е вбесил толкова.

— И какво е това, което Емерсън не е догледал?

— Сега ще ти покажа.

— Много ли е? — попита тя.

— Мисля, че да.

— А защо той просто не е изложил фактите, както ги е виждал?

— Защото не е можел. Пък и кой е щял да му повярва?

— Защо? Какво, по дяволите, е станало?

Напред техният път пресичаше магистрала с детелина — точно както се бе надявал.

— Ще ти покажа — каза той. — Свий вдясно по магистралата.

Тя даде газ нагоре по рампата и малката количка се вля в движението. Потокът от автомобили на север беше доста разнообразен — големи влекачи с полуремаркета, ванове, пикапи, леки коли. Започнаха да пресичат обратно реката, този път по бетонен мост. Кеят се виждаше в далечината право на изток. Центърът на града се падаше напред и малко вдясно. Шосето се издигаше плавно нагоре върху бетонните си пилони. Навлязоха в покрайнините на града. От двете им страни профучаваха покривите на ниски сгради.

— Хвани отбивката, която минава плътно зад библиотеката — каза Ричър.

Отклонението се падаше вдясно. Беше обозначено отдалеч със стрелки. Прекъснатата линия, отделяща дясната от централната лента, стана непрекъсната. После непрекъснатата линия се превърна в тесен клин. Транзитното движение остана вляво от тях, а рампата за изхода изви леко вдясно. Постепенно тесният клин се разшири и се изпълни с бели щрихи. Покрай мантинелата на разклона бяха наредени жълти изправени цилиндри. Те ги подминаха и се озоваха върху надлеза, минаващ покрай библиотеката. Ричър се извърна на седалката си и погледна назад. Никой не ги следваше.

— Намали! — каза той.

На около двеста метра по-нататък надлезът започна да извива, заобикаляйки библиотеката по посока към черната стъклена кула. Платното беше достатъчно широко за две ленти. Само че в един момент завоят ставаше твърде остър, затова инженерите бяха намерили по-умно решение. Върху платното беше очертана само една лента, която започваше плътно вляво, после се изместваше плавно вдясно и сечеше завоя в най-острата му част. Беше малко по-широка от нормална пътна лента, за да има място за грешки.

— Сега карай съвсем бавно — каза Ричър.

Колата забави ход. Далеч напред от лявата страна на платното се образуваше остров с форма на полумесец, защрихован с бели линии. Отдясно на тях пък бавно изтъняваше продълговат триъгълен остров, също с бели напречни щрихи. Нищо особено — просто бяла боя върху черния асфалт, но указваше на шофьорите къде да карат, за да избегнат опасни ситуации.

— Отбий и спри — каза Ричър. — Ето тук, вдясно.

— Не мога да спра тук! — каза Хелън.

— Няма нищо, спри! Все едно си пукнала гума. Ето тук.

Тя натисна рязко спирачките, изви волана и отби вдясно върху защрихованата ничия земя. Гумите на колата зашляпаха ритмично върху плътните бели линии. После шляпането се забави и колата спря.

— Върни малко назад — каза той.

Тя даде заден ход, сякаш се готвеше да паркира до бетонния парапет.

— Дай напред един метър — каза той.

Тя даде метър напред.

— Сега е добре — каза той.

Свали прозореца. Лентата от лявата им страна беше гладка и чиста, но островът, върху който бяха спрели, беше пълен с прахоляк, дребни камъчета и боклуци от минаващите коли. Имаше какво ли не: бирени кутийки, изпаднали престилки от калници, стъкълца от счупени фарове, пластмасови парчета от чукнати брони. Далеч вляво от тях се чуваше тътенът на транзитния трафик по главния мост. Но по тяхната лента нямаше движение. Мина цяла минута, преди да ги задмине някакъв самотен пикап. Малката кола се разклати от въздушната му струя. После всичко отново утихна.

— Не е много оживено — каза той.

— Така е винаги — отвърна тя. — Този надлез не води кажи-речи доникъде. А толкова пари прахосаха да го построят… Но явно все имат нужда да строят нещо.

— Погледни нататък — каза Ричър.

Платното беше повдигнато на високи бетонни колони и в този участък минаваше на около дванайсет метра от земята. Мантинелата беше висока почти метър. Зад нея, право напред и леко вдясно, се виждаше горният етаж на библиотеката. Имаше красив корниз от бял варовик, отгоре с керемиден покрив. Изглеждаше близо, сякаш можеше да се пипне с ръка.

— Какво? — попита Хелън.

Ричър посочи с пръст, после се наведе назад, за да може тя да види. От мястото, където се намираха, се откриваше като на длан пешеходната зона с фонтана, като тесният проход между басейна и преградната стена се падаше на една линия с входа на сградата, в която се намираха Държавната автомобилна инспекция и наборното бюро.

— Джеймс Бар беше снайперист — каза Ричър. — Нито много добър, нито много слаб, във всеки случай един от нашите, обучаван цели пет години. Както всяко обучение, и това преследва определена цел. Взимат се хора, които може и да не са умни по рождение, но се правят да изглеждат умни чрез насаждане на определени тактически умения. Тези умения се култивират и развиват, докато напълно се автоматизират и станат втора природа.

— Нищо не разбирам.

— Един добре обучен снайперист би стрелял оттук — каза той. От надлеза на магистралата. Защото от тази огнева позиция целите идват право към него в индийска нишка през тесния проход. Така ги взима на прицел, без изобщо да мести цевта. Те просто му кацат един по един на мушката. Докато да се целиш отстрани в движеща се мишена е много по-трудно. Те са му минавали от ляво на дясно, при това доста бързо. Трябвало е да пресмята ъгъл на компенсация, да мести цевта след всеки изстрел.

— Но не е стрелял оттук.

— Това искам да кажа и аз. Не е, а тъкмо оттук е трябвало да стреля.

— Е, и?

— Човекът е имал ван. Можел е да отбие за малко тук, където сме ние сега. Точно на това място. Можел е да се прехвърли на задната седалка и да отвори плъзгащата се врата. Можел е да стреля направо от вана, Хелън. С тия тъмни прозорци, при толкова малко движение, никой е нямало да види нищо. Щял е да изгърми и шестте патрона, почти без да се цели, като и шестте гилзи са щели да останат вътре във вана, след което да затвори вратата, да седне обратно зад волана и да потегли. Хем по-добро място за стрелба, хем никакви следи. Никакви улики, единствено гумите му са щели да се допират до асфалта.

— Но оттук е доста по-далеч. Разстоянието е по-голямо.

— Разстоянието е около шейсет метра. Бар стреля безпогрешно от пет пъти по-голяма дистанция. Като всеки обучен снайперист. С „М1А Супер Мач“ шейсет метра са все едно от упор.

— Можело е да му запишат номера. Оттук все някой минава. Или поне да запомнят вана.

— Номерата му са покрити с кал. Може би нарочно. Не, той със сигурност е щял да се измъкне. След пет минути е щял да бъде на седем-осем километра оттук. Много по-лесно, отколкото да се провира по задръстените улици в центъра.

Хелън Родин не каза нищо.

— Освен това е очаквал слънчево време — продължи Ричър. — Ти сама ми каза, че по това време на годината обикновено е слънчево. В пет следобед слънцето е щяло да му свети от запад право в гърба. Да осветява целите му. Това е идеално условие за един снайперист.

— Понякога вали.

— И това е щяло да бъде добре за него. Защото дъждът е щял да измие следите от гумите му. Както и да го погледнеш, трябвало е да дойде с вана и да стреля оттук. Логиката сочи това.

— Но не го е направил.

— Именно.

— Защо ли?

— Трябва да се връщаме в кантората ти. Там ти е мястото сега. Имаш да вършиш много работа. Трябва ти стратегия.

 

 

Хелън Родин седна зад бюрото си. Ричър отиде до прозореца и погледна към площада. Потърси недъгавия мъж с дебелия двуреден костюм. Не го видя.

— Каква стратегия? — попита Хелън. — Бар сам е избрал откъде да стреля, това е всичко. Просто изборът му може да не е бил добър — според теб или според някаква военна теория отпреди петнайсет години, която отдавна е забравил.

— Тия неща не се забравят — каза Ричър.

— Не съм убедена.

— Затова се е отказал от Чапман — каза Ричър. — Защото и той не е бил убеден. Затова е казал да потърсят мен.

— А защо ти си убеден?

— Защото съм изправен пред ситуация, в която добре обучен снайперист игнорира идеална огнева позиция и избира много по-лоша.

— Нали и в Кувейт Сити е стрелял от обществен гараж? Ти сам го каза.

— Да, но защото е бил подходящ за огнева позиция. Беше точно срещу изхода на жилищната сграда. Четиримата са вървели право към него. Повалил ги един след друг като плочки на домино.

— Минали са четиринайсет години — каза тя. — Може би вече не е толкова добър, колкото навремето.

— Тия неща не се забравят — повтори Ричър.

— Е, добре. Откъде следва обаче, че е по-малко виновен?

— Защото за лошия му избор на позиция трябва да има някаква причина. А зад всяка причина се крие мотив.

— И каква е била неговата причина?

— Вероятно доста сериозна, ако питаш мен. Защо иначе да се завре в сграда, почти на нивото на улицата, в пренаселен район, на място, където да остави толкова веществени следи, колкото Емерсън не е виждал през цялата си двайсетгодишна кариера?

— Добре де, кажи ми защо го е направил.

— Защото целта му е била именно да остави колкото се може повече улики.

Тя го изгледа.

— Но това е налудничаво!

— Мястото на инцидента е било истинска златна мина. Всички така се радваха колко много улики са намерили, че нито за момент не им хрумна да се запитат защо всъщност са толкова много. Дори и аз. Беше като на кино, Хелън. Като по учебник. Нещо подобно сигурно са преподавали на Белантонио в първи курс в колежа. Твърде идеално, за да е истина, следователно не е било истина. Нищо в цялата история не е истина. Да почнем с това: защо му е трябвало да носи шлифер? Било е топло, не е валяло, пък е бил и с кола. Но е бил с шлифер, за да остави характерни влакна, като се отърка в колоната. Защо е обул тези идиотски войнишки обувки? Само като ги погледнеш, и ти става ясно, че са като прахосмукачка. По тях полепва всичко. Защо е стрелял от тъмното? За да се вижда дулният пламък, някой да го забележи и после да се качат горе и да открият всички следи. Защо е остъргал ложата на пушката си в парапета? Та една такава пушка струва две хиляди и петстотин долара. Защо не е взел конуса със себе си? Можел е просто да го метне във вана, вместо да го оставя там.

— Смахната работа — каза Хелън.

— Има и две други обстоятелства, още по-смахнати — продължи Ричър. — Защо си е платил паркинга? Това не ми дава мира от самото начало. Питам се, кой би направил такова нещо? Но той го е направил. Само и само да остави една последна следа. Няма друго обяснение. Оставил е монета в брояча, за да снемем отпечатъците му. За да ни поднесе всичко по възможно най-лесен начин. За да направим връзка с гилзата, която сигурно също е оставил там нарочно.

— Паднала е в някаква цепнатина.

— Могъл е да я извади. Наоколо са се въргаляли всякакви жици, поне според доклада на Белантонио. Щяло е да му отнеме секунда-две.

Хелън се замисли.

— И какво е другото обстоятелство? — попита тя.

— То е лесно да се открие, стига да гледаш в правилната посока. На него му е било нужно да вижда фонтана откъм юг, не откъм запад. Това е било жизненоважно за целите му. Да му се пада надлъж, не напречно.

— Защо?

— Защото той не е пропуснал целта, Хелън. Стрелял е нарочно във фонтана. Искал е куршумът да попадне във водата по дългата ос, не по късата, като в балистичен басейн, за да може по-късно да го открият невредим. Като потвърждение, че е излетял от неговата цев. Ако беше стрелял напряко на езерцето, куршумът е щял да се удари в стената и да се сплеска.

— Но защо му е било нужно всичко това?

Ричър не отговори.

— От внезапно разкаяние? За да го арестуват и накажат? След четиринайсет години?

Ричър поклати глава.

— Щеше да си признае още при ареста. Ако е бил обхванат от внезапно разкаяние, е щял да моли да си признае.

— И защо го е направил тогава?

— Много просто, Хелън. Понеже е бил заставен да го направи.

Тя го гледаше изумена.

— Някой го е принудил — каза Ричър. — Както да го направи, така и да поеме вината. Казали са му оттам да си иде направо вкъщи и да чака да го арестуват. Затова е взел и приспивателно. Иначе е щял да полудее сам в очакване на неизбежното.

Хелън Родин мълчеше.

— Действал е под принуда — продължи Ричър. — Повярвай ми. Това е единственото логично обяснение. Бар не е някакъв самотен перко. Затова е казал: Хванали са не този, когото трябва. Това е било послание. Надявал се е, че някой ще се досети и ще разчопли докрай нещата. Искал е да им каже, че трябва да търсят онзи, другия. Накарал ги е да търсят. Онзи, който го е заставил да го направи. Онзи, който е отговорен за всичко това.

Хелън мълчеше.

— Кукловодът — каза Ричър.

 

 

Ричър огледа за пореден път площада от прозореца на кантората. Фонтанът беше вече две трети пълен. Водните струи подскачаха весело. Слънцето беше изгряло. А в пешеходната зона не се виждаха съмнителни празноскитащи.

Хелън Родин стана от бюрото. Просто се изправи и се загледа замислено пред себе си.

— Предполагам, че трябва да скачам от радост — каза тя.

— Все пак е убил петима души.

— Да, но ако принудата е била такава, че не е могъл да се противопостави, това може да му помогне в съда.

Ричър не отговори.

— Какво според теб е станало? Може ли отзад да стоят хора, които са го заплашили, че ще го убият, него или семейството му, ако не им изпълни една поръчка? Може ли да са го направили само заради тръпката?

— Всичко е възможно — каза Ричър. — Но се съмнявам. Защото, ако се замислиш, Джеймс Бар отдавна е надхвърлил възрастта за подобни облози и тръпки. Поне с двайсет години. Това са детинщини. Пък и в такъв случай нищо не им е пречило да го направят от надлеза. Щели са да искат да оцелее, за да повторят облога.

— Ако не е това, какво?

— Нещо съвсем различно. Много по-сериозно.

— Дали да не кажем на Емерсън? — запита тя.

— Не — отсече Ричър.

— Мисля, че е редно.

— Не бива, по ред причини.

— Какви?

— Например, защото Емерсън смята, че си е опекъл работата. И няма никакъв смисъл да рови отново. Ченгетата мразят да се връщат на случаи, които веднъж са сметнали за приключени.

— Как да постъпим тогава?

— Редно е да си зададем три основни въпроса — каза Ричър. — Кой, как и защо. Това е било сделка. Трябва да се запитаме кой е имал полза от нея. Понеже това със сигурност не е бил Джеймс Бар.

— Явно е същият, който снощи е пратил ония типове по петите ти. Понеже сделката е заплашвала да се провали, ако външен човек като теб почне да клати лодката.

— Именно — каза Ричър.

— Така че трябва да издирим въпросното лице.

— По-добре не.

— Защо?

— Защото това може да струва живота на клиента ти.

— Клиентът ми е в болницата, под денонощна охрана.

— Джеймс Бар не ти е клиент. Клиентът ти е Роузмари. Само си представи с какво са заплашили Джеймс Бар, за да извърши това, което се е искало от него. Та човека в най-добрия случай го чака доживотен затвор без помилване. В най-лошия — инжекция. И той го е знаел от самото начало. Няма как да не е знаел. Защо тогава ги е послушал? Защо се е оставил безропотно да го въвлекат във всичко това? С каквото и да са го сплашили, трябва да е било сериозно, Хелън. Че ще му отнемат най-скъпото. Джеймс Бар няма жена, деца, родители. Има само една сестра.

Хелън Родин мълчеше.

— Казали са му да си затваря устата до края, това е ясно. Затова е поискал да повикат мен. Пратил ми е нещо като шифровано послание. Куклата няма право да споменава кукловода си, нито сега, нито когато и да било. Понеже заплахата не е преминала. Мисля, че той се е съгласил да изтъргува своя живот срещу живота на сестра си. Което ни създава голям проблем. Ако кукловодът забележи, че се ровиш в случая, ще си помисли, че куклата е проговорила. Затова не можеш да се обърнеш към Емерсън.

— Но куклата не е проговаряла. Ние сами се сетихме.

— Може да пуснем и съобщение във вестника, че сами сме се сетили. Дали ще му повярва някой обаче?

— Какво да предприема тогава?

— Нищо — каза Ричър. — Нищо не можеш да направиш. Колкото повече се опитваш да помогнеш на Джеймс Бар, толкова повече се увеличава опасността Роузмари да плати с живота си.

Известно време Хелън Родин мълча.

— Не можем ли да й осигурим защита?

— Не — каза Ричър. — Не можем. Само двама сме, а за това са нужни поне четирима плюс тайна квартира. Което струва много пари.

Хелън Родин излезе иззад бюрото си. Пристъпи до Ричър и се загледа през прозореца. Докосна с ръка перваза — съвсем лекичко, както пианист докосва клавиатурата. После се обърна и облегна гръб на стъклото. Тялото й ухаеше на чисто, може би на фин тоалетен сапун.

— Можеш да го издириш — каза тя.

— Така ли? — попита Ричър с равен глас.

Хелън кимна.

— Той направи грешка — каза тя. — Даде ти повод, който не е свързан с Джеймс Бар. Поне не пряко. Като прати ония хлапаци да те пребият. Сега ти имаш легитимен интерес да откриеш кой ги е наел. Наречи го личен интерес. Можеш да го подгониш, без непременно да си помисли, че Джеймс Бар е проговорил.

— Не съм дошъл тук, за да помагам на защитата.

— Кажи си, че помагаш на обвинението. Ако са замесени двама души, редно е и двамата да си получат заслуженото. Защо само глупакът да пострада?

Ричър не каза нищо.

— Кажи си, че помагаш на мен — добави Хелън.

 

 

Григор Лински набра номер на мобилния си телефон.

— Върнали са се в кантората й — каза той. — Виждам ги и двамата на прозореца.