Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Shot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Един изстрел

Издателство „Обсидиан“, София, 2005

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

ISBN 954–769–101–5

История

  1. — Добавяне

4

Ричър отседна в един хотел в центъра на града. Казваше се „Метропол Палас“ и се намираше през две преки източно от Първа улица, успоредно на главната й търговска част. Плати в брой за една нощувка, като се регистрира с името Джими Рийс. Вече бе минал по веднъж всички президенти и вицепрезиденти на страната, та сега използваше имена на полузащитници от бейзболния отбор „Янкис“, и то от периодите му на упадък, за да не са много известни. Джими Рийс беше играл доста добре през 1930 г., но през 1931-ва, вече достигнал мимолетния си апогей, бе тръгнал надолу. През 1932-ра се бе прехвърлил в „Сейнт Луис“, но съвсем за кратко и в края на сезона си бе отишъл също така незабелязано, както се бе появил. Беше умрял на деветдесет и три годишна възраст в Калифорния, забравен от всички. И ето че отново бе възкръснал като наемател на единична стая с баня в „Метропол Палас“, за една нощувка с уговорка да освободи стаята най-късно до единайсет на следващата сутрин.

„Метропол“ беше стар, полупразен, отдавна западнал хотел, който въпреки безрадостния си вид носеше следи от стара слава. Ричър веднага забеляза това. Представи си търговците на царевица отпреди стотина години, които са се изкачвани по хълма откъм кея, за да нощуват в него. Помисли си, че навремето фоайето може би е приличало на онези барове от уестърните, но за съжаление някой наскоро се беше опитвал да го освежи с оскъдни модернистични елементи. Имаше нов асансьор. Вместо с ключове стаите се отваряха с магнитни карти. Но извън козметичните промени сградата си оставаше по същество същата като едно време. Поне неговата стая имаше подобаващо старомоден и мрачен вид. Да не говорим за матрака на леглото, който изглеждаше като част от първоначалната мебелировка.

Той се излегна по гръб върху него и сплете пръсти зад тила си. Мислите му го отнесоха четиринайсет години назад, в Кувейт Сити. Всеки град си има своя цвят, наистина. В този смисъл Кувейт Сити беше бял. Бели фасади с бели гипсови орнаменти, боядисан в бяло бетон, бял мрамор.

Дори небето изглеждаше бяло, нажежено от слънцето. Мъже с бели роби. Бял беше и паркингът, от който бе стрелял Джеймс Бар, а също и жилищната сграда срещу него. И четиримата убити бяха носили черни очила, за да предпазят очите си от ослепителната светлина. И четиримата бяха улучени точно в главата, но очилата им по чудо бяха останали здрави. Просто бяха отхвръкнали при удара и паднали на земята. И четирите куршума бяха намерени, без което случаят може би нямаше да бъде разкрит. Бяха от снайперска карабина, със скосена задна част, и тежаха точно по 10,09 грама. Тези конкретно не бяха с кух връх — това беше забранено по Женевската конвенция. Бяха от стандартни патрони на американски снайперист от редовната армия или от морската пехота. Ако Бар беше използвал бойна карабина, лека картечница или пистолет, Ричър едва ли щеше да стигне далеч. Всички огнестрелни оръжия в театъра на бойните действия, с изключение на снайперските карабини, ползваха стандартни боеприпаси на НАТО, което щеше да направи идентифицирането на оръжието, произвело изстрелите, практически невъзможно. Но целта на Бар беше именно такава: да използва, поне веднъж в живота си, зачисленото му оръжие по жива цел. В резултат от което четирите куршума, струващи по тринайсет цента единият, го бяха издали.

Независимо от това случаят се беше оказал доста заплетен. Може би най-трудният, който Ричър някога бе решавал. Беше приложил логика, дедукция, документен анализ, страшно много тичане, интуиция и накрая бе действал по метода на изключването. Следата в крайна сметка го бе отвела до Джеймс Бар, който — видял най-после заветното червено облаче — го чакаше в арестантската си килия спокоен и удовлетворен.

За да си признае всичко.

Самопризнанието му беше направено доброволно, незабавно и изчерпателно. Ричър изобщо не го докосна с ръка. Бар с готовност описа преживяното. После на свой ред се поинтересува как точно е протекло разследването, като видимо се развълнува от процедурата. Явно не беше очаквал да го заловят. За нищо на света. Затова беше едновременно покрусен и възхитен от уменията на следователите. Накрая, когато по политически причини се бе наложило да го пуснат, дори им бе изказал съчувствие. Сякаш искрено съжаляваше, че всички усилия на Ричър са отишли напразно.

Докато четиринайсет години по-късно отричаше.

Двата случая — сегашният и предишният — се различаваха и по още нещо. Но Ричър така и не можеше да определи с точност по какво. Нещо във връзка с жегата в Кувейт Сити.

 

 

Григор Лински позвъни на Зека по мобилния си телефон. Зека беше неговият пряк работодател. Той не беше обикновен зек, а Зека, с главно „З“. Единственият. Въпрос на уважение. Беше на осемдесет години, но за най-малката проява на неуважение изкълчваше китки и лакти. Приличаше на стар бик. Не му липсваше нито физическа сила, нито сила на характера. Именно благодарение на физическата си сила и на силата на характера си беше достигнал до тази почтена възраст. Без тези две условия щеше да е загинал още на двайсет. Или по-скоро на трийсет, откакто полудя окончателно и престана да помни истинското си име.

— Адвокатката се върна в кантората си — каза Лински. — Ричър зави на изток по Първа. Не го последвах. Но видях, че не тръгна към автогарата. Може да се предположи, че остава в града. Сигурно ще отседне в „Метропол“. Това е всичко по въпроса засега.

Зека не отговори.

— Да предприемем ли нещо?

— Колко време ще остане?

— Зависи. Очевидно е дошъл с благотворителна мисия.

Зека не каза нищо.

— Да предприемем ли нещо? — запита повторно Лински.

Кратка пауза, през която в слушалката се чуваше само шумът по линията и дишането на стареца.

— Може би нещо за отвличане на вниманието — каза Зека. — Или за сплашване. Чувам, че бил военен. Вероятно ще се държи по предвидим начин. Ако наистина е в „Метропол“, довечера едва ли ще бъде там. Доста е скучно за военен. Ще иде някъде другаде. Вероятно сам. Нека му се случи инцидент. Проявете въображение. Нещо по-сложно. И не използвайте наши хора. Всичко да изглежда напълно естествено.

— Щети?

— Счупени кости, като минимум. Може би черепна травма. Да се озове в интензивното отделение до своя приятел Джеймс Бар.

— А адвокатката?

— На първо време я оставете на мира. И до нея ще стигнем, ако се наложи.

 

 

Хелън Родин прекара следващия един час на бюрото си. През това време телефонът й звънна три пъти. Първия път беше Франклин. Даваше заден ход.

— Съжалявам, но ще трябва да загубиш делото — каза той. — Пък и аз си имам достатъчно работа. Не мога да се занимавам с този случай безплатно.

— Никой не обича безнадеждните случаи — каза дипломатично Хелън. Все пак Франклин щеше да й трябва и за в бъдеще. Нямаше смисъл отсега да насилва нещата.

— Никакви безнадеждни случаи повече, особено безплатно — каза Франклин.

— Ако намеря пари, ще се заемеш ли отново?

— Разбира се — отвърна той. — Само ми звънни.

Двамата затвориха след съответните любезности. Деловите им отношения бяха запазени. След още десет минути телефонът иззвъня отново. Беше баща й, който изглеждаше притеснен.

— Да ти кажа честно, не трябваше да се заемаш с това дело — започна той.

— Не че имах кой знае какъв избор… — отвърна тя.

— Загубата може да се превърне в победа, ако разбираш какво искам да кажа.

— Победата още повече — отвърна тя.

— Не, евентуална победа от твоя страна ще бъде чиста загуба. Трябва да го разбереш.

— Ти завеждал ли си някога дело с намерение да го загубиш? — попита тя.

Баща й не отговори, а също зададе въпрос:

— Ричър откри ли те? — С което искаше да каже: Имам ли основания за притеснение?

— Да, откри ме — отвърна тя с привидно безразличие.

— Интересен ли ти се струва? — Което вече означаваше: Трябва ли да се страхувам за теб?

— Във всеки случай ми даде храна за размисъл.

— Не смяташ ли, че е редно да го обсъдим? — С други думи: Моля те, разправи ми всичко.

— Сигурно и това ще стане, и то скоро. Като му дойде времето.

Двамата побъбриха за това-онова още минута и се разбраха да се срещнат за вечеря. Той отново се опита да изкопчи нещо, но тя не поддаде. После затвориха. Хелън се усмихна. Не го бе излъгала. Дори не беше блъфирала. Просто се беше включила в играта. Правото е игра, в която винаги присъства психологически елемент.

Третото позвъняване беше от Роузмари Бар. Намираше се в болницата.

— Джеймс се събужда — каза тя. — Изплюл е дихателната тръба. Излиза от комата.

— Говори ли?

— Според лекарите до утре може да проговори.

— Ще си спомни ли нещо?

— Докторите казват, че не е изключено.

 

 

Час по-късно Ричър излезе от „Метропол“. Без да пресича Първа улица, пое на север покрай евтините магазини, които бе видял около сградата на съда. Трябваха му дрехи. Нещо местно. Дори работен гащеризон щеше да му свърши работа, само не тези ярки дрехи, с които беше дошъл от Маями. Каза си, че оттук може да отскочи до Сиатъл. Там правели хубаво кафе. А човек не може да се разхожда из Сиатъл в яркожълта риза.

Намеря подходящ магазин и си купи чифт панталони. На етикета пишеше „Цвят: маслинен“, но за него си беше мръснокафяв. Откри и дебела ватирана риза в почти същия цвят. После бельо. Инвестира и в чифт чорапи. Преоблече се в тясната пробна и изхвърли предишните си дрехи още там, в кошчето за боклук на магазина. Даде четирийсет долара, а смяташе с тия дрехи да изкара едва четири дни. Беше си чисто прахосничество, но си беше казал, че си струва да плаща по десет долара на ден, за да не носи багаж.

Ричър излезе от магазина и пое на запад, към превалящото следобедно слънце. Ризата му беше твърде плътна за мекото време, но той я регулира на температура, като й нави ръкавите и откопча и второто копче. Иначе като дреха си я биваше. Би му свършила добра работа в Сиатъл.

Излезе на площада и забеляза, че фонтанът отново е пуснат. Езерцето бавно се пълнеше с вода, макар и много бавно. По дъното имаше два пръста тиня, която се плискаше на мътни вълнички. Наоколо се бяха събрали хора и гледаха. Други просто подминаваха, всеки забързан нанякъде. Но никой не крачеше напряко през тесния проход, където бяха загинали жертвите на Бар. Може би ничий крак нямаше да стъпи повече там. Дали от уважение към мъртъвците, от страх или просто така, инстинктивно — Ричър не можеше да каже.

Внимателно заобикаляйки букетите цветя, той приседна на ниската каменна стена. Зад гърба му са чуваше плисъкът на фонтана, пред него се издигаше сивото здание на обществения паркинг. Едното му рамо се топлеше от слънчевите лъчи, другото студенееше в сянка. Под краката му хрускаше пясък. Погледна наляво, към входа на сградата, където се помещаваше Държавната автомобилна инспекция. После надясно, към колите, преминаващи по надлеза — високо над земята, престроявайки се в едно платно по кривата на завоя. По този надлез движението беше още спокойно, макар че долу по Първа улица вече се забелязваха първите признаци на следобедните задръствания. След това отново извърна глава наляво и видя Хелън Родин, задъхана, да сяда до него.

— Излъгала съм се — каза тя. — Вие наистина сте неоткриваем.

— Но въпреки всичко ме открихте.

— Само защото ви видях от прозореца. Дойдох тичешком дотук, като се надявах, че междувременно няма да си тръгнете. Преди това близо час звънях на всички хотели в града само за да ми кажат, че не сте отседнали там.

— Това, което хотелите не знаят, няма как да им навреди.

— Джеймс Бар идвал в съзнание. До утре можело да се съвземе напълно.

— А може и да не се съвземе.

— Разбирате ли от черепни травми?

— Само от тези, които причинявам лично.

— Искам да ми направите една услуга.

— Каква например? — попита той.

— Можете да ми помогнете — отвърна тя, — като ми кажете нещо важно.

— Така ли?

— По този начин ще помогнете и на себе си.

Той не отговори.

— Бих желала да анализирате доказателствения ми материал.

— Нали си имате Франклин за тази цел?

Тя поклати глава.

— Франклин е твърде близък с някогашните си приятелчета от полицията. Не е достатъчно критичен. Няма да им придиря много.

— А защо избрахте мен? Не забравяйте, че аз лично държа Бар да си плати.

— Именно. Тъкмо затова вие сте най-подходящ. Искам да потвърдите, че разработката е перфектна. Тогава можете да си тръгнете оттук удовлетворен.

— А дали ще искам да ви кажа, ако намеря пропуск?

— Ще позная по очите ви. Както и по следващите ви действия. Ако си тръгнете, разработката е перфектна. Ако изчакате, значи не е.

— Франклин ви изостави, нали?

Тя се поколеба, после кимна.

— Това дело поначало е обречено. Аз се съгласих да го поема без заплащане. Понеже никой друг не го искаше. Докато Франклин си има достатъчно работа.

— Значи Франклин не иска да работи без хонорар, а аз искам, така ли?

— Просто трябва да го направите. Мисля, че сам вече сте го решили за себе си. Затова най-напред отидохте при баща ми. Той е доста самоуверен, няма спор. Вече сте го разбрали. Но от друга страна, държите лично да огледате данните. Понеже сте доста педантичен като следовател. Сам го казахте. Вие сте перфекционист. Преди да си тръгнете оттук, искате да се убедите, че всичко е изпипано до най-малката подробност според собствените ви представи.

Ричър не отговори.

— Сега ще ви се предостави възможност — продължи тя. — Това е тяхно конституционно задължение. Да ви покажат всичко, което имаме право да знаем. Защитата има право да получи всички данни по делото.

Ричър все така мълчеше.

— Нямате избор — каза тя. — Иначе нищо няма да ви покажат. Не обичат да споделят тайните си с непознати от улицата.

Един хубав оглед. И после да си тръгна удовлетворен оттук.

— Добре — рече накрая той.

Тя посочи с пръст:

— Тръгнете право на запад, след четири улици свийте на юг. Полицейският участък е на една пряка по-надолу. Аз ще се кача горе да звънна на Емерсън.

— Сега ли?

— Джеймс Бар идва на себе си. Искам да приключим с това колкото се може по-бързо. Утре цял ден ще търся психиатър, готов да работи без пари. Засега шансът ни е да пледираме невменяемост.

 

 

Ричър извървя указаните му четири улици на запад и една на юг. Полицейският участък заемаше цяло каре, като се падаше точно под шосейния надлез. Отпред и отстрани имаше Г-образен паркинг за полицейските коли. На него под ъгъл бяха наредени черно-бели патрулки, коли без отличителни знаци за цивилните детективи, както и една подвижна криминологична лаборатория и камионетка на специалните полицейски части. Сградата беше от полирани бежови тухли, с равен покрив, по който минаваха широките тръби на климатичната инсталация. Прозорците бяха с решетки; по отдалечените ъгли на оградата имаше бодлива тел.

Той влезе вътре, поразпита насам-натам и накрая се озова пред самия Емерсън, който го очакваше зад бюрото си. Ричър го позна от репортажа по телевизията. На живо си беше същият — тих, с бледо лице, нито едър, нито дребен, делови и компетентен на вид. Полицай до мозъка на костите. Полицейщината беше в кръвта и в гените му. Бликаше от порите на кожата му. Беше облечен със сив вълнен панталон и бяла риза, разкопчана на шията. Без вратовръзка. На облегалката на стола му висеше туидено сако. Лицето и тялото му бяха някак безформени, сякаш разкривени от непрестанен натиск.

— Добре дошъл в Индиана — рече той.

Ричър не отговори.

— Сериозно — продължи Емерсън. — Не се шегувам. Много се забавляваме, когато някой стар приятел на обвиняемия се появи отнякъде, за да разпердушини цялото ни разследване.

— Тук съм заради адвокатката му — обясни Ричър. — Не като негов приятел.

Емерсън кимна.

— Да те поставя в течение на историята тогава — предложи той. — После моят криминалист ще ти разкаже подробностите. Можеш да видиш всичко, което те интересува, и да задаваш всякакви въпроси, каквито намериш за нужно.

Ричър се усмихна. Самият той бе служил като полицай или нещо подобно в продължение на тринайсет безкрайни години. Службата му далеч не беше от най-леките, та бе научил полицейския език с всичките му диалекти. Разбираше тона с всичките му нюанси. Самият начин на изразяване на Емерсън говореше много. От него Ричър разбра, че въпреки първоначалната враждебност човекът насреща му тайно се радва да се срещне със свой потенциален критик. Понеже не се съмняваше и за момент, че делото му е в кърпа вързано.

— Ти си познавал Джеймс Бар доста добре навремето, прав ли съм? — запита Емерсън.

— А ти познаваше ли го? — отвърна с въпрос Ричър.

Емерсън поклати глава.

— Никога не съм го срещал преди. Нямаше никакви признаци какво си е наумил.

— Пушката му законно регистрирана ли е?

Емерсън кимна.

— Регистрирана, без да е модифицирана впоследствие. Както и всичките му останали оръжия.

— Да не е бил ловец?

Емерсън отново поклати глава.

— Не е бил член на Националната оръжейна асоциация, нито на някакъв местен ловен клуб. Никога не сме го виждали да излиза на лов. Няма каквито и да било противозаконни прояви. Обикновен тих гражданин, направо безшумен. Никакви признаци какво си е наумил.

— Имал ли си подобни случаи в миналото?

— Колкото щеш. Индиана се нарежда на шестнайсето място от петдесет и един щата, ако броим и окръг Колумбия, по убийства спрямо броя на населението. По-зле сме от Ню Йорк, дори и от Калифорния. Като този град не е най-лошият в щата, но не е и най-добрият. Така че сме имали доста такива случаи в миналото, като понякога се забелязват признаци какво ще става, друг път няма, но при всички случаи си знаем работата.

— Говорих с Алекс Родин — каза Ричър. — Много е впечатлен.

— Няма как да не е. Справихме се добре. Твоят стар приятел ни беше в ръцете шест часа след първия изстрел. Цялата разработка е изпипана като по учебник, от начало до край.

— И нямаш никакви съмнения, така ли?

— Представи си само: откакто написах доклада в събота сутрин, досега не съм се сещал повече за него. За мен случаят е приключен. По-несъмнен от това не може да бъде, а аз съм имал доста такива случаи, повярвай ми.

— Има ли смисъл тогава да се занимавам и аз с него?

— Има, разбира се. При мен работи един криминалист, който няма търпение да се изфука с уменията си. Добър човек, заслужава да бъде оценен по достойнство.

 

 

Емерсън придружи Ричър до лабораторията и го представи като сътрудник на защитата, дошъл да събира сведения по делото, а не като личен приятел на Джеймс Бар. С което донякъде спомогна за разведряване на атмосферата. След което го остави с криминалиста, който се оказа сериозен и задълбочен четирийсетгодишен мъж на име Белантонио. Независимо от гръмкото име, в него нямаше нищо превзето. Беше висок, слаб, мургав и леко прегърбен. Приличаше донякъде на погребален агент. При това смяташе, че Джеймс Бар ще се признае за виновен. С което щеше да го лиши от заслужена слава в съда. Това беше ясно. Човекът беше подредил всички улики в логическа нишка върху дългите маси в запечатания полицейски гараж и с наслада изнасяше пред посетителите си представлението, което щеше да му бъде отказано на процес със съдебни заседатели.

Масите бяха прости и продълговати, с бели покривки като във войнишка столова, подредени околовръст край стените на гаража. Над тях бяха заковани коркови дъски за обяви, плътно покрити със стотици гъсто изписани листове в найлонови калъфчета, всеки отнасящ се до точно определен предмет на съответната маса. В средата на правоъгълника, очертан от белите маси, се намираше бежовият „Додж Караван“ на Джеймс Бар. Помещението беше почистено и добре осветено с ярки неонови тръби, от които ванът изглеждаше огромен и някак неестествен, като пришълец от космоса. Беше стар и мръсен и излъчваше остра миризма на гума, бензин и моторно масло. Плъзгащата се задна врата беше отворена. Вътре Белантонио беше закрепил подвижна лампа, която осветяваше постелката на пода.

— Всичко изглежда много добре — каза Ричър.

— Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал — отвърна гордо Белантонио.

— Хайде, покажете ми.

Белантонио започна с пластмасовия конус. Виждаше се отдалеч, поставен на масата върху квадратно парче бакалска хартия, и също изглеждаше неестествено голям и някак не на място. По оранжевата му повърхност още се виждаха следи от тъмния прах, с който бяха вземали пръстови отпечатъци. Бар го беше пипал, в това нямаше съмнение. С дясната си ръка го беше хващал за тясната част, близо до върха. И то неведнъж. По гумата имаше множество отпечатъци от пръстите и дланта му. Нямаше съмнение, че са негови. Точките на съвпадение бяха повече от достатъчни за който и да било съд.

Същото се отнасяше и за монетата от брояча, и за гилзата, намерена в процепа. Белантонио показа на Ричър снимки, изкопирани от записа на охранителните камери, на които ясно се виждаше как ванът влиза в гаража малко преди инцидента и го напуска веднага след това. Показа му вътрешността на вана; показа му нишките от постелката, намерени върху грапавия бетонен под на гаража; кучешките косми, власинките от джинсите и шлифера. Показа му квадратно парче мокет, взето от къщата на Бар, както и нишките от него, открити на мястото на инцидента. Показа му старите войнишки обувки „Кларк“ и му обясни как каучуковата подметка е идеално средство за пренасяне на всякакви полепнали частици. Показа му малките драскотини по бомбетата на обувките, както и местата, където парченца от кожата се бяха полепили по бетона. Показа му проби от циментовия прах, който Джеймс Бар беше внесъл в къщата си и техниците бяха открили в гаража, в кухнята и дневната му. Показа му сравнителна проба от пода на гаража, както и доклада от лабораторията, в който се установяваше, че е един и същ прах.

Ричър прегледа внимателно разпечатките от обажданията в полицията и в бърза помощ, както и от радиотрафика между патрулните коли. После изчете набързо протокола от мястото на инцидента, данните от първоначалния оглед на униформените полицаи, от криминологичната експертиза на хората на Белантонио, резултата от хрумването на Емерсън относно брояча на паркинга. После прочете доклада за самия арест, отпечатан и закачен с кабарче на дъската заедно с останалите документи. В него се описваше използваната от командосите тактика, пълната изненада на спящия заподозрян, идентифицирането му по шофьорската книжка в джоба на панталона. Резултатите от предварителния медицински преглед. Залавянето на кучето от специалните полицейски дресьори. Дрехите в гардероба. Обувките. Оръжията в мазето. Прочете свидетелските показания. На служителя в наборното бюро, чул шест изстрела. Записът на самите изстрели, предоставен от мобилния оператор. С прикрепена графика — назъбената линия на фоновия шум с шестте резки, добре очертани пика. Гледани от ляво на дясно, те отговаряха напълно на последователността, описана от Хелън Родин. Един, два-три, пауза, четири–пет–шест. По вертикалата на графиката беше регистрирана силата на звука; по хоризонталната — времетраенето. Изстрелите се бяха записали сравнително слабо, но достатъчно отчетливо. Шестте бяха произведени за по-малко от четири секунди. Четири секунди, променили — поне временно — един цял град.

Ричър огледа пушката. Беше запечатана в прозрачен найлонов калъф. Прочете бележките на дъската над нея. „Спрингфийлд M1 А Супер Мач“, пълнител за десет патрона, от които четири бяха още вътре. Цялата покрита с отпечатъците на Бар. С драскотини отдолу по ложата, отговарящи напълно на люспите лак, открити в гаража. Невредимият куршум, изваден от фонтана. Балистична експертиза, доказваща изстрелването на куршума именно от тази цев. Още една, сочеща, че следите по гилзата са именно от изхвъргача на този затвор. Всичко беше от ясно по-ясно. Случаят беше приключен.

— Е, добре, стига толкова — каза Ричър.

— Страхотно, нали? — запита Белантонио.

— Най-добрите улики, които някога съм виждал.

— По-добри от сто доклада със свидетелски показания.

Ричър се усмихна. Това беше любим израз на криминалистите.

— Има ли нещо, което ви смущава? — запита той.

— Нищо — отвърна Белантонио. — Абсолютно нищо.

Ричър се загледа в отражението си в прозореца на доджа. От тъмното стъкло новата му бяла риза изглеждаше сива.

— Защо не си е прибрал конуса? — запита той. — Можел е да го метне отзад във вана, преди да офейка.

Белантонио не отговори.

— И защо му е притрябвало да си плаща паркинга? — продължи Ричър.

— Аз съм криминалист — каза Белантонио. — Не психолог.

В този момент влезе Емерсън и застана до тях, явно очаквайки да се наслади на пълната капитулация на Ричър. И Ричър не го разочарова. Здрависа се и с двамата и ги поздрави с успешно приключения случай.

 

 

Тръгна обратно по стъпките си — една пряка на север и четири на изток, мина под надлеза на шосето и се насочи към черната стъклена кула. Минаваше пет следобед и слънцето грееше в гърба му. Стигна до пешеходната зона. Фонтанът продължаваше да се пълни. Нивото се беше повишило с още три сантиметра. Влезе в сградата покрай емблемата на Ен Би Си и се качи в асансьора. Този път Ан Яни я нямаше по коридорите. Може би се готвеше за новините в шест.

Намери Хелън Родин зад старото й бюро.

— Гледай ме в очите — каза той.

Тя го погледна в очите.

— Избери си, което искаш клише: доказателствата са железни, гранитни, 24 карата. Надеждни като швейцарски часовник. Солидни като решетка на ролс-ройс.

Тя мълчеше и го гледаше.

— Долавяш ли съмнение в погледа ми? — запита той.

— Не — отвърна тя. — Не долавям.

— Тогава е време да се обадиш на психиатъра. Ако това ти е целта, разбира се.

— Човекът заслужава съдебна защита, Ричър.

— Човекът е убиец.

— Не можем просто така да го линчуваме.

Ричър се замисли за миг. После кимна.

— Психиатърът трябва особено да наблегне на брояча — каза той. — Все пак кой, освен луд би платил за десет минути, дори и да не е тръгнал да убива! На мен лично ми се струва доста смахнато. Такава съвестност! Сякаш през цялото време се е притеснявал да не наруши закона. Може пък наистина да е бил побъркан. Нали разбираш, може да не е съзнавал какво прави!

Хелън Родин си записа нещо в бележника.

— Непременно ще наблегна на това.

— Искаш ли да хапнем някъде?

— Ние сме опоненти по това дело.

— Е, вече обядвахме заедно.

— Само защото исках да те помоля за услуга.

— Което не ни пречи да се държим цивилизовано.

— Ще вечерям с баща ми.

— И с него сте опоненти.

— Да, но той ми е баща.

Ричър не отговори.

— Добре ли се държаха полицаите? — попита тя.

Ричър кимна.

— Бяха любезни.

— Едва ли са се зарадвали да те видят. Те така и не разбират какво правиш тук.

— Нямаше от какво да се притесняват. Разработката е изпипана перфектно.

— Операта не свършва, докато не пее дебелата певица.

— Тя пее от пет часа в петък следобед — каза той. — И то доста гръмко.

— Може след вечеря да се видим някъде за по едно питие — предложи тя. — Ако успея да се отскубна навреме. На шест преки на север оттук има бар с телевизори. В понеделник вечер това е единственото място в града, където може да се отиде. Ще гледам да се отбия и да се видим, ако си там. Но нищо не обещавам.

— Нито пък аз — отвърна Ричър. — Може по това време да съм в болницата, за да изключа апаратурата на Джеймс Бар.

 

 

Той слезе с асансьора до партера, където откри Роузмари Бар да го чака във фоайето. Помисли си, че току-що е пристигнала от болницата, позвънила е на Хелън Родин и тя й е казала, че тъкмо си е тръгнал и слиза надолу. Затова бе останала там да го изчака. Видя я да крачи нервно напред-назад по една и съща права линия между асансьорите и изхода.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Отвън — каза той.

Двамата минаха през въртящата се врата и се запътиха към южната стена на фонтана. Нивото на водата продължаваше бавно да се покачва. Подскачащите струи бълбукаха и ромоляха приспивно. Той седна на същото място, където и преди. В краката му се виждаха познатите свещи и дребни дарове в памет на загиналите. Роузмари Бар застана срещу него, съвсем близо, вперила поглед в очите му, без да поглежда надолу към семейните снимки, букетчетата и свещите.

— Добре е да мислите със собствения си мозък — каза тя.

— Така ли? — рече той.

— Щом Джеймс настояваше да дойдете, значи е невинен.

— Едното не следва непременно от другото.

— Но е логично — каза тя.

— Току-що се запознах с доказателствения материал — каза той. — Стига, че и отгоре.

— Не споря за това, което е станало преди четиринайсет години.

— Не можете да спорите, дори и да искате.

— Но сега е невинен.

Ричър не отговори.

— Разбирам чувствата ви — каза тя. — Смятате, че ви е предал.

— Така е.

— Ами ако не е? Ами ако той е спазил вашите условия и всичко това е следствена грешка? Как бихте се почувствали? Какво бихте направили за Джеймс? Ако сте готов да се изправите срещу него, не смятате ли, че би трябвало да сте еднакво готов и да застанете до него?

— Това са теории.

— Изобщо не са теории. Най-сериозно ви питам: ако се докаже, че грешите, че Джеймс не го е направил, ще си дадете ли труда да го защитите?

— Ако се докаже, че греша, моята защита няма да ви е нужна.

— Но ще го защитите ли?

— Да — отвърна Ричър, без да се замисли. Все пак едно такова обещание не му струваше нищо.

— Затова е добре да мислите със собствения си мозък.

— Вие защо се изнесохте от дома му?

Тя се замисли.

— Защото през цялото време беше гневен. С него не беше никак лесно да се живее.

— На какво се гневеше?

— На всичко.

— Може би е редно вие да помислите малко с мозъка си.

— Можех да си измисля причина, но не го направих. Казах ви истината. Нямам какво да крия. Искам да ми вярвате. Искам да ви накарам да повярвате и в него. Той е един нещастник, може дори да е душевно разстроен, но не е извършил това.

Ричър мълчеше.

— Ще мислите ли с мозъка си? — настоя тя.

Ричър не отговори. Вдигна рамене, извърна се и си тръгна.

 

 

Ричър не отиде в болницата, както се бе заканил. Не изключи животоподдържащата апаратура на Джеймс Бар. Вместо това си взе душ в хотел „Метропол Палас“ и се запъти към бара с телевизорите, за който му бе казала Хелън. Маршрутът му от шест преки на север от черната стъклена кула го отведе обратно под надлеза и оттам — в някакъв неугледен квартал. Още сутринта той бе забелязал, че благоустрояването на града стига до ясно очертана граница на юг, а сега констатира, че подобна граница има и на север, като барът се падаше малко отвъд чертата. Помещаваше се в невзрачна квадратна сграда, чието първоначално предназначение можеше да бъде само предмет на догадки. Може би беше замислена като магазин за селскостопански инвентар или автокъща, или зала за билярд. Беше с плосък покрив и зазидани прозорци. Улуците й явно бяха задръстени с нечистотии и от преливането на водата по фасадата се бяха образували петна от зелен мъх.

Интериорът изглеждаше малко по-добре, но не блестеше с нищо особено. Приличаше на десетки други барове с телевизори, които бе виждал през живота си. Всъщност вътре имаше близо три дузини телевизори, окачени на скоби по стените или провесени направо от тавана, до един пуснати на спортния канал. Плюс всички видове спортни атрибути, които човек би очаквал да види на такова място. Подписани футболни фланелки в стъклени витрини; шлемове за американски футбол върху лавици на стената; стикове за хокей; баскетболни топки; стари програми за всевъзможни турнири и пр. Обслужващият персонал се състоеше само от жени, облечени като мажоретки. Барманите бяха мъже, издокарани с раирани униформи на бейзболни съдии.

Телевизорите предаваха американски футбол. Нормално за понеделник вечер, каза си Ричър. Някои бяха с обикновени екрани, други с плазмени, имаше и видеопроекторни уредби. Едни и същи сцени се разиграваха едновременно на няколко десетки екрана с различна големина, с леко вариращи цветове, фокус и яркост на образа. Барът се пълнеше, но Ричър успя да си намери маса. В ъгъла, както обичаше. Веднага притича келнерка и той си поръча бира и чийзбургер. Изобщо не погледна менюто. Във всеки бар с телевизори в Америка можеше да се намери бира и чийзбургер.

Той отпиваше от бирата, отхапваше от сандвича и гледаше мача на един от екраните. Барът все повече се изпълваше с шумни тълпи, но никой не се опита да седне на масата му. Ричър имаше такова въздействие върху повечето хора. Седеше си сам, изолиран от света, сякаш пред него имаше невидима табелка: „Не се приближавай“.

И изведнъж някой не се съобрази с невидимия надпис и се приближи към него. Той отмести поглед от екрана и видя, че около масата му се навърта младо момиче. В ръцете си крепеше бутилка бира и пълна чиния с чиле. Беше забележителна гледка. С вълниста червеникава коса и яркочервена памучна риза, дълбоко разкопчана и завързана на възел над пъпа. Беше с едър бюст, тънка талия и добре заоблен ханш — класически силует на пясъчен часовник. С плътно прилепнали джинси, които приличаха повече на клин. И с лъскави ботуши от крокодилска кожа. Ако в някоя енциклопедия на буквата „П“ имаше определение за „провинциалистка“, сигурно отстрани щеше да фигурира нейна снимка за илюстрация. Изглеждаше прекалено млада, за да пие бира. Но явно беше минала пубертета. В това поне нямаше съмнение. Копчетата на ризата й всеки момент щяха да се разхвърчат под напора на бюста й. А под изпънатия плат на джинсите не се виждаше очертание на бельо. Ричър се загледа в нея секунда повече, отколкото беше нужно, и момичето изтълкува погледа му като покана.

— Свободно ли е при вас? — запита тя от около метър.

— Заповядайте — отвърна той.

Тя седна. Не срещу него — до него.

— Благодаря — каза. Отпи от бирата, без да отделя поглед от него. Имаше зелени очи, широко отворени. Полуизвърната към него, тя се наведе изкусително напред. Горните три копчета на ризата й бяха разкопчани. Беше със сутиен с подплънки, може би втория по големина номер. Виждаше се бялата дантела, с която беше поръбен.

Дали поради шума или заради нещо друго, момичето приближи още повече лицето си до неговото.

— Падате ли си? — запита тя.

— По какво?

— По футбола.

— Донякъде — отвърна той.

— Играли ли сте някога?

Някога. Не: Играете ли сега? Изведнъж се почувства стар.

— Във всеки случай сте доста добре сложен — продължи тя.

— Играех навремето, във войската — отвърна той. — Като курсант в „Уест Пойнт“.

— Включиха ли ви в отбора?

— Само веднъж.

— Да не са ви контузили?

— Бях много буен като млад.

Тя се усмихна неуверено. Може би се шегуваше, а може би не.

— Искате ли чипс?

— Благодаря, вече ядох.

— Казвам се Санди — обяви тя.

Всички все Санди се казвате, помисли си Ричър.

— Джими Рийс — представи се на свой ред той.

В погледа й прочете изненада. Това му се стори странно. Но си каза, че може би някое от гаджетата й се казваше Джими Рийс. Или пък наистина беше почитателка на „Янкис“.

— Много ми е приятно, Джими Рийс — каза тя.

— И на мен — рече той и се извърна към телевизора.

— Отскоро си в града, нали? — попита тя.

— Обикновено във всеки град съм отскоро — отговори той.

— Е, ако си падаш само донякъде по футбола, може пък да се навиеш да ме заведеш другаде.

— Например?

— Например на някое по-тихо местенце. И по-усамотено…

Той не каза нищо.

— Имам кола — добави тя.

— А имаш ли години за шофьорска книжка?

— Имам години и за доста други неща. В някои от които съм много печена.

Ричър си замълча. Тя се раздвижи на стола си. Отблъсна се от масата и погледна надолу.

— Харесват ли ти джинсите ми? — попита го.

— Според мен доста добре ти стоят.

— И аз така мисля. Лошото е, че са прекалено тесни и с тях не може да се носи бельо.

— Всеки с кръста си…

— Смяташ ли, че разкриват фигурата ми?

— Е, поне са непрозрачни. На мен това обикновено ми стига.

— Представи си обаче как ги смъкваш…

— Не мога. Първо ще трябва да ги обуя, а не се виждам в тях.

Тя присви очи.

— Да не си гей?

— А ти да не си проститутка?

— Нищо подобно! Работя в магазина за авточасти.

Тя млъкна и се замисли. Известно време прехвърляше усилено нещо в мозъка си. И изведнъж смени тактиката — скочи с писък от стола, замахна и го зашлеви през лицето. И писъкът, и плесницата отекнаха силно в препълнения бар. Всички погледи се насочиха към тях.

— Нарече ме курва — запищя тя. — Нарече ме мръсна курва.

Чу се стържене от крака на столове по дървения под. Няколко мъже наскачаха от масите. Едри мъже, с джинси и тежки обувки. Селски момчета. Бяха петима на брой и си приличаха като близнаци.

Момичето се усмихваше победоносно.

— Това са братята ми — заяви гордо тя.

Ричър не каза нищо.

— Ти ме нарече курва пред братята ми!

Петимата стояха и ги гледаха.

— Тоя ме нарече курва — зави повторно тя.

Първо правило: изправи се и бъди готов.

Второ правило: покажи им с кого си имат работа.

Ричър се изправи бавно. Беше метър и деветдесет и три, около сто и десет килограма, със спокоен поглед, отпуснал лениво ръце.

— Нарече ме курва — изскимтя отново тя.

Трето правило: разбери кой е водачът.

Бяха петима. А всяка група от петима мъже се състои от водач, двама нахъсани и двама недотам нахъсани последователи. Успееш ли да елиминираш водача и едното или двете му нахъсани другарчета, значи си спечелил. Недотам ентусиазираните се обръщат и дим да ги няма. Така че при кръчмарските сбивания няма такова нещо като петима срещу един. Обикновено са двама, най-много трима срещу един.

Четвърто правило: водачът е този, който прави първия ход.

В случая първия ход го направи един едър грубоват младеж, около двайсетгодишен, с кръгло червендалесто лице и гъста сламеноруса коса. Той пристъпи напред, а останалите се строиха плътно зад него от двете му страни, като връх на копие. На свой ред Ричър пристъпи крачка напред, за да ги пресрещне. Масата в ъгъла си има своите предимства, но и един недостатък: от нея няма накъде да мърдаш, освен напред.

Не че той имаше нещо против.

Защото петото правило гласеше: никога не отстъпвай.

Имаше и шесто: не чупи мебелите.

Защото изпочупиш ли мебелировката в един бар, собственикът се замисля за застраховката си, застрахователните компании на свой ред изискват полицейски доклад, а първото нещо, което прави полицията, като пристигне на мястото на инцидента, е да откара всички в участъка за изясняване на обстановката. Което на практика означава: За всичко е виновен външният човек.

— Той ме нарече курва — обади се момичето с умолителен глас. Сякаш още не можеше да се съвземе от обидата.

Беше застанала леко встрани и поглеждаше ту Ричър, ту петимата, от което главата й се въртеше като на тенис мач.

— Излизай навън — каза едрият младеж.

— Плати си сметката първо.

— Ще я платя после.

— Няма да можеш.

— Мислиш ли?

— Мисля. По това се различаваме с теб.

— По какво?

— По това, че аз мисля.

— Много ти мели ченето, приятел.

— Това ти е най-малкият проблем.

— Нарекъл си сестра ми курва.

— Ти с девствени ли предпочиташ да спиш?

— Излизай, приятел, или ще ти счупя главата още тук.

Седмо правило: действай пръв.

— Добре — каза Ричър. — Да излезем.

Едрият се усмихна.

— След вас, моля — каза Ричър.

— Ти стой тук, Санди — каза едрият.

— Обичам да гледам кръв — отвърна тя.

— Не се съмнявам — каза Ричър. — Веднъж в месеца като видиш кръв, сигурно изпитваш голямо облекчение.

Излизай! — извика едрият. — Веднага!

После се обърна и подкара останалите към вратата. В колона по един петимата се запровираха между масите. Тежките им обувки тропаха по дървения под. Санди ги следваше. Откъдето минеха, всички се дръпваха да им направят път. Ричър остави двайсет долара на масата си и хвърли последен поглед към мача. Единият отбор печелеше, другият губеше.

Той тръгна след Санди. След прилепналите й като клин джинси.

Онези го чакаха на тротоара. Стояха настръхнали в тесен полукръг. На двайсетина метра на север и юг от бара имаше по една жълтеникава улична лампа и още една отсреща през улицата. Така всеки от петимата се беше сдобил с по три сенки. Неоновата реклама на бара изпълваше сенките им с розово и синьо. Улицата беше пуста. Никакво движение. И никакъв шум, освен обичайните звуци за всеки бар с телевизори, приглушени от затворената врата.

Въздухът беше прохладен. Нито студен, нито топъл.

Осмо правило: прецени обстановката.

Едрият младеж беше набит и някак заоблен; леко наподобяваше тюлен. Може би допреди десетина години още бе ходил на училище. Носът му не беше чупен, нямаше видими белези по веждите, нито разкривени кокалчета на ръцете. Явно не беше боксьор. Най-много да бе играл защитник в училищния отбор. Явно щеше да се бори, не да се бие. Такъв като него не мирясва, докато не те повали.

Значи щеше да нападне като борец — тичешком, с главата напред.

Така предполагаше Ричър.

И се оказа прав.

Онзи се втурна с главата напред, като се целеше право в гръдния кош на Ричър. Може би се надяваше да го събори възнак. След което другарите му да се струпат наоколо и да го ритат и бият на воля.

Груба грешка.

Девето правило: никога не нападай Джак Ричър с глава.

Не и когато той го очаква и се е подготвил. Все едно да се блъснеш в дънер на вековен дъб.

Докато едрият тичаше слепешком напред, Ричър се извъртя леко встрани със свити колене, изчисли точно момента и с цялата тежест на тялото си, използвайки силата на оттласкващия си крак, се вряза с рамо в лицето му.

Чудно нещо е кинетичната енергия.

Ричър едва се бе помръднал, но едрият младеж се залюля, залитна безпомощно на внезапно омекналите си крака, като отчаяно се опитваше да се закрепи във вертикално положение, ала краката му сами тръгнаха назад — първо единият, после другият, описвайки във въздуха плавни дъги, докато накрая се спряха на два метра от мястото на удара, широко разтворени и заковани за цимента, а тялото му се поклащаше несигурно на тях като огромно, глупаво наклонено.

По лицето му имаше кръв.

И носът му вече беше счупен.

Елиминирай водача.

Ричър пристъпи напред и го ритна в слабините, но с левия крак. Ако го беше ритнал с десния, сигурно кости от таза му щяха да заседнат в гърлото. Тази твоя мекушавост — бе казал навремето инструкторът му в армията, — тя ще ти докара неприятности.

Но не и днес, помисли си Ричър. Не и тук. Едрият младеж се срина на земята. Първо падна на колене, после се захлупи по лице.

От този момент нататък всичко стана много лесно.

Следващите двама нападнаха едновременно, затичани рамо до рамо. Ричър повали единия с чело в носа, а другия — с юмрук в челюстта. И двамата се проснаха на земята и не мръднаха повече. С което всичко приключи, понеже другите двама побягнаха. Санди ги последва — не много бързо, понеже тесните джинси и високите токчета й пречеха да тича. Но Ричър не я подгони. Обърна се и с крак претърколи повалените й братя на една страна. Провери дали още дишат. Бръкна в задните им джобове. Намери портфейлите. Прочете имената на шофьорските им книжки. После ги пусна на земята до собствениците им и се обърна, защото дочу шум от приближаваща се кола.

Оказа се такси, което спря до бордюра. От него слезе Хелън Родин. Подаде банкнота на шофьора, той даде газ и потегли, без да поглежда встрани. Хелън се закова по средата на тротоара, вперила невярващ поглед в Ричър, с трите му неонови сенки и трите тела, проснати в краката му.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита тя.

— Ти ми кажи. Нали си тукашна? Сигурно ги познаваш тия типове.

— Но какво значи това? Какво се е случило?

— Да вървим — каза той.

Подтичвайки, двамата тръгнаха право на юг, свиха зад ъгъла и продължиха на изток. После пак на юг, докато постепенно забавиха крачка.

— Имаш кръв по ризата — каза тя.

— Не е моя обаче — отвърна той.

— Какво стана?

— Бях си в бара и гледах мач. Самичък, никому не пречех, когато някаква рижава малолетна мацка се залепи за мен и започна да ме сваля. Аз не й се вързах, тя изпадна в истерия, разпищя се и ме зашлеви през лицето. Тогава наскачаха петима мъжаги, които се представиха за нейни братя. Излязохме навън и… това е.

— Петима?

— Двама побягнаха.

— След като си проснал другите трима?

— При самозащита. Това е всичко. С минимална сила.

— А тя те зашлеви, казваш?

— Да, през лицето.

— Какво толкова й каза?

— Няма значение какво съм й казал. Беше нагласена работа. Затова те питам: така ли се забавляват младежите по вашия край? Като нападат непознати по баровете?

— Имам нужда от питие — каза Хелън Родин. — Нали затова дойдох, да пийнем по едно…

Ричър се спря.

— Ами да се върнем в бара тогава!

— Не можем да се върнем там. Сигурно са викнали полицията. Оставил си трима пребити на тротоара.

Той погледна назад през рамо.

— Тогава да пробваме в моя хотел. Може да има лоби бар.

Двамата закрачиха мълчаливо през тъмните притихнали улици, докато изминаха останалите четири преки на юг. Заобиколиха площада откъм източната страна, покрай сградата на съда. Ричър се извърна и я погледна.

— Как беше вечерята? — попита той.

— Баща ми хвърляше въдици — отвърна тя. — Сигурно още си мисли, че си дошъл да свидетелстваш за зашитата.

— А ти разказа ли му?

— Не мога да му разкажа. Твоята информация е поверителна. И слава богу!

— Значи го остави да се пържи…

— Не се пържи. Напълно е уверен.

— Така и трябва да бъде.

— Значи утре тръгваш?

— И още как! Този градец е съвсем откачен.

— Защо? Някаква мацка ти се е сваляла, от къде на къде виждаш заговор?

Ричър не отговори.

— Не е нещо нечувано — продължи тя. — Все пак си бил в бар. Сам мъж, отскоро в града, защо някое момиче да не прояви интерес? Не си чак толкова отблъскващ физически все пак.

Ричър мълчеше и крачеше.

— Какво толкова й каза, че да те зашлеви?

— Не поех, тя обаче не се отказваше и накрая аз я попитах дали не е проститутка. Нещо такова.

— Проститутка значи. Е, в Индиана с такова нещо може да си докараш боя. Пък и на братята й едва ли им е харесало.

— Беше капан, Хелън. Нека бъдем реалисти. Много си мила, но аз си знам, че не съм типът мъж, по който си падат жените. Знам си го, разбираш ли? Значи е било капан.

— Никога ли досега не те е сваляла жена?

— Тя се усмихваше победоносно. Сякаш след известно усилие бе успяла да ме накисне. Сякаш бе изпълнила задача.

Хелън Родин не каза нищо.

— А пък ония типове не й бяха братя — продължи Ричър. — Бяха, кажи-речи, връстници, а на шофьорските книжки бяха все с различни фамилни имена.

— Аха.

— Така че беше инсценировка. Което е много странно. Нещо такова се прави само по две причини. За пари или на майтап. Един мъж в бар може да има пари у себе си, но това не е достатъчна причина. Следователно са го направили на майтап. И именно това е странното. Ако е било на майтап, защо са се захванали точно с мен? Не може да не са знаели, че ще ги натръшкам.

— Били са петима. А петима хулигани не очакват сам мъж да им се опре. Особено в Индиана.

— Може просто да съм бил единственият външен човек в бара.

Тя крачеше, загледана напред, към дъното на улицата.

— Ти в „Метропол Палас“ ли си?

Той кимна.

— Да, и съм, кажи-речи, сам в хотела.

— Но аз им позвъних и те казаха, че няма такъв. Днес следобед те търсих по всички хотели.

— Винаги се регистрирам под чуждо име.

— Защо?

— Лош навик. Нали ти казах, правя го машинално.

Двамата се изкачиха по парадното стълбище и влязоха през тежката месингова врата. Макар да не бе късно, хотелът беше притихнал. Във фоайето не се виждаше жива душа. Встрани имаше бар. Освен бармана, облегнат до касата, вътре нямаше никого.

— Бира — каза Хелън Родин.

— Две — добави Ричър.

Двамата седнаха на една маса до прозореца с тежки завеси и след малко барманът им донесе две запотени бутилки бира, две изстудени чаши, две салфетки и купичка ядки асорти. Ричър подписа сметката и добави номера на стаята си.

Хелън Родин се усмихна.

— Та като какъв се подвизаваш в „Метропол“? — запита тя.

— Като Джими Рийс — отвърна Ричър.

— И кой е той?

— Един момент!

В погледа й прочете изненада. Това му се стори странно.

Много ми е приятно, Джими Рийс.

— Онази мацка е търсила тъкмо мен — каза той. — Не някакъв самотен непознат. Търсила е конкретно Джак Ричър.

— Така ли?

Той кимна.

— Попита ме как се казвам. А аз й викам: Джими Рийс. Това за миг я обърка. Наистина беше изненадана. Сякаш казваше: Ти не си Джими Рийс, ти си Джак Ричър. Току-що ми казаха кой си. После се окопити.

— Първите букви съвпадат. Джими Рийс, Джак Ричър. Понякога хората се объркват.

— Тя беше доста печена — каза Ричър. — Поне не беше толкова тъпа, колкото изглеждаше. Някой току-що ме беше посочил и тя не се остави да я подведа. Джак Ричър беше нарочен за пребиване тази вечер и нейната работа беше да го уреди.

— Че кои може да са били?

— Кой тук ме познава по име?

— В полицейския участък те знаят. Нали днес беше там.

Ричър не каза нищо.

— Какво? — извика Хелън. — Значи са били ченгетата? Пазили са си разработката?

— Никой не може да им обърка разработката. Доказателствата им са железни. Пък и ония нямаха вид на ченгета.

— Кой друг има интерес да те сплаши?

— Роузмари Бар. Тя има интерес. Знае името ми, знае защо съм дошъл.

— Но това е абсурд! — каза Хелън.

Ричър не отговори.

— Това е абсурд! — повтори Хелън. — Роузмари Бар е някаква дребна, невзрачна секретарка. Тя не би се заела с такова нещо. Няма да знае как. Просто не става за тая работа.

— Като изпълнение не беше много професионално.

— А ти какво очакваш? Били са петима. Напълно достатъчно, за да пребият почти всекиго.

Ричър не отговори.

— Роузмари Бар е била в болницата — каза Хелън. — Отишла е след срещата с мен, прекарала е там целия следобед, сигурно и сега е там. Много държи да бъде при брат си, когато излезе от комата.

— Обзалагам се десет срещу едно, че има мобилен телефон.

— Забранено е да се ползват мобилни телефони в интензивното отделение. Предизвикват смущения в апаратурата.

— Тогава е позвънила от автомат.

— Жената си има други грижи.

— Първата й грижа е да спаси брат си.

Хелън не каза нищо.

— Тя ти е клиентка — каза Ричър. — Сигурна ли си, че не се влияеш от това?

— Ти не разсъждаваш логично. Джеймс Бар лично помоли да те повикат. Ти му трябваш тук. Следователно трябваш и на сестра му. Тя иска да те задържи тук достатъчно дълго, за да намериш начин да му помогнеш. И е убедена, че можеш да помогнеш, иначе защо му е било да те вика?

Ричър не отговори.

— Приеми го — каза Хелън. — Свикни с мисълта, че не е била Роузмари Бар. Тя има интерес да си на разположение, жив и здрав и способен да мислиш.

Ричър отпи голяма глътка от бирата си. После кимна.

— Няма съмнение, че са ме проследили до бара. И то оттук. Следователно са ме проследили и дотук, след като обядвахме. Ако Роузмари Бар е отишла направо в болницата след срещата с теб, не е имала време да го уреди.

— Значи се връщаме на хипотезата, че някой се бои да не би да навредиш на разработката. Защо това да не са ченгетата? Те могат да те проследят навсякъде. Много са, освен това всички имат радиостанции.

— Ако бяха ченгета, щяха да се заядат с мен директно. Нямаше да се крият зад някаква мацка.

— Може и тя да е била ченге.

Ричър поклати глава.

Беше прекалено млада. И празноглава. Повече коса, отколкото мозък.

Хелън извади писалка от дамската си чантичка и си записа нещо на салфетката. После я плъзна по масата към него.

— Мобилният ми телефон — каза тя. — Може да ти потрябва.

— Не очаквам някой да почне да ме съди.

— И аз не очаквам. Но може да те арестуват. Дори това да не са ти го погодили ченгетата, могат да тръгнат подире ти, пратени от собственика на бара. Или от болницата. Ония тримата със сигурност са отишли в болница. А и момичето вече знае под какво име си регистриран. Така че като нищо можеш да загазиш. Ако те арестуват, изслушай си правата и веднага ми звънни.

Ричър се усмихна.

— Предлагаш си услугите, а?

— Просто се грижа за теб.

Той се пресегна, взе салфетката и я пъхна в джоба си.

— Е, добре. Благодаря.

— Утре със сигурност ли тръгваш?

— Може би. А може и не. Ако реша, може просто да остана и да поразсъждавам защо му е на някой, дето си е изпипал идеално разработката, да държи толкова да я опази от мен.

 

 

Григор Лински позвъни на Зека от колата си.

— Провалиха се — каза той. — Много съжалявам.

Зека не каза нищо, което беше по-зле от гневен изблик.

— Няма да направят връзката с нас — каза той.

— Ще се погрижиш ли за това?

— Абсолютно!

Зека мълчеше.

— Не е станала голяма беля, ще мине и ще замине.

— Само дето са раздразнили военния — каза Зека. — Ако е така, белята няма да ни се размине. И то ще е сериозна. В края на краищата той е приятел на Джеймс Бар. Това ще има последици.

Сега беше ред на Лински да замълчи.

— Погрижи се да те види още веднъж — каза Зека. — Малко допълнителен натиск може да свърши работа. Но след това не му се мяркай повече.

— И после?

— После наблюдаваш отдалеч обстановката — каза Зека. — Като внимаваш да не се оплеска още повече.

 

 

Ричър изпрати Хелън Родин до таксито и се качи в стаята си. Свали ризата си и я накисна в хладка вода в мивката. Не искаше петна от кръв по риза, която бе носил само един ден. След третия ден може би. Но не и по чисто нова дреха.

Въпроси? Имаше безброй, но както обикновено ключът беше във формулирането на главния въпрос. Основният. Например този: защо определени хора биха прибягнали към насилие, за да опазят една перфектно изпипана разработка? С първи подвъпрос: наистина ли разработката е перфектно изпипана? Той порови в паметта си за събитията от последното денонощие и още веднъж чу думите на Алекс Родин: Доказателственият материал срещу Джеймс Бар е железен. На практика неопровержим. Емерсън беше казал: За мен случаят е приключен. По-несъмнен от това не може да бъде. И накрая Белантонио: Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал. Всички тези хора имаха професионален интерес от успешното приключване на случая. Както и лична гордост. Но Ричър също бе видял с очите си събраните доказателства. И собственото му заключение беше: Надеждни като швейцарски часовник. Солидни като решетка на ролс-ройс.

Но така ли беше всъщност?

Да, доказателствата бяха перфектни. Като двигател на ферари. По-перфектни от това трудно можеха да се намерят в реалния свят.

Но не това беше основният въпрос.

Той изплакна ризата си с хладка вода, изцеди я и я просна върху електрическия радиатор в стаята си. Включи радиатора на максимум и отвори прозореца. Отвън не се чуваше никакъв шум. Пълна тишина. Не, тук определено не беше Ню Йорк. Сякаш в девет часа местните хора спускаха някакви невидими ролетки и затваряха улиците. Ходих до Индиана, но беше затворено. Той се излегна на леглото. Затвори очи. Протегна се. От ризата му се вдигаше пара и изпълваше стаята с миризма на мокър памук.

Та какъв беше основният въпрос?

Основният въпрос се съдържаше в касетката на Хелън Родин. В гласа на Джеймс Бар — нисък, продран, треперещ от безсилна ярост. В молбата му, прозвучала като заповед: Доведете ми Джак Ричър.

Защо ли бе казал това?

Какъв беше Джак Ричър в очите на Джеймс Бар?

Принципно?

Ето това беше основният въпрос.

Най-железният доказателствен материал, който някога съм събирал.

Най-добрите улики, които някога съм виждал.

И защо му е притрябвало да си плаща паркинга?

Добре е да мислите със собствения си мозък.

Доведете ми Джак Ричър.

Джак Ричър лежеше по гръб и гледаше в тавана на хотелската си стая. Минаха пет минути. Десет. Двайсет. Накрая той се претърколи на една страна и измъкна салфетката от задния си джоб. Претърколи се на другата и посегна към телефона. Хелън Родин отговори на осмото позвъняване. Гласът й звучеше сънено.

— Ричър е — каза той.

— Неприятности ли имаш?

— Не. Имам въпроси. Бар дошъл ли е на себе си?

— Не е, но всеки момент ще се събуди. Роузмари е в болницата. Оставила ми е съобщение.

— Какво беше времето в града в петък, в пет следобед?

— Времето ли? В петък? Мрачно, струва ми се. Облачно.

— Това нормално ли е?

— Всъщност, не. Обикновено е слънчево. Когато не вали. През този сезон е или едното, или другото. По-често слънчево.

— А топло ли беше или студено?

— Не беше студено. По-скоро топло. Не горещо, приятно топло.

— Ти с какво беше облечена тогава?

— Ти какво, сваляш ли ме нещо?

— Кажи ми.

— Със същото, както и днес. Костюм с панталон.

— Без палто?

— Нямах нужда от палто.

— Имаш ли кола?

— Кола ли? Да, имам. Но обикновено ходя на работа с автобуса.

— Утре вземи колата. В осем ще бъда в кантората ти.

— За какво става дума?

— На сутринта ще ти кажа — отвърна той. — До утре, в осем. А сега се наспи.

И той затвори. Стана от леглото и опипа ризата си. Беше топла и мокра. Но до сутринта сигурно щеше да е изсъхнала. Дано само не се свие, помисли си той.