Лий Чайлд
Един изстрел (1)

1

Петък. Пет следобед. Часът, в който е може би най-трудно да се придвижваш незабелязан из града. Или може би най-лесно. Защото в пет часа следобед, и то в петък, никой никого не забелязва. Всеки гледа право пред себе си.

Мъжът с пушката отиваше на север. Нито бавно, нито бързо. Без да привлича внимание. Без да се отличава с нещо от околните. Караше белезникав ван, явно видял и подобри дни. Беше сам зад волана. Облечен беше със светъл шлифер и шапка с мека провиснала периферия, каквито си слагат възрастните играчи на голф, когато ги напече слънце или пък завали дъжд. Светла, с опасваща я лентичка в два цвята червено, нахлупена ниско над челото му. Шлиферът му беше закопчан догоре. Мъжът беше с черни очила въпреки тъмните прозорци на вана и смръщеното небе. И с ръкавици, макар че времето беше доста топло, а до зимата оставаха цели три месеца.

В подножието на хълма, където Първа улица започваше да се изкачва стръмно нагоре, колите едва пълзяха. После спряха съвсем, тъй като заради някакви строителни работи напред двете платна се сливаха в едно. В целия град се строеше. От година и нещо насам беше истински кошмар да се кара из него. Дупки по улиците, самосвали с баластра, бетоновози, машини за полагане на асфалт. Мъжът с пушката вдигна ръка от волана. Дръпна назад ръкава на шлифера. Погледна часовника си.

Единайсет минути.

Имай търпение.

Вдигна крак от спирачката и ванът запълзя напред. После отново спря, защото уличното платно рязко се стесни, а тротоарите станаха по-широки — знак, че бе навлязъл в търговския район на града — Отляво и отдясно се заредиха големи универсални магазини, издигащи се стъпаловидно един зад друг заради хълма. По широките тротоари имаше достатъчно място за тълпите пазаруващи. Дълга редица чугунени улични стълбове и пилони за знамена отделяха хората от колите. На пешеходците в тази част на града им беше широко, докато колите едва се движеха. Той погледна отново часовника си.

Осем минути.

Имай търпение!

Стотина метра по-нататък кварталът вече не изглеждаше толкова заможен. Затова пък и движението сякаш се облекчи. Първа улица отново стана по-широка, а фасадите от двете страни — по-запуснати. Заредиха се барове и магазинчета със стоки по един долар. После от лявата страна се изправи многоетажен обществен гараж. И поредният строеж — този път разширяваха гаража. По-нататък ниска бетонна стена преграждаше улицата. Отвъд стената започваше ветровита пешеходна зона с фонтан по средата. От лявата страна на фонтана беше старата градска библиотека, а отдясно нова административна сграда с офиси и учреждения. Зад нея — кула от черно стъкло. Първа улица правеше рязък завой надясно пред каменната стена и продължаваше право на запад, покрай мърляви входове на сгради и товарни рампи, докато накрая се гмурваше под надлеза на щатската магистрала.

Но мъжът с вана забави ход далеч преди пешеходната зона и вместо надясно по продължението на улицата, сви наляво, влезе в гаража и пое право нагоре по рампата. Нямаше бариера, понеже до всяко място за паркиране имаше отделен брояч. Следователно нямаше и касиер, свидетели, билети, записване на номерата. Мъжът с вана знаеше всичко това. Той се изкачи по виещата се рампа до втория етаж и се насочи към най-отдалечения ъгъл на сградата. Без да гаси двигателя, остави вана за момент на пътеката, слезе и премести оранжевия конус от мястото, което му трябваше. Беше последното място за паркиране от старата част на сградата, непосредствено до новото крило, което още се дострояваше. Вкара вана в запазеното място и угаси двигателя. Няколко мига поседя неподвижно зад волана. Гаражът беше пълен до краен предел с притихнали коли. Мястото, което си беше запазил с оранжевия конус, беше последното свободно. Този гараж винаги беше претъпкан. Мъжът и това знаеше. Неслучайно напоследък го разширяваха. Когато завършеха новото крило, капацитетът му щеше да се удвои. Гаражът се ползваше най-вече от пазаруващи в околните магазини. Затова сега беше толкова безлюден. Никой нормален човек не би се опитал да си тръгне с колата в пет следобед. В най-натоварения час, при това с всички тези задръствания заради строежите. По-добре още преди четири, или след шест.

Мъжът във вана отново погледна часовника си.

Четири минути.

Спокойно.

Отвори вратата и полека се смъкна от седалката. Извади от джоба си монета от двайсет и пет цента и я пусна в брояча. Завъртя ръчката и чу как монетата падна в касичката. В замяна механизмът му отпусна един час. Освен изщракването на брояча в сградата не се чуваше никакъв друг звук. Нищо във въздуха, освен миризмата на паркирани автомобили. На бензин, гума и изстинали ауспуси.

Той се изправи до вана. На краката си имаше стари войнишки обувки за пустинни операции. От бежов велур, с бели подметки от суров каучук, производство на английската фирма „Кларк“ — любимите обувки на специалните части. Легендарен модел, сигурно поне от шейсет години не го бяха променяли.

Мъжът погледна брояча. Имаше цели петдесет и девет минути. А на него не му трябваха толкова. Той отвори плъзгащата се странична врата на вана, пресегна се навътре, отметна одеялото и разви пушката. Беше полуавтоматична карабина „Спрингфийлд М1А Супер Мач“ с орехов приклад, тежка цев от черна стомана и пълнител с десет патрона, калибър .308. Точно цивилно копие на самозареждащата се снайперска карабина М14, използвана от американската армия още по времето, когато самият той бе служил в нея. Хубаво оръжие. Може би не толкова точна още при първия изстрел със студена цев, колкото една скъпа карабина с ръчен затвор, но щеше да свърши работа. И то как! В края на краищата нямаше да се цели на кой знае какво разстояние. Беше я заредил с любимите си патрони „Лейк Сити М852“ — правени по поръчка, специален барут, куршумът със специална медна риза, кух връх и скосена задна част тежеше точно 10,09 грама. Можеше да се каже, че патроните му бяха твърде добри за пушка като тази. В известен смисъл откъм муниции се беше попрестарал.

Заслушан в тишината, мъжът вдигна пушката от задната седалка и пристъпи към мястото, където свършваше старата част на гаража и започваше недостроеното крило. Между новата и старата сграда на пода имаше фуга от около сантиметър и половина, колкото да си мушнеш пръста. Нещо като демаркационна линия. Може би компенсатор на разширение при летните жеги. Сигурно щяха да я запълнят с катран. Точно над фугата между две колони беше опъната лента в черно и жълто с надпис: Внимание! Влизането забранено! Мъжът приклекна, подпря се на коляно и се промуши под лентата. После се изправи и закрачи из недовършената част.

Подът на новото крило беше загладен на места, а на други още грапав, явно тепърва щяха да му правят циментова замазка. Тук-там бяха наслагани дъски като мостчета за минаване. Наоколо безразборно бяха струпани циментови торби — някои празни, други още пълни. В бетонната плоча имаше още фуги за компенсиране на разширението. От тавана висяха голи крушки, угасени за през деня. Навсякъде се въргаляха празни колички, смачкани алуминиеви кутийки от сода, дървени греди с различни размери и неизвестно предназначение, купчини баластра, неподвижно застинали бетонобъркачки. Всичко наоколо беше посипано със сивкав циментов прах, фин като талк. Във въздуха се носеше миризма на влажна мазилка.

Мъжът с пушката продължи да крачи в полумрака, докато стигна до североизточния ъгъл на новото крило. Там се спря и се облегна на грапавата бетонна колона. После, извърнал глава встрани и без да отделя гръб от колоната, бавно запристъпва вдясно, докато се ориентира. Беше на около два и половина метра от новата външна стена на гаража. Стената стигаше до кръста му. Гледаше право на север. Беше недовършена. От вътрешната й страна в бетона имаше вградени железни болтове, към които щеше да се монтира стоманена мантинела, за да не се удрят колите в стената. В пода бяха оставени кръгли отвори, където щяха да се поставят новите броячи.

Мъжът с пушката се плъзна бавно встрани, докато усети ръба на колоната да се врязва между плешките му. Сега главата му беше обърната на североизток, право към пешеходната зона. Езерцето в средата й беше с форма на издължен правоъгълник, може би двайсет и пет метра дълъг и шест метра широк, обърнат с едната си тясна страна към него. Представляваше нещо като голям басейн, издигнат над нивото на земята, ограден с високи до кръста тухлени стени и напълнен с вода. В червените тухли се плискаха малки вълнички. От мястото, където беше застанал, мъжът виждаше езерцето леко по диагонал. Водата беше дълбока около метър. Фонтанът вдигаше пръски точно в центъра. Той ясно чуваше плисъка на водата, както и шума от пъплещи по улицата коли, и ленивите стъпки на пешеходците. Близкият край на езерцето беше на около метър от бетонната преградна стена, която отделяше улицата от пешеходната зона. Двете ниски стени вървяха успоредно около шест метра, в посока от изток към запад, като между тях се беше образувал тесен проход.

Мъжът беше на втория етаж на гаража, но поради наклонения терен пешеходната зона не беше много по-ниско от нивото на очите му. Хората по нея се движеха под лек ъгъл надолу спрямо линията на зрението му. От дясната й страна се виждаше входът на новата административна сграда. Беше доста окаяна на вид. Откакто я бяха построили, така и не се бяха намерили наематели. Мъжът знаеше това. Ето защо, за да не страда доброто име на новия градски център, щатските власти я бяха напълнили с всякакви държавни учреждения. Там се намираше Автомобилната инспекция, както и наборно бюро на Сухопътните войски, Военновъздушните сили и Морската пехота. Вероятно и Данъчната службата се помещаваше в сградата. За последното мъжът с пушката не беше съвсем сигурен. Не че това особено го интересуваше.

Той коленичи, после легна по корем. Пълзенето е основна форма на придвижване за снайпериста. През годините на военната си служба, мъжът сигурно бе изминал пълзешком безброй километри. По корем, на колене и лакти. Военната тактика повелява снайперистът и съгледвачът му да се отделят и да заемат стрелкова позиция на хиляда метра от ротата. По време на учения той бе изминавал това разстояние за часове, за да остане незабелязан от биноклите на врага. Но този път до стрелковата му позиция имаше само два метра и половина. Освен това, доколкото знаеше, никой не го следеше с бинокъл.

Мъжът стигна до основата на стената и се притисна с лице към грапавия бетон на пода. После бавно и с много извивки на тялото се надигна в седнало положение. Полека коленичи върху десния си крак, положи цялото стъпало на левия стабилно върху пода и подпря левия си лакът на лявото коляно. Вдигна пушката. Постави ложата върху ръба на ниската бетонна стена. Раздвижи пушката напред-назад, докато я намести удобно. На колене с опора — така се наричаше тази стойка в ръководствата по стрелба. Една от най-добрите стойки според собствения му опит. Може би само онази по корем и с двунога под цевта беше по-добра. Той вдиша, после бавно изпусна въздуха от дробовете си. Един изстрел — едно попадение. Такъв беше девизът на снайперистите. За да се постигне това, бяха нужни самоконтрол, пълна неподвижност и безкрайно търпение. Той вдиша и издиша. Усети как тялото му се отпуска. Беше в свои води.

Готово.

Проникването успешно.

Сега изчакай момента.

 

 

Изчакването продължи около седем минути, през които той лежа съвършено неподвижен, дишайки едва-едва, съсредоточавайки се. Погледна към библиотеката вляво. Зад нея се виждаше едно от платната на магистралата, стъпило здраво върху бетонните си колони, което сякаш обгръщаше старата каменна сграда, за да я запази от беда. По-нататък платното се изправяше и минаваше зад черната стъклена кула горе-долу на нивото на четвъртия етаж. Върху голям полиран камък пред главния ход на кулата се виждаше паунът — емблема на Ен Би Си, но мъжът с пушката си даваше сметка, че местният филиал на телевизионната мрежа е твърде малък, за да заема цялата сграда. Най-много един етаж. Останалите помещения най-вероятно се наемаха от малки адвокатски кантори, счетоводни фирми, брокерски агенции за недвижимо имущество или инвестиционни посредници. Или просто стояха празни.

От новата сграда вдясно излизаха хора. Бяха граждани, току-що подновили шофьорските си книжки или върнали старите номера на колите си, или записали се в армията, или спречкали се по един или друг повод с федералната бюрокрация. Много хора. Държавните учреждения вече затваряха. Беше пет следобед, при това петък. Хората излизаха от сградата и преминаваха от дясно на ляво пред очите му, един по един, доколкото им позволяваше тясното пространство между двете стени — тухлената на фонтана и бетонната преградна стена на улицата. Един по един. Като движещи се мишени в панаирджийско стрелбище. Наситен с цели терен. Разстоянието беше около трийсетина метра. Трийсет и пет максимум. За близка стрелба.

Той чакаше.

Без да се спират, някои от минувачите потапяха пръсти във водата. Това беше много лесно, понеже стената на фонтана стигаше до кръста им. От мястото, където бе заел позиция, мъжът с пушката виждаше лъскавите медни монети по черните плочки, с които беше облицовано дъното. От вълничките около фонтана монетите сякаш танцуваха.

Той гледаше и чакаше.

Върволицата се сгъсти. Вече толкова много хора излизаха от вратите на сградата, че трябваше да забавят ход, да се прегрупират и подредят в колона по един, за да минат през тесния проход между двете стени. Истинско задръстване от човешки тела. Също като задръстването от коли в края на Първа улица. Хората се изчакваха и подканваха учтиво един друг. След вас, моля. Не, след вас! От това движението през прохода се забавяше още повече. Върволица от бавнодвижещи се панаирджийски мишени.

Мъжът с пушката вдишваше дълбоко, издишваше и чакаше.

И изведнъж престана да чака.

Дръпна спусъка. После пак, още веднъж, после още и още.

Първият куршум улучи някакъв минувач в главата и го уби намясто. Чу се трясъкът на пушката, въздухът припука от движението на свръхзвуковия куршум, розова струя кървав спрей изригна от главата на човека и той се строполи на тротоара като марионетка, на която някой внезапно бе прерязал конците.

Попадение още с първия изстрел, със студена цев.

Великолепно!

Мъжът работеше бързо и методично, от ляво на дясно. С втория изстрел улучи в главата друг минувач. Същият резултат, без разлика. С третия — някаква жена. Пак същото. Три изстрела за около две секунди. Три поразени цели. Изненадата беше пълна. Още няколко мига никой не реагира. После на площада се разрази хаос и паника. В тясното пространство между ограничителната стена и езерцето се оказаха едновременно дванайсет души. Трима от тях мъртви. Останалите девет побягнаха в различни посоки. Четирима напред, а другите петима, подплашени от труповете пред себе си, се извърнаха назад и хукнаха в обратната посока. Почти мигновено петимата се сблъскаха с потока от идващи насреща им хора. Чуха се писъци. В средата на прохода се образува неподвижна купчина от ужасени човешки индивиди, точно под прицела на мъжа с пушката. Дистанция — около трийсетина метра. Почти в упор.

С четвъртия изстрел мъжът уби някакъв гражданин с костюм, но петият не улучи. Специалният куршум със специална медна риза, кух връх и скосена задна част профуча покрай рамото на една жена, вряза се във водната повърхност на фонтана и изчезна. Без да се смути, мъжът отклони с милиметър дулото на карабината и шестият изстрел улучи поредния минувач точно между очите, като отнесе половината от черепа му.

След това мъжът с пушката спря да стреля.

Той залегна на циментовия под зад стената на гаража и пропълзя метър назад. Във въздуха се носеше миризма на барут, ушите му пищяха от трясъка на изстрелите, откъм улицата се чуваха отчаяни писъци, тропот на бягащи крака и глухи удари от няколко сблъскали се в паниката коли. Не се бойте, дребни хорица, изрече наум той. Аз приключих и се измитам. Легнал по корем, той събра изстреляните гилзи на купчинка. Лъскавият месинг на патроните „Лейк Сити М852“ блестеше под носа му. С облечената си в ръкавица ръка мъжът загреба пет от гилзите, но шестата се изтърколи встрани и падна във фугата на пода. Дълбоката двайсетина сантиметра тясна цепнатина я погълна. Той я чу как изтрака, като се удари в дъното.

Ами сега?

Оставяш я, където е.

Нямаш време.

Мъжът натъпка петте гилзи в джоба на шлифера си и запълзя обратно на лакти и колене, като си помагаше и с пръстите на краката. После се спря и известно време лежа неподвижно по корем, заслушан в писъците навън. Накрая се надигна на колене, изправи се на крака, извърна се и тръгна назад, по същия път, откъдето бе дошъл. Крачейки бързо, но предпазливо, той мина обратно по грапавия бетон, по неодяланите дъски мостчета, през тъмнината и прахоляка, провря се под жълто-черната лента и стигна до вана.

Плъзгащата се странична врата зееше отворена. Той зави още топлата пушка в одеялото, сложи я на седалката и затвори вратата. Седна зад волана и запали двигателя. През предното стъкло хвърли бърз поглед на брояча. Още цели четирийсет и пет минути. Изкара вана на заден ход, зави и потегли по рампата. Спусна се на долния етаж, изкара вана на улицата — на изхода също нямаше пазач — и след два десни завоя се озова в лабиринта от тесни улички зад универсалните магазини. Вече беше преминал под надлеза на магистралата, когато далеч назад се чуха първите сирени. Въздъхна с облекчение. Сирените се движеха на изток, а той — на запад.

Добре изпълнено, каза си той. Незабелязано проникване, шест изстрела, пет поразени цели, успешно напускане на района, перфектно изпълнение.

Внезапно той се усмихна. Съвременните военни статистики показват, че в пехотата на шестнайсет хиляди изстреляни патрона се пада един убит враг. Докато при един трениран снайперист съотношението е далеч по-добро. В пъти по-добро. Всъщност около дванайсет хиляди и петстотин пъти по-добро. Защото снайперистът поваля по един враг средно с едно цяло и две десети патрона. Което е същото като да улучиш петима души с шест изстрела. Абсолютно същото. Сметката е много проста. След толкова години един опитен снайперист бе успял да постигне същия резултат, какъвто бяха очаквали някогашните му инструктори. Нямаше съмнение, че ако сега можеха да го видят, те много щяха да се гордеят с него.

Само че някогашните му инструктори бяха обучавали снайперисти за бойното поле, а не улични престъпници. При уличната стрелба в уравнението твърде бързо се намесват и други, често непредвидени фактори. Тъкмо тези фактори променят самата дефиниция на понятието успешно напускане на района. В конкретния случай най-бързо реагираха медиите. В което нямаше нищо чак толкова изненадващо, тъй като стрелбата бе станала под прозорците на местния клон на Ен Би Си. Още преди дузина обзети от паника граждани да успеят да наберат 911 от мобилните си телефони, се бяха случили две неща. Първо, всички налични камери — професионални и любителски — в офисите на Ен Би Си вече снимаха. И второ, една водеща на местната новинарска емисия на име Ан Яни безпогрешно различи в случващото се онова, което скоро щеше да се превърне в нейния пръв голям журналистически удар. Макар още в шок, замаяна и ужасена от видяното, тя имаше усет за тези неща и незабавно започна да си съставя наум текста на репортажа. Може би защото знаеше добре, че твърде често някоя ключова дума определя смисъла на казаното, а първите думи, които й дойдоха наум, бяха терорист, нелепо и касапница. Това бяха думи, чисто инстинктивни в баналността си, както и в самата последователност, в която се бяха подредили в съзнанието й. Защото за Ан Яни видяното си беше касапница и нищо друго. Освен това касапница беше хубава, изразителна дума, предаваща цялата абсурдна непредсказуемост и варварска жестокост на този акт. Беше дума, подсказваща отсъствие на мотив, а в известен смисъл и на персонифициран извършител. Идеална за сюжет като този. Същевременно Ан си даваше сметка, че касапница едва ли е подходяща дума за надпис в кадър. Може би все пак атентат звучеше по-добре. Атентат в петък вечер? Атентат в час пик? Тя тръгна към изхода с надеждата, че младежът, който правеше компютърните графики, този път ще предложи нещо по-умно, без да го подканят.

 

 

Друго нещо, което по принцип липсва на бойното поле, са органите на реда. В резултат от дузина едновременно подадени сигнала на 911 диспечерската централа на местната аварийна служба грееше като коледно дръвче. До четирийсетата секунда всички полицейски и пожарни коли от района препускаха със светещи лампи и виещи сирени. Всичко, което можеше да се вдигне под тревога — патрулни автомобили, линейки, криминологични и пожарни екипи, — бе на път към местопроизшествието. Отначало на площада настъпи небивал хаос. Обажданията на 911 бяха панически и несвързани. Явно ставаше дума за престъпление, при това тежко, така че за ръководител на операцията временно бе назначен началникът на Отряда за тежки престъпления. Човекът беше обръгнал ветеран с двайсет години стаж в органите на реда, започнал кариерата си като патрулен полицай. Казваше се Емерсън. Без да вдига ръка от клаксона, Емерсън си пробиваше с мъка път през задръстванията, като слаломираше между строежите и разкопаните участъци — отчаяно, безнадеждно, слепешката, без предварителна информация какво всъщност се е случило: дали обир, залавяне на наркотрафиканти, престрелка между улични банди, тероризъм. Нищичко. Но вътрешно беше спокоен. Относително спокоен. Във всеки случай пулсът му беше под сто и петдесет. Поддържаше открита връзка с диспечера от 911, като се надяваше да разбере нещо повече, преди да е стигнал.

— Още един мъж по мобилен телефон — изкрещя диспечерът.

— Кой е? — извика на свой ред Емерсън.

— От наборното бюро на Морската пехота.

— Очевидец?

— Не, бил е вътре. Но вече е отвън.

Емерсън стисна зъби. Вече знаеше, че няма да пристигне пръв на местопрестъплението. Нито дори сред първите. Знаеше също, че трябва да ръководи операцията откъм тила. Така че му трябваха чифт надеждни очи. Морски пехотинец значи? Ще свърши работа.

— Добре — каза той. — Свържи ме с него.

По радиото се чу припукване, после някакви електронни шумове, които бяха заменени от съвсем нова акустична картина — от открито пространство; в далечината се чуваха писъци, плисък на вода. Фонтанът ли е това? — запита се Емерсън.

— Кой сте вие? — поиска да знае той.

По уредбата се чу глас — спокоен, макар и забързан, силен и с придихание, сякаш устата на говорещия беше долепена до микрофона на мобилен телефон.

— Казвам се Кели — отвърна гласът. — Главен сержант в Морската пехота на Съединените щати. С кого говоря?

— С детектив Емерсън. В задръстване съм, на около десет минути от вас. Какво става там?

— Петима загинали намясто — отвърна морският пехотинец.

— Петима загинали?

— Тъй вярно.

По дяволите.

— А ранени?

— Поне аз не виждам такива.

— Петима убити и нито един ранен?

— Тъй вярно — повтори морският пехотинец.

Емерсън не каза нищо. Той и преди беше виждал престрелки на обществени места. И трупове. Но никога само трупове. При стрелба на обществено място наред с труповете винаги имаше и ранени. В съотношение едно към едно или дори повече.

— Сигурен ли си, че няма ранени? — запита той.

— Абсолютно, сър — отвърна човекът.

— А какви са убитите?

— Цивилни. Четирима мъже и една жена.

— Божичко!

— Да, сър.

— Ти къде беше?

— В наборното бюро.

— Какво видя?

— Нищо.

— А какво чу?

— Стрелба с леко огнестрелно оръжие. Шест изстрела.

— С пистолет?

— Не, оръжието е било дългоцевно. Не знам точно какво.

— Карабина?

— Самозарядна, струва ми се. Стреляше бързо, но не беше на автоматичен огън. Всички убити са улучени право в главата.

Снайперист, помисли си Емерсън. По дяволите! Някакъв луд с автоматична карабина.

— Сега няма ли го? — запита той.

— Не се чува повече стрелба, сър.

— Но може да е още наоколо.

— Не е изключено, сър. Хората са залегнали по земята. Някои се скриха в библиотеката.

— А ти къде си?

— Залегнал съм в края на пешеходната зона, сър. Около мен има и други.

— А къде е бил той?

— Не мога да кажа със сигурност. Може би в обществения гараж. В новото крило. Хората сочеха натам. Може да са видели пламъка на дулото. Пък и това е единствената голяма сграда, обърната право срещу мястото, където са труповете.

Значи в онова свърталище на плъхове е бил, помисли си Емерсън.

— Ти с униформа ли си? — запита той сержанта.

— Тъй вярно, сър. Работя в наборно бюро.

— Това е добре. Постарай се на поддържаш реда, докато дойдат хората ми.

— Слушам, сър.

Линията прекъсна и Емерсън отново чу в уредбата дишането на диспечера. Телевизионни екипи и някакъв побъркан с карабина, помисли си той. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Няма да ни оставят на мира, ще ни гледат под лупа какво правим и все ще знаят повече от нас. Както става винаги когато на едно място се съберат телевизия и някой побъркан с карабина. Той се пресегна и натисна бутона за окръжно повикване.

— Всички екипи, слушайте внимателно — каза той. — Имаме работа със самотна откачалка с дългоцевно оръжие. Самозарядна карабина или нещо такова. Безразборна стрелба на обществено място. Най-вероятно от новото крило на гаража. Значи или е още там, или вече е офейкал. Ако е офейкал, е било или пеша, или с автомобил. Така че всички екипи в радиус от десет преки незабавно да отцепят участъка. Никой да не влиза или излиза, ясно? Никакви коли, никакви пешеходци, при никакви обстоятелства. Всички екипи вътре в периметъра да подхождат с повишено внимание. Само гледайте да не ви се измъкне. За нищо на света не го изпускайте! Трябва да го хванем, момчета! И то още днес, преди Си Ен Ен да ни връхлети.

 

 

Мъжът с вана натисна бутона на дистанционното върху сенника над предното стъкло и вратата на гаража полека се заповдига нагоре. Той влезе, натисна повторно бутона и вратата се затвори зад него. Загаси двигателя и известно време седя неподвижно зад волана. После слезе и през малкия вестибюл влезе в кухнята. Погали кучето по главата и включи телевизора.

 

 

Медицински екип с бронежилетки влезе в отцепения район през задния вход на библиотеката. Двама останаха вътре, за да прегледат скрилите се в сградата ранени, ако имаше такива. Четирима излязоха отпред, изминаха на бегом пешеходната зона и приклекнаха зад ниската бетонна стена. Оттам стигнаха пълзешком до телата на убитите, колкото да потвърдят, че са наистина мъртви. После останаха по местата си — притиснати с лице към земята, досами труповете. Никой да не напуска укритията, докато гаражът не бъде основно претърсен, бе наредил Емерсън.

 

 

Емерсън паркира на втора линия две преки по-нагоре и изпрати един униформен сержант да направлява претърсването на обществения гараж от горе на долу, като се започне от югозападния ъгъл. Униформените полицаи огледаха първо четвъртия етаж. После третия. Втория. Първия. Старата част беше по-трудна — зле осветена и пълна с паркирани коли, всяка от тях потенциално скривалище. Човек можеше да се крие под или зад някоя, или вътре в нея. Но полицаите не откриха никого. В новото крило проблеми нямаше. То изобщо не беше осветено, но затова пък в него нямаше паркирани коли. Униформените просто минаваха всеки етаж по веднъж с фенерчетата си, докато слизаха надолу по стълбите.

Нямаше никой.

Успокоен, сержантът се обади на Емерсън да докладва.

— Браво — похвали го Емерсън.

Човекът наистина бе свършил добра работа. Тъкмо защото бяха започнали претърсването откъм югозападния край на гаража, североизточният бе останал недокоснат. Нищо не беше пипано. Дали поради съобразителност или от чист късмет, градската полиция бе приключила безупречно първия етап от едно, както щеше да се окаже впоследствие, изцяло безупречно разследване.

 

 

Към седем вечерта, когато навън притъмняваше, Ан Яни вече се бе появила единайсет пъти в ефир. Три пъти за телевизионната мрежа, останалите осем за местния канал. Самата тя беше леко разочарована от това съотношение. Едва прикритият скептицизъм на отговорните редактори от централата на Ен Би Си я бе засегнал. Ако има кръв, материалът излиза пръв, беше девизът на всяка новинарска телевизионна мрежа. Само че този път кръвта се беше ляла някъде из глухата провинция, далеч от Ню Йорк или Лос Анджелис, далеч от тихите, безупречно подстригани предградия на Вашингтон. Самият извършител най-вероятно щеше да се окаже някой ненормален безделник. Пък и сред жертвите едва ли имаше важни личности. С две думи — материалът не ставаше за праймтайма на националните мрежи. А и самата Ан все още нямаше кой знае какво да предложи. Нито една от жертвите не беше разпозната. Нито един от нещастните граждани, убити при стрелбата. От местния полицейски участък не бързаха да разкриват картите си, докато не известяха лично семействата на загиналите. В резултат, от което Ан Яни не разполагаше с така нужните й сърцераздирателни истории, които да сподели със своята аудитория. Не знаеше дори колко и кои от жертвите са били семейни. Или са ходили редовно на църква. Не знаеше дали убитата жена е имала деца или братя. Пък и като картина не бе успяла да се добере до кой знае какво. Ако не се смяташе тълпата, скупчена зад полицейските заграждения на пет преки от мястото на събитието, един почти неподвижен кадър от Първа улица в сгъстяващия се мрак, както и от време на време по някой близък план на обществения гараж, откъдето се твърдеше, че е стрелял снайперистът.

 

 

До осем вечерта Емерсън бе постигнал значителен напредък. Хората му бяха взели показания от стотици свидетели. Главен сержант Кели от Морската пехота беше убеден, че е чул шест изстрела. Емерсън беше склонен да му вярва. Поне за такива неща на морските пехотинци може да им се има доверие. После някакъв човек се сети, че през цялото време на стрелбата мобилният му телефон бил отворен, защото тъкмо се готвел да остави съобщение на гласовата поща на свой познат. Телефонната компания веднага предостави записа и на него наистина се чуваха шест изстрела. Но съдебните лекари бяха открили всичко пет огнестрелни рани в главите на петте жертви. Следователно липсваше един куршум. Други трима свидетели отначало не бяха сигурни и увъртаха, но накрая и тримата казаха, че били забелязали малък воден стълб в езерцето с фонтана.

Емерсън нареди да източат водата.

Със задачата се зае пожарната команда. Инсталираха мощни прожектори и спряха фонтана, за да източат водата в градската канализация с помощта на моторни помпи. В езерцето имаше около триста кубически метра вода; според пожарникарите изпомпването щеше да отнеме около час.

* * *

Междувременно криминалистите, въоръжени с лазерни показалки и сламки за коктейли, се опитваха да определят траекторията на смъртоносните куршуми. Те прецениха, че най-надеждни данни могат да се получат от първата жертва. Човекът вероятно си бе вървял мирно и тихо по пътя от дясно на ляво през пешеходната зона, когато го бе застигнал първият изстрел. Докато следващите жертви сигурно се бяха оглеждали уплашено наоколо, някои бяха хукнали да бягат или бяха движили хаотично главите си. Така че заключенията от балистичната експертиза се основаваха единствено на поведението на първия убит мъж. По онова, което бе останало от главата му, изглеждаше доста вероятно куршумът да се бе забил в черепа леко отгоре, преминавайки от ляво на дясно. Един от техниците застана прав до трупа, друг опря коктейлна сламка до слепоочието му и я задържа неподвижно под съответния ъгъл. После първият техник се дръпна встрани, дойде трети и прекара през сламката лъча на лазерна показалка. Малката червена точка сочеше точно североизточния ъгъл на новото крило на гаража, на втория етаж. Някои от свидетелите бяха заявили, че точно там са видели дулен пламък. Сега показанията им бяха потвърдени от експертизата.

Емерсън изпрати криминалистите в гаража, като им каза, че имат толкова време, колкото им е нужно, само да не се връщат с празни ръце.

 

 

Ан Яни излезе от черната стъклена кула в осем и трийсет и поведе снимачния си екип към полицейските заграждения. Беше си наумила, че може да разпознае някои от жертвите по метода на изключването. Там сигурно имаше събрани хора, чиито близки не се бяха прибрали вкъщи за вечеря, хора, които отчаяно очакваха да получат информация. Ан засне двайсетминутен видеоматериал, но не успя да улови нищо определено. Двайсет минути сълзи, отчаян вой и изцъклени, невярващи лица. Целият град беше в шок. Ан тръгна да снима горда, че се е озовала в центъра на събитията, а се върна разплакана и потресена.

 

 

Случаят започна да се разплита в обществения гараж. Вътре беше истинска златна мина от веществени доказателства. Един патрулен полицай на три преки от мястото бе взел показания от някакъв човек, който редовно паркирал в гаража; човекът твърдеше, че последното място на втория етаж този ден било запазено с оранжев пластмасов конус. Заради конуса човекът бил принуден да обърне колата и да паркира другаде. Беше много раздразнен. Служител от общинската управа заяви официално, че конусът не е поставен от тях. Изключено, каза той. Не сме ние. Няма никаква причина да слагаме такова нещо там. Така че оранжевият конус бе поставен в найлонов чувал и отнесен като веществено доказателство. После човекът от общината съобщи, че на входа и изхода на гаража имало поставени дискретни охранителни камери, свързани с автоматично записващо устройство в стаичката на персонала по поддръжката. Касетите незабавно бяха извадени и предадени за анализ. Накрая общинарят сподели, че строежът на новото крило бил забавен поради недостиг на средства и от две седмици никой не бил работил по него. Така че каквото и да се намерело вътре, оставено през последните две седмици, то щяло да бъде на убиеца.

Криминалистите се захванаха за работа, започвайки от жълто-черната лента с надпис Внимание! Влизането забранено! Първото нещо, което откриха, беше едва забележимо влакънце син памук върху грапавия цимент непосредствено под лентата. Като мъх от праскова, само че син. Сякаш някой се бе подпрял на коляно, за да се промуши отдолу, и частица от плата на джинсите му бе залепнала за пода. Техниците заснеха влакънцето, после го вдигнаха от пода с найлонова лепенка. Донесоха мощни луминесцентни лампи и ги поставиха ниско долу под ъгъл спрямо пода. Насред циментовия прах, събирал се там от две седмици, видяха отпечатъци от обувки. Идеално очертани при това. Ръководителят на екипа измъкна моторолата от джоба си и се обади на Емерсън.

— Бил е с някакви шантави обувки — каза той.

— В какъв смисъл шантави?

— Знаеш ли какво е това суров каучук? Необработена гума. Всичко полепва по нея. Като открием нашия човек, подметките му ще са целите в цимент. Освен това в къщата си има куче.

— Куче ли?

— По грапавините на цимента намерихме кучешка козина. Била е полепнала по обувките му отпреди. Също и власинки от мокет. Сигурно от къщата и колата му.

— Продължавайте — каза Емерсън и затвори.

 

 

В девет без десет Емерсън отиде да докладва на началника на полицията. Не му спести нищо. Началникът сам щеше да реши какво да говори на пресконференцията и какво да премълчи.

— Шест изстрела, петима убити — каза Емерсън. — Всички улучени в главата. Хващам се на бас, че е трениран стрелец. Най-вероятно бивш военен.

— Или може би ловец? — каза началникът.

— Едно е да стреляш по сърни, съвсем друго е по хора — каза Емерсън. — Като техника може да е едно и също, но като емоция е много различно.

— Правилно ли постъпихме, че не алармирахме ФБР? — попита началникът.

— Това не е терористичен акт — отвърна Емерсън. — Имаме работа със самотен луд. Не ни е за пръв път.

— Като им кажа, че ще го хванем, много бих желал да прозвучи уверено.

— Разбирам ви — каза Емерсън.

— А доколко уверен мога да се чувствам?

— Свършихме доста работа, но и още много остава.

Началникът кимна. Не каза нищо.

Точно в девет телефонът на Емерсън иззвъня. Беше съдебният лекар. Хората му били прегледали на рентген главите на петимата убити. Огромни поражения на костите и тъканите, входни и изходни рани, нямало заседнали куршуми.

— Били са с кух връх — каза докторът. — Минали са през черепа и са излезли.

Емерсън се обърна и погледна към фонтана. Вътре има шест куршума, каза си той. Пет са минали през човешки глави, шестият през празно пространство. Към девет и петнайсет фонтанът беше празен. Помпите на пожарната команда започнаха да засмукват въздух. На дъното беше останала само няколко милиметра с лизгава кал заедно с всякакви боклуци. Емерсън нареди да преместят прожекторите и изпрати дванайсет новобранци, дошли наскоро от полицейската академия, да огледат правоъгълника сантиметър по сантиметър. Шестима от единия край и шестима от другия.

 

 

В гаража криминалистите бяха открили четирийсет и осем отпечатъка от подметки, насочени навътре, и четирийсет и четири навън. На влизане извършителят като че ли бе пристъпвал по-предпазливо, докато на излизане беше правил по-големи крачки. Явно беше бързал. Обувките бяха четирийсет и четвърти номер. Върху последната бетонна колона до североизточния ъгъл на гаража откриха нишки от плат. Промазан памук, доколкото можеше да се прецени намясто, от светъл шлифер, на височината на мъжки плешки, сякаш човекът се бе притиснал с гръб към грапавия бетон и без да се отделя от колоната, я бе обиколил, за да огледа терена. Циментовият прах на пода между колоната и външната стена беше целият разоран и утъпкан. В този участък намериха още сини нишки от джинси и белезникави от шлифер, както и малки частици каучук — бледожълт и стар.

— Пълзял е по корем — каза ръководителят на екипа. — На колене и лакти навътре, на колене, лакти и пръсти на краката навън. Ако някога намерим обувките му, отпред ще са целите охлузени.

Намериха мястото, където човекът се бе изправил на колене и заел позиция. Право напред по ръба на бетонната стена откриха следи от лак за дърво.

— Тук е подпрял пушката — каза ръководителят. — Намествал я е няколко пъти напред-назад, докато я закрепи здраво.

Той приклекна и впери поглед навън над ръба на стената, сякаш се прицелваше. Точно срещу себе си, на трийсетина метра разстояние, видя Емерсън, който крачеше покрай празния фонтан.

 

 

Новобранците от академията прекараха точно трийсет минути във фонтана. Когато излязоха, носеха със себе си всякакви боклуци, около осем долара в дребни монети и шест куршума. Петте представляваха смачкани до неузнаваемост парчета олово, докато шестият беше непокътнат. Беше с кух връх и скосена задна част, лъскав и с правилна форма, почти сигурно .308 калибър. Емерсън се обади на ръководителя на екипа криминалисти, който още беше в гаража.

— Трябваш ми долу — каза той.

— Не — отвърна мъжът. — Ти ми трябваш горе.

 

 

Емерсън се качи на втория етаж и завари всички криминалисти, коленичили в плътна групичка, насочили фенерчетата си в някаква тясна цепнатина на пода.

— Компенсатор на разширение — обясни ръководителят. — Виж само какво е паднало вътре.

Емерсън си проправи път през стената от мъжки гърбове и надникна в цепнатината. Вътре проблясваше жълтеникав метал.

— Гилза — каза той.

— Нашият човек е събрал останалите и ги е отнесъл със себе си. Но тази се е търкулнала встрани.

— Отпечатъци? — запита Емерсън.

— Можем само да се надяваме — каза специалистът. — Малко са тези, които си зареждат пушките с ръкавици.

— Как ще я изкараме оттам?

Ръководителят на екипа се изправи и насочи фенерчето си към тавана, търсейки разпределителните кутии на електроинсталацията. Най-близката беше на няколко метра встрани. Зееше отворена, а от нея се подаваха като мустачки оголени кабели. Отдолу на пода имаше цяла купчина захвърлени жици. Човекът се наведе, вдигна половинметрово парче заземителен кабел, почисти го от праха и го изви като кука в единия край. Медната жица беше дебела и твърда, много по-голяма като сечение, отколкото беше необходимо за осветление на обществен гараж. Сигурно затова им бяха свършили парите. Явно общината прахосваше средства за излишни неща.

Човекът спусна жицата в цепнатината и със закривения й край закачи празната гилза. После много внимателно я повдигна нагоре, за да не я издраска. Извади я и я пусна право в найлоновото пликче за веществени доказателства.

— Ще те чакам в управлението — каза Емерсън. — След един час. Първо ще се обадя на окръжния прокурор.

Той се обърна и си тръгна, крачейки успоредно на намерените отпечатъци от обувки. Като стигна до празното място за паркиране, изведнъж се спря.

— Изпразнете брояча — каза той. — Вземете отпечатъци от всички монети.

— Защо? — запита ръководителят на екипа. — Мислиш, че си е платил ли?

— Искам да се подсигуря отвсякъде.

— Трябва да си напълно луд, за да си платиш паркинга, когато си дошъл да гръмнеш петима души.

— Трябва да си напълно луд, за да тръгнеш да ги гърмиш.

Ръководителят на екипа повдигна рамене. Да изпразним брояча значи. Сигурно има нещо предвид, за да ни кара да вършим такова нещо. Нали затова му плащат. Той извади мобилния си телефон, набра номера и помоли служителя от общината да се върне при тях.

 

 

На този етап от разследването винаги се намесваше по някой от окръжната прокуратура, защото за откриването на производство отговаряше окръжният прокурор. В крайна сметка не на полицията, а на прокуратурата беше работа да заведе дело, да го внесе в съда и да го спечели или загуби. Затова окръжната прокуратура имаше право на собствена преценка за качеството на доказателствения материал. Дали беше достатъчно за повдигане на обвинение? Дали щеше да издържи в съда? Това беше нещо като прослушване. Нещо като дело преди делото. Този път, поради сериозността на случая, Емерсън трябваше да се яви лично пред окръжния прокурор. Голямата клечка, човекът, който бе заел този пост чрез избори. И се надяваше да бъде преизбран, когато му дойдеше времето.

В кабинета на Емерсън се провеждаше съвещание с трима участници: самия Емерсън, ръководителя на екипа криминалисти и окръжния прокурор. Последният се казваше Родин, което беше съкратена версия на някакво безкрайно дълго и усукано руско име, ползвано от дедите му, преди да се преселят в Америка. Родин беше на петдесет години, жилав, як и безкрайно предпазлив. Окръжната прокуратура се славеше с огромния процент спечелени дела, но това се дължеше главно на факта, че Родин за нищо на света не завеждаше дело, което не беше сигурен, че ще спечели. Ако не беше стопроцентово сигурен, той просто спираше производството и обвиняваше за това полицията. Поне на Емерсън му изглеждаше така.

— Искам да чуя нещо наистина обнадеждаващо — каза Родин. — Градът е изправен на нокти.

— Знаем точно как е станало — каза Емерсън. — Можем да възстановим целия случай стъпка по стъпка.

— А знаеш ли кой е извършителят?

— Засега не. За нас той все още е мистър Х.

— Хайде, разкажи ми как е станало.

— Разполагаме с черно-бял запис от охранителна камера, на който се вижда как един белезникав ван влиза в гаража единайсет минути преди събитието. Табелките са зацапани и номерата не се четат, а и ъгълът на камерата не ги хваща. Но колата вероятно е „Додж Караван“, не нова, с допълнително потъмнени стъкла. Сега преглеждаме и предишните касети, защото е почти сигурно, че в даден момент е влязъл в гаража, за да блокира незаконно едно от местата с оранжев конус, откраднат от някой строеж.

— Можем ли да докажем, че конусът е краден?

— Все отнякъде го е свил — съгласи се Емерсън.

— Може да работи в отдела за капитално строителство на общината.

— Може.

— Смяташ, че конусът е от строежа на Първа улица?

— Целият град е в строежи.

— Но Първа улица му е била най-близо.

— Изобщо не ме интересува откъде е взел тоя конус.

Родин кимна.

— Значи нашият човек си е запазил място за паркиране.

В отговор Емерсън също кимна.

— Точно до мястото, където започва новото крило. Там конусът изглежда по-правдоподобно. Имаме свидетел, който твърди, че мястото е било запазено поне час по-рано. Освен това по конуса има отпечатъци. Страшно много при това. Десният палец и показалец съвпадат с отпечатъците по монета от двайсет и пет цента, която извадихме от касичката на паркинг брояча.

— Той си е платил паркинга?

— Така се оказва.

Родин се замисли.

— Не става за съд — каза накрая той. — Защитата ще твърди, че не е направил нищо лошо, като е сложил конуса да си запази място. Може да е егоистично, но не е подсъдно. А пък онази монета може да е била в брояча цяла седмица.

Емерсън се усмихна. Ченгето мисли като ченге, а юристът като юрист.

— Има и друго — каза той. — Паркирал е колата, после е тръгнал пеша през новия строеж. На места маршрутът му е маркиран с веществени следи от облеклото и обувките. Освен това веществени следи със сигурност има и по него. Например полепнал циментов прах, и то много.

Родин поклати глава.

— Това доказва единствено, че е бил там в даден момент през последните две седмици. Нищо повече. Не стига, за да го закопчаем.

— Знаем и точно с какво оръжие е стреляно — каза Емерсън.

Това привлече вниманието на Родин.

— Единият от изстрелите не е улучил — продължи Емерсън. — Куршумът е попаднал във фонтана. И знаете ли какво? Точно така се прострелва оръжие за балистична експертиза. В продълговат басейн с вода. Водата забавя и спира куршума, без да го повреди. Така че имаме един непокътнат куршум без драскотина по него. С всички необходими следи от нарезите на пушката, които са ни нужни, за да я идентифицираме.

— А дали ще се доберем до самата пушка?

— По бетонната стена има следи от лак, явно от приклада.

— Това е добре.

— И още как! Като намерим пушката, ще сравним следите от лак с драскотините по приклада. Все едно взимаме ДНК проба.

— А ще я откриете ли?

— Засега открихме една гилза. По нея има следи от изхвъргача. Така че разполагаме с куршум и гилза. Двете заедно доказват, че точно това оръжие е използвано за извършване на престъплението. Драскотините по приклада пък доказват, че е стреляно именно от гаража, а това на свой ред ни отвежда при човека, чиито следи са открити наоколо.

Родин не отговори. Емерсън знаеше, че мислено си представя делото. Понякога само с веществени доказателства е трудно да се повлияе на съдебните заседатели. Липсва човешкият елемент.

— По гилзата има пръстови отпечатъци — продължи той. — От него, когато е зареждал пълнителя. Същият палец и показалец, както върху монетата в брояча и върху оранжевия конус. Така отново установяваме категорична връзка между извършеното престъпление и оръжието и между оръжието и човека. Разбирате ли? Всичко се връзва. Извършителят, оръжието, престъплението. Просто като две и две четири.

— На записа вижда ли се как ванът напуска гаража?

— Точно деветдесет секунди след подаването на първия сигнал на 911.

— Знае ли се кой е?

— Ще разберем, когато получим резултатите от базата данни с пръстовите отпечатъци.

— Ако изобщо фигурира там.

— Мисля, че е бил снайперист във войската — каза Емерсън. — Всички военнослужещи фигурират в базите данни. Така че трябва просто да изчакаме.

 

 

Чакаха точно четирийсет и девет минути. Тогава на вратата се почука и влезе служител със свитък компютърна хартия. Вътре пишеше всичко: име, адрес, биография. Плюс всякаква информация от системата. Включително снимка от шофьорска книжка. Емерсън взе свитъка и го прегледа веднъж от край до край. После втори път. Усмихна се. Точно шест часа след първия изстрел случаят бе разкрит. Делото им беше в кърпа вързано.

— Казва се Джеймс Бар — обяви той.

В стаята настана тишина.

— На четирийсет и една години. Живее на двайсет минути път оттук. Служил е в армията, в пехотни войски със специално предназначение. Хващам се на бас, че това значи снайперист. Според Държавната автомобилна инспекция кара „Додж Караван“ на шест години, бежов.

Той плъзна свитъка обратно към Родин, който го вдигна от бюрото и го прегледа много внимателно. Емерсън наблюдаваше очите му. Видя го как прехвърля наум: извършителят, оръжието, престъплението. Като онези ротативки в Лае Вегас, които нареждат трите черешки в редичка: дзън, дзън, дзън! Голямата печалба.

— Джеймс Бар — повтори Родин, сякаш се наслаждаваше на самото звучене на това име. Той отдели снимката му от останалите хартии и дълго време се взира в нея. — Джеймс Бар, добре дошъл до шия в лайната.

— Амин — откликна Емерсън, който явно си просеше похвала.

— Аз ще се погрижа за заповедите — каза Родин. — За арестуване и за обиск на дома и колата му. Съдиите ще се избият кой да ми ги подпише.

Той стана и си тръгна, а Емерсън се обади на началника на полицията, за да му съобщи добрата новина. Началникът каза, че свиква пресконференция в осем сутринта. После добави, че иска Емерсън да е там точно в осем, седнал най-отпред в средата. Емерсън си даде сметка, че с изключение на това други комплименти не му се полагаха. Нищо, и това стигаше, макар че той никак не си падаше по журналисти.

 

 

Заповедите за арестуването и обиска бяха готови след час, докато организирането на самото залавяне отне поне още три часа. Най-напред цивилни детективи в кола без отличителни знаци потвърдиха, че Бар си е у дома. Домът му представлявал с нищо незабележима едноетажна къща с голям двор. Нито безупречно поддържана, нито напълно занемарена. Боята по фасадата била стара, но затова пък площадката пред гаража изглеждала прясно асфалтирана. Вътре светели лампи и в една от стаите — вероятно дневната — работел телевизор. За миг и самият Бар се мярнал в очертанията на един осветен прозорец. Изглежда, бил сам в къщата. После явно си легнал. Лампите угаснали и къщата утихнала.

Сега просто трябваше да се изчака още малко. Имаше строго установен ред за залавяне на въоръжен и потенциално опасен престъпник в закрито помещение. Със задачата се зае отрядът командоси към градското полицейско управление. С помощта на кадастрални карти, предоставени им от общината, те разработиха операцията по залавянето. Незабелязано обкръжаване на сградата, масирани полицейски сили отпред и отзад, внезапно и едновременно разбиване на предната и задната врата. Емерсън бе определен да извърши самия арест и за целта се беше екипирал с бронежилетка и полицейски шлем, взети назаем. Един от помощниците на окръжния прокурор щеше да бъде с него, за да следи за стриктното съблюдаване на процедурата. Би било крайно нежелателно впоследствие защитата да намери за какво да се хване. На разположение щеше да бъде екип от санитари. Бяха довели и две полицейски кучета заради откритите от криминалистите кучешки косми по обувките на заподозрения. Като цяло се събираха общо трийсет и осем души, всичките до един уморени. Повечето бяха работили деветнайсет часа без прекъсване. Обичайната си смяна за деня плюс допълнителни часове. Така че всички бяха твърде напрегнати. Говореха си, че ако някой притежава автоматично оръжие, то рядко е само едно. Освен самозарядната карабина, вероятно в къщата щеше да има и друго оръжие. Може би картечници. Или дори бомби и ръчни гранати.

 

 

Но в конкретния случай арестуването мина почти като на шега. Джеймс Бар едва успя да се събуди. Когато в три сутринта разбиха вратите на къщата, командосите го завариха заспал в леглото си. Продължаваше да спи и когато петнайсет въоръжени мъже изпълниха спалнята и в лицето му бяха насочени петнайсет дула заедно с петнайсет лъча на полицейски фенерчета. Разбуди се донякъде едва когато командирът на отряда смъкна завивките и възглавниците му на пода, търсейки скрито оръжие. Такова нямаше. Бар отвори очи. Измънка нещо от рода на Какво има?, след това се обърна на другата страна и отново заспа на голия дюшек, като се обгръщаше с ръце, за да се предпази от внезапния студ. Беше едър мъж с бяла кожа и черна, вече прошарена коса. Пижамата му беше тясна и къса. Изглеждаше отпуснат и някак стар за своите четирийсет и една години.

Кучето му се оказа стар мелез, който се събуди от шума и с неохота се довлече от кухнята. Пазачите на двете полицейски кучета го заловиха незабавно и го отнесоха в камионетката си. Емерсън свали шлема от главата си и влезе в миниатюрната, изпълнена с човешки тела спалня. На нощното шкафче имаше половинлитрова бутилка „Джак Даниълс“, три четвърти пълна, а до нея — оранжево бурканче с лекарства, също три четвърти пълно. Той се наведе да го огледа. Приспивателни. Напълно законно предписани на името на Роузмари Бар. На етикета пишеше: Роузмари Бар. Да се взема по едно хапче в случай на безсъние.

— Коя е тази Роузмари Бар? — запита помощник окръжният прокурор. — Тоя да не би да е женен?

Емерсън се огледа.

— Няма такъв вид.

— Самоубийство? — запита началникът на командосите.

Емерсън поклати глава.

— Щеше да ги изгълта всичките. Плюс цялата бутилка уиски. Сигурно мистър Бар просто не е могъл да заспи отведнъж. След такъв напрегнат и плодотворен ден…

В стаята миришеше на застояло, на мръсни чаршафи и немито тяло.

— Трябва да внимаваме — каза помощник окръжният прокурор. — В момента той е в несвяст. После адвокатът му ще каже, че не е бил в състояние да осъзнае правата си при задържането. Така че не бива да му позволяваме да говори. А ако каже нещо, ще се правим, че не го чуваме.

Емерсън повика медицинския екип. Нареди им да прегледат Бар, за да е сигурно, че не се преструва, както и че няма опасност да им умре в ръцете. Няколко минути те се суетиха около него, преслушаха го, премериха му пулса, прочетоха етикета на бурканчето с хапчетата. Накрая го обявиха за клинически здрав и в нормално физическо състояние, но дълбоко заспал.

— Психопат! — изригна началникът на командосите. — Никаква съвест няма тоя тип!

— Сигурни ли сме, че това изобщо е нашият човек? — запита помощник окръжният прокурор.

От облегалката на един стол Емерсън свали панталон от костюм и пребърка джобовете му. Вътре имаше малък портфейл. Извади шофьорската книжка. Името съвпадаше, адресът също. Лицето на снимката също.

— Този е — отвърна той.

— Не бива да му разрешим да говори — настоя заместник окръжният прокурор. — Всичко трябва да е по закон.

— Смятам все пак да му прочета правата — каза Емерсън. — Моля всички да отбележите това.

Той хвана Бар за рамото, разтърси го и в отговор оня разтвори наполовина очи. Емерсън му прочете правата според установения ред за задържане: правото да запази мълчание, правото да получи служебен защитник. Бар видимо се опитваше да се съсредоточи, но нещо не му се удаваше. Накрая се отпусна и пак заспа.

— Е, вдигайте го — каза Емерсън.

Увиха го в одеяло, двама полицаи го вдигнаха от леглото и го помъкнаха към колата. С него се качиха помощник окръжният прокурор и един фелдшер. Емерсън остана в къщата и оглави обиска. Той лично откри джинсите с протритите колена в гардероба на спалнята. Велурените обувки с подметки от суров каучук, покрити с прах, бяха поставени чинно на пода до тях. Шлиферът беше в гардероба в антрето. Бежовият „Додж Караван“ — в гаража. Пушката с издрасканата ложа — в мазето. Освен нея имаше още няколко подобни, всичките наредени една до друга върху поставка, монтирана на стената. Отдолу, върху дърводелски тезгях, имаше няколко деветмилиметрови пистолета. Както и множество кутии с боеприпаси, включително една почти празна, в която бяха останали няколко патрона „Лейк Сити М852“ с кух връх и скосена задна част, по 10,09 грама единият. Отстрани в стъклени буркани се пазеха изстреляните гилзи. Готови за претопяване, каза си Емерсън. И за повторно зареждане на ръка. В най-близкия буркан имаше само пет гилзи. От патрони „Лейк Сити“. Бурканът беше отхлупен, сякаш петте гилзи бяха пуснати в него бързешком. Емерсън се наведе и го помириса. В буркана се долавяше миризма на барутни газове — вече изстинали, но все още пресни.

 

 

Емерсън си тръгна от къщата на Джеймс Бар в четири часа сутринта. В негово отсъствие пристигна екип от криминалисти — щеше да огледа под лупа цялото жилище. Той се обади на дежурния в участъка, който потвърди, че Бар си спял най-кротко. Бил в отделна килия и под денонощно медицинско наблюдение. Най-после Емерсън се прибра вкъщи, за да дремне два часа, докато стане време да се бръсне и облича за пресконференцията.

 

 

Самата пресконференция погреба веднъж завинаги историята за сензационния масов убиец. За да има сензация, извършителят трябва да е на свобода и, по възможност, в неизвестност. За да има сензация, някой трябва да ни дебне отвън в мрака — скрит, невидим, коварен и заплашителен. Елементът на страх е в основата на всичко. Хората трябва да се чувстват несигурни и беззащитни, в постоянна опасност за живота си, докато извършват ежедневните си дела — наливат бензин в колата, пазаруват в хипермаркета или отиват на църква. Ето защо, когато Ан Яни научи, че извършителят е разпознат и задържан, и то още преди началото на втория новинарски ден, тя прие това като лично поражение. Защото знаеше прекрасно какво ще си кажат в централата на телевизионната мрежа: Приключило събитие, вчерашна новина, да го забравим. И още: Поначало едва ли е било кой знае какво. Просто на някакъв селяндур от Средния запад, рожба на кръвосмешение, му причернява пред очите и решава насила да се набута в пандиза. Такъв като нищо спи с братовчедка си и пие бира от пластмасови шишета. В цялата тази история нямаше нищо сензационно, а още по-малко зловещо. Щяха да й отделят максимум още три минути в праймтайма, колкото да обобщи престъплението и да опише арестуването, и толкова. Нейният голям журналистически удар щеше да потъне в забвение.

Но макар и разочарована, Ан Яни се владееше превъзходно. Задаваше уместни въпроси с уважителен тон. Горе-долу по средата на пресконференцията тя внесе нова тема. Подхвана нова нишка на повествование. Трябва да признаем, драги зрители, че полицията си свърши достойно работата. Но извършителят едва ли е просто някаква нещастна откачалка. Това в никакъв случай не се подразбира от само себе си. Напротив. Имаме работа със закоравял професионален престъпник, заловен единствено благодарение на не по-малко професионалните действия на полицейското управление. Нищо, че сме в глухата провинция. Това не пречи. По-скоро обратното — за да разкрият подобни престъпления, на полицейските служби по Източното и Западното крайбрежие в миналото са им били нужни дни, дори седмици. Дали хората щяха да клъвнат? Тя започна да прехвърля в съзнанието си подходящи заглавия. Как ли щеше да звучи „Най-бързите в Америка“? Нещо като „Най-смешните американски видеоклипове“?

След като говори десетина минути, началникът на полицията отстъпи думата на Емерсън. Той представи пълни подробности по самоличността и биографията на извършителя, като гледаше да не разводнява изложението си. Само фактите, госпожице. Очерта с няколко думи хода на разследването. Отговори на въпроси. Нито веднъж не се самоизтъкна. Ан Яни усещаше, че според Емерсън този път на полицията й е провървяло. Че улики е имало предостатъчно — много повече от обикновено.

После думата взе Родин. В изложението си той изкара всичко, свършено от полицията до момента, някаква бледа прелюдия към онова, което тепърва предстоеше — към истинската работа, за която отговорност носеше само и единствено окръжната прокуратура. Да, окръжната прокуратура щеше най-внимателно да огледа фактите, без да пропусне нищо съществено. И, наистина, мис Яни, доколкото можем да преценим, обстоятелствата по случая действително ни позволяват да искаме смъртно наказание за Джеймс Бар.

 

 

Точно в девет часа в събота сутринта Джеймс Бар се събуди в килията си с чудовищен махмурлук, следствие от комбинацията между алкохол и химикали. Веднага му бяха взети пръстови отпечатъци, като правата на арестант му бяха прочетени повторно, а после, за по-сигурно, и трети път. Правото да запази мълчание, правото на служебен защитник. Той предпочете да запази мълчание. Това не е по силите на всекиго в неговото положение. И малко хора успяват. Когато си арестуван, отвътре ти напира да говориш. Но Джеймс Бар не се поддаде на този естествен порив. Той стисна челюсти и не ги отвори повече. Много хора се опитаха да го заговорят, но той не им отвръщаше. Не каза нито дума. Това не тревожеше особено Емерсън. Всъщност самият Емерсън не държеше Бар да говори каквото и да било. Предпочиташе сам да подреди всички улики, да ги огледа най-внимателно, да ги провери и изпита, изчисти и лъсне, за да може в един момент да разчита на осъдителна присъда и без самопризнания. Защото в съда самопризнанията са дотолкова уязвими на обвинения от страна на защитата в полицейско насилие и объркване на обвиняемия, че той от опит се бе научил да ги избягва. Самопризнанието е като черешката върху тортата. Нещото, което се слага последно отгоре и за украса, а не основата, от която се започва. Не като в онези телевизионни сериали за престъпници и ченгета, при които разпитът се представя едва ли не като висше изкуство. Затова Емерсън просто се дръпна встрани да не пречи и остави криминалистите да си свършат работата докрай.

 

 

Сестрата на Джеймс Бар беше по-млада от него, неомъжена и живееше под наем в малък апартамент в центъра на града. Казваше се Роузмари. Като цялото останало население на града, и тя беше в шок, зашеметена и дълбоко потресена от станалото. Беше гледала новините в петък вечер. И отново в събота сутринта. Беше чула името на брат си да излиза от устата на онзи полицейски детектив. Отначало си бе казала, че е грешка. Но мъжът по телевизията го бе повторил няколко пъти: Джеймс Бар, Джеймс Бар, Джеймс Бар. Тя избухна в сълзи. Отначало сълзи на объркване, после на ужас и накрая на ярост.

След известно време с усилие на волята тя се успокои и се залови за работа.

Роузмари Бар работеше като секретарка в адвокатска кантора с осем съдружници. Подобно на повечето кантори в малките градове на Средния запад, и нейната вършеше от всичко по малко. При това съдружниците се отнасяха добре към служителите си. Заплатата не беше нещо кой знае какво, но работата имаше други предимства. Например Роузмари получаваше пълен пакет социални осигуровки. Освен това вместо секретарка се водеше правен сътрудник. И не на последно място, кантората оказваше на служителите си всякаква правна помощ и водеше дела от тяхно име безплатно. В повечето случаи ставаше въпрос за завещания, заверки на документи и бракоразводни дела, за застрахователни удостоверения и дребни пътни произшествия, не за правна защита на пълнолетни братя или сестри, несправедливо обвинени в масово убийство със снайперска карабина. Роузмари знаеше това. Но си каза, че въпреки всичко си струва да опита.

И така, тя позвъни в дома на съдружника, за когото работеше. Човекът беше специалист по данъчно право, затова се обади на адвоката, който се занимаваше с углавни дела. Последният на свой ред позвъни на управляващия съдружник на фирмата, който незабавно свика съвещание на всички съдружници. Съвещанието се проведе по време на обяд в кънтри клуба. В дневния ред имаше една-единствена точка: как да откажат на Роузмари Бар по най-тактичния възможен начин. Защото да поемат защитата по дело от подобен характер беше извън сферата на техните възможности. А също и на намеренията им. От това щяха да настъпят сериозни последици за обществения им статус. По този пункт всички незабавно постигнаха съгласие. Но пък от друга страна, бяха лоялни към персонала си, а Роузмари Бар беше безупречна служителка с дългогодишен стаж при тях. Те прекрасно знаеха, че Роузмари няма пари, понеже данъчните й декларации минаваха през фирмата. Можеше да се предположи, че брат й също няма пари. Но пък от друга страна, конституцията гарантираше на всеки гражданин добра правна защита, а те нямаха особено голямо доверие в служебните защитници. Можеше да се каже, че неблагополучията на брат й бяха за тях сериозно морално изпитание.

Най-после се намери решение. Предложи го адвокатът по углавните дела. Казваше се Дейвид Чапман. Беше кален в битки ветеран, който познаваше Родин от окръжната прокуратура. И то доста добре. В неговото положение би било действително невъзможно да не го познава. Двамата си приличаха като две капки вода, израснали бяха в един и същи квартал и сега работеха в една и съща област, макар и от противоположни страни на барикадата. Така че Чапман отиде в пушалнята, извади мобилния телефон от джоба си и позвъни на Родин в дома му. Двамата юристи си поговориха откровено и изчерпателно. После Чапман се върна на масата за обяд.

— Случаят е пределно ясен — каза той. — Братът на мис Бар се е накиснал до шията, че и по-нагоре. Доказателственият материал на Родин е железен, изпипан до последния детайл. Сигурно един ден за него ще пише в учебниците. Всичко си е на мястото. Празно няма.

— Той докрай ли беше искрен с теб? — запита управляващият съдружник.

— Между стари приятели няма място за увъртане — отвърна Чапман.

— Е, и?

— Можем да пледираме най-много за смекчаване на присъдата. Ако вместо инжекция получи доживотен затвор без право на замяна, това вече ще е голяма победа за нас. И това е всичко, на което мис Бар може да се надява. Както и онзи умопобъркан неин брат, при цялото ми уважение към нея.

— Доколко можем да се намесим? — запита управляващият съдружник.

— Само на етапа на произнасяне на присъдата — отвърна Чапман. — Понеже той бездруго ще се признае за виновен.

— Имаш ли нещо против да се заемеш?

— Само при тези условия.

— Колко часа работа ще ни струва това?

— Не много. Понеже на практика не може да се направи нищо.

— Какви основания имаме да искаме смекчаване на присъдата?

— Доколкото знам, той е ветеран от войната в Персийския залив. Така че може да е взимал нещо, да си лекува нервите. Или е имал посттравматично разстройство на личността. Може да се договорим предварително с Родин. Да го поканим на обяд или нещо такова.

Управляващият съдружник кимна. После се обърна към специалиста по данъчно право:

— Можеш да кажеш на твоята секретарка, че сме готови да направим всичко по силите ни, за да помогнем на брат й в този час на нужда.

 

 

Бар бе преместен от предварителния полицейски арест в окръжния затвор още преди сестра му или Чапман, или който и да било друг да се бяха видели с него. Бяха му взели одеялото и пижамата, като вместо това му бяха дали затворническо бельо, оранжев гащеризон и гумени чехли за баня. Окръжният затвор не беше комфортно място. Имаше неприятна миризма и беше твърде шумно. Поради пренаселеност социалните и етническите напрежения, които на улицата оставаха под контрол, вътре избухваха с пълна сила. Арестантите бяха наблъскани по трима в килия, а не достигаше и охрана. На новодошлите им викаха шарани и ги оставяха да се оправят сами.

Само че Бар бе служил в армията, та за него културният шок не беше чак толкова страшен, колкото можеше да се очаква. След като оцеля като шаран в течение на два часа, той бе отведен в стаята за разпити. По пътя му казаха, че там го чака адвокат. Самата стая представляваше тясно помещение без прозорци, с маса и два стола, завинтени за пода. На единия стол седеше някакъв мъж, който му се стори смътно познат. Върху масата беше поставен портативен магнетофон. Приличаше на уокмен.

— Казвам се Дейвид Чапман — каза седналият мъж — и съм защитник по углавни дела. Адвокат, с други думи. Сестра ви работи в нашата фирма. Помоли ме да ви помогна. — И ето, дойдох.

Бар не каза нищо.

— Разговорът ни се записва — каза Чапман. — Аз го записвам. На касетка. Предполагам, че не възразявате.

Бар мълчеше.

— Мисля, че сме се срещали веднъж — продължи Чапман. — На коледното парти на фирмата. Преди години.

Бар продължи да мълчи.

Чапман изчака малко.

— Обвиненията са много сериозни — каза той.

Бар не отговори.

— За да ви помогна, трябва първо сам да си помогнете.

Бар седеше и го гледаше. Няколко безкрайни минути не каза нищо. Накрая се наведе напред към малкото магнетофонче на масата и произнесе първите си думи от предишния следобед насам. Той каза:

— Хванали са не този, когото трябва.

 

 

— Не съм аз този, когото търсят — поясни Бар.

— А кой е той? — запита веднага Чапман. Добър тактик, с голям опит в съдебни разпити, той знаеше как да накара събеседника си да говори. Като наложи някакъв ритъм на въпроси и отговори. Въпрос. Отговор. Въпрос. Отговор. По този начин устите им се развързваха. Попаднеха ли в ритъма, казваха си всичко.

Но вместо да проговори, Бар отново потъна в мълчание.

— Нека да изясним нещо от самото начало — каза Чапман.

Бар мълчеше.

— Отричате ли? — запита Чапман.

Бар не отговори.

— Е? Отричаш ли? — премина на „ти“ Чапман.

Мълчание.

— Уликите са налице — каза той. — Боя се, че са достатъчни и неопровержими. Сега можеш да се правиш на глупак колкото си щеш. Но тъй или иначе, сме длъжни да изясним защо си го направил. Това е, което ще ни помогне най-много.

Бар не каза нищо.

— Искаш ли да ти помогна — запита Чапман, — или не?

Бар продължи да мълчи.

— Може да е нещо, свързано с преживяванията ти през войната — каза Чапман. — Или посттравматичен стрес. Или някакво друго психическо разстройство. Но трябва да поговорим за това. Трябва да изясним защо си го направил. И това е, което ще ни помогне.

Бар пак не каза и дума.

— Нямаш полза да отричаш — отсече Чапман. — Уликите са против теб.

Безмълвие.

— Да отричаш не е изход — каза Чапман.

— Доведете ми Джак Ричър — каза Бар.

— Кой?

— Джак Ричър.

— Кой е той? Приятел?

Бар не отговори.

— Твой познат? — настоя да разбере Чапман.

Бар мълчеше.

— Някой, когото си познавал навремето?

— Просто го намерете и ми го доведете.

— Да не би да е лекар? — запита Чапман.

— Лекар? — повтори Бар.

— Е какво, лекар ли е?

Но Бар не продума повече. Просто стана от масата, пристъпи до желязната врата на тясната стаичка и задумка с юмруци по нея, докато надзирателят отвори и го отведе обратно в килията.

 

 

Чапман си насрочи среща с Роузмари Бар и с разследващия детектив на кантората в собствения си кабинет. Детективът беше пенсиониран полицай, който работеше за повечето правни кантори на града. Всичките го наемаха на хонорар. Беше частен детектив с разрешително. Казваше се Франклин. Не приличаше по нищо на частните детективи по телевизията. Всичката си работа вършеше на бюро, въоръжен с телефонни указатели и компютърни бази данни. Не излизаше никъде, не носеше пистолет под сакото си, нито мека шапка. Но нямаше равен на себе си в намирането, сравняването и проверяването на данни и в проследяването на изчезнали лица. Освен това още имаше доста приятели в полицейското управление.

— Уликите са железни — каза той. — Така поне се говори. Емерсън е ръководил разследването, а той е твърде надежден. Също и Родин, като се замислиш, макар и по други причини. Емерсън е педант, а Родин страхливец. И двамата не биха твърдели това, което твърдят, ако нямаха доказателства.

— Просто не мога да повярвам, че брат ми го е направил — каза Роузмари Бар.

— Разбира се, той отрича — каза Чапман. — Доколкото разбирам какво изобщо ми говори. Освен това иска да му намерим някакъв си Джак Ричър. Негов познат, сегашен или отпреди. Чувала ли си това име? Знаеш ли кой е?

Роузмари Бар само поклати глава. Чапман написа Джак Ричър на лист хартия и плъзна листа по бюрото към Франклин.

— Предполагам, че може да е психиатър. Мистър Бар се сети за името веднага след като му казах колко неопровержими са уликите срещу него. Затова мисля, че може да е някой, който е в състояние да ни помогне за смекчена присъда. Може да е лекувал мистър Бар в миналото.

— Брат ми никога не е търсил психиатър — каза Роузмари Бар.

— Сигурна ли си в това?

— Никога!

— От колко време живее в града?

— От четиринайсет години. Откакто се уволни от армията.

— Бяхте ли близки?

— Живеехме в една и съща къща.

— Негова ли беше?

Роузмари Бар кимна.

— Но ти вече не живееш при него.

Роузмари Бар отмести поглед встрани.

— Не — каза тя. — Изнесох се.

— Възможно ли е брат ти да е ходил на психотерапевт, откакто си се изнесла?

— Щеше да ми каже.

— А преди това? В армията?

Роузмари Бар не отговори. Чапман се обърна към Франклин.

— Може Ричър да му е бил доктор по време на казармата — каза той. — Може пък той да има информация за психическите му травми. Това би могло много да ни помогне.

Франклин протегна ръка и взе листа хартия от бюрото.

— В такъв случай ще го намерим — каза той.

— Тъй или иначе, не бива да преговаряме за смекчаване на присъдата — обади се Роузмари Бар. — Трябва да се стремим към оправдание. Поради липса на доказателства. Джеймс е невинен.

— Доказателства колкото щеш — възрази Чапман. — Та той е стрелял със собствената си пушка!

 

 

Франклин прекара следващите три часа в неуспешни опити да открие Джак Ричър. Най-напред прегледа списъците на всички професионални сдружения на психиатри и психолози в САЩ. Името не фигурираше. После започна да търси в Интернет организации за взаимопомощ на ветерани от Войната в Персийския залив. Нито следа. Опита с няколко търсачки и обходи всички новинарски мрежи и по-важни издания. Нищо. После започна отначало и влезе в базата данни на Националната служба за личен състав на въоръжените сили. В нея се водеха на отчет имената на всички военнослужещи, сегашни и от минали набори. Там името Джак Ричър се появи доста бързо. Беше постъпил на служба през 1984 г. и се бе уволнил с почести през 1997-а. Самият Джеймс Бар беше постъпил през 1985-а и бе демобилизиран през 1991-ва. Следователно двамата се бяха засекли в армията в продължение на шест години. Само дето Ричър не беше никакъв доктор. Още по-малко психиатър. Оказа се военен полицай. При това офицер. Майор. Може би военен следовател с висок ранг. Докато Бар бе приключил службата си като обикновен сержант клас Е–4. И то в пехотата, а не във военната полиция. И така, какво общо можеха да имат помежду си един майор от военната полиция и един сержант клас Е–4 от пехотата? Доста общо по всяка вероятност, и то в полза на Бар, иначе защо да споменава името на Джак Ричър. Но какво?

Към края на третия час Франклин си каза, че така и няма да узнае какво, понеже след 1997 г. Ричър внезапно изчезваше от радара. Тотално и окончателно. Името му не се появяваше никъде повече. Просто от него нямаше и следа. Според базата данни на службата за социални осигуровки беше още жив, или поне не се водеше умрял. Според Националния криминален архив не беше в затвора. Само дето беше изчезнал. Нямаше кредитна карта на свое име. Не притежаваше нотариален акт за недвижим имот, нито личен автомобил или яхта, нито дори телефонен пост. Никакви дългове. Никакво запазено право върху чужд имот. Нито висящи дела, нито влезли в сила присъди. Не се водеше ничий съпруг или баща. Беше призрак.

 

 

Същите три часа донесоха само неприятности на Джеймс Бар. Всичко започна още с излизането му от килията, когато се обърна надясно и тръгна към телефонните автомати. Коридорът беше тесен и Бар се блъсна в някакъв друг арестант. Просто раменете им се закачиха. Тогава той направи груба грешка. Вдигна очи от пода, погледна другия в лицето и му се извини.

Груба грешка, понеже шаранът няма право да среща погледа на друг арестант. В условията на затвора това показва неуважение. Само че Бар нямаше как да го знае.

Мъжът, чийто поглед срещна, беше мексиканец. По ръцете и раменете си имаше татуировки с отличителните знаци на улични банди, но Бар и това нямаше как да знае. И по тази причина направи следващата си груба грешка. Вместо да прикове смирено поглед в пода, да си отмине тихо и кротко и да се моли да му се размине, той каза:

— Извинявай.

След което повдигна вежди и изкриви устни в полуусмивка, сякаш се подиграваше на себе си, сякаш искаше да каже: Ама че шантаво място!

Фатална грешка. Опит за фамилиарничене, допускане едва ли не на равнопоставеност.

— Ти какво гледаш, бе! — сопна се мексиканецът.

В този момент Джеймс Бар разбра всичко. Какво гледаш, бе! Това беше стандартна реплика в казармени помещения, барове, тесни улички, тъмни паркове… Реплика, която никой не иска да чуе, отправена към себе си.

— Нищо — отвърна прибързано той, с което още повече усложни ситуацията си.

— Искаш да кажеш, че съм нищо, така ли?

Бар сведе очи към пода и отмина, но беше твърде късно. Върху гърба си усещаше погледа на мексиканеца и се отказа от идеята за телефонния разговор. Телефонните автомати се намираха в края на един коридор без изход, където лесно можеше да попадне в клопка. Затова той сви вляво и по заобиколен маршрут, обратно на часовника, пое към килията си. Добра се до нея безпрепятствено, без да поглежда никого, без да каже дума. Легна на нара и се загледа в тавана. След около два часа се успокои. Дори си каза, че ако оня е решил да му се изрепчи, няма нищо против. В края на краищата беше по-едър от мексиканеца. Беше по-едър от двама мексиканци.

Освен това искаше да се обади на сестра си. Да се убеди, че поне тя е добре.

Затова стана от нара и пое отново към телефоните.

Стигна дотам без премеждия. Пространството беше тясно. На стената имаше закачени четири монетни телефона, по които говореха едновременно четирима мъже. Зад всеки от тях се беше образувала малка опашка от други желаещи да говорят. Шум от разговори и тътрене на крака, налудничав смях, припряност, задух, кисел мирис на пот, космати тела и урина. Най-обикновена затворническа сцена — така както си я представяше Джеймс Бар.

И изведнъж се случи нещо странно.

Изведнъж мъжете пред него ги нямаше вече. Просто се стопиха, изпариха се. Четиримата говорещи по телефона внезапно затвориха насред изречение. Другите, които чакаха на опашка, се запровираха мълчаливо покрай него и офейкаха. За половин секунда коридорът от шумен и претъпкан с човешки тела стана пуст и тих.

Джеймс Бар се обърна.

И видя пред себе си мексиканеца с татуировките. В ръката си държеше нож, зад гърба му в плътна група бяха застанали дузина негови приятелчета. Ножът беше всъщност пластмасова дръжка от четка за зъби, увита с изолирбанд и с издължен заострен връх като на стилет. Приятелчетата му бяха все ниски и тантурести, с едни и същи татуировки. Всички бяха ниско остригани, а остатъците от косата им бяха оформени с бръснач в сложни орнаменти.

— Чакайте! — извика Бар.

Но мексиканците нямаха намерение да чакат. Осем минути по-късно Бар беше вече в кома, проснат на пода, размазан от бой, с множество прободни рани, пукнат череп и мозъчен кръвоизлив. После в затвора се пусна мълва, че си го бил изпросил, като обидил мексиканската банда. Говореше се също, и то със страхопочитание, че Джеймс Бар не се бил дал съвсем без бой. Мексиканците също си били по-изпатили. Но не колкото него. Той бе откаран по спешност в градската болница, където зашиха раните му и отвориха черепната кутия, за да облекчат налягането от мозъчния оток. След това, още в кома, го тикнаха в охраняваното интензивно отделение. Докторите не можеха да кажат кога ще се съвземе. Може би до седмица. Или до месец. Или никога. Не че ги беше грижа кой знае колко. Всичките бяха местни жители.

 

 

Директорът на затвора се обади на Емерсън късно през нощта, за да го уведоми за станалото. После Емерсън позвъни и каза на Родин. После Родин на Чапман. И накрая Чапман на Франклин.

— Е, и? — запита Франклин. — Какво ще правим сега?

— Нищо — отвърна Чапман. — Случаят е замразен. Няма да тръгнат да съдят човек в кома я!

— А като се събуди?

— Ако се нормализира, тогава сигурно ще го съдят.

— А ако не?

— Ако не, няма. Не можеш да съдиш невменяем.

— В такъв случай какво правим сега?

— Нищо — каза Чапман. — И без това не гледахме сериозно на тая история. Бар се е накиснал до шията и вече никой не може да му помогне.

 

 

На свой ред Франклин позвъни на Роузмари Бар, понеже беше сигурен, че никой друг няма да си направи труда. Така се и оказа — на него се падна неприятната задача да й съобщи за станалото. Роузмари Бар по никакъв начин не даде израз на чувствата си. Просто притихна. Сякаш от емоционалното претоварване не й бяха останали сили да реагира.

— Май ще трябва да ида до болницата — каза тя.

— Ако искаш — каза Франклин.

— Той е невинен, разбираш ли? Това е толкова несправедливо…

— Вчера вижда ли се с него?

— Искаш да кажеш, дали мога да потвърдя алибито му?

— А можеш ли?

— Не — отвърна Роузмари Бар. — Не мога. Не знам къде е бил вчера. Нито какво е правил.

— Има ли места, където ходи редовно? Любими кина, барове, нещо такова?

— Не, доколкото знам.

— Приятели, с които се събира?

— Не съм сигурна.

— А приятелки?

— Отдавна не е имал приятелка.

— Други роднини, които да посещава?

— Само двамата сме. Той и аз.

Франклин не каза нищо. Дълго време мълчаха, всеки улисан в собствените си мисли.

— Какво ще стане сега? — запита Роузмари Бар.

— И аз не знам със сигурност.

— Открихте ли човека, за когото ви беше споменал?

— Джак Ричър? Боя се, че не. Нито следа.

— Продължавате ли да търсите?

— Наистина нищо повече от това не мога да направя.

— Е, добре — каза Роузмари Бар. — Ще се наложи да се оправяме без него.

Но докато разговаряха така по телефона, късно през нощта, двамата не подозираха, че Джак Ричър вече пътува към тях.