Лий Чайлд
Един изстрел (11)

11

Ричър бе чел навремето, че обувките, с които беше в момента, се наричали „капитански“ и били изобретени от собственик на яхта, който си бил поставил за цел да постигне по-добро сцепление с мократа палуба. Човекът взел няколко чифта обикновени кожени обувки, тип мокасини, и с бръснач започнал да прави множество напречни нарези в гладката каучукова подметка. След доста опити стигнал до извода, че е най-добре нарезите да са вълнообразни, дълбоки и разположени нагъсто един спрямо друг. Така обработена, подметката действала като миниатюрен грайфер на автомобилна гума. В резултат от изобретението му се беше развила цяла нова обувна мода, която постепенно бе обхванала повечето яхтклубове, крайбрежни алеи за разходка и цели курортни селища. От известно време така наречените „капитански“ обувки можеха да се видят практически навсякъде. Самият Ричър не ги харесваше особено. Бяха тънки, леки и някак си несериозни.

Но имаха едно предимство — не издаваха никакъв шум.

Ричър бе забелязал мъжа с коженото яке още с излизането си от аварийния изход на хотела. Нямаше как да не го забележи. На не повече от трийсет метра, под остър ъгъл встрани, прилично осветен от магнезиевите крушки на уличните стълбове. Ричър бе хвърлил един бърз поглед наляво и веднага го бе различил достатъчно ясно. Мъжът бе реагирал на появяването му. Бе се заковал неподвижно за миг. С което се бе издал като потенциален противник. Ричър бе тръгнал право напред, обработвайки мислено образа, запечатал се за миг в съзнанието му. Що за противник беше този тип? В протежение на три-четири крачки Ричър му сне визуален портрет.

Бял мъж, с нищо незабележим, без особени белези, среден на ръст, червендалест, с руса коса, оцветена в оранжево от уличната лампа.

Ченге или не?

Определено не. Главно заради якето. Широко, с двуредно закопчаване, от евтина кафеникава кожа. На дневна светлина сигурно червенееше. И лъщеше. Дори сега, на бледата светлина на уличните лампи. Не беше американско. Такова със сигурност не можеше да се купи в Америка, дори на разпродажба, за четирийсет и девет долара. Беше донесено от чужбина. Най-вероятно от Източна Европа — също като костюма на оня недъгав старец на площада. Не че костюмът беше евтин. Просто беше различен — шит в Русия, България, Естония, някъде там.

Така че мъжът не беше чеше.

Ричър продължи да крачи напред. Опитваше се да стъпва тихо, като се ослушваше за стъпките на другия, на четирийсет метра назад. Оня ходеше с по-ситни крачки, обувките му бяха с гумени токове, глухо отекващи по тротоара, и с дебели подметки от гьон, под които проскърцваха песъчинки. Това не беше Чарли. Мъжът в никакъв случай не беше дребен. Не едър, но не и дребен. При това нямаше остра черна коса. Не беше и достатъчно силен физически, за да е убиецът на момичето. Някакъв нов играч. Значи ония не бяха четирима, а поне петима. Или може би повече.

А сега какво?

Дали мъжът беше въоръжен? Възможно, но едва ли с нещо повече от пистолет. Във всеки случай не с карабина. Ричър нямаше причина да се притеснява от убиец с пистолет на четирийсет метра зад себе си. Пистолетите са оръжие за близка стрелба, в затворено помещение, не за улични престрелки. Средната дистанция за успешно неутрализиране на противника с пистолет е не повече от четири метра. Докато неговият преследвач беше на десет пъти по толкова. Освен това в нощната тишина той със сигурност щеше да чуе изщракването на затвора. И да реагира навреме.

И така, сега какво? За момент Ричър се изкуши да се върне назад и да вкара в действие юмруците си. Ей така, за удоволствие. По-скоро за отмъщение. Ричър обичаше да си отмъщава. Отмъсти им, преди да са ти причинили зло, беше неговият девиз. Покажи им с кого си имат работа.

Може би.

Или по-добре не засега. Може би по-късно.

Той продължи да крачи. Безшумно и равномерно. За да може мъжът зад него да влезе в ритъм. Като хипноза. Леви, десни. Леви, десни. Леви, десни. Прогонил от съзнанието си всичко останало, Ричър се съсредоточи изцяло в далечните стъпки отзад. Тихи, едва доловими, но неотменно някъде там, зад него. Скръц, скръц, скръц, скръц. Леви, десни. Леви, десни. Като хипноза. Слухът му долови тихо писукане, като от бутони на мобилен телефон. Десет призрачни електронни бибипкания, на неравни интервали едно след друго, носени надалеч от нощния въздух.

Ричър сви наслуки в една пряка и продължи да крачи. Леви, десни. Леви, десни. Улиците бяха пусти. След края на работния ден центърът на града се превръщаше в мъртвило. Усилията на властите да го възродят за нощен живот засега оставаха безплодни. Това се виждаше с просто око.

Ричър крачеше напред. На четирийсет метра зад себе си дочу тих шепот. Разговор по мобилен телефон. С кого си приказваш, приятелю? Невъзмутим, той крачеше. На следващия ъгъл се спря. Погледна надясно и зави наляво, в някаква широка улица, закрит от четириетажната ъглова сграда.

И тогава побягна. Бързо, безшумно. Пробяга пет крачки, десет, петнайсет, двайсет, после се спусна към десния тротоар, подмина първата сляпа уличка вдясно и се мушна във втората. Намери някакъв тъмен вход — двойна сива метална врата, вероятно водеща към аварийно стълбище на театър или кино — и залегна по очи. Зрението на преследвача му бе привикнало към вертикална движеща се цел. И сега, по инстинкт, погледът му щеше да се цели на метър и осемдесет над земята. Една безформена купчина ниско долу нямаше да привлече вниманието му.

Зачака. По отсрещния тротоар се чуха стъпки. Мъжът бе видял плячката си да прави ляв завой и понеже тя се бе движила по левия тротоар, той подсъзнателно бе насочил вниманието си към пряката вляво. Изобщо не погледна към другата страна на улицата.

Ричър лежеше по корем и чакаше. Стъпките се приближаваха. Вече бяха съвсем близко. Мъжът се появи в полезрението му. Както можеше да се очаква, вървеше по левия тротоар. Но беше забавил крачка. Изглеждаше нерешителен. Поглеждаше ту напред, ту вляво, ту пак напред. Телефонът беше долепен до ухото му. Спря. Застана неподвижно. Погледна назад, през дясното си рамо, към входовете и тъмните проходи от отсрещната страна на улицата. Дали си струва да ги огледам отблизо?

Да!

Без да се обръща, мъжът смени посоката на движение — тръгна встрани и леко назад, като рак, и пресече улицата по диагонал, като с извит врат оглеждаше десния тротоар. След малко отново излезе от полезрението на Ричър, и то в посоката, от която се бе появил, като на филм, пуснат отзад напред. Ричър се изправи безшумно и тръгна към дъното на сляпата уличка. В тъмното намери дебела метална тръба — отдушник на някаква ресторантска кухня, скри се зад нея и зачака.

Наложи му се да чака дълго. По едно време отново се чуха стъпки. Бавни, внимателни, които се приближаваха по тротоара, докато свиха в сляпата уличка. Вече не се чуваше тупкане на гумени токове по тротоара. А само проскърцването на песъчинки под гьон. Мъжът ходеше на пръсти. Беше все по-близо.

Ричър усещаше миризмата му.

Миризма на пот, одеколон, телешка кожа.

Мъжът се спря на метър и нещо от скривалището му, като се взираше безпомощно в мрака. Ричър си мислеше: Още една крачка, и загиваш, приятелю. Още само крачка и за теб играта свършва.

Мъжът не направи крачката. Обърна се и се върна назад, към широката улица.

Ричър се изправи и го последва — бързо и безшумно. Сега ролите са разменени, приятелю, каза си той. Сега аз съм зад теб. Аз съм ловецът, а ти — дивечът.

 

 

Ричър беше значително по-едър от мнозинството хора и това в известен смисъл го правеше доста тромав, но при нужда можеше да се движи бързо и беше особено добър в преследването — едно ценно умение, усвоено след дълга практика. Наред с концентрацията и способността да предвижда ходовете на обекта. Да отгатва кога ще забави крачка, ще се спре, ще се обърне или огледа. За да бъде винаги готов. Защото в преследването е за предпочитане да изостанеш с още десетина метра, отколкото да избързаш и да бъдеш разкрит.

Мъжът с коженото яке претърси всички странични улички, пасажи и входове по двата тротоара. Не особено професионално, но старателно. Претърсваше и едновременно с това се придвижваше бавно напред, допускайки обичайната грешка на всички старателни некадърници: Още не съм оплескал работата. Не съм се провалил. Той е някъде напред и ще го намеря. На два пъти се обади на някого по телефона, като все така шепнеше, но този път притеснено. Ричър притичваше между сенките, изоставайки взе по-назад, понеже ярките светлини в края на улицата се приближаваха. Мъжът ставаше все по-припрян и небрежен в претърсването. Явно губеше надежда и беше на път да изпадне в паника. На шест-седем метра от следващото кръстовище той внезапно се спря и застана неподвижен.

И тогава се отказа. Просто спря да търси. Застанал по средата на тротоара, той изрече нещо в мобилния телефон, изслуша отговора, после отпусна безпомощно ръце. Прегърбен, продължи пътя си право напред, без да се оглежда, без изобщо се старае да не вдига шум — крачеше тежко и решително като човек, чиято единствена цел е да стигне донякъде, независимо как. Ричър изчака още няколко секунди, колкото да се убеди, че не е номер. После го последва, все така безшумно притичвайки между сенките.

 

 

Раскин подмина вратата на бара с телевизорите и продължи по улицата. В далечината се виждаха колите на Лински и на Ченко. Двата кадилака бяха паркирани до тротоара плътно един зад друг и го чакаха. Него — Раскин. Провалилия се. Незабележимия, празното пространство. Ето ме, идвам, каза им мислено той.

Но Лински не го наруга. Може би защото да наругаеш човек на Зека беше равносилно на обида към самия Зек, а това никой не си го позволяваше.

— Сигурно се е заблудил — каза Лински. — Може изобщо да не е искал да мине по тази улица и е кривнал по някоя от преките. Или пък се е отбил в някой пасаж да се изпикае и после ти е излязъл в гръб. Ти огледа ли се зад себе си?

— Разбира се! — излъга Раскин.

— И сега какво? — попита Ченко.

— Ще се обадя на Зека — каза Лински.

— Той ще побеснее — каза Владимир. — Почти го бяхме пипнали тоя тип.

Лински набра номера. Предаде с няколко думи лошата новина и изслуша отговора. Раскин наблюдаваше лицето му. Но лицето на Лински беше непроницаемо както винаги. Важно качество, жизненонеобходимо за оцеляването му, придобито след дълги тренировки. Освен това разговорът беше кратък. Няколко думи от него към Зека, няколко думи обратно. Неразличим синтетичен шум в слушалката.

Лински натисна копчето и прекъсна разговора.

— Продължаваме да търсим — каза той. — В радиус един километър от мястото, където го е забелязал най-напред Раскин. Зека ни праща Соколов. Каза, че като сме петима, сигурно ще се справим.

— Нищо вече не е сигурно — каза Ченко. — Освен това, че си го докарахме сами и че няма да спим тая нощ.

Лински му подаде телефона.

— Защо не се обадиш на Зека да му го кажеш лично?

Ченко не отговори.

— Ти тръгваш на север, Ченко — каза Лински. — Владимир, ти на юг. Раскин, ти се връщаш на изток. Аз поемам на запад. Като дойде Соколов, ще видим къде има най-голяма нужда от него.

 

 

Раскин се отправи с бърза крачка по обратния път — на изток, откъдето бе дошъл. В плана на Зека имаше смисъл. За последен път той бе видял Ричър преди петнайсет минути, а за петнайсет минути човек, който се движи предпазливо и се оглежда за преследвачи, не може да измине повече от километър. Елементарната логика сочеше къде би трябвало да се намира Ричър в момента — в радиус от един километър от мястото, където за последно е бил видян. Вече веднъж го бяха открили. Нямаше проблем да го открият отново.

И така, той се върна до началото на широката улица и сви вдясно към надлеза на магистралата. Движеше се буквално по собствените си стъпки. Пресече сянката под надлеза и се насочи към вече познатото незастроено петно от другата страна. Като се придържаше плътно покрай стената, зави зад ъгъла.

И в този момент сякаш стената се сгромоляса върху него. Или така му се стори.

Ударът в тила му беше такъв, че Раскин залитна напред, пред очите му причерня и се строполи по лице. Втори удар, подобен на първия, го приведе в безсъзнание. Последното нещо, което усети, бе ръката в джоба му, която отмъкна мобилния му телефон.

 

 

Ричър се върна в сянката на надлеза, стиснал в ръка апарата, още топъл от допира с тялото на Раскин. Облегна се на една от бетонните колони, широка като бунгало в мотел, и се плъзна покрай нея, докато само ръцете му с телефона останаха осветени от далечна улична лампа. Извади от джоба си половинката визитна картичка с номера на Емерсън и го набра.

— Да? — чу в ухото си гласа на Емерсън.

— Познай кой е.

— Това не е игра, Ричър!

— Говориш така, защото губиш.

Емерсън не отговори.

— Е, лесно ли е да бъда открит?

Пак мълчание.

— Имаш ли хартия и писалка?

— Имам, разбира се.

— Тогава пиши. — Ричър му продиктува по памет номерата на двата кадилака. — Предполагам, че една от тези две коли е влизала в гаража преди петък, за да остави конуса. Можеш да проследиш номерата, да изгледаш записите от охранителните камери и да разпиташ собственика. В крайна сметка ще стигнеш до организация, в която участват поне шестима души. Чух имена. Най-напред Раскин и Соколов, които явно са изпълнители. После Ченко и Владимир. Владимир има вид на човек, който би могъл да убие момичето с един удар. Едър като гардероб. Имаше и някакъв среден началник, не му чух името. Около шейсетгодишен, с гръбначно изкривяване. Говори по телефона с боса, към когото се обръщаше на Зек.

— Това са все руски имена.

— Мислиш ли?

— Освен Зек. Що за име е това Зек?

— Не е Зек. Зека. Това не е име, а дума. Нарицателно.

— Какво означава?

— Виж го в речника. Прочети в някой учебник по история.

Пауза, през която се чуваше стържене на писалка по хартия.

— Трябва да се предадеш. Искам да те разпитам.

— Още не — отвърна Ричър. — Свърши си първо работата и ти обещавам да си помисля.

— Аз си върша работата. Преследвам един беглец от закона. Ти си убил момичето. Ти, а не някакъв тип, едър като гардероб, на когото уж си чул името.

— Още нещо — каза Ричър. — Мисля, че този Ченко е приятелят на Бар. Оня, дето му викат Чарли.

— Защо смяташ така?

— По описанието. Дребен, мургав, с черна, щръкнала като четка коса.

— Джеймс Бар има приятел, руснак? Това не е вярно по наши данни.

— Нали ти казах, свършете си работата.

— Вършим си работата. Никой не е споменавал приятел руснак.

— Тоя говори като американец. Мисля, че е замесен в случая от петък, което означава, че и останалите са замесени.

— Как е замесен?

— Засега не знам. Но смятам да разбера. Утре ще ти се обадя.

— Утре ще си в затвора.

— Както сега, нали? Мечтай си.

— Къде си?

— Наблизо съм — каза Ричър. — Приятни сънища, детективе.

Той затвори, прибра в джоба си номера на Емерсън и извади този на Хелън Родин. Набра го и се скри изцяло в плътната сянка зад колоната.

— Ало? — каза Хелън Родин.

— Ричър е.

— Ти добре ли си? Пред вратата ми има полицай!

— Много важно — отвърна Ричър. — И на него му е все тая. Сигурно му плащат по четирийсет долара на час за извънреден труд.

— Показаха портрета ти по новините в шест. Случаят се раздува ужасно.

— Не се тревожи за мен.

— Къде си?

— На свобода, волен като птичка. При това напредвам. Видях Чарли. Дадох на Емерсън номера на колата му. А ти стигна ли донякъде?

— Не бих казала. Научих само пет имена на напълно случайни хора. Не виждам защо му е притрябвало на Джеймс Бар да убива, когото и да било от тях.

— Трябва ти Франклин. Някой, който да проучи петте случая.

— Не мога да му плащам.

— Искам да ми намериш оня адрес в Кентъки.

— В Кентъки ли?

— Където Джеймс Бар е ходил да стреля.

Ричър я чу как подпря слушалката с рамото си, докато ръцете й ровеха из някакви хартии. След малко намери адреса и му го продиктува. Не му говореше нищо. Някаква улица в някакво градче. С пощенски код.

— Какво общо има тук Кентъки? — попита го Хелън.

Ричър чу шум от автомобил — идваше отляво, приближаваше се бавно, дебелите гуми шляпаха по асфалта. Той надникна иззад колоната. Беше полицейска кола със загасени фарове. На предната седалка двама полицаи въртяха шии и се взираха в мрака.

— Трябва да прекъсвам — каза той. Натисна копчето и постави апарата на земята, в основата на бетонната колона. Емерсън сигурно вече беше проследил обаждането и знаеше номера, а един мобилен телефон може да бъде локализиран по разпознавателния сигнал, който изпраща в мрежата на всеки петнайсет секунди. Затова Ричър захвърли телефона и тръгна на запад, под платното на надлеза.

 

 

След десет минути, без да напуска сянката на надлеза, той вече се намираше срещу задната стена на черната стъклена кула, с лице към рампата за коли. До бордюра беше паркирана патрулна кола. Изглеждаше притихнала и студена. Явно отдавна стоеше там. На полицая пред вратата на Хелън е, каза си Ричър. Пресече улицата и се спусна надолу по рампата. Влезе в подземния гараж. Бетонните стени бяха боядисани в мръснобяло, на всеки пет метра по ниския таван имаше луминесцентни тръби. Светли участъци се редуваха с по-тъмни. На Ричър му се стори, че излиза иззад кулисите на поредица от ярко осветени сцени. Дебели бетонни колони носеха сградата. Асансьорите и стълбищните клетки бяха групирани в средата. Цялото пространство беше притихнало и някак зловещо, широко около четирийсет метра и приблизително три пъти по-дълго.

Четирийсет метра.

Точно колкото новото крило на обществения гараж. Ричър се подпря с гръб на стената откъм входа и тръгна с едри, равномерни крачки към отсрещната стена. Трийсет и пет крачки. Обърна се като плувец в края на басейна и закрачи обратно. Трийсет и пет крачки. Отиде по диагонал до далечния ъгъл, където гаражът беше тъмен. Провря се между два паркирани вана на Ен Би Си и намери синия форд мустанг, за който предполагаше, че е на Ан Яни. Беше измит и лъснат. Имаше малки прозорци, като всеки кабриолет. Изтеглено назад предно стъкло. Потъмнени странични стъкла.

Той пробва дясната врата. Заключена. Заобиколи предния капак и пробва лявата. Беше отключена. Ричър се огледа и я отвори.

Не се задейства аларма.

Пресегна се и натисна бутона за централно отключване на вратите. Чу се глухо щракване. Дясната врата и багажникът се отключиха едновременно. Ричър затвори вратата и отиде отзад, при багажника. Резервната гума се намираше в специална кухина под пода. В джантата бяха поставени крик и парче метална тръба, което служеше за дръжка на крика, а също и като глух ключ за развиване на гайките на колелата. Той извади тръбата и затвори багажника. Мина отдясно, отвори вратата и седна на седалката до шофьора.

Вътрешността на колата ухаеше на кафе и парфюм. Ричър отвори жабката и камери вътре купчина пътни карти и малка кожена папка. В папката имаше застрахователна полица и документ за регистрация на автомобила, и двете на името на Джанин Лорна Ан Яни, с адрес някъде наблизо в Индиана. Той върна папката на мястото й и затвори вратичката на жабката. Напипа лостовете за регулиране на седалката и свали облегалката максимално назад. Което не беше никак много. След това дръпна цялата седалка назад, за да си освободи място за краката. Извади ризата от панталоните си, постави металната тръба в скута си и затвори очи.

Разполагаше с три часа. Опита се да заспи. Падне ли ти сгода, гледай да се наспиш, както казваха навремето в казармата.

 

 

Първото, което направи Емерсън, бе да позвъни в телефонната компания. Оттам потвърдиха, че обаждането на Ричър е било от мобилен телефон. Номерът се водел на някаква фирма, която се наричала „Специализирани услуги на Индиана“. Емерсън възложи на един детектив новобранец да проучи фирмата, а същевременно помоли телефонната компания да издири и локализира телефона. Едната следа не водеше за никъде. „Специализирани услуги на Индиана“ се оказа собственост на офшорен тръст, регистриран на Бермудските острови, и нямаше местен адрес. В същото време от телефонната компания докладваха, че апаратът се намирал някъде в центъра на града, понеже междувременно бил в контакт с три клетъчни антени, и дадоха уверения, че много лесно ще го открият.

 

 

Роузмари Бар се подмаза на дежурния от Управлението на затворите на шестия етаж в болничната сграда и получи разрешение за извънредна визита при брат си. Но когато влезе в стаята му, тя го завари дълбоко заспал. Подмазването й отиде на вятъра. В продължение на трийсет минути напразно го чака да се събуди. Според мониторите пулсът му беше силен и равномерен, дишането му — ритмично и дълбоко. Ръцете му бяха все така приковани към рамката на леглото, а главата — стегната в метална скоба, но поне тялото му не трепереше. Тя погледна болничния му картон, за да се убеди, че се грижат за него. Видя написаното от лекаря: … вероятно начална фаза на ПА. Нямаше представа какво би могло да значи това, а при стеклите се обстоятелства едва ли можеше да намери някого, който да й го обясни.

 

 

Телефонната компания определи с точност местоположението на телефона върху подробна карта на града и я изпрати по факса на Емерсън. Той откъсна листа от факс машината и пет минути се взира невярващ в него. Очаквал бе трите стрелки да се кръстосват в някакъв хотел, бар или ресторант, а вместо това те сочеха към някакво незастроено петно под надлеза на магистралата. За момент си представи Ричър, заспал в празен кашон сред купищата боклуци. После си каза, че сигурно е захвърлил там телефона — подозрение, което бе потвърдено само след десет минути от полицейския патрул, изпратен да провери намясто.

След това, чисто формално, Емерсън включи компютъра на бюрото си и въведе регистрационните номера, които Ричър му бе дал по телефона. И двата автомобила се оказаха еднакви — „Кадилак Девил“, като и двата се водеха на името на „Специализирани услуги на Индиана“. Той написа на лист хартия „следата прекъсва“ и сложи листа в папка.

 

 

Ричър се събуждаше при всяко раздвижване на асансьорните механизми. Воят на двигателите се предаваше по въжетата надолу в шахтата, движещите се кабини потракваха между етажите. Първите три пъти бяха фалшива тревога. Някакви безименни чиновници се прибираха по домовете си след изнурителния работен ден. Слизаха с асансьора поединично, на интервали от по четирийсет минути, и с последни сили се тътреха към колите си, без да поглеждат встрани. На три пъти го лъхна остра миризма на изгорели газове. След това гаражът отново утихваше и Ричър се унасяше в сън.

На четвъртия път реши да остане буден. Чу шума на асансьора и погледна часовника си. Единайсет и четирийсет и пет. Време за екшън. Той изчака вратите да се отворят. Този път не беше някакъв самотен чиновник със сиво костюмче. А цяла тълпа от осем-десет души. Шумни и превъзбудени. Участниците и техническият екип от новинарската емисия в единайсет.

Ричър се сниши колкото можа на седалката, стиснал тръбата от крика под ризата си. Металът студенееше на корема му. Лежеше, вперил очи в гюрука над главата си, и чакаше.

Нисък набит мъж с изтърсени джинси пресече полезрението му на метър и половина от предния капак на мустанга. Беше с рошава посивяла брада и избеляла тениска на рок групата „Трейтфул Дед“ под разкопчаната памучна жилетка. Не приличаше на говорител или коментатор. Най-вероятно беше оператор. Мъжът се приближи до сребрист пикап, качи се и потегли. След него се появи друг — с лъскав костюм от плътна коприна и оранжев грим. С бухнала коса и ослепителни зъби. Положително беше говорител, може би четеше прогнозата за времето или спортните вести. Той също подмина мустанга и се качи в бял форд торъс. После три жени — млади, небрежно облечени, които можеха да бъдат директори на продукция, режисьори на пулт или друг вид технически персонал. Трите се провряха една след друга между багажника на мустанга и един от вановете с подвижни телевизионни станции. Ричър усети как колата на три пъти се залюля, когато се отъркаха в нея. После се разделиха и всяка пое към различен автомобил.

След тях минаха още трима души, поотделно.

И накрая се появи Ан Яни.

Ричър я позна едва когато улови дръжката на вратата. Спря се и подвикна нещо на някого зад нея. Получи отговор, каза още нещо, дръпна дръжката и отвори. Вмъкна се в колата със задника напред, извита на една страна и с наведена надолу глава. Беше с избелели джинси и нова копринена блузка, скъпа на вид. Ричър си каза, че са я снимали от кръста нагоре, скрита зад бюрото на водещия предаването. Косата й беше спечена от лак. Тя се тръшна на седалката и едва тогава погледна встрани.

— Да не чувам звук — каза й Ричър. — Или ще те застрелям.

И я сръга отстрани с тръбата от крика, скрита под ризата му. Дебела колкото палеца му, дълга и права, тя приличаше на цев. Ан Яни се втрещи насреща му. От половин метър разстояние изглеждаше по-слаба и възрастна, отколкото на екрана. Около очите си имаше тънки бръчици, умело запълнени с грим. Но беше красива — по това две мнения нямаше. Чертите й бяха някак неестествено правилни, дръзки и живи — лесно запомнящи се черти на телевизионна звезда. Блузата й беше официална, с твърда якичка, но горните три копчета бяха разкопчани. Тази жена внушаваше усещане едновременно за благоприличие и сексапил.

— Постави си ръцете така, че да ги виждам — каза той. — Най-добре в скута. — Далеч от клаксона. — Ключовете до скоростния лост. — За да не натисне бутона на алармата. Някои от новите фордове, които бе карал, имаха такъв. Дали и този модел го имаше, му беше трудно да прецени. — Седи си спокойно — добави той. — Тихо и кротко и всичко ще бъде наред.

Натисна бутона за заключване откъм своята страна и вратите щракнаха.

— Знам кой си — каза тя.

— Аз също — отвърна той.

Ричър притискаше тръбата от крика в ребрата й и чакаше. Ан Яни седеше неподвижно, с ръце в скута, както й бе казал, дишаше учестено и изглеждаше все по-уплашена, докато колите на колегите й потегляха една по една около тях. Хората си отиваха, без да поглеждат назад. Бяха имали дълъг ден.

— Тихо — повтори Ричър. — Не издавай звук и всичко ще бъде наред.

Ан Яни хвърляше уплашени погледи наляво-надясно, а тялото й беше стегнато от ужас.

— Недей — каза Ричър. — Не прави нищо. Или ще те гръмна. В корема. Или в бедрото. За двайсет минути ще ти изтече кръвта. Много ще те боли.

— Какво искаш? — попита тя.

— Искам да пазиш тишина и да не мърдаш. Още само няколко минути.

Тя стисна зъби и притихна. Последната кола потегли. Белият форд торъс. На мъжа с бухналата коса, който четеше прогнозата за времето или спортните вести. Гумите изсвириха на завоя, моторът изрева глухо, докато се ускоряваше нагоре по рампата. После всичко утихна.

— Какво искаш? — попита го отново Ан Яни с немощен глас. Очите й бяха разширени от ужас. Цялата трепереше. Представяше си как тоя тип я изнасилва, измъчва, убива, как разчленява трупа й.

Ричър се пресегна и включи плафониерата.

— Искам да ти спечеля наградата „Пулицър“ — отвърна той.

— Какво?!

— Или „Еми“, или каквото ти си пожелаеш.

— Моля?!

— Искам само да изслушаш една истинска история.

— Каква история?

— Виж това — каза той, повдигна ризата си и й показа тръбата от крика, подпряна на корема му. Тя гледаше с невярващи очи. Може би тръбата, а може би белега от шрапнел на корема. Или и двете. Той повдигна тръбата с длан и я поднесе пред лицето й.

— Взех това от багажника ти. Някакво желязо. Не е пистолет.

Натисна бутона и отключи вратите.

— Можеш да си тръгваш — каза той. — Накъдето ти видят очите.

Тя посегна и хвана дръжката на вратата.

— Но ако си тръгнеш, и аз си тръгвам — добави той. — И няма да ме видиш повече. И тогава някой друг ще разкаже историята ми.

— Снощи показаха снимката ти по телевизията — каза тя. — Полицаите разнасят листовки с портрета ти из целия град. Ти си убил момичето.

Ричър поклати глава.

— Не съм аз — каза той. — И това също е част от историята.

— Каква история? — попита отново тя.

— Историята от миналия петък — каза той. — Нещата не са както изглеждат.

— Слизам от колата — каза Ан Яни.

— Не — отвърна той. — Няма да го направиш. Извинявам се, ако съм те уплашил. Но имам нужда от помощта ти, както ти имаш нужда от моята. Така че сега аз слизам. Ти заключи вратите отвътре, запали двигателя, натисни спирачката, включи на скорост и свали стъклото си два сантиметра надолу. Ще говорим през процепа. Във всеки един момент, ако не си съгласна с чутото, можеш да натиснеш газта и да си тръгнеш.

Тя не отговори. Седеше, вперила очи напред в нищото, сякаш се молеше той да изчезне от живота й, но не смееше да извърне глава и да го погледне. Ричър отвори вратата. Слезе, обърна се и внимателно постави тръбата от крика на седалката. Затвори вратата и се изправи. Чу глухото изщракване на автоматичните ключалки. Ан Яни запали двигателя. Ричър я видя как се пресегна и изгаси плафониерата. Лицето й потъна в мрак. Чу се изщракването на автоматичната трансмисия, която превключи на заден ход. Двигателят изрева и колата направи широк полукръг през опразнения гараж. Гумите гневно изсвистяха по гладкия бетон. Ехото повтори острия звук. Ан Яни насочи колата към рампата и даде газ. После изведнъж натисна спирачките. Мустангът се закова в подножието на рампата. Ричър тръгна към спрялата кола, леко приведен, за да вижда вътре през малкото задно прозорче. Тя не говореше по телефона. Просто седеше неподвижно, вперила поглед напред, с ръце на волана. Стоповете грееха в червено — толкова ярко, че чак очите го заболяха.

Ричър заобиколи откъм нейната страна и застана на метър от колата. Тя натисна копчето и свали прозореца на два пръста. Ричър приклекна, за да вижда лицето й.

— Защо ми трябва помощта ти? — попита Ан Яни.

— Защото петъчната сензация приключи твърде бързо за теб — отвърна той. — Но би могла да я съживиш. Под видимия пласт има втори, невидим. Работата е дебела. Ще спечелиш много награди. Ще получиш повишение. От Си Ен Ен ще проправят пътека до вратата ти.

— Толкова амбициозна ли ти се струвам?

— Ти си журналистка.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Всеки журналист обича разкритията. Всеки се стреми към истината.

Тя се замисли. Мина близо минута. Погледът й остана вперен някъде напред. Ауспусите на колата тихо цъкаха от топлинното разширение. Ричър усещаше как спирачките с мъка удържат мощта на двигателя, макар и на бавни обороти. После видя как ръката й хвана лоста и го премести на „паркинг“. Мустангът се върна една педя назад и спря. Ричър се премести малко встрани, за да остане наравно с прозореца. Ан Яни извърна глава и го погледна в очите.

— Е, разправи ми историята си — каза тя. — Да чуя истината.

Ричър седна с кръстосани крака на земята, за да изглежда по-нисък и не толкова заплашителен. След което й разправи цялата история, каза цялата истина. Не й спести нищо. Изреди едно след друго всички събития, всички косвени улики, всички хипотези, всички догадки. Накрая млъкна и я загледа, очаквайки реакцията й.

— Къде си бил ти, когато е било убито момичето? — попита тя.

— В мотела, спях.

— Сам?

— Сам, цяла нощ. В осма стая. Имам здрав сън.

— Нямаш алиби значи.

— Когато ти потрябва алиби, никога нямаш. Това е закон.

Тя го изгледа продължително.

— И какво искаш от мен?

— Искам да направиш подробно разследване за самоличността на жертвите — каза той.

Ан Яни не отговори веднага.

— Може и да стане — каза накрая тя. — Имаме си хора за такива разследвания.

— Не така — отвърна той. — Искам да наемеш конкретен човек на име Франклин. Хелън Родин ще ти даде координатите му. Тя има кантора в същата сграда, през един етаж над вас.

— Защо тя сама не го наеме тоя Франклин?

— Защото тя не може да си го позволи. Докато вие можете. Поне бюджет имате. Да го наемете за цяла седмица ще ви излезе по-евтино от една прическа на оня, който чете прогнозата за времето.

— И после?

— После сглобяваме всичко и ти пускаш новината.

— И какво получавам в замяна?

— „Пулицър“. „Еми“. Повишение, нова работа.

— Ти откъде ги разбираш тия неща? Не работиш в телевизия.

— Но съм работил в армията. Там подобно нещо би ми донесло Бронзова звезда. Горе-долу съответства на „Пулицър“ при вас. Във всеки случай по-добре е, отколкото да ти бръкнат с пръст в окото.

— Не знам какво да ти кажа — отговори тя. — Би трябвало да се обадя на полицията и да те предам.

— Не можеш — каза той. — Посегнеш ли към телефона, хуквам нагоре по рампата. Те никога няма да ме открият. Днес цял ден ме търсят.

— Не ме интересуват наградите.

— Ами тогава го направи за слава — каза той. — За удоволствие. За професионално удовлетворение.

Той се наведе на една страна и измъкна от задния си джоб салфетката с номера на Хелън. Подаде й я с два пръста през процепа на прозореца. Ан Яни я пое предпазливо, като гледаше да не докосва пръстите му.

— Обади се на Хелън — каза той. — Още сега. Тя ще гарантира за мен.

Ан Яни извади от чантичката си мобилен телефон и набра номера. После му върна салфетката. Сложи телефона до ухото си и се заслуша.

— Хелън Родин? — каза тя. После вдигна нагоре прозореца, за да не чува Ричър разговора й. Той прие на доверие, че наистина говори с Хелън. Защото можеше само да е поела салфетката, а да е набрала съвсем различен номер. Не 911, понеже я бе видял да натиска десет цифри, но като нищо можеше да се е обадила направо на дежурния по участък. Всеки уважаващ себе си репортер сигурно знаеше номера наизуст.

Но Ан Яни наистина говореше с Хелън. Защото в един момент свали прозореца докрай и му подаде телефона.

— Това истина ли е? — попита го Хелън.

— Мисля, че самата тя още не е решила — отвърна Ричър. — Но може и да свърши работа.

— Дали е разумно?

— Разполага с всички необходими ресурси. Освен това за нас е добре, ако медиите са в течение.

— Дай й телефона.

Ричър подаде апарата обратно през прозореца. Този път Ан Яни не вдигна стъклото и той чу разговора й с Хелън. Отначало гласът й звучеше скептично, после неутрално и накрая — донякъде убедено. Разбраха се още на следващата сутрин да се видят на четвъртия етаж. След което Ан Яни затвори.

— Пред кантората й има полицай — каза Ричър.

— Знам, тя ми каза — отвърна Ан Яни. — Но търсят теб, не мен.

— И как точно ще постъпиш?

— Още не съм решила.

Ричър замълча.

— Предполагам, че най-напред трябва да разбера мотивите ти — продължи тя. — Естествено, на теб не ти пука за Джеймс Бар. Значи правиш го заради сестрата. Роузмари, така ли беше?

Ричър я наблюдаваше внимателно, тя — него. Погледът й беше проницателен, поглед на професионален журналист.

— Отчасти заради Роузмари — отговори той.

— Но?

— Може би го правя и заради кукловода. Който си е въобразил, че е голям хитрец. А това не ми харесва. Направо ме дразни. Иска ми се да му покажа кой е по-хитрият.

— Значи заради едното предизвикателство?

— Той е наредил да убият момичето, Яни. Тя беше една малка глупачка, която си търсеше приключения. Единствената й вина е, че нагази където не трябваше. Затова той заслужава възмездие. Това е за мен предизвикателството.

— Ти съвсем бегло си я познавал.

— Което не я прави по-малко невинна.

— Е, добре.

— Добре какво?

— Ен Би Си ще се бръкне да плати на Франклин. Да видим какво ще излезе от тая работа.

— Благодаря ти — каза Ричър. — Наистина.

— Има защо — отвърна тя.

— И още веднъж ти се извинявам. Задето те уплаших.

— За малко не умрях от ужас.

— Много съжалявам.

— Друго има ли?

— Да. Трябва да ползвам колата ти.

— Моята кола?

— Да, твоята.

— За какво ти е?

— За да спя в нея и да ида до Кентъки.

— Какво ще търсиш в Кентъки?

— Там се намира една част от пъзела.

Ан Яни поклати глава.

— Това е налудничаво.

— Аз шофирам внимателно.

— Караш ме да оказвам съдействие на един престъпник, беглец от закона.

— Не съм престъпник — отвърна Ричър. — Щях да бъда, ако бях признат за виновен от съда. Следователно не съм и беглец от закона. Не съм бил арестуван, не са ми повдигнати обвинения. Просто съм заподозрян, това е всичко.

— Не мога да ти заема колата си, след като цяла вечер съм пускала портрета ти по телевизията.

— Можеш да кажеш, че не си ме познала. Портретът ми е рисунка, не снимка. Може да не е била съвсем точна.

— Косата ти е различна.

— Ето, виждаш ли! Тази сутрин се подстригах.

— Но бих те познала по име. Не очакваш да услужа с колата си на непознат, нали? Без поне да го попитам за името му…

— Може да съм ти дал фалшиво име. Запознала си се с някакъв мъж с различно име, който не е приличал много на рисунката.

— И как се е казвал мъжът?

— Джо Гордън — отвърна Ричър, без да се замисли.

— Кой е той?

— Играел е на втора база в „Янкис“ през 1940-а. Тогава са се класирали на трето място. Не по негова вина. Той е продължил да играе и е направил зашеметяваща кариера. Играл е точно хиляда мача и има точно хиляда спечелени точки.

— Много знаеш.

— Утре ще знам още повече, ако ми заемеш колата си.

— А как ще се прибера вкъщи тази вечер?

— Аз ще те закарам.

— Така ще разбереш къде живея.

— Вече знам, проверих по регистрацията на колата ти. За да съм сигурен, че е твоя.

Ан Яни не каза нищо.

— Не се бой — продължи Ричър. — Ако исках да ти причиня зло, отдавна щях да съм го направил, нали така?

Тя не отговори.

— Аз карам внимателно — каза той. — Ще те оставя у вас жива и здрава.

— Ще си повикам такси — каза накрая тя. — Така е по-добре за теб. По това време пътищата са празни, а тази кола се разпознава отдалеч. Полицаите знаят, че е моя. Все ме спират. Уж защото карам бързо, а всъщност, за да ми поискат автограф или да ми надничат в деколтето.

Тя отново позвъни по мобилния си телефон и каза на шофьора да я вземе от гаража. После слезе от колата, като остави двигателя да работи.

— Паркирай я в някой тъмен ъгъл — каза му тя. — И изчакай до утрешните задръствания, преди да потеглиш. Така е по-безопасно за теб.

— Благодаря — каза Ричър.

— Още сега я премести — каза тя. — Портретът ти е навсякъде, шофьорът на таксито сигурно гледа телевизия. Поне се надявам, че гледа. Заради рейтинга.

— Благодаря — повтори Ричър.

Ан Яни се обърна и застана в подножието на рампата, сякаш чакаше автобуса. Ричър седна на освободеното място зад волана, дръпна седалката назад и на заден ход подкара колата към дъното на гаража. Там обърна и я паркира с муцуната напред в най-отдалечения ъгъл. Загаси двигателя и впери поглед в огледалото за обратно виждане. След по-малко от пет минути един форд краун виктория в зелено и бяло слезе надолу по рампата и Ан Яни се качи отзад. Голямата кола обърна тромаво, изкачи се обратно на улицата и гаражът отново утихна.

 

 

Ричър остана да пренощува в мустанга на Ан Яни, но не в гаража под черната стъклена кула. Беше твърде рисковано. Можеше да й хрумне друго, а тук щяха да го спипат лесно. Той си я представи, обзета от внезапен страх или разкаяние, как вдига телефона и казва на Емерсън: Ричър спи в моята собствена кола в дъното на гаража под телевизията. Сега, в този момент. Ето защо три минути след като таксито й потегли, той запали отново двигателя и подкара към гаража на Първа улица. Гаражът беше почти празен. Той се изкачи на втория етаж и паркира точно на мястото, откъдето бе стрелял Джеймс Бар. Без да пусне монета в брояча. Извади от жабката картите на Ан Яни и начерта маршрута си за следващия ден. След това свали облегалката докрай и отново заспа.

 

 

Събуди се след около пет часа, далеч преди съмване, и потегли на юг, към Кентъки. На излизане от града забеляза една след друга три патрулни коли. Полицаите не му обърнаха никакво внимание. Бяха прекалено заети с издирването на Джак Ричър, за да се заяждат с някаква симпатична новинарка.