Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Shot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Един изстрел

Издателство „Обсидиан“, София, 2005

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Здравка Славянова

ISBN 954–769–101–5

История

  1. — Добавяне

14

Арестът бе извършен бързо и ефикасно, по обичайната процедура — с насочени пистолети, викове, белезници, прочитане на правата. Ричър не каза нито дума. Беше достатъчно опитен, за да тръгне да се разправя с полицаите. Неслучайно самият той беше служил като военен полицай в течение на тринайсет години; знаеше какви неприятности може да си навлече с приказки. И каква загуба на време е това. Кажеш ли една дума, полицаите трябва да спрат, за да я запишат. А Ричър не можеше да си позволи точно сега да чака някой да му записва думите.

Разстоянието до полицейския участък беше милостиво кратко. Не повече от четири преки. Ричър си помисли, че като бивше ченге Франклин нарочно си е избрал място за кантора в квартала, с който е свикнал. Твърде практично. Той използва времето за пътуване, за да си изработи стратегия. Допусна, че ще го отведат право при Емерсън, което му даваше петдесет процента шанс да се озове в една стая с лошия.

Или с добрия.

Накрая се оказа, че шансът му да попадне на лошия бе точно сто процента, понеже и двамата — и Емерсън, и Родин — бяха в стаята. Ричър бе измъкнат за лактите от патрулната кола и поведен право към кабинета на Емерсън, който седеше зад бюрото си. Докато пред бюрото беше седнал Родин.

Нищо не мога да кажа, помисли си Ричър. Но това сигурно ще приключи бързо.

После се замисли: И все пак, кой от двамата? Родин?

Или Емерсън? Родин беше с костюм. Тъмносин, от студена вълна, скъп — може би същият, с който беше и в понеделник. Емерсън беше по риза. Държеше в ръце химикалка. Превърташе я между пръстите си и почукваше с нея по бюрото.

Хайде де, започвайте! — помисли си Ричър.

— Не беше чак толкова трудно да те открием — каза Емерсън.

Ричър не отговори. Още беше с белезници.

— Разправи ни за онази нощ, когато уби момичето — каза Родин.

Ричър не отговори.

— Как се почувства, когато й изви врата? — добави Емерсън.

Ричър мълчеше.

— Съдебните заседатели няма да ти се зарадват много — каза Родин.

Ричър каза само:

— Телефонният ми разговор.

— Искаш адвокат, така ли? — попита Емерсън.

Ричър не отговори.

— Кой е твоят адвокат? — попита Родин.

— Дъщеря ти — отвърна Ричър.

— Искаш да се обадим на нея, така ли? — попита Емерсън.

— Може би. Или по-добре на Роузмари Бар.

Той ги гледаше право в очите.

— На сестрата? — попита Родин.

— Да се обадим на сестрата? — обади се и Емерсън.

Единият от двама ви знае, че тя няма да вдигне телефона, мислеше си Ричър. Кой обаче?

Очите им не издаваха нищо.

— Обадете се на Ан Яни — каза той.

— Онази от телевизията ли? — попита Родин. — Защо пък точно на нея?

— Имам право на един телефонен разговор — каза Ричър. — Не съм длъжен да ви обяснявам. Казвам ви на кого и вие набирате номера.

— Тя в момента се готви за емисия. Новините започват в шест.

— Ще изчакаме — каза Ричър. — Не бързам за никъде.

Кой от двама ви знае, че лъжа?

 

 

Тримата седнаха и зачакаха, но не се наложи да чакат дълго. Емерсън нареди да го свържат с Ен Би Си и уведоми личната асистентка на Ан Яни, че полицията е арестувала Джак Ричър, който по неизвестни причини държи на присъствието на мис Яни. Твърде възможно беше съобщението да й е прозвучало странно, но след по-малко от трийсет минути Ан Яни нахълта в кабинета на Емерсън. Както можеше да се очаква от професионален журналист, надушил сензация.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита с влизането си тя.

Тази жена определено имаше присъствие. Беше звезда в своята пазарна ниша. Представител на четвъртата власт. При вида й Родин и Емерсън сякаш се постреснаха. Не от самата нея като личност, а от онова, което имаше зад гърба си.

— Извини ме — обърна се към нея Ричър. — Знам, че няма да ти е приятно, и много добре помня, че ти обещах никога на никого да не казвам, но при така създалите се обстоятелства се налага да потвърдиш алибито ми. Нямам друг избор, нали разбираш?

Той я погледна в очите. Видя, че попива всяка негова дума. По лицето й премина объркване. Не реагира. Той продължаваше да се взира в нея. Никаква реакция.

Помогни ми, момиче!

Мина една секунда.

Две.

Три.

Никаква реакция.

Ричър затаи дъх. Зацепвай, Яни! Още миг, и всичко ще иде по дяволите.

Никаква реакция.

И тогава тя едва забележимо кимна. Беше зацепила. Ричър изпусна въздуха от дробовете си. Умно момиче. Професионализмът си казваше думата. Тя беше свикнала да чува сензационни новини в слушалката си и да ги повтаря в ефир половин секунда по-късно като нещо, което е знаела едва ли не цял живот.

— Какво алиби? — сети се да попита Емерсън.

Яни погледна първо него, после Родин.

— Вие не ме ли извикахте заради Джак Ричър? — попита тя.

— Именно — каза Емерсън.

— Но това тук е Джо Гордън — каза тя. — Или поне така ми се представи.

— Той ви се е представил като Гордън?

— Да, когато се запознахме.

— А кога беше това?

— Преди два дни.

— Но вие показахте портрета му в собственото си предаване!

— Я, това неговият портрет ли е бил? Не си приличат, ама никак. Прическата е съвсем различна. Нямат нищо общо.

— Какво алиби? — попита отново Емерсън.

— За кога? — отвърна с въпрос Ан Яни.

— За нощта, когато бе убито момичето. За това става въпрос.

Яни не отговори.

— Госпожице — обади се Родин, — ако знаете нещо, длъжна сте да ни кажете, и то веднага.

— Бих предпочела да замълча — каза Ан Яни.

Ричър се усмихна вътрешно. Защото тя го каза по начин, който гарантираше, че само след минута Емерсън и Родин ще я молят да им разправи историята си. Дори успя да се изчерви, като по команда, чак до слепоочията — изправена срещу тях като ученичка, с три разкопчани копчета на копринената си блузка. Беше страхотна актриса. Ричър си каза, че сигурно това се изисква от една телевизионна журналистка.

— Събираме доказателствен материал — каза Емерсън.

— Разбирам това — каза Ан Яни. — Но все пак, не ви ли стига честната ми дума?

— За кое?

— Че не е той извършителят.

— Трябват ни подробности — каза Родин.

— Длъжна съм да мисля за репутацията си — възрази Ан Яни.

— Ако оттеглим обвиненията срещу него, вашите показания ще останат следствена тайна.

— Можете ли да ми гарантирате, че ще оттеглите обвиненията?

— Не и преди да сме чули показанията ви — каза Емерсън.

— Получава се нещо като параграф 22 — отбеляза Ан Яни.

— Боя се, че да.

Не ги мъчи много, каза й наум Ричър. Нямаме време.

Ан Яни въздъхна. Сведе очи надолу. После вдигна глава и погледна Емерсън. В погледа й се четеше едновременно ярост, срам и ледено достойнство.

— Прекарахме нощта заедно — каза тя.

— Двамата с Ричър?

— Аз и Джо Гордън.

Емерсън го посочи с пръст:

— Този тук?

Тя кимна.

— Същият.

— Цялата нощ?

— Да.

— От колко до колко часа?

— От около дванайсет без двайсет, нещо такова. След края на новините. До следващата сутрин, когато пейджърът ми ме събуди. Защото вие бяхте открили трупа.

— Къде бяхте?

Ричър затвори очи. Припомни си разговора им от предишната вечер, в гаража. През тясната цепнатина в прозореца на колата. Дали й беше казал?

— В стаята му — отвърна Ан Яни. — В мотела.

— Чиновникът на рецепцията не спомена да ви е виждал.

— Оставаше и да ме види! Аз мисля за тези неща.

— В коя стая?

А това дали й го беше казал?

— В осма — отвърна Ан Яни.

— И той не е напускал стаята през нощта?

— Не.

— Изобщо?

— Изобщо.

— Откъде сте толкова сигурна?

Ан Яни отмести смутено поглед встрани.

— Ами, понеже и двамата не мигнахме…

В стаята настана тишина.

— Можете ли да приведете конкретни доказателства? — попита накрая Емерсън.

— Какви например? — отвърна Ан Яни.

— Ами… някакви отличителни белези по тялото, каквито биха могли да бъдат забелязани от човек във вашето положение…

— О, моля ви се!

— Това е моят последен въпрос — настоя Емерсън.

Ан Яни не отговори веднага. Ричър си спомни, че бе включил плафониерата в мустанга и бе повдигнал нагоре ризата си, за да й покаже тръбата от крика. Той раздвижи ръцете си в белезниците и ги постави върху токата на колана.

— Е? — попита Емерсън.

— Важно е — добави Родин.

— Има белег — каза Яни. — Ниско долу на корема. Нещо ужасно.

Емерсън и Родин се извърнаха едновременно и погледнаха Ричър. Той се изправи на крака. Сграбчи с две ръце предницата на ризата си и я измъкна от панталона. Повдигна плата нагоре.

— Достатъчно — каза Емерсън.

— Това пък какво беше? — попита Родин.

— Отпечатък от челюстта на един сержант от морската пехота — обясни Ричър. — Докторите изчислиха, че е тежала някъде около 125 грама. Движила се е с хиляда и петстотин метра в секунда от епицентъра на тринитротолуолов взрив, докато се е блъснала в мен.

Той пусна надолу края на ризата си. Не се опита да го вкара в панталона. С белезници щеше да му е трудно.

— Е, доволни ли сте сега? — попита ги той. — Достатъчно неудобство ли причинихте на дамата?

Емерсън и Родин се спогледаха. Един от двама ви знае със сигурност, че съм невинен, каза си той. А какво си мисли другият, не ме интересува.

— Мис Яни ще трябва да представи показанията си в писмен вид — каза Емерсън.

— Вие ги запишете, аз ще ги подпиша — отвърна Ан Яни.

Родин погледна Ричър.

— А ти можеш ли да представиш доказателства? — попита той.

— Какви например?

— Нещо подобно на твоя белег. Само че по тялото на мис Яни.

Ричър кимна.

— Да, бих могъл. Само че няма да го направя. И ако ме попиташ още веднъж, ще си нагълташ зъбите.

В стаята отново настана тишина. Емерсън бръкна в джоба си и извади ключ от белезници. Внезапно се извърна назад и подхвърли ключа във въздуха. Ръцете на Ричър бяха оковани, но той посегна с дясната. Хвана ключа, стисна го в дланта си и се усмихна.

— Белантонио явно е говорил с теб — каза той.

— Защо си се представил на мис Яни с фалшиво име? — попита го Емерсън.

— Може пък да не съм — отвърна Ричър. — Може наистина да се казвам Гордън.

Той хвърли ключа обратно на Емерсън, пристъпи към него и протегна китки, за му отключи белезниците.

 

 

Две минути по-късно Зека вдигна телефона. В слушалката чу познат глас — тих и припрян:

— Не стана. Оня имал алиби.

— Наистина ли?

— Вероятно не. Но няма да навлизаме там.

— И сега какво?

— Сега стой и чакай. Той сигурно вече е на една крачка. Скоро ще стигне и до теб. Бъди готов да го посрещнеш както подобава. С всичко необходимо.

 

 

— Не се съпротивляваха кой знае колко — отбеляза Ан Яни. — Не мислиш ли? — Тя запали двигателя на мустанга, даде газ и потегли още преди Ричър да си бе затворил вратата.

— Не съм и очаквал съпротива — отвърна той. — Невинният знае, че доказателственият му материал е слаб. Докато виновният знае, че като ме пуснат сега, до утре сутринта ще съм извън играта.

— Защо?

— Защото държат Роузмари Бар. Отвлекли са я и предполагат, че ще тръгна да я търся. Така че ще ме чакат, готови да ме ликвидират. Ще съм мъртъв, преди да е съмнало. Това е новият им план. Така ще им излезе по-евтино, отколкото да ме тикнат в затвора.

 

 

От участъка отидоха право в кантората на Франклин, изкачиха се тичешком по стълбището и го завариха зад бюрото му. Лампите в стаята бяха угасени и лицето му беше обляно в синкавото сияние на монитора, в който се беше вторачил с празен поглед, сякаш очакваше оттам да изскочи нещо интересно, а то все не изскачаше. Ричър го информира за Роузмари Бар. Франклин постоя няколко мига неподвижно. Хвърли неспокоен поглед към вратата. После към прозореца.

— Ние в това време сме били тук — каза той.

Ричър кимна.

— Да, и тримата. Ти, аз и Хелън.

— Не съм чул нищо.

— Аз също — отвърна Ричър. — Явно са много добри.

— Какво ли ще й направят?

— Ще я заставят да даде показания срещу брат си. Ще й сложат в устата някаква измислена история.

— Дали ще я измъчват?

— Зависи колко бързо ще капитулира.

— Тя няма да капитулира — обади се Ан Яни. — Каквото и да й сторят. Не видяхте ли колко твърдо е решена да изчисти името на брат си?

— В такъв случай ще я измъчват.

— Къде е тя според теб? — попита Франклин.

— Където са те — отвърна Ричър. — Само че не знам къде са.

 

 

В това време Роузмари Бар беше във всекидневната на горния етаж, привързана със скоч за един стол. Зека седеше срещу нея и я наблюдаваше. Жените винаги бяха провокирали въображението му. Навремето беше прекарал двайсет и седем години от живота си, без да види жена. В наказателния батальон, където го бяха пратили през 43-та, имаше няколко, но те бяха незначително малцинство, а освен това бързо измряха. Впоследствие, когато Великата отечествена война вече бе спечелена, започнаха безкрайните му митарства по съветския Гулаг. През 49-а за малко бе зърнал някаква селянка на брега на Беломорския канал. Дебела селянка, приведена в нива с цвекло на двеста метра в далечината. След това нищо, докато през 76-а не видя една медицинска сестра, препускаща с шейна тройка през замръзналата сибирска пустош. По това време той беше разбивач на скали в каменна кариера. Тъкмо бяха излезли от ямата с още стотина като него и крачеха към бараките в разпокъсана колона по дългия прав коларски път, когато шейната с медицинската сестра се приближи по шосето, перпендикулярно на тях. Теренът беше равен, без нито едно хълмче или дори дърво, покрит с дебел сняг. Виждаше се във всички посоки до безкрай. Те забелязаха медицинската сестра поне от километър и половина. Спряха се, наблюдаваха я жадно, докато се изравни с тях, после се извърнаха на другата страна и я изпроводиха с погледи, докато шейната й се скри зад хоризонта. Същата вечер надзирателите ги лишиха от храна като наказание за своеволието; в резултат от това четирима загинаха от глад, но Зека оцеля.

— Удобно ли ти е? — попита той.

Роузмари Бар не отговори. Мъжът на име Ченко й беше върнал обувката. Коленичи пред нея и собственоръчно я нахлузи на крака й, като продавач в магазин. След това се отдръпна и седна на дивана до другия, към когото се обръщаха на Владимир. Мъжът на име Соколов бе останал на долния етаж, в помещението, пълно с апаратура за наблюдение. Последният от групата — Лински — крачеше нервно напред-назад из стаята; лицето му беше изкривено от болка, явно имаше проблеми с кръста.

— Когато Зека те пита нещо, отговаряй! — обади се мъжът на име Владимир.

Роузмари извърна поглед встрани. Тя се боеше от Владимир повече, отколкото от останалите. Владимир беше огромен и излъчваше усещане за поквара, като неприятна телесна миризма.

— Тя дали разбира положението, в което се намира? — попита онзи, когото наричаха Лински.

Зека се усмихна, а Лински отвърна на усмивката му. Това беше нещо като шега, в която бяха посветени само двамата. Всякакви позовавания на човешки права и призиви за хуманно отношение в лагерите бяха посрещани с един и същ въпрос: Разбираш ли положението, в което се намираш? След което задалият въпроса добавяше и неизменния отговор: Ти нямаш положение. За Родината ти си никой! Първия път, когато Лински бе чул този въпрос, той се накани да отговори, но Зека беше наблизо и го дръпна настрани. По това време Зека беше навъртял вече цели осемнайсет години в лагерите, така че за него беше нетипично да се намеси в защита на един новобранец. Но нещо в този непохватен новак беше привлякло вниманието му и той го взе под крилото си. Оттогава бяха неразделни — заедно ги бяха местили по лагери, на които и двамата не знаеха имената. За Гулаг са написани много книги, разкрити са много документи, но иронията в случая е, че именно потърпевшите нямат ни най-малка представа къде точно са били. Никой не си бе дал труда да им каже. Всеки лагер приличаше на всички останали — бодлива тел, бараки, необятни гори или вечно замръзнала тундра, безкрайно превиване на гръб в нечовешки труд.

Лински беше станал първо войник, после крадец. В Западна Европа или Америка той би прекарвал голяма част от живота си по затворите — две години тук, три години там, но по съветско време кражбата се смяташе преди всичко за противообществена проява и отклонение от официалната идеология — недопустима склонност към частна собственост, която подлежеше на превъзпитание чрез бързо и трайно отстраняване на провинилия се от цивилизованото общество. В случая на Лински отстраняването бе продължило от 63-та до идването на власт на Горбачов, който закри лагерите.

— Разбира положението си — констатира Зека. — Сега остава да го приеме.

 

 

Франклин се обади по телефона на Хелън Родин. След десет минути тя се върна в кантората му. Още беше бясна на Ричър. Това се виждаше отдалеч. Но беше прекалено обезпокоена за Роузмари Бар, за да придава голямо значение на думите му. Когато влезе в стаята, Франклин не помръдна от бюрото си, вперил поглед в екрана. Хелън седна до Ан Яни край салонната масичка. Ричър беше застанал до прозореца и гледаше навън. Небето беше притъмняло.

— Трябва да се свържем с някого — каза Хелън.

— С кого? — попита Ричър.

— С баща ми. Той е добрият.

Ричър се извърна.

— Да приемем, че наистина е той. Какво ще му кажем? Че има изчезнал човек? Той ще повика полицията, какво друго би могъл да направи? А ако Емерсън е лошият, полицията ще е с вързани ръце. Дори Емерсън да е добрият, ченгетата пак няма да предприемат нищо. Случаите на изчезвания не трогват никого. Всеки ден изчезва по някой.

— Но тя е ключов свидетел по делото.

— Подсъдим по делото е собственият й брат. Ченгетата просто ще си кажат, че е избягала, за да не даде показания. Брат й е презрян престъпник и тя не е могла да понесе срама.

— Но ти самият си видял с очите си, че е отвлечена. Можеш да го потвърдиш.

— Видял съм някаква обувка. Това е, което мога да потвърдя. А едва ли се ползвам с високо доверие в техните среди. След като от два дни ги правя на идиоти…

— А какво тогава?

Ричър се обърна към прозореца.

— Ще се заемем сами с тази работа — каза той.

— Как?

— Трябва ни само мястото. Ще проучим докрай историята на убитата жена, ще се постараем да възстановим контекста, оттам ще стигнем до мястото, където държат Роузмари Бар. След което ще им идем на гости.

— Кога? — попита Ан Яни.

— Точно след дванайсет часа — отвърна Ричър. — На разсъмване. Те следват някакво разписание. Първата им цел е да се отърват от мен, след което да започнат да обработват Роузмари Бар. Трябва да стигнем до нея, преди да им се е изчерпало търпението.

— Но това означава да им се явиш точно когато те очакват.

Ричър не отговори.

— Ще влезеш право в капана им — каза Ан Яни.

Ричър продължаваше да мълчи. Ан Яни се обърна към Франклин:

— Разкажете ни за убитата.

— Няма нищо повече за разказване — отвърна той. — Прехвърлих всичко за нея. Най-обикновена жена.

— Семейна среда?

— Родителите й живеят някъде на изток, където е родена.

— Приятели?

— Общо взето, имала е две приятелки. Едната й била колежка, другата съседка. И двете не заслужават внимание. Нито едната не е рускиня например.

Ан Яни пак се обърна към Ричър:

— Може пък ти да грешиш. Може би не третият изстрел е бил важният.

— Трябва да е третият — отвърна Ричър. — Иначе защо му е било да прави пауза след него? Освен да се убеди, че е улучил.

— След шестия също е спрял. Изобщо.

— Едва ли е чакал до шестия. Дотогава е щял да настане хаос. Хората на площада са щели да се прескачат един друг.

— Но не са.

— Само че той не е могъл да го знае предварително.

— Съгласен съм — каза Франклин. — Ако един от изстрелите ти е най-важен, гледаш да не е нито първият, нито последният.

Изведнъж той се изцъкли срещу стената и сякаш престана да я вижда.

— Я чакайте! — Погледна екрана. — Забравих нещо.

— Какво? — попита Ричър.

— Нещо, което ти каза по повод на Роузмари Бар. За изчезналите.

Франклин грабна мишката и започна да щрака, като от време на време почукваше по клавиатурата. Накрая удари клавиша Enter и зачака, надвесен нетърпеливо напред, сякаш близостта до монитора щеше да ускори процеса.

— Това е последният ни шанс — обяви той.

Ричър беше чувал от рекламите по телевизията, че компютрите оперирали със скорост от гигахерци, което му се струваше достатъчно бързо. Но екранът на Франклин остана празен цяла вечност. В единия ъгъл се виждаше малко графично символче. Земно кълбо, което бавно се въртеше около оста си. Сякаш искаше да покаже, че компютърът търпеливо и методично преравя огромни бази данни, за да достави търсената информация. Земното кълбо се въртя няколко минути. После изведнъж спря. Екранът примигна, за миг стана напълно черен, после върху него се появи гъсто напечатан документ. С обикновен компютърен шрифт. От мястото си Ричър не можеше да види какво пише.

Стаята утихна.

Франклин вдигна глава.

— Ето — каза той, — това е. Най-после нещо, което не е съвсем обичайно. Най-после пробив.

— Какво е то? — попита Ан Яни.

— Преди два месеца Олийн Арчър съобщила в полицията, че съпругът й е изчезнал.