Чудомир
Лесничеят

Свят! Години! Едно време, като дойдеше в село да определя участък, сякаш паша пристигаше. Накокорчен, с едни зелени дрехи, с усойче перо на шапката, с жълти гамаши и на кон, а отподире му конни и пеши горски, стражари, кметове и съветници хе — цяло произшествие!

Разтичат се селяни, замесят баници женорята, заколят кокошки, а Минко Кръчът посред нощ ходеше чак до манастирската река по бели гащи пъстърва риба да му лови.

Думата му дума беше и определи ли участък за сурово или за шума, крачка не смееше да мръдне никой вън от него.

Сѐ помня, когато Кольо Русин уби сърната. Отгде се научил веднага в града, взема телефона, обажда на Еня старшията в Баните, довтаса той още вечерта и право у Кольови:

— Кольо, рекъл му, лесничеят научил за сърната и ми заповяда най-късно утре сутринта цяла-целеничка, опечена, да му се занесе на Баните, че инак работата ви е спукана! Ще преплаче селото от него и пет години клечка дърва няма да видите из дворищата си.

— Бря, ами сега! — изтюхкал Кольо Русин и си избърсал челото с калпака. Пак стане, че през Минка Францата през двора, през Чолпанкиния гюл, че право у Лъжлив Събя.

Тъй и тъй, рекъл, сватанак, работата е стричена! Оня, рекъл, с козята брада, научил за сърната и за утре я иска опечена на Баните.

Лъжлив Съби, подпрял ръце на хълбоци, загледал върха на левия си цървул, смукнал издълбоко с лулата, пуснал едно турло из устата, като из кюмюрлук, и рекъл:

— Че е стричена, стричена е, ама дано му намерим някак колая! Сърната, както знаеш, я лапнахме на нафора още снощи, а ако му не намерим и на тоя козел нещо за утре да плюска, ще ни изяде целокупно с дрипите…

Разгеле, че Събевата магарица имаше малко по това време. Инак — пази боже!

Запретнали се сватята, заклали магаренцето, запалили пещта и за една нощ го нагласили, опекли и му го занесли рано-рано, кавардисано, зачервено, пръстите си да оближеш!…

Тъй беше едно време. Страх и почит имахме към лесничея, а сега служба ли ми е то! Не може и горски да назначи, нито пък да уволни. Нито пък участък да опази. Сечем си кой накъдето завърне и колкото иска, бием си сърни и глигани и си ги ядем индивидуално. Не се плашат и горските вече от него.

— Аз — кай, — наш Нено не го бръсна за слива! Мене, кай, околийското бюро ми е дало тая служба, а не лесничеят. А дорде е кръстник Петко в околийското, окото ми не мига! Индеферентен съм, кай, от тая страна и пет пари не давам! И прав е човекът, защото силен е кръстникът му Петко и ако рече, може Нена да направи лесничей, а него — горски. Пустото му образование пречи само. Не е учен, а направя го за едната хубост!

Та ти казвам, не е келепир служба вече тя. Гледам го и сега дохожда чат-пат в село, ама няма ни кон, нито пък свита след него. Дойде с някоя бричка, слезе на общината, каже нещо, напише нещо и като си свърши работата, извади из чантата малко сиренце и хляб, хапне си и хайде назад. Няма ги вече ни баниците му, ни кокошките му, нито пък магаренце има кой да му опече и да го покани.

А да речеш, че ги няма — наспорил ги господ из село. Тъй си се надпрепускат по баирищата, дръгнат се, реват и хвърлят чифтета на свобода.

Толкоз!