Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир


Дако беше бутниколиба човек. Като остана сирак, заду по Влашка и Богданска земя, скита, губи се и се завърна едно лято дрипав като циганска торба и с една висока муканска гугла на главата. Въртя се из село, въртя се като ударен и ни работа захваща, ни на път тръгва. Натиснаха го тогава близки и роднини, че най-много вуйчо му Костадин, и го ожениха за Стана Парцал Димова, догде не речеш — та да чопли бащини гладни келемѝ и комин уж да запуши. Уморен ли беше тогава Дако, дотегнало ли му беше по пуста чужбина да скита, но съгласи се. Струпаха надве-натри сватбата, даде му вуйко му една крава без опашка, продадоха едно парче земя, та му купиха и друга — оттук плъзица, оттам колело, и стана Дако домовладика. Стоя той през есента, прекара и зимата, но като се запролети, цъфна синият бъкалец и почна да му развява перчема беломорецът, взе да го не сдържа на едно място. Очите му, що гледаха все върховете на цървулите, почнаха да надхвърлят хаджи Дончовата топола и една нощ се измъкна като лалугер из чергите, без да го усети Стана, метна торбата на рамо и не се чу, не се видя повече.

Девет години го чака горката му стопанка. Девет години сама жена, сама кукувица, дом въртя и му се надява и ни вест получи, ни надежда й остана. Най-после, живинка е, гдето има една дума, младо е, този го погледне, оня дума му подхвърли, а то нали душа носи — лъже се. Пък и от тоя пусти загорец, гдето се е допилял неканен в село, може ли жена да се опази! То един делия, брате, един халосник, дето го няма по света! Где има листница запалена, где има куче обесено, где има бой по седенки — все той е начело. Все той е байрактарят. А хитър, дяволит — прави, струва и все се измъква от клопката.

Усукал се като смок и около булката Стана, па̀лили, гасили и, да прощаваш за думата, нагласили я. Как я омагьосал, поразникът му с поразник, как я омаял: дигна глава оная ми ти жена, тръсна снага, забради се с бяла кърпа, сякаш тепърва моминство ще прави! Пък едни уста отвори — не ти е работа! Речеш ли й нещо, завчас капак му похлупи отгоре.

— Станке, баби — дума й баба Вида, — приказки се носят из село, чедо, и кметът се канил да дойде, да ти хортува. Пази се, майка, пази се дом и род да не зачерниш с тоя пусти загорец!

— Нека дойде, бабо — тръсва глава тя, — да дойде, ако ще, и попът! Пометено ми е, постлано ми е в къщи и за гости само питам. — И се киска презглава.

По едно време, накъм сирни заговезни, Стана се изгуби. Все в къщи стои, болна била, ча̀мава била, и не излиза. Не се минаха месец, два, и се разнесе, че добила момче. Замая се селото. Бря! Срам! Не е на добро! Такова нещо не се помни по нас.

Събраха се един ден старейшините, дойде хаджи Дончо, Драган Чакърът, Генчо Кунин, дойде и кметът. Заключиха се в общината да видят какво да правят.

— Не става тая работа тъй — почна кметът. — По закон трябва да се уреди. Не може тъй: кой когато си ще, дете да ражда.

— Ако я не омъжим тая помивка, такова, три години дъжд няма да капне в селото — дума Чакърът. — Бащата трябва да намерим и да си ги венчеем, такова! Копеле е то, не е друго нещо. Кой знае какви поразии ще ни изпрати господ!… Бащата трябва, такованканак…

— А бе то бащата се знае, ама как да го пипнем тоя загорец, като в капан не влиза? — добави хаджи Дончо.

— Как! Ще идем у Станини всички, ще я накараме да признае, ще хванем тогава тоя майчин син със стражата и насила ще го накараме да я вземе!

Дигат се старейшините начело с кмета и тежко-тежко запристъпват към Станини. Щом влезли в двора, и тя застанала с ръце на хълбоците на прага.

— Тъй и тъй, булка — започнал нерешително кметът, — то станалото — станало и назад се не връща. Жив човек дорде е, все греши, ама дойдохме да ни кажеш кой е бащата, та по закона да я наредим. То Дако, видяло се, че няма да се върне и години се минаха, пък и кой знае дали е жив, ами да ви венчеем с този, па в хората да влезеш и работата си да гледаш спокойно.

— Мърсувала си, такова, мърсувала — подел остро Чакърът. — Господ да ти плаща за това, ама защо да страда селото? Град да го бие и суша да го мори? Кажи си, такова, изповядай се пред нас, та да го наредим, както е пътно.

— Тъй, Станке, тъй — допълнил хаджият, — кажи си от кого е детето, пък останалото от нас го искай!

А тя, проклетата, нали я подучил загорецът, кръстосала ръце отзад, та опънала яка снага, дигнала глава нависоко, че като почнала:

— От вас е детето, кмете! От тебе е, от дядо Чакъра е, от хаджи Донча е! Чухте ли? От всички ви е, гдето сте се допилели невикани и неканени в къщата ми посред бял ден!… Години като робиня се мъча аз тука и никой се не погрижи да ме попита — гладна ли съм, жедна ли съм, жена ли съм, или кучка!… Ваше е детето! Тъй да знаете… Сега ще хукна из село и ще викам, колкото мога: ваше е детето, ваше е!…

Свършила-недовършила, и дворът се опразнил. Хукнали старейшините кой накъде види. Кметът неусетно се озовал на ливадата край Тунджа, Генчо Кунин прецапал реката и хванал корията, хаджи Дончо се заключил в зимника на дюкяна си и почнал да прави метани, а дядо Драган Чакърът, който през ден яде бой от бабичката си, съвсем объркан, заситнил накъм гробищата, шепнейки жалостиво:

— Ако съм си и помислил, такова… Ако ми е минало и през ум… Две години има покрай портите им не съм минавал… На̀, това е кръст… Кръст божий, такова… — кръстел се чевръсто и убедително и бързал, бързал нататък.

Край
Читателите на „Бламът на старейшините“ са прочели и: