Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир

 

 

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София; СПК „Г. Димитров“ София

Излязла от печат: 30.VII. 1981 г

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Елена Куртева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5867


Доньо Дудунков му е празничното, тъй да се каже, име, а в делник му думат направо — Дудунът. Дюкянът му е на най-лично място, на две улици, в чаршията. Бакалия, знаеш, пипер, шекер, газ, мас, ама и счупено стъкло да му занесеш, ще ти смени, и корем да те заболи, ще ти капне мента на късче захар, и зъб да те защрака, ще му мушне в дупката бучка нишадър, за да не помисля да заболи никога, и боже дръвце да потърсиш, пак при него ще идеш.

Едно време слугувал в склада на голямата магазия — на Кумбилеви. Пет години пренасял железа, пирони, търкалял пълни варели, мъкнал на гръб сандъци за по триста гроша на година, храната и едни обувки, ама спечелил доверие човекът. И като го спечелил, доближил се до чекмеджето, значи, неусетно и почнал да икономисва по лев, по два и да си увеличава заплатата. Удвоявал я, с една дума, утроявал я и когато го уволнили, не се минали три месеца, и си отворил сам дюкян. Отворил си го, напълнил си го със стока, подредил си го — да му се ненагледаш — и станал човек за почит и уважение. Тридесет години оттогава, ама нали от себе си знае — сам си шета, сам си води сметките, сам услужва на купувачите и не си взема момче, за да му не стане съдружник на чекмеджето.

Инак е отворен човек, политик пада, интересува се, ама е стиснат, стиснат, та и левче за вестник не дава даже.

Вечер затварят дюкяните едновременно със съседа си Коста Кафеджията. По същото време горе-долу и Жеката носи вестниците на Коста, но понеже е късно вече, той си ги взема вкъщи да прочете туй-онуй и сутринта ги донася в кафенето.

— Косьо — рекъл му един ден Дудунът, — дай ми, чичовото, едното вестниче да го попрегледам довечерка, за залиска колкото, па утре ранко ще ти го донеса. Аз — рекъл — недовиждам, ама едрите букви, колкото… Ще го пазя — рекъл — чистичък, ще го пазя и ще ти го върна.

Дал му го Коста тогава, че като тръгнало тъй, та и досега си му е редовен абонат и вестник не си е купил още.

И то поне алъш-вериш да му е направил някога, кафе или чай да си е поръчал — нищо, брате! Нищичко! Ни за стотинка!

Сутрин, като отвори дюкяна, занесе му вестника и мъдри в ръце едно старо почерняло войнишко канче, намерено през войната още. Подаде му го, потопорчи канчето и закаканиже:

— Косьо, чичовото, капни ми малко топла водица от чайничето, да направя малко попарка на котката, че, гледам я, от два-три дни все полежава в метлите и нещо на болнава ми изглежда.

Сипе му Коста гореща вода, забърза Дудунът, влезе в дюкяна, надроби в канчето корав хляб, събере дребно сирене от тенекията, направи си попара и лапа ли, лапа, а котката го поглежда само, преглъща и си облизва мустаците отдалеч.

Коста Кафеджията знае коя котка яде попара и цялата чаршия знае, ама може ли да му се рече нещо!

Дудунът е пълен с пари като куче с бълхи и под лихва ги раздава, а Коста е с двата крака в тефтера му. За шекер, за пипер, за газ, за мас — все при него ходи, все на вересия взима и все не може да му се наплати!

Някога, като му кипне, ще се реши и ще го побутне отдалеч само:

— Не върви, чичо Доньооо, не върви! Този пие кафе и не плаща, онзи си изсърбва чая и се измъкне като макарина през пръсти из вратата, трети топла вода иска… Един вика — дай огън! Друг вика — дай вестник! А кой ще ми гледа фамилията и ще ми плаща борчовете, просто ми е неизвестно.

А Дудунът се поокашля, па рече:

— Икономии, момче! Икономии! Там му е спасението! Там му е цаката! А ти малко широкопръст падаш. Обичаш да пилееш. Гледам те оня ден през прозореца, чай пиеш. Наистина, с хляб си го пиеш, закусваш, дето се казва, ама и само хляб може. С хляб и солчица например. Ами! Може и без чай. Аз едно време, като започнах самостоятелно търговията, дюкянът ми беше малко по-надолу, до голямата джамия, и, кажи-речи, пътят ми беше все край хаджи Мутишовата сладкарница. Млад бях тогава, лакмазин бях и като гледах ония ми ти курабии, сладкиши, сутляши и зачервени баклави, цвъртеше ми на корема. И мине се не мине ден, отбия се и изям една баклава, мине се не мине ден, пак вляза и пак изям някоя.

— Доньоо — думам си, — хлапее! Тая работа не отива на добре! С това харчене — викам си — ти възел не можеш завърза, ами виж — викам — с време да се отървеш и човек да станеш. И го ударих на мисъл, значи. Мислих, мислих, Косьо, па един ден рекох на старата:

— Мамо — рекох, — ще ми направиш — рекох — една тава баклави.

— Е бре, синко, ти да не си полудял! Какви баклави са ти влезли в главата?

— Такива — рекох. — Баклави!

Па взех брашно, купих масло, гребнах на старата и малко захар и й ги тръснах отпреде.

— А бре, майка — вика, — ами че аз освен качамак и меко на сач друго тестяно не съм правила. Отгде да зная как става. Едно време — вика — на какиното ти Тянино дете месих прощъпалник, ама излезе клисав, клисав, че и котките не го ядоха.

— Нищо — казвам, — още по-добре, че не знаеш. Аз тъй искам!

Възпретна се старата, мачка, меси, пали-гаси, направи едни баклави, да си късаш главата. Неумесени, с живо брашно между листата, неопечени и сладост нямат никаква. Че като прежумях, аретлик, че като им седнах на гладен корем… Че нагъвах, че се тъпках, че плюсках, дордето взе да ми се подига. Ядох, ядох, ядох, дорде ми прилоша, отвратих се, преситих се и до ден-днешен не съм помислил вече за баклава. Трийсет години оттогава, изцерих се, значи, и видя ли такова нещо, все ми се подига. Та и твоята работа е същата. Изпий някой ден десетина-двайсет чая, ама малко студени да са и без захар, няма да помислиш повече за него — и ето ти тебе икономийката!

Коста Кафеджията нищо не можал да му възрази. Слушал го, гледал го и се щипал за коляното само.

Такъв икономист човек е Доньо Дудунът. Напоследък обаче му отпусна края. На умирачка ли му замириса, старост ли го промени, ама почна да пилее пари за щяло и нещяло, сякаш не мисли за утрешния ден.

Есенес например, накъм Петковден, се чу, че Кондовчето, живописецът, гдето изрисува на тавана на новенската черква дяда господа като Хайдут Сидера, се разболяло от тежката болест. Дорде се чу, че е болно, и умря, ама не от болест, а от гладория. Пък нали си беше сирак, без нийде никого, няколко приятели тръгнали да събират помощи из чаршията за погребението му. Ходили тук-там, отбили се и при — Дудуна.

— Тъй и тъй — рекли, — бай Доньо, тъй и тъй се случи с тоя сиромах, рекохме да посъберем някоя пара̀, да го подредим, както му е обичаят. Дай — рекли — и ти каквото ти е на сърце.

А той ги погледнал, погледнал изниско над очилата, поизмъкнал нещо и запрелистял тефтера.

Ровил, обръщал, па се поспрял, помислил и рекъл:

— Дайте — рекъл — книжката!

Подали му листа за помощите, наместил очилата той, па взел перото и записал в графата цели десет лева.

— Бре — рекли си приятелите на Кондовчето, — доживяхме да видим керемида масло да пусне!

И зачакали да им брои парите.

А тоя бръкнал в чекмеджето, подал им само едно левче и казал:

— Деветте лева — рекъл, — момчета, имаше да ми ги дължи за жълта боя покойният. Ето ги тука на тефтера писани. В мене лъжа няма. Тези пари са изгубени — рекъл — и без това, но аз му ги харизвам. Турям им кръст — рекъл — и няма да ги диря, няма да търся ни майка, ни лихви. А левът, дето ви го дадох, е от мене, та стават десет, както ги записах в книжката. От мене да мине — рекъл. — От сърце ги давам. Не ми се свидят. Бог да прости — рекъл — момчето. Добро беше, ама не можа да залови занаят като свят. Бог да го прости — рекъл — и вечна му памет.

И се прекръстил три пъти.

Край
Читателите на „Дудунът“ са прочели и: