Серия
Делидимови одумки (12)
Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир

 

 

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София; СПК „Г. Димитров“ София

Излязла от печат: 30.VII. 1981 г

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Елена Куртева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5867


Господ го знае отгде се изсипа в село! Никакъв човек наглед, да речеш, кирлив и небръснат, ама на големство го избива и като стои, все гаче на портрет ще се види. И хе, все за големи работи приказва и има мнение един вид.

— Аз — кай — съм ходил из Западна Европа. Ходил съм, като почнеш от Гюргево, та чак до Темишвар. Шест години съм учил тоя занаят във Влашко и не се давам на кого да е. Не ме гледай, че нямам зимно палто! Да не беше кризата да ми разстрои икономическите условия, две къщи в София щях да имам сега.

Носи си едно сандъче колкото войнишки колет, завито в един черен парцал, една тринога с два счупени крака, вързани с канап, и една бохчичка. Ама като го нагласи на равно място, наведе се, завие си главата, покаже я после и като рече: — Мирно! — щракне след това с една висулка, бърка нещо из сандъчето, бърка с една ръка и — трак, Марийке, на портрет!

Завчас се видиш на една картичка същинския без разлика, само че малко по-чер.

— Защо — питам го, — господине, излизат всички черни като наш Нена Сенегалеца?

— Тъй е модата сега — вика. — И в Крайова да идеш, и в Земун — все тъй ги работят. Най-напред излизат малко черни, после още по-черни стават и най-подир избелеят, дордето избелеят, почне нищо да не се вижда.

И ми се смее в очите, тутманикът му с тутманик!

Най-напред фотографира Коля дядов Дапчов. Щял да ходи лятос керемидчия надолу из Загорията, та му трябвал портрет за лична карта. Тури Коля да седне на един стол. Седна хлапакът, ама нали е от козарска порода и не видял, стои тъй, гаче му па̀ри отдолу: опнал шия и се сковал като паметник! Нагласи всичко човекът и му рече: „Горе главата! Весело ме гледай! — После му рече: — Мирно!“ Прочете до три, щракна и — готово! Ама става ли хлапето! Седи си още на стола, вдървено и изправено, сякаш погълнало тояга. Кога го дигна, сърцето му тупаше като на голо пиле под крилото и по слепите му очи беше избила студена пот. Като му дойде свяст, въздъхна и рече:

— Пусто да остане, че то не боляло никак бре! Аз мислех, йолдашим, че като щракне, ще ме прободе в слабините чак, а то било играчка работа. Тюуу!…

После фотографира дяда Гича Странкин с дъщерите му, със зетьовете му, със синовете му и дечурлигата. Като се струпаха у тях ония ми ти хора, напълни се дворът като на сватба! Направи и на тях по един портрет, ама нали е много свят, излязоха дребни, дребни като топчести иглички и трябва с артилерийска тръба да ги гледаш! Само на дяда Гича бялата брада си личеше отдалеч. И писарят се извади на портрет с жена си и детето си, ама като си зачулил фотографът главата, малкото се разплакало, не могли да го накарат да патакса! Тъй си и излезе — зяпнало насреща — за кощуна̀. Само дето го гласи толкова баща му и му слага кордон да фигурира, че е с часовник уж!

Та направи работа човекът, взе някоя и друга парица, ама нали много му се услажда: пие и за твое, и за мое здраве, и за здравето на околните среди!

Една вечер, като се намонопо̀лкахме двамата до мишниците, почна да разправлява:

— Аз — кай, — Димко, не съм какъв да е човек — не ме гледай сега! Аз — кай — съм от произход, ами ми се натрупаха много обстоятелства. Ако ме беше видял — кай — през земеделско време, когато излезе законът за личните карти, нямаше да смееш „буна диминяца“ да ми речеш. Пари валяха — кай — тогава, пари! Не е шега! Случих се тогава в Родопите, хе — из помаклъка чак. Че като излезе законът, та тръгнаха ония ми ти населения — настръхна ми перчемът — кай. — Поръчки, поръчки — не мога хляб да ям! И сѐ пристигат помак след помак, помак след помак. Мислих, мислих: нито време имам да ги снема всичките, нито материалът ще ми стигне, а Пловдив — далеч! Па взех, че си фотографирах един помак с брада, един с чалма, един мустакат и едно кьосе. Изкарах си от тия четири снимки по стотина парчета готови и — толкоз! Дойде ли някой да иска портрет, гледам го с брада ли е, с чалма ли е, кьосав ли е, или е с мустаци и на кого мяза, значи, от моите, готовите. Дам му един от тях, плати си човекът и — баста!

— А бе, чорбаджи — ще се обади някой, — бен мъ-им? Аз ли съм това?

— Ти си ами, аз ли съм! — му думам. — Кьор му сун? — И карам по-нататък. Дойде ли кьосе, дам му кьосавите; дойде ли с чалма — от чалмалиите му дам, и си натрупах състоятелност, ама пустият му Пловдив! Огън да му гори и тепетата, и гъркините! За два месеца изядох и чалмите, и брадите, и всичко! А пък вий — кай — тук, в Тракия, сте консули, все не харесвате!

— Ти — вика — си ме извадил като арапин, а жена ми мяза на вретенарка циганка! Не ми е прието — казва и не плаща разноските поне.

А бе, хей, рогач с рогач, щом искаш бял да излезеш, иди в София да се фотографираш, защо идеш при мен? В София иди, в Оршова иди или ако щеш — в Темишвар! Какво ми си се потопорчил тук, в Голо бърдо, на снимка да те вадя? То — кай — си не умило нито профила, нито анфаса от Съединението насам и иска бял да излезе на портрет!

Слушах го, слушах, па си рекох на ума:

„Прав е човекът! Прав е! И остави това, ами все той черпи, та не може да му се възрази нищо.“

Край
Читателите на „Фотографът“ са прочели и: