Чудомир
Генералът иде

Откъм горния край на града прозвуча автомобилна свирка: тю-тю-тю-тюууу…

„Генералът иде! — помисли началникът на военната болница и си глътна хапката несдъвкана. — Той е, познавам сигнала на колата му.“ И като нахлузи набързо ботушите си, изхвръкна из стаята и се спусна по улицата надолу.

„Дано го задържат, дано го позабавят малко в интендантството, та да понаредим, да понагласим кое-що, че нашите служещи, каквито са баби, каквито са негодници…“

Пред входа на болницата най-напред му се изпречи дневалният.

— Ти какъв си бе? Какво правиш тук?

— Дневален, г-н капитан.

— Като си дневален, защо не си се обръснал, защо не си си очистил ботушите отзад, защо поясокът ти е без гайка и защо лъвчето на шапката ти е с главата надолу, а? Кажи де, кажи!

— ?!

— Защото ти си един негодник, разбра ли?! Командирът ти също. Кой ти е командир, а?

— Вий, г-н капитан.

— Не бре, не бре, говедо! За взводния командир те питам бре!…

— Взводният ми командир е Тотьо старшията, г-н капитан.

— Ще ви науча аз, ще ви науча и тебе, и него!… Я свръзките, свръзките! Войниците за свръзка къде са? Скоро тука! Бързо! Бързо!

Ти там бре, ти, дето дъвчеш. Бягай да кажеш на командира на втори санитарен взвод да прати десет души да пометат двора и улицата пред болницата! Веднага! Моментално! Чу ли?

— Тъй вярно, пометоха ги, г-н капитан. Почистиха ги още сутринта.

— Не те питам! Не те питам, а заповядвам да се пометат пак, да се измият нужниците и да се посипят с вар.

— Посипани са, г-н кап…

— Не те питам! Марш! Марш!…

А ти там кой си?

— И аз съм свръзка, г-н капитан. На трети взвод съм.

— Свръзка ли? Тогава и ти марш! Марш!

А другият кой е? Кой си ти бе? По служебна работа ли идеш? А като идеш по служебна работа, не можа ли да си изтриеш крачуните, а? Болница ли е това, или кочина? Марш и ти, марш!… Я чакай, чакай! Почакай малко. Къде е лекарят? Дежурният лекар къде е? Кажи му да дойде веднага. И ординаторът да дойде, и санитарните подофицери, и писарите от канцеларията извикай, да ги питам аз какви са тия мръсотии, какви са тия безобразия. Уж измили, уж изчистили, а що ще тая кибритена клечка на пода например? Кажете, поручик?

— От вас падна, г-н капитан. Вий я пуснахте, след като си запалихте цигарата.

— Не ви питам, не ви питам, а искам да се измете навред, да се избършат с мокра кърпа врати и прозорци, да се излъскат дръжките, да се сменят чаршафи, покривки и калъфи. Хайде! Хайде! Какво чакате? Подредете и амбулаторията. Закрийте с нещо дрехите на болните войници да се не виждат, изнесете и мивката, че е ръждясала, плювалниците почистете, а ако има някой болен небръснат, да го завиете презглава и да стои така, докато получи нова заповед! Ясно ли е?

— Тъй вярно, г-н капитан.

— Да дойде аптекарят!

— Тук съм, г-н капитан.

— Готов ли си? Почистено ли ти е, наредено ли е всичко?

— Тъй вярно.

— А леглото на дежурния лекар все още ли е в аптеката?

— Там е. Няма къде да го сложим. Другаде няма никак място.

— На главата ми ще го сложите!

— Слушам, г-н капитан.

— Хайде бързо, бързо! Светкавично. За десет минути да сте готови и болницата да блести, да свети от чистота. Разбрано ли е?

— Тъй вярно, г-н капитан.

— След това всички началстващи лица ще дойдат наново пак тук в коридора пред входната врата, ще се строим и ще чакаме. Ще се строим така: първо аз, до мене помощникът ми, до него лекарят, ординаторът, домакинът… Казах домакина, къде е той?

— Зад вас е, г-н капитан.

— Как така зад мене? Защо зад мене, а не пред мене?

— Нямаше място. Тесен е коридорът и беше невъзможно.

— Така не се отговаря. Как така — невъзможно? За българския войник и офицер има ли нещо невъзможно? Вий пък ще наредите болничните коли и линейки, които са на двора, в една идеално права линия. Разбрахте ли? И-де-ал-но права! Ще опнете връв от първата кола до последната и ще ги строите. След това на всяко колело ще се подложи каменна плочка, за да не гние. Ясно ли е? Сухо, мокро — така заповядвам. Така ще стане. Не разсъждавайте! Каруците били в постоянно движение, че какво от това? Щом се върнат от работа — извиват се, подреждат се и се поставят колелата на плочки… Мооже! Може! Щом казвам аз, значи — може! Сам каруцарят ще прави това. Ще се напъне, ще дигне колелото и ще му подложи. Каква му е работата. Хайде! Веднага наредете и елате тука при входа.

А сега писарят, младшият писар да дойде!

— Какво заповядвате, г-н капитан?

— Така. Добре си. Избръснат, стегнат, ботушите лъщят, лъвчето на шапката перпендикулярно с носа, якичката чиста, да! Ти пък ще бъдеш дневален пред вратата. Ще смениш това чучело и ще си отваряш очите и ушите. Зададе ли се автомобилът, ще дадеш знак. Ний сме тук, в коридора. Хайде! Накриви още малко шапката си! Поправи поясока! Горе главата и весел поглед!

Какво оставаше още, какво щях да кажааа… А, да, знамената, знамената! Защо не сте ги окачили? Какво чакате?

— Окачени са, г-н капитан.

— Окачени са, ама не се забелязват. Висят само надолу, а аз искам да се веят, да се развяват!…

Приготовленията за посрещане на важния гост са на привършване. Почистено е, пометено, подредено е навред и началстващите лица, строени в коридора, напрегнато очакват. Автомобилната свирка изпищява някъде наблизо до болницата. Дневалният подава глава отвън и вика тревожно:

— Генералът иде!

В тоя миг из кривата улица, вместо автомобил, изскача една стара разкривена двуколка, влачена и тикана от пъстра група дечурлига. Отгоре й е качен един босоног рошавоглавец, виновникът на тревогата. Като забелязва застаналия мирно пред вратата дневален, той вдига свитата си на фуния ръка към устата и подражавайки изкусно сигнала на генераловия автомобил, изписква силно под носа му — тю-тю-тюууу! И палавата дружина изчезва из прахоляците надолу.