Серия
Делидимови одумки (14)
Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Чудомир. Избрани произведения.

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Чудомир

 

 

Издание:

Автор: Чудомир

Заглавие: Съчинения в три тома

Издание: четвърто

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: СПК „Д. Благоев“ София; СПК „Г. Димитров“ София

Излязла от печат: 30.VII. 1981 г

Редактор: Татяна Пекунова

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Художник на илюстрациите: Чудомир

Коректор: Елена Куртева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5867


— Дечо бе, Дечо бабин Стайкин, за него е думата. От малък си е такъв. Все на машинизъм го избива: бре дядовия си часовник разваля и пак го гласи, воденицата за кафе разглобява, малки пѐреи прави и ги слага по реката да се въртят на своеволие и какво ли не още. Едно кречетало бе сложил есенес на лозата пред къщата, та като духна един вятър, га заплющя онова ми ти нещо, изгони до един врабците под стряхата и накара баба Дойка, съседката им, два пъти да си плюе в пазвата от страх.

Като се мушне, май’ с момче, под сушината у тях по цял ден чука, кове, стърже и не излиза абсолютно. По едно време, все помня, неделята срещу Заговезни беше, като отвори портата, изхвръкна и дигна пушилката из село, качен на дървен филоспед. Една пукотевица беше, една афера се дигна, бря, ще изпометнат булките. А той пет пари не дава, снове с краката, филоспедът скърца като чекрък, цял от дърво и само веригата му желязна. Стигна до хаджи Дончовия дюкян и слезе. Юрнаха се селяните, струпаха се жени, деца, че и циганчетата от долната махла дойдоха чак, а той го пипа, оглежда го и дума:

— Мазах го, кай, с катран му мазах осите, ама малко им дошло, та квичи като прасе, ама ще го наглася аз него, че да ми пее, кога бяга.

Изви го пак обратно, метна му се и пак запраши надолу. До Чолпанкини нали има вада? Тъкмо го засили да я прецапа, нещо рече: тряаасс… — и Дечо се просна като настъпена жаба всред. Станаха на сол и колелета, и наплати, и кормила, а носът му отече моментално и посиня, почерня като катраник.

Да беше друг, щеше да се осрами, да се отчае, а той стана, отръска се, поклати малко глава, събра му треските и си отиде.

Мина му вече мерака, си рекохме, няма и да помисли вече за такова нещо, ама не излезе тъй.

Не се мина месец, продал телицата, ракия продал, не знам какво продал и си купил нов-новеничек, истински филоспед. Ама нещо и половина, ти казвам. Не ти е работа! Свети като полилей в черкова и като му се метне и го пусне, ако се случи да мине край тебе, само усетиш, че те лъхне малко вятър, и ни човек можеш да видиш, ни на какво е качен. Змей бе, змей — няма какво да ти разправям повече. Дорде се мерне в село, и минутно се озове в Черняга на хорото и откак го купи, заряза ниви и волове и да му е и гюл да бере с него, и орехи да брули, качен отгоре му. Измайстори се тъй, че като го оправи по со̀сата, кръстоса ръце на гърди и само с крака го кара, проклетникът. И швък-брък, все в града. Счупят ли на някого главата по сватбите и трябва доктор или лекарство — тичай, Дечо! Някоя преписка ли е забравил да изпрати кметът в околийското — тичай, Дечо! Сбор ли има по селата, надбягвания ли в града, без него не може. Записа се и в градското филоспедно дружество. Веднъж участва и в надбягванията до Шипка, па нали е балканско чадо, здраво, набито, опънало врат, стиснало се и ха, бре — де, бре, изпреварило всички и му нанизали на рамото една вътрешна гума за отличност. Дойде си по пладне вир-вода, ама засмян като нова месечина и не го свърта на едно място от радост. Цял ден обикаля из село с гумата през рамо. След пладне венчаваха Павлевото момче на Донча Дели Милчов за по-малката дъщеря — Куна — и той, синковецът, пристигнал в черквата, оставил колелото до вратата и както си е с гумата през рамо, се намъкнал чак до олтаря. В чудо се видял клисарят, дорде го изкара навън.

— Не може тъй бе, Дечко, не бива! Грехота е така в божи дом да се влиза. Спечелил си я гумата, спечелил. Бравос! Никой няма против, ама не е прилично. И Нено Сенегалеца спечели пролетес на Пиянко един будилник часовник, и Стойо Мечката, като надви Куртчи Османа на турската сватба в Окчилар, спечели цял овен, ама видял ли си някога да влизат с тях в черквата. Не бива. Грехота е.

Хеле го убедил най-после. Излязъл Дечо, ама гумата не махнал. Той си я носи цяла неделя из село за лицемерие и очебийност и стана за смях и на дребния добитък, дето е речено.

Остави другото, ами и момите почнаха да му се смеят и да го не рачат.

— Ами — рекла Димка Бозаджийкина, като й подхвърлил дума вуйчо му Еньо за него, — умряла съм си за ваш Деча. Майка му все на магарето, той на филоспедя, а аз да тепам боса след тях. Да има да взема! Ако ми купи и на мене една такава дяволия, тогава може.

— Ти, рекъл, Димке, само дай дума, пък тя по-нататък е лесна. Той като си има тебе, рекъл, ще забрави и филоспед и гума, и майка си и баща си ще забрави, рекъл. — То, рекъл, дето има една дума: клин клин избива и дяволията с дяволия се цери. Ами! Само се съгласи и… толкоз!

Край
Читателите на „Филоспедист“ са прочели и: