Чудомир
Дум-Павли и магаретата

Бихме се, кай, Дум-Павли, с Юрдекя се бихме за магарето му. Да вземе да влезе, крастата му с краста, в лозето ми на Асанова пътека и да ми изгризе младоците. Три кюстендилски сливи и една сулуджейка крушка ми изгризало. Като с рукан ги обелило проклетото и замязали на точилки. Видяло го Кара Теньовото, средното момиче, като пасяло козата. Есенес си ги бях посял на синора откъм долчинката.

Срещам го една заран и му думам:

— Печо, тъй и тъй, твоето магаре ми направи пакост. Имам си и свидетели. Ела да ми платиш фиданките и да се потъкмим човешки, защото инак ще те изправя пред зелената маса!

А той:

— Аз, кай, нищо не зная. Ако си имате, кай, земане и даване с моето магаре, разправяйте се сами! Аз, кай, не се меся!

— А бе ти не се месиш, ама аз ще те умеся! На тесто ще те умеся, та да ме помниш и приказваш!

— Кой? Ти ли, кай, бе, дрипльо! Я се опитай, кай, да те видя!

Опитах се аз и хубаво се бях засилил да го ритна в черния тулум, че свят да му се завие, ама ме изпревари циганинът проклети, хвана ме за крака, паднах възнак и тъй съм останал прострян до някое си време пред Цонковата порта. Когато си отворих очите, няма ни Юрдек, ни Юрдечка, а само светулки ми се стрелкат пред очите. Станах и едвам се дотътрах до общината. Само писарят беше там.

— Инко, думам му, писаре, дойдох да ми напишеш една жалба до съдията за Печа Юрдекя. Да го изправя аз него пред зелената маса, за да знае как се гризат чужди фиданки и как се убива жив човек!

— Не мога, кай, бай Павле! Аз, кай, не мога го нагласи, както трябва, ами ще те пратя при Капанов, та да го нареди тъй, че две години през дупка да гледа.

Даде ми бележка писарят, качих се на колата и право в града. Тъкмо се въртях около съдилището, и насреща ми един с лисичи очи.

— Кого, кай, дириш бе, чичо?

— Капанов — рекох — авокатина диря. От Печа Юрдекя ще се жалвам, рекох, и от магарето му, та да ми напише книга до съдията.

— Ааа… той, Капанов, кай, чичо… Бог да го прости! Спомина се, кай, човекът още миналата сряда. От лошото гърло умря. Аз, кай, съм му братовчед и го замествам, та ела при мене аз да ти я напиша. И аз, кай, съм авокат.

Отидох бе, отидох като човек, разправих му работата от край до край, написа ми книгата, платих му триста лева, за марки и за свидетели отделно му дадох и тръгнах да си ходя. Тъкмо излизам из вратата, насреща ми Миньо Миткин от нашето село, дето служи в пощата.

— Ооо, кай, земляк, какво те носи в града без време?

Разправих му и нему за магарето, за боя, за писаря и за Капанов, дето ме прати писарят при него, а той умрял… За всичко му разправих.

— Умрял ли, кай. Кой те излъга? Ето го там, хе, де приказва! Оня, тантурестият с чантата, той е Капанов!

— Бе възгеч! Не думай! Да не е друг?

— Той същият, кай. Друг Капанов в града няма. Кой те излъга?

— Авокатинът бе, дето ми писа жалбата. Кръсти се човекът и бог да прости рече. Братовчед му бил. Хе там му е писалището.

— Уу… той ли? Отгде го намери пък!

— Ама защо? Не е ли и той авокатин?

— А бе авокатин е, казва, ама е половин авокатин, а пък е цяло магаре! Ще изгубиш делото! Кой знае, кай, каква жалба ти е измудрил!

Прекосиха ми се краката и клекнах. Свалих си калпака и се заудрях с юмруци по главата.

— Главо, главо, викам, има много да патиш, като си проста! А бе какъв е тоя мой късмет, думам, бе, земляк! Толкова път бия от магаре да се жалвам и пак на магаре да налетя!… Сѐ с магарета ли ще се разправям аз! Какъв е тоя свят магарешки! Какво е това чудо!

Миньо Миткин мига, дърпа си сетрето и се хили:

— Много са, кай, много са, бай Павле. И в село ги има, и тук, ама в село, кай, пак сте добре, че си ги знаете колко са, а тук, в града — пази боже! Брой нямат!