Емил Коралов
Как малкия надви големия

Родил се на сивия Врабчо син — голичък, пухкавичък, миличък. От радост Врабчо ума си ще загуби. Къде, кого срещне, вика му:

— Тичай да ми видиш синчето! По-юначен и по-голям певец от него няма да има на света!

Минало се, що се минало, на другите врабци синчетата растат, крилата им крепнат, стават пъргави и силни, само на нашия Врабчо синът не го бива. Пее му Врабчо люлчени песни, цял ден на клонката го друса, ама нищо не помага. Малкият все мъничък и голичък си остава. Сила няма от гнездото да се надигне, слънцето да види, като изгрява. Късало се от жал сърцето на Врабчо.

— Расти, синко! Какво чакаш? — викал той. Но малкият седи, не мърда.

Тръгнал Врабчо за съвет. На много врати чукал, никой не могъл да му помогне. Най-после отишъл при една гургулица. Тя му рекла:

— Чувай, Врабчо, какво ще ти кажа. Само един лек има за твоето чедо. Иди на голямата нива зад реката, дето я казват Златната нива. Виж, ако не са я още ожънали, вземи си едно пшеничено зрънце от нея, дай го на синчето си и то веднага ще израсте като сокол.

Послушал сивият Врабчо гургулицата. Отишъл на Златната нива. Но какво да види! Жътварите ожънали и прибрали всичката пшеница.

— Дано се е потулило някъде едно зрънце и за моя сокол! — въздъхнал Врабчо, сложил си очилата и тръгнал между браздите да търси.

Подскок насам, подскок нататък, търсил целия ден, най-сетне намерил под една тревичка едно зрънце, като лешник голямо.

— Ура!… — извикал Врабчо, но тъкмо да се наведе, зърното да вземе, страшна беда го сполетяла.

Близо до браздата, дето Врабчо намерил зърното, пасял един бивол. Тоя бивол бил най-мързеливият на света. Както пасял, отведнъж го домързяло, тръшнал се на земята и заспал. И като се тръшнал, затиснал врабчовото зърно. Ами сега?

Бутал го Врабчо отсам, бутал го оттатък, биволът не мърда. Спи като заклан.

— Чичо биволе, чичо биволе! — завикал Врабчо на ухото му. — Моля ти се, помести се!

— Хрррр… — изхъркал биволът. — Кой смее да ме буди! — и още по-дълбоко заспал.

Седнал Врабчо да плаче. Нависоко извишил глас. Чули го приятелите му и един след друг идвали при него. Един след друг се опитвали да накарат бивола да се помести, но като не могли нищо да направят, отивали си. И Врабчо пак останал сам-самичък.

По едно време минал щъркелът с книга под ръка. Отивал да направи преброяване на жабите. За малко щял да се спъне в бивола.

— Бре, Врабчо — извикал той, — защо си седнал да оплакваш тоя мързеливец?

— Не оплаквам него, ами себе си, Щъркелане — отговорил Врабчо и му разказал всичките си патила.

— Тъй ли била тя! — извикал жабешкият приятел. — А бе, Врабчо, ти не знаеш ли, че това, което поотделно ти и твоите приятели не можахте да направите, ако се съберете всички заедно, ще го сторите. Иди събери всичките си другари, натрупайте един куп сухи клечки до опашката на тоя сънльо, па ги подпалете, та тогава да видим какво ще стане.

Рипнал Врабчо, събрал приятелите си, за миг натрупали цяла планина съчки до биволската опашка.

— Ами огън откъде да вземем? — завайкали се врабците.

— Откъде ли? Помолете светулката да ви даде една главня. Други път пък вие с нещо ще й идете на помощ.

Послушали врабците щъркела. Помолили светулката да им даде една главня огън. Дала им. Хвърлили те главнята в сухите клечки. Леле, мале! Че като бухнал един огън! Че като пламнала една опашка! Че като рипнал един бивол да бяга — земята се заклатила.

А Врабчо грабнал житеното зрънце, отнесъл го на синчето си и с всичка сила го пъхнал в гърлото му. И още не го глътнал, изхвръкнал малкият Врабчо от гнездото як и пъргав като сокол. Който не вярва, да иде да го види!