Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Top und Harry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2009)

Издание:

Лизелоте Велскопф-Хенрих. Синовете на Великата Мечка — II том. Топ и Хари

Второ издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Художник на корицата: Иван Тодоров

Художници на илюстрациите: Юли Минчев, Калина Тасева

Редактор: Анна Сталева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Виолета Славчева

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin: Top und Harry

Altberliner Verlag Lucie Groscer. Berlin, 1963

История

  1. — Добавяне

Черната брада

На другата заран групата потегли. Заради двата товарни коня ездачите бяха принудени да се придвижват сравнително бавно. Индианците бяха привързали кожени завивки на мустангите си, а самите те се бяха облекли в дълги дрехи от лосова кожа. Харка водеше товарните коне. Той не издаде с нищо, че това задължение го отегчава. Много по-приятно щеше да му бъде да обикаля наоколо със сивия си жребец, защото яздеха през местности, които той още не познаваше.

Действително минаха повече от пет дни, докато ездачите най-после забелязаха търговската станция. Матотаупа и Харка знаеха вече характера на подобни търговски места. Те имаха лош опит с тях и затова бяха решили да бъдат много предпазливи. Томас и Тео познаваха станцията, към която яздеха. Бяха предавали там вече няколко години подред капаните, с които работеха и които сега искаха да върнат окончателно. Затова двамата близнаци поеха с конете напред и взеха неприятните за Харка товарни коне, за да им бъдат веднага под ръка, щом пристигнат в станцията.

Матотаупа, Мъдрата змия и Харка останаха назад. Намериха си хубаво място за наблюдение, качиха се там и се отпуснаха върху тревата, за да наблюдават отначало отдалеко живота и движението в станцията.

Търговската станция се състоеше от три обикновени блокхауса, оградени с широка кръгла палисада. Станцията бе разположена край малко езеро, което сигурно имаше собствени извори. Водата му се оттичаше на юг в спокоен поток сред поля. Вратата на палисадния обръч се намираше откъм страната на езерото. Сега тя беше отворена и индианците наблюдаваха влизащите и излизащите оттам мъже. Бяха предимно бели, трапери, ловци, които предаваха хубавите зимни кожи на убитите през пролетта животни и си купуваха за тях патрони и други необходими за един прериен ловец неща. Край езерото се бяха разположили неколцина индианци. Към кое племе се числяха те, още не можеше Да се разбере. Но те сигурно бяха дошли с мирни намерения в търговската станция. Матотаупа, Мъдрата змия и Харка проследиха с поглед от своето наблюдателно място Томас и Тео по пътя им към палисадата. Сега те стигнаха до портата и ги пуснаха да влязат. Тримата индианци можеха да наблюдават какво става и вътре в оградата; видяха как брадатите близнаци окачиха юздите на конете си и после се загубиха през вратата на най-близкия блокхаус. Там останаха доста време.

 

 

Пристигането и влизането на двамата трапери в блокхауса бе проследено внимателно не само от тримата индианци. И един млад ловец, който се намираше вътре в блокхауса, не изпусна из зоркия си поглед двамата мъже през една пролука в палисадния обръч, а по-късно през една амбразура в стената на блокхауса. Малко преди Томас и Тео да влязат в къщата, ловецът се оттегли във второто задно помещение на блокхауса, където собственикът на станцията, един посивял пограничен жител и някогашен трапер, тъкмо правеше опис на запасите си от пъстри басмени ризи и одеяла. Тъй като през амбразурите влизаше малко светлина в помещението, той бе сложил върху масата една лоена лампа.

— Какво желаете? — попита собственикът влезлия млад човек с не твърде любезен тон. Бяха го прекъснали тъкмо когато преброяваше куп ризи и сега той започна да брои отново, този път на глас. — Една, две, три, четири.

Ловецът въобще не отговори на нелюбезния въпрос. Напълни късата си лула и запали тютюна. При това се вслушваше в шумовете от съседното помещение. Трудно беше да се разбере нещо, защото стената и дебелата дъбова врата между двете помещения приглушаваха всякакъв звук. Младият човек обаче имаше добър слух и можеше да разбере достатъчно, за да си състави представа за онова, което ставаше оттатък.

В първото помещение, което служеше за посетители и за търговия, се разнесоха шумни и весели поздравления:

— Томас!… Тео!…

— Адам!

— Виж ти, Адамсън!…

— Ти пък откъде попадна тук?!…

— Отдавна ви чакам!…

— Много добре стана така!

— Предполагах, че ще се видим!

Младият човек, който долови от съседното помещение тези поздравителни викове, се отдръпна от мястото си край лоената лампа и се приближи към вратата, за да може да чува по-добре. През това време собственикът на станцията вече беше преброил три купа ризи и погледна към ловеца на вратата. Попита го:

— Познаваш ли ги тия оттатък?

— Може би.

Старият започна да брои тихо на глас шарените одеяла. Младият човек продължи да подслушва.

— Почти всичко е вече наред! — разнесе се от съседното помещение дълбокият и плътен глас на селянина. — Започнах вече да обработвам земята. Сега ще се срещна с двамата вождове, които ще ми донесат подписания договор за продажбата. Ще им платя честно и се надявам, че и те няма да ме измамят.

— Прекрасно, Адамсън, прекрасно! Ние ще дойдем при теб! Ще имаш ли добитък и за Томас и за Тео?

— И добитък има, и ниви има за двама работни мъже. Можете да дойдете.

Старият в склада престана да брои.

— По дяволите — рече той, — та това са Томас и Тео! А аз си мисля, че залагат в прерията нашите капани. Какво им е хрумнало на тия глупаци пък сега каубои да стават! Май трябва да видя какво става там…

Той се приближи до вратата, ала ловецът беше застанал така, че старият не можеше да отвори. Младият човек, който беше навярно двадесет и три или двадесет и четири годишен, беше едър, широкоплещест здравеняк. Косите и голямата му брада бяха мастиленочерни; синьозелените очи бяха странно пронизващи.

— Томас и Тео! — каза той на стария, без да се отдръпва от вратата. — Виж ти… Т&Т! Въртят се тука из тази дяволска пустош! Как не ги е страх, че ще се събудят някоя хубава сутрин във вечните ловни селения със стрела между ребрата?

— Какви глупости дрънкаш! — отвърна старият начумерено и се опита да избута младежа от вратата, ала не успя. — Ние тук сме добре с индианците. Всичко е спокойно и търговията тъкмо потръгна хубаво. Томас и Тео се мотаят вече пет години из земите на черните ходила и там именно са уловили и своите бобри. Какво може да им се случи! А сега ме пусни да изляза!

— Върви, върви! — Чернобрадият oсвободи вратата. — Само че…

Старият вече беше хванал дръжката на вратата, но сам се поколеба.

— Какво „само че“?

— Ти не видя ли, че тия двамата пристигнаха заедно с неколцина индианци и тия индианци не дойдоха дотук, а стоят скрити някъде надалеч?

— Какви глупости брътвиш, Фред! Тук може да идва и да си отива всеки, който иска и както си иска!

— Тогава попитай тия двамата с кого дойдоха. Дотогава аз ще чакам тук.

— Фред, ти си голям смешник. Но защото си именно ти, ще ти направя това удоволствие.

— Моля те. Ще чакам тук.

— Както искаш.

Старият търговец влезе в предното помещение.

Назованият „Фред“ млад човек се бе отдръпнал от вратата дотолкова, че да не могат намиращите се в съседното помещение мъже да го видят при отварянето и затварянето й. Той смяташе, че отвън не можеха да чуят разговора му със собственика, защото той и старикът бяха разговаряли тихо, докато тримата отвън продължаваха да говорят шумно.

— Абрахам! — извикаха сега и тримата, когато старият влезе при тях, а после един-единствен глас продължи:

— Абрахам, стари родоначалнико на тази прославена станция! Къде се криеш толкова дълго време? Парите ли си броеше пак, та дано ти се увеличат?

— Какво сте домъкнали пак тия капани?

— Ще ги предаваме.

— Ще ги предавате? Да не би някоя мечка да ви е изяла мозъците? А как ще ги платите?

— С купища боброви кожи, стара търговска душо, цели планини от боброви кожи! Квит сме!

— Да видим най-напред. По едно бренди ще пиете ли?

— Гратис ли?

— Гратис идва само смъртта и по една чаша бренди за вас! Дай по една!

— Ела, Тео, няма да се откажем! Тая пърцуца не смърди лошо!

— Охо, добре го рече това „смърди“!

Настъпи кратка тишина. Навярно пиеха. Чернобрадият млад човек се приближи досами вратата, за да може да подслушва още по-добре. Сега вече можеше да долови дори как те шумно оставиха изпразнените чаши върху дървената маса.

— А къде зарязахте индианците? — Това беше гласът на стария Абрахам.

— Нашите индианци? Навън в прерията. Вашата опушена дупка никак не ги привлича. Пък и вие нямате нищо за продан, освен парцаливи басмени ризи и дрипави одеяла.

— Охо! Я не говорете лошо за моята стока! За тия няколко пършиви кожи, които ще ми донесат червените, моите басми са достатъчно добри.

— За оня, който има нужда от тях. „Нашите индианци“ обаче не се нуждаят от твоите ризи. Техните дрехи от лосова кожа са много по-ценни. Нищо друго ли не можеш да им предложиш?

— Как така… нищо друго? С какво мислят да платят твоите червени гладници?

— Ще трябва сам да ги попиташ. Я дай на твоя стар приятел и трапер още една чашка!

— Не си вдигай толкова цената, Томас! Ето ти! Но това е последната гратис! А сега престани с тайнствените си загадки и кажи ясно и точно каква червена паплач си домъкнал в околностите на моята станция!

— Ей, стига си крещял така! Ако моите червени приятели чуят нахалните ти обиди, моментално някой студен нож ще заседне между притоплените ти ребърца.

— Томас, аз познавам индианците по-добре от тебе. Имал съм вече вземане-даване с всякакви и съм водил всякакъв вид търговия с тях. Така че кажи, кого си довел, какво искат да купят те и с какво ще ми платят?

— Внимавай да не се задавиш от толкова много въпроси, стари Абрахам, държиш се като младо жребче, което не знае още с кой крак къде да стъпи. Най-напред кои са. Велики бойци на черните ходила и се наричат Мъдрата змия, Тототаупа и Хари.

— Имена, имена, имена! С какво ще платят?

— Ще трябва сам да ги питаш. Но най-напред ми кажи дали имаш за продан някое свястно стрелящо желязо.

— Стрелящо желязо? Човече, не ме карай да се превивам от смях! Моите пушки и карабини не може да ми плати никой индианец. Тях и ти дори не можеш ги плати, хитър трапере!

— После ще говорим за това. Имаме време. Можем ли да преспим една нощ при тебе?

— Моята къща е голяма, а вие сте ми приятели! Разтоварете капаните и кожите си, пък утре заран ще ми разкажете за вашите щурави намерения! Бъдете живи и здрави Дотогава, че трябва да си свърша описа на стоката!

След като Абрахам се сбогува с тези думи, подслушвачът в съседната стая се отдръпна тихо от междинната врата и когато старият отново влезе в задното помещение, ловецът стоеше невинно край лоената лампа.

Абрахам затвори дъбовата врата зад себе си.

— Сигурно си чул всичко, Фред — каза тихо той и се приближи към рафтовете, върху които бе натрупана стоката му.

— Вярно е, всичко чух. Истинска дивотия!

— Може да се каже. Това са едни добродушни глупаци. Ще трябва да им дръпна юздите. Да ми връщат сега капаните! В лудницата им е мястото на такива!

— Вече се свечерява. Да ида ли да пийна нещо с тях?

— Ами ако искаш. И ако платиш. Изглежда, че си добре с парата.

— Ще видим.

При тези думи Фред отново пристъпи към вратата, ослуша се известно време, после я отвори и влезе в предното помещение. Близнаците и третият, когото те бяха назовали Адамсън, тъкмо се канеха да излизат. Навярно искаха да видят какво става с конете им, преди да се настанят във втория блокхаус за нощувка. Фред изръмжа едно „мхъм“, което означаваше своего рода поздрав, и излезе заедно с тримата мъже на двора, но не и вън от палисадата. При това той оглеждаше скришом всеки поотделно и заключи, че от тримата Томас е онзи, с когото най-лесно може да се свърже приятелство. Томас имаше живи очи и дори върхът на орловия му нос изглеждаше подвижен.

— Добър вечер — каза Фред, след като разбра, че не се отнесоха неприветливо към уводното му ръмжене. — Разрешено ли е да задам един въпрос?

— На следотърсачи, бегачи на дълги разстояния, трапери, горски ловци и всякакви други честни хора — винаги?

— Въпросът ми май ще бъде дългичък. Да пийнем заедно по една!

— Тукашното бренди е скъпо. Старият Абрахам е душа човек, но е и кожодер!

— Аз имам сметка при него. Ще стигне за четири чаши.

— Върви сам, Томас! — предложи Адамсън. — Тогава всеки от двама ви ще може да изпие по две чаши. Аз ще остана с Тео при конете.

Томас веднага се съгласи.

— Адамсън, ти имаш чувство за справедливост. Пази добре конете и Тео, така добре, както занапред аз ще пазя твоите крави и телета! Аз пък ще вляза да изпия една с тоя чернобрад приятел. Изглежда новак и аз ще мога да му пообясня това-онова, например по какво прерията се различава от Ню Йорк, бобър от бизон и индианец от мошеник.

— Само недей да пиеш много! — предупреди го Тео.

— Две чашки все ще мога да издържа, зелен филизе в ранна пролет!

Томас се извърна към Фред и двамата провлачиха стъпки през свечеряващия се двор към третия блокхаус, където се намираше кръчмата.

Двамата можаха да се убедят още отвън, че в кръчмата седят неколцина спокойни и улегнали мъже, защото отвътре не се чуваше почти никакъв шум. Когато влязоха, те се намериха в едно скромно, чисто поддържано помещение, което не бе изпълнено с повече тютюнев дим, отколкото можеше да се очаква в този вечерен час. Имаше достатъчно празни места и Фред се запъти заедно с Томас към една малка ъглова масичка. Към тях веднага пристъпи сръчен хлапак да вземе поръчката. Старият Абрахам нямаше нужда да сервира сам.

След като изпразниха първата чаша и запалиха лулите, Томас заговори пръв:

— Млади човече! Кажи да видим каква грижа имаш! Радвай се, че попадна на такъв опитен и честен трапер като мене, който много знае и въпреки това няма да те излъже!

Фред беше притворил наполовин очи и гледаше към масата и празната си чаша; леко подигравателната му усмивка остана скрита зад буйната брада.

— Радвам се, радвам се! Един въпрос…

— Давай да видим!

— Най-напред да напълним още веднъж чашите. Ей!

Повиканият келнер се приближи, наля веднага и драсна четири черти с тебешир върху масата.

Томас отдавна не беше пил алкохол. Стана му приятно, сякаш лежеше в леко олюляваща се люлка. Гледаше приятелски другаря си по маса.

— Та на въпроса ми — поде отново ловецът, — Тототаупа или Матотаупа, с когото ти дойде дотук, иска да си купи пушка, така ли?

— Абрахам ли ти каза това?

— Да.

— Ти ли искаш да продадеш някоя?

— Може би.

— Може пък да се спазарим. Ти ми изглеждаш честна Душа. С Тототаупа… или как го нарече ти?

— Матотаупа.

— Да, така казва винаги и момчето, неговият Хари. Но аз езика ще си изкълча от това име. Да го наричаме просто Топ. Та с Топ можеш спокойно да сключиш сделка. Джентълмен е той. Истински грансеньор.

— Какво казваш?

— Истински грансеньор. Не се мъчи да го разбереш? Ти как се казваш?

— Фред.

— Та ти казвам, Фред, не се мъчи да го разбереш. Аз съм научил тая дума оттатък, в Канада, и трябва да ти кажа, че аз имам чувство за възвишеното. Но ти никога няма да я запомниш, както и моят Тео. Въпреки това спокойно можеш да продадеш пушката си на Топ за неговото момче. Тая, твоята, никак не изглежда лоша.

— Има си хас. А как така Топ е тук с момчето си? Аз мислех, че той смята да го остави да расте при черните ходила?

— Ама ти познаваш ли ги? Та това е чудесно! Да, те сега живеят при черните ходила. Той е довел момчето си само за да му купи пушка. Той има още малко парици — Топ, изглежда, че ги е спечелил през зимата, или някакъв побъркан художник му ги бил подарил. Щом купим пушката, Хари ще се върне обратно заедно с Мъдрата змия.

— А Топ?

Чернобрадият трябваше да направи голямо усилие, за да запази спокойствие, като задаваше този въпрос, затова гласът му прозвуча дрезгаво. Закашля се, сякаш беше изстинал.

Томас обаче не забеляза нищо.

— Не, Топ няма да се върне обратно при черните ходила, той ще продължи със своя кон. Иска да види сметката на Таценка.

— Таценка ли? Да не говориш за Тасунка-витко?

— Точно за него, точно за него говоря!

— Сериозна работа е замислил тогава Топ.

— И аз така казвам, и аз това му говоря. Но Топ е дебела глава. Таценка го бил обидил, така крещи той, и затова трябвало да си отмъсти.

— Хм! Жалко!

— Какво е жалко?

— Аз трябва още тази нощ да се махна оттук, а когато се върна, Топ сигурно вече ще си е отишъл.

— Че защо пък? Мъдрата змия и Хари ще се върнат обратно при черните ходила, щом набавим пушката или щом видим, че не можем да купим. Топ обаче има намерение да си купи тук нови дрехи, за да не могат да го разпознават лесно, а после ще дойде заедно с нас до фермата на Адамсън. Адамсън, разбира се, не бива да знае какъв опасен клиент ще преведе в земите на дакота. Тео и аз обаче ще направим тази услуга на Топ, защото той ни посрещна нас, бедните гладници, като същински царе. Фред се изсмя късо.

— Да се промъкне преоблечен в земите на дакота! Добре го е измислил! Ти ми харесваш, гърбонос приятелю. Аз ще говоря със стария Абрахам. Утре ще получите пушката! Искате да е евтина, нали?

— Може. Ако питаш мене, може да бъде и евтина. Топ и без това ще си вземе отново двуцевната пушка от Таценка, който я е откраднал от Хари…

Фред така удари с юмрук по масата, че тя прокънтя.

— Гледай го тоя хлапак Хари как не си пази нещата! Пак се оставил да му откраднат пушката!

— Как така пак?

— Това е стара история, по-нататък ще ти я разправя.

— Охо, вие, значи, отдавна се познавате? Ами че това е много добре. Топ и Хари ще се зарадват! Каква случайност!

— Каква ти случайност! Аз знаех, че те двамата смятат да вървят при черните ходила. А оттам дотук никак не е далеко. Само че няма да мога да се здрависам с Хари, защото трябва веднага да вървя. С Топ ще се видя по-късно, като се върна. Скоро ще се върна.

— Ще им предам поздравите ти!

— Сакън! Този път по изключение ще си затваряш устата, разбра ли?

— Не, съвсем не разбирам! Какво те прихвана? Защо изведнъж така се разяри?

Фред прекара ръка през устата си и подръпна брадата, после избухна в смях.

— Ами че искам да изненадам Топ! Такива очи ще изблещи той, като ме види отново! Не бива да ми разваляш това удоволствие, Томас!

— А, такава ли била работата, сега разбирам. Съвсем стари приятели! А ти ще говориш с Абрахам за пушката, нали?

— Ще говоря.

— А пък аз ще мълча като мавзолей.

— Като какво?…

— Като гроб! Така трябваше да кажа за твоя простичък ум. Няма да седна да развалям изненадата на двама стари приятели!

— А ти, гърбоноси приятелю, изглежда, обичаш Топ и Хари?

— Прекрасни момчета са те, прекрасни момчета!

— Ако наистина си им добър приятел…

— Точно такъв съм, точно такъв! Какво има още? Какво ти измъчва сърчицето, млади човече?

— Но ще мълчиш като ледовете и снеговете?

— Като целия Северен полюс!

И няма да кажеш нищо и на Адамсън?

— Нищичко, нито дума.

— Това е една много глупава история.

— Мога да си представя. Топ и Хари са дакота, а същевременно са смъртни врагове на дакота. Тук се крие нещо!

— И все пак не то е най-страшното.

— А с Таценка ли? Представям си колко е страшно.

— Да, но…

— Че говори най-после де! Да поръчам ли по още едно бренди?

— Поръчай.

Напълниха им веднага бързо чашите и келнерът направи още две черти с тебешира. И Фред, и Томас гаврътнаха чашите на един дъх.

— Е? — Съчувственото любопитство на Томас бе подразнено.

— Матотаупа пречука един и сега го търсят. Но да си държиш устата, ти казвам!

— Човече… човече! Пречукал го? Че кого? Такъв джентълмен като Топ! Той трябва да е имал сериозна причина, за да направи такова нещо.

— Уби един бял, един уважаван гражданин. В Минеаполис. Повече не мога да ти кажа. Вече са по следите на Топ.

— Повече не можеш да кажеш… Човече, човече, бедният приятел! Такъв грансеньор и джентълмен! Топ в никакъв случай не е гаден убиец.

— Че кой ти казва такова нещо? Само че полицията…

— О, небеса, тия глупаци! Значи, ще бъде добре да вземем Топ преоблечен заедно с нас?

— Точно така. Само си дръж устата, ти казвам! Иначе не си ми повече приятел!

— Ще мълча, ще мълча! Кой ще иска да направи нещастни такива хора като Топ и Хари! — Томас потракваше с празната си чаша върху масата. — Не, не, как е възможно такова нещо! И горкото момче! Нима ще убият баща му! Лош свят, ти казвам, лош свят!

— И аз така казвам. Само гадост и мръсотия!

— Така е, млади приятелю, така е!

— Само не се оставяй да те надвие мъката, гърбоноси приятелю, и върви да си лягаш, докато още можеш да се държиш на краката си. А аз трябва да вървя… на Абрахам обаче ще кажа да ви даде пушката утре!

Фред се изправи, плати на дотичалия келнер шест чаши и излезе. Келнерът избърса тебеширените черти.

Томас съпроводи с натъжен поглед младия ловец.

— Горките ми приятели! — промълви той още веднъж. После, и той излезе и се промъкна в студения нощен въздух към коня си, който бе завързан край втория блокхаус. Тео седеше при животните.

— Тео?

— Да.

— Лош свят.

— А ти си пиян.

— Де да можех да съм! Ще вървим ли да спим?

— Да, да вървим да спим. Адамсън хърка вече.

Брадатите близнаци се запътиха към втората къща, чието единствено помещение се използуваше за обща спалня за гостите. Загърнаха се в собствените си завивки и макар да беше омъчнен от съчувствените си мисли, Томас бързо заспа.

Тримата индианци останаха и за през нощта навън в прерията заедно с конете си. Забелязаха как един самотен ездач излезе късно вечерта от станцията и се понесе на изток. Нямаха обаче никакво основание да се замислят над това.

Когато започна да се развиделява, Матотаупа, Харка и Мъдрата змия бързо се разсъниха. Закусиха от сухата си храна. Мустангите започнаха да пасат. Тримата мъже продължиха да наблюдават при засилващата се утринна светлина търговската станция и настанилите се край езерото индианци. Междувременно те бяха разбрали, че повечето от тях бяха асинибоини, които бяха враждебно настроени към сиксикау и същевременно не хранеха добри чувства към собствените си роднини — племената на дакота, но в момента все пак живееха в мир с всички. Четирима дакота, между които двама вождове, се бяха разположили малко по-встрани, където потокът изтичаше от езерото.

Не мина много време и Томас излезе през портата на палисадата и размаха ръка.

Индианците разбраха, че ги вика да дойдат в блокхауса. Освободиха краката на конете си и препуснаха в галоп през полята до входа на палисадата.

— Добрутро! — извика им Томас за поздрав. — Дойдохте ли най-после! И пушка има, само че старо оръжие… може би Адам още е свалил с нея ябълката в рая, а може и Ева да е била… по дяволите, все ги обърквам тия стари истории. Така или иначе, пушката ще стреля, а това все пак е важно! Можете да я видите.

Индианците поздравиха и Тео и се запознаха със своята сдържана любезност с Адамсън. После всички заедно влязоха в първия блокхаус в магазина. Само Тео остана навън при мустангите на индианците.

Старият Абрахам се разбърза.

— Това се вика пушка! — рече той на влизащите мъже и приготви пушката за прицел. — Това се вика пушка! Струва си парите ви! За момчето ли ще бъде?

Харка разглеждаше оръжието, без да пристъпи напред.

— Какво ще кажеш, момче? — попита Томас.

— Пълни се отпред! — Харка сбърчи пренебрежително устни.

— Ама е евтина!

— Много евтина!

— Момче, ама и ти какво си претенциозно! Ами че тя стреля!

— Моят лък стреля по-добре.

Мъдрата змия пристъпи по-напред и помоли стария Абрахам и Томас да му обяснят как се стреля с оръжието. Накрая боецът на сиксикау поиска да му разрешат сам да опита. Абрахам излезе със своя клиент на двора и стреля в един чвор върху един дирек на палисадата, посочен му от Харка.

Пушката изгърмя, целта беше улучена.

Матотаупа разбра, че боецът на сиксикау има голямо желание да притежава оръжието. Той отвори кесията си, отброи желаната евтина сума в монети, кимна на Абрахам и влезе заедно с него отново в магазина. Там той взе пушката и патрони, подаде на Абрахам парите и после подаде навън оръжието на Мъдрата змия.

— Нека бъде твоя. Ти пръв ни посрещна и ни покани в шатрите на сиксикау.

Мъдрата змия прие подаръка. По очите му личеше, че се радва. Той помоли да му обяснят още веднъж как се стреля и после се осмели сам да даде първия изстрел. Ритането на приклада го стресна леко, пък и целта не бе добре улучена. Но той все пак беше успял да се справи с тайнственото желязо. Всичко останало щеше да ек дойде по реда след упражнения.

— Момче, момче — обърна се Томас към Харка, — ти излезе глупаво, дето не взе пушката. Но, от друга страна, и така е добре! Мъдрата змия всякога ни е гощавал, мен и Тео, в своята шатра като в рая, и той също заслужава да има стрелящо желязо! Тототаупа, ти си джентълмен, аз винаги съм казвал това и винаги ще го казвам, докато съм жив. Аз казах! А сега какво ще правим? Към тях се приближи Абрахам.

— Ще си купите басмени ризи! А също и хубави одеяла! Ще ви предложа няколко! Влезте, моля, господа! Първокласна стока!

Той мина напред и влезе в първия блокхаус, останалите го последваха нерешително. Когато влязоха в магазина, старият Абрахам изтича в съседния до помещението склад, за да подбере стока, подходяща за клиентите. Останали сами, те се посъветваха накъсо.

— Недейте купува тая лоша стока! — посъветва ги енергично Адамсън. — За какво му трябват на човек басмени ризи и памучни одеяла сред горите и прериите! Те стават вир-вода от дъжда, през зимата не държат топло и много лесно се късат. Това не е стока за нас, още по-малко пък за индианец! Тия нови моди са измислени само за да печелят търговците от тях и да лъжат индианците.

Мъдрата змия се съгласи.

Томас обаче, който знаеше, че Матотаупа иска да смени дрехите си, се противопостави.

— Никой не е длъжен заради тези дрехи да захвърли коженото си облекло! Но такава една зелена риза…

Абрахам тъкмо се беше приближил с купчина в ръка.

— … Такава една зелена риза с черен панталон и това красиво одеяло? Какво ще кажеш, Топ?

Матотаупа не беше доволен.

— Онази! — каза той. — Онази риза там е добра! Кафяво, зелено и бяло — с нея човек ще прилича на пъстър кон; трудно могат да го разпознаят на далечно разстояние. Панталонът трябва да бъде кафяв, а одеялото… ето това тук… черно, бяло и зелено.

— Добре ще се наконтиш с тия парцали! — рече сърдито Адамсън.

Матотаупа не обърна внимание на думите му. Той нарочно се престори на суетен и че уж смята тези тъкани вещи за подходящи и за живота сред прерията. След дълъг пазарлък между Томас и Абрахам Матотаупа получи желаните Дрехи на приемлива цена.

След като сключиха сделката, Мъдрата змия погледна Матотаупа и каза с решителен глас:

— Аз сега веднага се връщам обратно в бивака.

Харка също вдигна глава и погледна баща си. Той знаеше, че ще трябва да се раздели с Матотаупа и въпреки голямото доверие, което имаше в баща си, все пак раздялата му беше трудна. През времето на заточението си баща му и той така бяха свикнали един с друг, че в отношенията им зейваше сериозна рана, когато се наложеше да се разделят. Харка обаче отдавна вече се беше научил да понася болките, без дори да потръпне. Сериозен, но без да издаде с нищо безпокойството си, той стоеше с мъжете и чакаше последното и окончателно решение на баща си.

— Моят син Харка ще се върне обратно с теб в бивака — отвърна Матотаупа на боеца сиксикау.

Това беше всичко, което имаха да си кажат. Матотаупа и Харка се сбогуваха с поглед.

После момчето отиде при Тео и доведе оттам своя жребец и мустанга на Мъдрата змия. Тъй като вратата в кръглата палисада беше отворена, двамата веднага яхнаха конете и препуснаха навън. Щом преминаха портата, те поеха в галоп. Останалите в двора ги проследиха с поглед, ала двамата ездачи не се обърнаха повече назад.

Ударите на копитата заглъхнаха и конете изчезнаха във вълнистата степ.

Останалите в станцията мъже, се извърнаха един към друг, за да уговорят какво им предстоеше да вършат по-нататък. Матотаупа последен се присъедини към малкия кръг; той най-дълго проследи с поглед отдалечаващите се ездачи и макар да беше сред хора, чувствуваше някаква потискаща празнота около себе си. Това беше мигът, в който той разбра, че Харка беше единственият и последен човек, с когото той все още изцяло и напълно беше свързан. Матотаупа се насили да потисне из един път чувството си, ала успя да го стори само външно.

Той не бе проследил началото на разговора между тримата бели, с които бе останал, и чак сега долови за какво става дума.

— … значи, ще трябва да уредим въпроса с капаните и кожите, Томас! — настоя инак толкова мълчаливият Тео. — Абрахам ще ни създаде неприятности.

— Всъщност той е душа човек, но откакто взе тая станция, на стари години се превърна в истински разбойник. Аз обаче ще му изясня казуса! Ела, веднага ще уредим тая работа! Всъщност ти къде изобщо прибра нещата ни?

— Всичко е там вътре, в ъгъла на магазина.

— Да вървим тогава!

Томас и Тео влязоха в първия блокхаус, докато Адамсън и Матотаупа останаха навън. Индианецът се мъчеше да подреди в съзнанието си впечатлението, което създаваше у него фермерът. Този мъж му харесваше. Той сигурно не беше още стар, но навярно бе работил много и бе преживял много. Кожата му беше кафява и закалена от студ и слънце, ръката му беше суха и мускулеста. Той сигурно не бе имал възможност още от дете да напълнее. Косата и брадата му вече бяха посивели, макар Матотаупа да не даваше на този фермер повече от тридесет и пет години, като съдеше по движенията, погледа и гласа му. Така двамата мъже бяха почти на една и съща възраст, но и Адамсън сигурно също бе забелязал, че в черните плитки на Матотаупа се мяркаха сиви жилки. Индианецът стърчеше с една глава над доста високия бял мъж.

Двамата останаха мълчаливо един край друг и се стараеха да доловят караницата, която бе избухнала в магазина и се водеше на все по-висок глас. Старият Абрахам изкарваше лоши кожите, които Томас и Тео бяха донесли; близнаците обаче ругаела във всички възможни гами безсрамния лихвар, на какъвто Абрахам не се срамуваше да се прави по заповед на кожарската компания.

— Срам и позор за старата ти глава! — тъкмо крещеше Томас. — Нима не те е срам да ни смучеш кръвта като лихварин? Абрахам, Абрахам! Има да се пържиш ти в ада, а вятърът ще разнася молбите ти, нечути от никого! И това ми било християнин, и то християнин, който скоро се кани да заеме смъртното си ложе! Седнал да смуче последните силици на най-добрите си приятели! Знаех си аз, Абрахам, че така ще стане с тебе, щом поемеш търговската станция! Но че един възрастен, честен трапер, какъвто ти беше някога, ще затъне изцяло в блатото на лъжата и низостта, това — не, не…

— Не ме карай да са смея! — отвърна му през смях Абрахам. — Възрастни, честни трапери! Знам ги аз вашите брътвежи! Излежавате се из прерията, мързелувате като греещи се на слънце бизони, похапвате си печено филе и убивате някое и друго бобърче! Това се вика живот! И после пристигате да връщате капаните, които едва-що сте взели под наем! В лудницата ви е мястото на вас, в лудницата! И в ада дори не би трябвало да пускат такива като вас! Сигурно там ще накарате дяволите да работят вместо вас! А в наши дни, когато светът става все по-лош и по-лош, те си имат достатъчно работа.

— А кой го прави по-лош, закоравял лихварино, ти ли, или ние? Ние живеем напълно невинни като ангели и като индианците, които не търсят да ни пият кръвчицата с тегоби и данъци, а ни гощават по царски с бизонско филе? Ръцете да ни изсъхнат, дето наехме от тебе капани и дето въобще сме ти донасяли кожи! Ние пак ще живеем по-добре от теб и на тоя, и на оня свят!

Адамсън, който слушаше целия този разговор заедно с Матотаупа, махна с презрително движение.

— Има да се дърлят така най-малко още два часа — каза той, — после ще се разберат. Аз смятам да използувам това време. Селянин като мене не може да си прахосва времето като търговец или ловец. Аз трябва да си правя сметката. Имам една молба към тебе, вожде.

— Нека моят бял брат каже каква е тя.

— Аз съм дошъл тук, за да сключа с двама дакота договор за прехвърляне на земята, която вече обработвам. Ние сме се разбрали за всичко. Те двамата също са тук, разположили са се на долния край на езерото. Ще ми дадат някакъв тотем или както те там го наричат това. Ще ми бъде много приятно, ако ти се съгласиш да разгледаш този своеобразен търговски договор. Ти по-добре разбираш от мен индианските въпроси.

— Ще разгледам твоя тотем. Как се наричат мъжете, с които моят брат ще се срещне тук, и към коя част на големия род на дакота принадлежат?

— Те са тетон-дакота, а имената им… имената им почти забравих. Но ми обещаха, че ще ми донесат тотема на някакъв главен вожд. Затова ги уверих, че от своя страна ще защищавам интересите на дакота, ако в техните земи се появят нежелани нарушители на границите им.

— Добре. Но ти все още не си получил техния тотем, кали?

— Не, ще ми го дадат тази заран. Сега ще отида при тях двамата. Ще дойдеш ли с мене?

— Не. Ще остана да пазя конете. Ако искаш, донеси тотема тук да го разгледам.

— Добре, и така може. Почакай ме тогава, аз ей сега ще дойда!

Адамсън избърза през портата навън и мина край езерото до южния му край, където изтичаше потокът. Матотаупа можа да го проследи с поглед. Адамсън, изглежда, бързо получи желаното, защото се появи пак само след няколко минути и забърза обратно към станцията.

Когато застана отново край Матотаупа, той разтвори кожата, която бе носил загъната на руло в едната си ръка, и я подаде на индианеца.

Матотаупа разгледа внимателно знаците. Кожата на челото му потрепна, сякаш искаше да я сбърчи. Накрая Матотаупа каза:

— Добре.

— Значи, ти смяташ, че това ще ми свърши работа?

— Хау. За всички дакота това е сигурна закрила за теб, за жена ти, за детето ти, за земята и за добитъка, който ще отглеждате. Ти се задължаваш да защищаваш всички дакота и те също ще бъдат твои приятели.

— Точно така. Тези двамата край езерото казаха, че писмото било подписано с тотема на един от техните най-уважавани вождове. Не можах много добре да разбера името му, но ще трябва да го запомня. Та… Та… Ти можеш ли да разчетеш името върху тотема?

— Хау. Тасунка-витко.

— Да, да, така се казваше той. Влиятелен ли е?

— Хау.

— Тогава всичко е наред. Човек все още може да разчита на индианската дума, а и на моята също! — Адамсън изглеждаше много доволен. — Най-после отново ще имам земя под краката, която ще бъде наистина моя! Затова пък сега ще трябва да работя двойно и тройно повече. И аз имам момче като твоето, вожде, няколко години по-малко от Хари, но вече умее да помага на баща си и щом занапред всичко е сигурно, то ще може да дойде заедно с баба си при нас. И то, хлапето, се казва като мене Адам Адамсън. Така са се казвали и баща ми, и дядо ми, и прадядо ми и навярно сме се наричали така от деня, в който старият Адам е бил изгонен от рая и започнал да оре земята. Работата винаги е била тежка, но и Адамовите синове винаги са били трудолюбиви. Имам и добра жена, работи като мъж. — Адамсън си пое дълбоко дъх. — Да, най-после отново собствена земя!

— Ти си бил загубил твоята земя, вярно ли?

— Отнеха ми я проклетите лихвари там, в родината. Но тук земята е съвсем друга! Съвсем девствена земя! Тук работата се рентира. И стопанството ни потръгна добре… Впрочем ти какво смяташ за Томас и Тео?

— Честни са.

— Да, такива са. Само дето Томас много приказва, ще трябва да отвикне от това. Вечер, пред чаша бира, и на мен ми е приятно да разменя някоя и друга весела дума, но по време на работа истинският мъж си държи устата.

Неволно двамата мъже отново се заслушаха към блокхауса, където караницата все още продължаваше.

— Ела — подкани Адамсън Матотаупа, — да вървим Да седнем при конете и да закусим. Така или иначе, ще трябва да изчакам, докато те приключат своя търговски разговор. А след това тръгваме и се махаме оттук! Търговията е само загуба на време и лъжа, не е работа за селянин човек.

Индианецът седна заедно с Адамсън в заградения двор. Фермерът извади шунка, отряза едно голямо парче и започна да яде. Предложи и на Матотаупа, но той не ядеше нито свинско, нито пушено месо и благодари.

— Ти ще дойдеш заедно с нас в моята ферма, нали? — осведоми се Адамсън, докато дъвчеше последната си хапка. — Томас така ми каза.

— Няма да дойда с вас.

— Няма? Аз пък мислех, че искаш да се прехвърлиш през Мисури?

— Хау. Но ще вървя сам.

— Както искаш. Но сам човек в прерията не е добре. Ела с нас. На мен ще ми бъде приятно.

— Аз не искам да обидя моя бял брат, но не мога да отида заедно с него в неговата ферма. Ще обясня защо. Тасунка-витко и аз сме лични врагове. Тасунка-витко защищава теб, Адам Адамсън, жена ти, детето ти и твоите земи. Лошо ще бъде за тебе да приемеш тотема на Тасунка и в същото време да поканиш на гости неговия смъртен враг.

— Бре, дявол да го вземе, това наистина е неприятно. Нима враждата ви действително е толкова голяма и непримирима?

— Хау!

— Жалко. Тогава ще трябва да се съглася с теб. Благодаря ти за честността. Това още повече ме кара да съжалявам, че няма да пътуваме заедно!

Адамсън бе приключил със закуската си, когато от магазина излязоха Томас и Тео. Лицата им бяха доволни, а старият Абрахам ругаеше подире им:

— Несериозни типове! Сега да ми връщат капаните! Домъкнали ми купчина пършиви кожи… и аз оставам с пръст в устата. Никога вече няма да се залавям да правя търговия с вас, никога! Довиждане!

— Довиждане, стари родоначалнико! Довиждане!

Двамата близнаци се приближиха към Адамсън и Матотаупа.

— Какво ще кажете сега? Поговорихме има-няма един час и работата е наред. А кожите, които му донесохме, наистина са първокласна стока!

— Тогава, значи, можем да потегляме? — измърмори Адамсън.

— Както желаете!… Само че Топ още не се е преоблякъл!

— Той няма да дойде с нас.

— Защо няма да дойде с нас? Матотаупа сам отговори.

— Нашите пътища се разделят, но ние ще си останем приятели — каза той с такъв решителен глас, че следващият въпрос заседна в гърлото на Томас. — Бъдете живи и здрави!

Адамсън и двамата близнаци яхнаха конете. Томас продължаваше да клати глава. Фермерът кимна на индианеца още веднъж с открит благодарен поглед.

Матотаупа остана край коня си и съпроводи с поглед тримата мъже през отворената порта, докато заобиколиха езерото и изчезнаха в утринната мъгла, издигаща се над езерото и прерията.

После остана съвсем сам.

Най-напред реши да не предприема нищо, само стигна със своя жребец до близкия хълм, където бе прекарал нощта заедно с Харка и Мъдрата змия. Там завърза предните крака на пъстрия си кон и легна в тревата върху билото на възвишението, за да може да наблюдава спокойно станцията и индианците край езерото. Преди всичко искаше да изчака да си отидат четиримата дакота, с които Адамсън беше преговарял.

Докато лежеше на хълма, огрян от слънцето и обрасъл с високо избуяла вече пролетна трева, и дебнеше наоколо, мислите му работеха несъзнателно или дори против волята му. Той не искаше да се съмнява в собственото си решение, ала обстоятелствата, които го накараха да го вземе, отново оживяха в съзнанието му. Първоначално той бе възнамерявал да вземе със себе си Харка, когато тръгнеше да си отмъсти на Тасунка и да освободи Уинона от шатрите край Конския поток. Беше му се сторило съвсем естествено Харка да тръгне заедно с него, след като бе делил и бе устоявал с него на всички превратни случаи в досегашния им живот на прокудени. След това обаче вождът на сиксикау Горящата вода бе насочил въпросителния си поглед към Матотаупа и у него изведнъж се бе появило съмнението правилно ли ще бъде да кара едно момче да участвува в такова опасно мероприятие, без да е принудено за това от обстоятелствата, а само по желание. Самият Харка искаше да дойде с него. Матотаупа знаеше това. Тасунка-витко обаче сигурно не се беше отказал от своето намерение да открадне момчето и да го даде за възпитание при главните вождове и велики заклинатели на дакота и пребиваването в земите на дакота можеше всеки миг да коства живота на презрения Матотаупа. Не, Горящата вода имаше право. Намерението на Матотаупа да тръгне със сина си не беше уместно. В шатрите на сиксикау Харка беше на сигурно място и можеше да израсне като голям боец и вожд, без да има нужда да се отрича от баща си, дори ако баща му падне убит от вражеската ръка. Тази увереност придаде вътрешно спокойствие на Матотаупа и от неговия мислен поглед изчезна картината на раздялата, която бе причинила еднаква мъка както на бащата, така и на момчето; сега Матотаупа насочи мислите си към идващата есен и към новата среща с Харка… към деня, в който Матотаупа щеше да донесе в шатрата скалпа на Тасунка-витко, двуцевната пушка на Харка и дъщеря си Уинона, и когато неговият син Харка Убиеца на вълци щеше да го посрещне с радостен възглас.

Слънцето стоеше вече високо на небето, когато откъм изток се зададе самотен ездач, който се движеше към станцията. Матотаупа го беше забелязал още когато той се виждаше дребен като семенце от ягодов плод; сега приближаващият се беше станал по-голям, можеше да се вижда по-ясно и привлече вниманието на Матотаупа. По тези места се случваше рядко човек да язди сам. Индианецът, който нямаше никаква бърза работа, се взря по-точно в ездача. Беше бял човек, защото яздеше със седло. Широкополата шапка прикриваше лицето му, личеше ясно само черната му брада. Беше някакъв едър, набит здравеняк, прекрасно въоръжен. Матотаупа го проследи с поглед, докато той стигна станцията. Чернобрадият застана на пъстрия си кон пред портата и се огледа, като че ли се двоумеше дали да влезе веднага в станцията.

Видът на този ездач все повече възбуждаше любопитството на Матотаупа. Имаше чувството, че той му напомня нещо, смяташе, че го познава, но не можеше да си представи кога и къде може да е срещнал някакъв каубой или ловец с подобна черна брада. Искаше му се да чуе гласа му и беше сигурен, че тогава веднага ще разбере кой е. Затова освободи краката на мустанга си, яхна го и се приближи ходом към разтворената порта.

Ездачът с широкополата шапка веднага забеляза приближаващия се Матотаупа, постоя сякаш за миг втрещен от учудване, после пришпори коня си и полетя в едър галоп към индианеца. Накара коня си да се изправи на задните крака непосредствено пред Матотаупа, размаха шапка и извика със силен глас, който индианецът веднага позна:

— Мой червен братко!

Матотаупа беше доволен от това, че чернобрадият не назова високо името му, така че индианците край езерото не можаха да разберат кой е той. Той не искаше да произнесе и името на ездача, преди да разбере откъде накъде той се явяваше с черно боядисана брада. Затова само отвърна:

— Мой бели братко!

— Да, това съм аз! Аз, наречен Фред, Фред, разбра ли?

— Мой братко Фред.

— Мой братко Топ! Ела да поседнем малко в тази станция!

Двамата влязоха с конете в двора, приближиха се до втория блокхаус и окачиха там юздите им. Фред влезе веднага в дома, чието вътрешно помещение се използуваше за спалня и затова беше празно сутринта. Матотаупа го последва. Вътре беше мрачно. Миришеше на пот и на тютюн. Край постелите имаше все още вещи на гостите и клиентите на станцията. Фред седна по средата на помещението, та да може да вижда вратата.

— Топ, Топ! — каза тихо той. — Какво щастие, че те виждам тук. Накъде си тръгнал?

— Отивам да убия Тасунка-витко, който ме обиди и открадна пушката на Харка. После ще отида да взема дъщеря си Уинона и ще я доведа в шатрите на сиксикау, където живея сега заедно с Харка.

— Така си и мислех, че там сте намерили подслон. Не трябваше само да говорите в Минеаполис така открито, че смятате да отседнете при черните ходила!

— Това знаеше само ти, мой бели братко.

— За жалост не само аз. Дявол знае кога или при кого ти или пък Харка сте споменали за това. Може би момчето е споменало пред Стария Боб, с когото работеше заедно. Така или иначе, те са по следите ти и аз искам да те предупредя!

— Кой търси моята следа и защо?

— Не е трудно да отгатнеш, Топ! Нашето последно галапредставление като каубои и индианци в цирка в Минеаполис не е останало незабелязано! Господинът с белите коси в седма ложа — спомняш ли си го?

— Хау! Той разговаря през втория антракт със старейшината на групата на дакота от Минесота и с Харка.

— Точно той. Той даде показания пред полицията, че това са били онези дакота, които са застреляли по време на въстанието в Минесота преди две години майка му и са изгорили неговата ферма. За щастие всички дакота вече бяха избягали, когато тази работа стана известна на полицията и тя тръгна да ги търси. Ти беше организирал прекрасно всичко заедно с тях!

— Хау.

— Така и предполагах. Те всичките навярно вече са избягали през границата в канадските гори. Добре. А мен ме оклеветили пред полицията! Оная лукава руса фуста, касиерката, която работеше при нас в цирка още в Омаха и избяга с цялата каса… та ти казвам, тая уличница и пършива койотка ме оклеветила, че аз съм бил откраднал парите! Резултатът, разбира се, беше, че тая от тъпа по-тъпа полиция ме прибра и искаше да ми свети маслото. Аз обаче отново им се изплъзнах от ръцете. Ще мине време и ще се успокоят, не могат вечно да се занимават с такива дребни кражбици. Като че ли не им се случват всеки ден много по-сериозни неща! Само че аз ще трябва да бъда по-предпазливичък още и това лято, после случаят ще мине в забвение. На тебе обаче, червени братко, ти е писано голямо престъпление на рабоша — за жалост. Тая работа белите мъже няма да забравят така лесно! Ти застреля Елис, тоя мерзавец управителя!

— Застрелях го.

— Да, точно така. Застреля го на излизане от манежа на края на представлението и избяга заедно с Харка и с вашите мустанги в непроходимата пустош.

— Хау.

— Елис беше подла твар. Той едва не доведе Роналд звероукротителя до самоубийство, макар че оня беше наистина способен човек. Искаше да отрови тигрите, за да доведе Роналд до пълно отчаяние, а смяташе и да накара да набият Хари след представлението, защото момчето държеше страната на Роналд. Да, такъв гаден тип беше! Той заслужаваше повече от един куршум и всичко щеше да мине добре само ако вие не бяхте разтръбили, че смятате да вървите при черните ходила. Сега са по следите ти, а за глупавата полиция човекът си е човек и убийството си е убийство. Те никога няма да разберат, че това не беше убийство, а възмездие.

— Хау.

Матотаупа беше навел глава и гледаше пода на мрачното помещение, без да може на първо време да каже нито дума.

— Срещу Хари, разбира се, те нямат нищо. Той е дете. Всеки е уверен, че не той, а ти си стрелял. Двама слуги в цирка ще го потвърдят с клетва. Всичко е насочено срещу тебе.

Матотаупа мълчеше. Фред чакаше.

— Какво смятат да предприемат белите мъже? — попита накрая индианецът с пресъхнал глас.

— Ще разпратят съобщения до вождовете на сиксикау, че са длъжни да те предадат. В противен случай кръвното отмъщение на белите ще се насочи към хората на сиксикау.

Матотаупа заглуши едно стенание. Дробовете му се мъчеха да си поемат дъх, защото сърцето му беше готово да замре.

— Аз не съм там… при хората на сиксикау — промълви най-после с мъка той. — Вождовете могат да кажат, без да нарушат истината, че аз не живея сред тях.

— Могат. Но ако се върнеш при тях? Тогава?

Матотаупа се изправи съвсем бавно. Стоеше сред мрачното помещение с лошия въздух, изправен, неподвижен, горд. Погледът му срещна очите на белия човек, който седеше още на пода и гледаше втренчено нагоре към него.

— Аз никога няма… да се върна там — каза Матотаупа, като наблягаше на всяка дума, но със съвсем беззвучен глас. — Никога. Мъжете на сиксикау, които приютиха мен и моя син, няма да страдат заради мене. Аз казах, хау.

Белият повдигна рамене, поигра си с лулата и дълго остана мълчалив.

Матотаупа продължаваше да стои като вкаменен.

— Топ, ти си честен човек — каза най-после тихо ловецът. — Дявол да го вземе, пусто да остане! Отдавна вече смятах, че нищо не е в състояние да ме трогне. Но ето че пак се разчувствувах. Щастие е, че поне момчето може да намери убежище при черните ходила. Но твоето положение, Топ, твоето положение сега е такова, каквото е моето твърде отдавна. Отлъчен, презрян, преследван, във война с всички! Тежък живот е това. Но човек ще го изтърпи, защото така се налага. Не ни е време още на нас с тебе двамата да мрем. Има да поуредим още някои неща тук на този свят!

Индианецът мълча още няколко минути и не се помръдваше.

— Да — каза най-после. — Аз трябва да уредя още някои неща, преди да намеря смъртта. Моето отмъщение! Харка никога не бива да чуе, че е имал баща, който не е съумял да отмъсти, задето са го обидили.

— Точно така! Ти отново идваш на себе си, Матотаупа, и знай, че не си сам. Отсега нататък ние двамата с теб ще бъдем вечно заедно.

— Мой бели братко!

— Мой червени братко Топ!