Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Top und Harry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2009)

Издание:

Лизелоте Велскопф-Хенрих. Синовете на Великата Мечка — II том. Топ и Хари

Второ издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Художник на корицата: Иван Тодоров

Художници на илюстрациите: Юли Минчев, Калина Тасева

Редактор: Анна Сталева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Виолета Славчева

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin: Top und Harry

Altberliner Verlag Lucie Groscer. Berlin, 1963

История

  1. — Добавяне

Големият успех на Матотаупа

Беше привечер, когато двамата млади ездачи съгледаха в далечината своите шатри. Мустангите надушиха стадото си и преминаха от само себе си в бърз галоп. От бивака бяха забелязали завръщащите се момчета и цяла орда хлапаци се спуснаха насреща им, заобиколиха ги с конете си и ги съпроводиха със силни поздравителни и победни викове до шатрите. Убили два риса! Това силно вълнуваше всички членове на момчешката орда. Силен като елен и Харка бяха проводени чак до бащините им шатри, където всеки от тях свали от гърба на мустанга си плячката. Момчетата от бивака разглеждаха одобрително и донесените като ловна плячка койотски кожи.

Тъкмо когато Харка се канеше да влезе в шатрата на баща си, Матотаупа излезе отвътре заедно с двама бойци, които се оказаха Мъдрата змия и Патравия вълк. Всички мъже веднага огледаха риса, който Харка бе донесъл, изслушаха разказа на момчето как го е убило и казаха:

— Добре! Добре!

Веднага след това обаче мислите им сякаш се насочиха към съвсем други неща, които силно ги занимаваха в момента. Двамата бойци от племето на черните ходила минаха отсреща в шатрата на вожда, а Матотаупа повика сина си да влезе при него.

— Ще ми разкажеш по-късно всичко най-подробно — каза му той. — Сега обаче нямаме време за това. Аз намерих бизони. Смятаме да отидем на лов, но една група бойци от племето асинибоини стоят на пътя ни. Ще трябва да се бием с тях заради бизоните или ще трябва да отстраним с измама тия „готвещи върху камъни“. Предложих на сиксикау една хитрост. Те са съгласни и затова трябва да действуваме веднага. Защото иначе бизоните ще хукнат по своя път направо в ръцете на асинибоините.

Харка забеляза, че жената от племето на черните ходила, която поддържаше тяхното домакинство, трупаше накуп леки завивки. Матотаупа преглеждаше оръжието си.

— Нашият план — обясни той на сина си — е добър. Бойците асинибоини са се настанили на бивак на северозапад оттук в една котловина, която има един-единствен изход на запад. Оттам извира поток. Това е удобно за лагеруване място, съвсем наблизо до стария голям бизонов път, както ми обясни вождът Горящата вода. Асинибоините чакат там да минат бизоните и да ги подгонят. Те са петдесет бойци! Бизоните вече се придвижват нататък в югоизточна посока! Стадото е средно, около четиристотин бизона. Ние трябва да примамим асинибоините на запад или на северозапад, преди още те да са забелязали бизоните, и да се вмъкнем между асинибоините и бизоните така, че да отклоним бизоните в югозападна посока и там да почнем лова.

— Значи, ще трябва да разделим нашата група на две — обади се Харка, който бе слушал с изострено внимание. — Бойната ни група ще се спусне с конете между лагеруващите асинибоини и бизоновото стадо и ще върне бизоните отново по предишния им път в югоизточна посока. Втората наша група трябва да примами асинибоините на запад, и то най-добре преди те изобщо да са усетили приближаващите се животни.

— Така е. Но как ще примамим ние чуждите бойци встрани?

— Не знам. — Харка беше объркан. — Можем да ги нападнем и те ще тръгнат да ни преследват. Но ти нали казваш, че не искаме да се бием с тях?

— Ние не искаме да се бием с тях, ако можем да избегнем това. С какво може да се примами един човек или едно животно?

Харка се усмихна.

— С нещо, към което той много се стреми.

— Правилно… Но яж сега, докато говорим, защото може би ще искаш да дойдеш веднага с нас?

— Да, да!

Харка пое бързо от жената от племето на черните ходила подадената му супа с парчета варено месо и започна да куса.

— Какво биха желали да имат асинибоините? — продължи да пита баща му.

— Бизони! — каза Харка между две големи глътки.

— И ако бизони се появят най-напред на северозапад?

— Тогава „готвещите върху камъни“ ще се втурнат с конете си натам!

— Правилно. Какво трябва да направим, значи? Харка се разсмя.

— Да накараме бизони да се появят на северозапад. От заклинателя ли ще искаме да осигури това?

— Не, тази магия ще я измагери Матотаупа. Можеш ли да си представиш как?

— Не — трябваше да се съгласи Харка.

— Това обаче никак не е трудно. Бизонови кожи в нашите шатри има предостатъчно. Бизонови рога също. Ние самите ще се престорим на бизони, по двама мъже в една кожа.

Харка избухна:

— И асинибоините трябва да повярват, че това са истински бизони?

— Ами да, разбира се! Посред нощ! Няма нужда да са цели бизони. Достатъчно е да се появят само рога и поклащащи се бизонски гърбове зад някое възвишение. Освен това бизоните ще реват!

Харка закуса още по-бързо.

— И аз искам да бъда там, татко, и аз искам да бъда там! Но какво ще направим, когато асинибоините дойдат да стрелят по нас, бизоните? Няма ли да се наложи тогава все пак да се бием?

— Не мисля. Вие ще се покажете като бизони зад възвишението, което се спуска надолу по източния бряг на реката. Когато асинибоините дойдат, те ще намерят само кожите, които ще сте захвърлили. А през това време вие ще се отдалечите, плувайки в реката. Аз ще остана единственият, когото асинибоините ще видят. Ще познаят в мен боец от племето на дакота и ще се хвърлят да ме преследват, защото ще са побеснели от яд, че сме ги изиграли. Аз обаче ще им се изплъзна.

— Те са петдесет души, татко!

— Аз обаче съм Матотаупа!

Харка вдигна възхитен поглед към баща си. Да, един Матотаупа можеше да разчита на себе си, че ще се справи с такава трудна задача.

Момчето вече се беше нахранило и скочи на крака.

— Веднага ли отиваме? Матотаупа кимна утвърдително.

— Тръгваме, и то веднага.

Харка взе ножа си. Всякакво друго оръжие щеше само да му пречи, когато се наложеше да плува бързо.

Денят вече клонеше към заник, когато мъжете се събраха на поляната сред бивака. От момчетата тук бяха само Харка и Силен като елен. Някои приготовления, които в началото учудиха Харка, вече бяха свършени. Групата, която щеше да подгони приближаващото се бизонско стадо, яхнала мустангите си, бе привързала леки кожи или парчета от завивки на копитата на животните, така че отначало конете тръгнаха бавно и същевременно съвсем тихо. Харка бързо разбра смисъла на тази мярка. Ловната група трябваше да се промъкне между асинибоините и бизоновото стадо, без асинибоините да могат да я забележат на първо време. Ловната група се състоеше от двадесет и петима бойци под водачеството на вожда Горящата вода. Патравия вълк също се присъедини към тях.

Мъдрата змия щеше да върви с Матотаупа. Втората, по-малка група, която щеше да се маскира като бизони, се състоеше освен от Матотаупа и Мъдрата змия, и от още четирима бойци, двама младежи и двете момчета. Те взеха четири бизонски кожи със себе си.

Четирите кожи щяха да бъдат достатъчни за целта им. Единствено Матотаупа беше взел освен ножа и лъка, и стрелите си. Той нямаше да играе ролята на бизон, а трябваше да бъде готов да привлече бойците асинибоини към себе си веднага щом те откриеха играта. Групата на Матотаупа не взе никакъв кон, а пое бегом. Четиримата бойци носеха тежките бизонски кожи.

Прерийните индианци бяха добре обучени не само в езда, но и в бягане на дълги разстояния и еднакво добре умееха както да преминават късо разстояние с мустангите си, така и да тичат бързо на огромни разстояния. Затова мъжете, младежите и момчетата, които тичаха заедно с Матотаупа, се придвижиха много по-бързо, отколкото ездачите на мустангите с облечените в кожа копита. Но тях ги чакаше по-дълъг път, тъй като трябваше да направят голям завой на запад, за да заобиколят асинибоините. Харка и Силен като елен така бяха погълнати от мисълта за предстоящото мероприятие, в което те щяха да вземат участие, че съвсем не им беше трудно да бягат в крак заедно с мъжете и младежите и да проявят същата издръжливост. По ниско обраслата с трева земя се тичаше леко. Всички бяха съблекли дрехите си. Нощният пролетен възход галеше приятно и освежаващо крайниците им.

След един час Харка забеляза, че Мъдрата змия, който познаваше най-добре местността и затова водеше групата, зави на север. Оттук следваше, че групата вече бе достигнала доста далеч на запад и вече можеше да се насочи направо към целта си. Трябваше да прекосят една река. При това всички навлязоха във водата до над коленете, макар че Мъдрата змия бе избрал да преминат през брод. После продължиха пак бегом, само че сега по оттатъшния бряг на реката. Накрая Мъдрата змия и Матотаупа, който бягаше непосредствено след него, станаха съвсем предпазливи. Не тичаха вече, а вървяха приведени; избягваха съвсем откритите места, като се хвърляха на земята и пълзяха. Всички последваха примера им.

Харка душеше внимателно. Вече миришеше на дим и на него му се стори дори, че забелязва лек отблясък, който сигурно се излъчваше от огън. Асинибоините, които бяха в мир със сиксикау, не очакваха нищо лошо.

Мъдрата змия, Матотаупа и групата им продължиха да се промъкват натам. Сега трябваше отново да прекосят реката и да се прехвърлят на източния бряг, на която страна бяха разположили временния си бивак и асинибоините. Изкачиха се най-предпазливо по обраслото с трева възвишение, което се спускаше край високия бряг на дълго разстояние в североизточна посока и слизаше твърде отвесно към реката, а на изток склонът му беше полегат. Горе на билото отначало всички останаха скрити в тревата, налягали един до друг, прикрили главите си с корони от трева, затъкнати в лентите на челата им. Дълго се взираха на изток към бивака на асинибоините, който се откриваше пред тях през една падина. Там блещукаха пет огъня. Бойците асинибоини държаха конете си събрани на малки групи, за да им бъдат под ръка. Неколцина вече се бяха излегнали върху завивките си, други стояха на купчини и сякаш разговаряха помежду си. Постовите бяха разположени в полукръг непосредствено около бивака по леките възвишения, които ограждаха поляната. Условията бяха точно такива, каквито Горящата вода и Мъдрата змия ги бяха описали на Матотаупа.

Матотаупа и Мъдрата змия дадоха знак да започне играта на бизони. С изключение, на Матотаупа всички останали членове на групата се смъкнаха малко надолу по склона на обратната страна на асинибоинския лагер и се маскираха двама по двама като бизони. Матотаупа одобри маскарада и нямаше какво да възрази. Четирите мними бизона се разпръснаха по склона. Матотаупа бързо изтича надолу към реката и оттам се разнесе първият приглушен, все още тих бизонов рев. Ревът наподобяваше удивително истински бизонов рев и шумът се смеси с плисъка на реката. Откъм склона Мъдрата змия отвърна с подобен приглушен рев изпод кожата на бизоновата глава, с която бе прикрил своята. После първият бизонов гръб се подаде над билото на възвишението. Матотаупа, изглежда, бе пробягал междувременно доста голямо разстояние надолу по течението на реката, на север, защото оттам се дочу нов рев.

Харка, който се криеше заедно със Силен като елен под една бизонска кожа, чу как асинибоините вече реагираха на устроената им комедия. Сигурно бяха учудени от това, че бизони са тръгнали на път посред нощ, защото обикновено стадата не се движеха нощем. Обаче радостта, че са се натъкнали на бизони, сигурно бе надвила всички подобни разсъждения. Защо пък да е невъзможно бизоните да са били обезпокоени от нещо през нощта и да са продължили пътя си?

Откъм лагера на асинибоините вече прокънтя първият възбуждащ възглас за лова на бизони.

Сега мнимите бизони трябваше да действуват много, съобразително, ако не искаха да паднат жертва на хвърлилите се в лова асинибоини. Мъдрата змия подаде огромната си бизонска глава с рогата над гребена на възвишението и така изрева, че всички ловци на асинибоините да се разтреперят до мозъка на костите си. Миг след това главата отново изчезна от погледите на асинибоините. На голямо разстояние един от друг обаче изплуваха три бизонски гърбове, а единият дори подаде и рогата си. В същото време откъм долината се разнесе всяващ ужас рев. Нищо не можеше да спре вече ловците асинибоини. От петдесет гърла се изтръгна силният призив за лов на бизони. Бойците скочиха върху мустангите си, които познаваха този пронизителен вик, и вече се издигаха възбудени на задните си крака или танцуваха нервно на място, после дивият лов започна. Тропотът на копитата достигна от долината до върха на възвишението край реката, разнесе се над малкия поток, подхранван от извора край лагера на асинибоините и бълбукащ край източното подножие на възвишението стръмно на юг, за да се влее далече долу в реката.

Бойците, младежите и момчетата от черните ходила хвърлиха мигновено кожите от главите си. Оставиха ги на земята. Нека по-късно тези четири бизонски кожи послужат като утеха на асинибоините! Къде се криеше сега Матотаупа, те не можеха да знаят вече, но затова пък знаеха какво им предстоеше на тях самите. Спуснаха се навреме с огромни скокове по отвесния скат и се стрелнаха като риби в силните води, за да заплуват надолу, скрити под водата. Тъй като течението на реката ги носеше, те се придвижваха много бързо. Зад следващия по-голям завой те се осмелиха да вдигнат глави над водата и да си поемат дъх. Така успяха да доловят част от онова, което ставаше горе край брега.

Асинибоините яздеха с викове и крясъци край реката и по издигащото се край нея възвишение. На запад, далече навътре в нощната прерия, отново прозвуча приглушеният бизонов рев, както Матотаупа умееше чудесно да го имитира, и миг след това — викът за поздрав на бойците дакота:

— Хи-йе-хе! Хи-йе-хе!

Бойците асинибоини, изглежда, още не бяха намерили бизонските кожи. Навярно предположиха, че наблизо има дакота, които им отклоняват бизоните от пътя и затова нададоха гневни викове. Спуснаха се през коритото на реката и побягнаха в галоп в безкрайната прерия без определена посока.

Мъдрата змия даде знак на своята група да поплува още малко надолу. Когато предположиха, че вече са в пълна сигурност, всички излязоха на брега.

Харка се ослуша на северозапад, асинибоините все още летяха в галоп на запад и все така крещяха яростно! Къде обаче и в какво положение се намираше Матотаупа?

Мъдрата змия пристъпи към Харка.

— Ти си негов син — каза той на момчето. — Двамата с теб ще останем тук, за да разберем как ще свърши смелият подвиг на Матотаупа. Останалите ще тръгнат обратно бегом към шатрите ни!

Думите му бяха същевременно и заповед. Четиримата бойци, двамата младежи и Силен като елен поеха мълчаливо обратния дълъг път. Синът на вожда сигурно съжаляваше, задето трябваше да се раздели с Харка, но не беше допустимо да издаде с нещо съжалението си при дадената обстановка.

Когато хората му се изгубиха в мрака, Мъдрата змия изтича до едно възвишение на брега, откъдето се откриваше широк изглед. Харка, който го беше последвал легна в тревата горе на билото до Мъдрата змия. Водата отдавна вече се беше стекла от добре попилата мазнината кожа на тялото му като по перушината на патица. Боецът и момчето прилепиха ухо до земята и можеха така да чуват тропота от копитата на конете на ловците, които се виждаха вече като съвсем далечни сенки. Засега те не можеха да направят нищо, за да помогнат на Матотаупа.

А Матотаупа, след като бе надал последния бизонов рев и веднага след него шумния поздрав на бойците на дакота като подигравка над асинибоините, се бе шмугнал зад туфите храсти край реката. Остана там скрит. Бойците асинибоини яздеха с голяма бързина и не можеха да се спрат лесно. Яздеха на всички посоки в мрака по обраслата с трева местност, за да открият бизоните или пък бойците на дакота, които те смятаха, че ги бяха изиграли. Сега разбраха, че бяха излъгани — това можеше да се разбере по виковете им; ала те все още не знаеха по какъв начин ги бяха измамили и затова яростта им нямаше определена посока. И препускането им беше без посока. На няколко пъти ездачи минаха непосредствено край храста, зад който се криеше Матотаупа. Внезапно откъм реката прокънтя яростен вик. Неколцина мъже най-после бяха открили бизонските кожи. В резултат на това всички асинибоини извърнаха конете си и ги подкараха в бърз бяг към реката. В този миг Матотаупа скочи незабелязано из храсталака, изтича доста навътре в прерията и после отново нададе своя вик:

— Хи-йе-хе! Хи-йе-хе!

Асинибоините, които междувременно сигурно бяха разбрали каква шега им бяха изиграли с бизонските кожи, отвърнаха с необуздани яростни викове и подгониха конете отново от брега навътре към прерията, но сега вече с известна предпазливост, защото не знаеха дали нямаше отнякъде да ги нападнат бойците на дакота. Матотаупа отново се беше скрил, доколкото това беше възможно в откритата местност. Той виждаше групата на асинибоините, разбираше и виковете им, с които те взаимно се викаха напред или назад. Проследи внимателно един боец с корона от орлови пера на главата, който обаче явно не беше водач на групата, а някакъв по-възрастен и по-бавен боец, излязъл да вземе участие в лова направо от някакво съвещание на старейшините в своя бивак.

Матотаупа изскочи от прикритието си и затича на запад със скоростта на мустанг. Асинибоините веднага се втурнаха подире му. Тропотът на конските копита отново прокънтя в нощната тишина. Матотаупа използува първата възможност да се скрие от очите на своите преследвачи зад едно леко възвишение и се просна с цялото си тяло в една пясъчна вдлъбнатина в подножието на възвишението. Притиснат до земята, той остави преследвачите си да прелетят край него и да го прескачат с конете си. Едва когато се приближи последният, онзи бавен ездач с короната от орлови пера, Матотаупа отново скочи на крака и с един-единствен скок се хвърли зад стария асинибоински боец на задницата на коня му. Дръпна от главата на стресналия се човек короната от орлови пера, наложи я на своята, събори, без много да му мисли, човека от мустанга и сам се впусна в галоп зад групата на бойците асинибоини. С насърчителни викове, каквито бе чул от тях самите, той гонеше мустанга си, задмина част от препускащите напред и повлече подире си с пронизителни викове всички в северозападна посока.

Истинският собственик на яздения сега от Матотаупа мустанг тичаше, крещейки, след ездачите, ала никой от въз-, будените му другари не му обърна внимание. Те сигурно го взеха за някой боец, изпуснал от несръчност коня си.

След като отвлече асинибоините достатъчно на северозапад, Матотаупа изостана с коня си и щом усети, че вече никой не го следи, скочи от мустанга и побягна с голяма бързина право към реката. Стигна до мястото, където старият боец стоеше върху едно възвишение, размахвайки ядно ръце. Матотаупа изтича към него открито, с братски поздравителни жестове и преди още асинибоинът да разбере какво става, Матотаупа наложи отново короната от орлови пера на главата му.

Когато слисаният човек се огледа повторно, Матотаупа бе изчезнал в мрака. Измореният дакота тичаше вече задъхано, с разкривени уста, обратно към реката. Скочи във водата, преплува същото разстояние по течението надолу, както преди това Мъдрата змия и неговата група, и също подаде глава над водата след първия по голям завой, за да си поеме въздух.

Тогава дочу лек вик на кукумявка, който се повтори три пъти. Матотаупа излезе на брега и когато се огледа, видя Мъдрата змия и Харка да се приближават към него. Междувременно те бяха прибрали отново четирите бизонски кожи и бяха лишили по този начин асинибоините и от тази последна утеха.

— Успяхме!

Матотаупа още беше задъхан, но весел и много доволен. Не размениха повече думи. Матотаупа натовари две бизонски кожи върху раменете си, а останалите двама — по една. Така тримата тръгнаха по обратния път, докато далеч на запад откъм прерията все още долитаха съвсем разбърканите викове на асинибоините.

Харка си спомни как Тасунка-витко бе подвел при своето бягство през нощта хората на сиксикау и самия Матотаупа. Сега Матотаупа бе успял да устрои на асинибоините подобна, не по-малко сполучлива шега. От това сравнение Харка направи за себе си извода, че успех може да има само онзи, който действува пръв и с изненада. Занапред той щеше да приеме този извод като ръководно начало и за себе си.

Когато Матотаупа, Мъдрата змия и Харка се върнаха в бивака, вече се разсъмваше. Ловците на бизони, предвождани от Горящата вода, още не се бяха върнали. Матотаупа и Мъдрата змия разказаха на заклинателя и на неколцина стари бойци за своя успех. Задоволството на изслушалите ги беше голямо, защото бойците на сиксикау имаха нужда от бизонско месо, но същевременно не искаха да влизат в кървава разпра с асинибоините след последните войни с племената на дакота, при които бяха понесли доста загуби.

Харка бе поздравен от Силен като елен и му разказа за случилото се. И двете момчета бяха много уморени, защото и синът на вожда не беше лягал през нощта, а бе останал да чака завръщането на Харка. Въпреки умората си, те лелееха скритата и неясна надежда, че все пак ще могат да вземат по някакъв начин участие в лова на бизони. Наистина и двамата бяха навършили едва тринадесет години, но вече бяха доказали умението си на добри ловци. Силен като елен беше водач на своите връстници, Харка също бе предвождал момчетата от шатрите на Мечата орда. Така те мълчаливо хранеха тази надежда и следяха зорко какво Щяха да предприемат Матотаупа и Мъдрата змия, след като разкажеха на старейшините какво бяха свършили. Двамата бойци стояха несигурни сред шатрите. Може би в момента те самите преценяваха същото, което вълнуваше момчетата, и Матотаупа им се усмихна одобрително.

— Поспете четири часа! — подвикна им той. — Ако Дотогава вождът Горящата вода не се върне, ще отидем Да видим къде се бави.

Тъкмо това очакваха да чуят те!

Този път Силен като елен пак влезе заедно с Харка в неговата шатра. Двете момчета се загърнаха удобно в завивките; едва положиха глави, и се унесоха в сън. След четири часа обаче отново бяха будни. При големи събития момчетата трябваше да умеят да пестят от съня си и да си го наваксват през спокойни дни. Излязоха да се изкъпят, закусиха и после седнаха тихо в дъното на шатрата. Насочените им неотстъпно към Матотаупа погледи леко го раздразниха. От деня, в който бе отлъчен и прокуден от племето си, той беше живял непрекъснато заедно със своя син, бе прекарал и преодолял с него многобройни и изпълнени с опасност дни и сега му се струваше странно — както и на самия Харка, — че при нормалните условия на живот синът му отново се бе превърнал в невръстно момче, а той самият трябваше отново да влезе в ролята на стоящ на разстояние баща. След всичко, което бе преживял заедно с Харка, Матотаупа беше напълно склонен да се отнася към тринадесетгодишното момче като към възрастен, макар същевременно да се радваше, че благодарение на общуването със Силен като елен у Харка отново се бе появила детската палавост и безгрижен стремеж към подвизи.

— Хайде! — обърна се той към двете момчета. — Ще излезем с вас на разузнаване!

Мъдрата змия вече стоеше пред шатрата. Боецът явно се изненада от това, че и момчетата щяха да тръгнат с тях, но не каза нито една дума срещу решението на Матотаупа и така четиримата тръгнаха с конете си на път. Сега нямаше смисъл да правят големия завой, по който бяха минали Горящата вода и неговите бойци тайно и в бавно темпо между асинибоините и придвижващите се в югоизточна посока бизони, а можеха направо да поемат в югоизточна посока. Бизоновите стада обикновено използуваха все същия път през прерията и през планинските проходи, по който минаваха всяка година, стига някакви особени произшествия да не ги отклоняха, и затова сега Мъдрата змия поведе малката група направо в югоизточна посока към познатия му път на бизонските стада. Вече беше превалило пладне. Слънцето печеше все още приятно топло. Погледът се ширеше свободно над обраслата с трева местност, която се простираше, додето око стига. Ездачите бяха яздили повече от три часа, когато най-после забелязаха в далечината огромен облак прах, който се носеше далеко над прерията. Нямаше съмнение, там бяха минали в галоп стотици бизони по своя пясъчен път! Мъдрата змия запя бизоновата песен и Харка се заслуша внимателно.

Очите ми бизони жълти виждат,

надушвам прах, раздухван от червени ноздри,

по пясъчния път на родната ни степ.

Мой лък, изпъвай тетивата!

Моя стрела, забий се право във сърцето!

Равномерният галоп на конете придаваше ритъм на ловната песен. Вятърът разнесе облака прах на югоизток и той се разшири. Образуваха се прашни ивици, които се разпръснаха над степта, и Харка вече надуши миризмата на прах, както се казваше в песента.

Най-гъсти бяха южните облаци. Натам сигурно се носеше в бесен бяг стадото и може би бойците бяха сред бягащите бизони.

Мъдрата змия се канеше тъкмо да поеме напряко към началото на прашния облак, но Матотаупа му подвикна нещо. Затова Мъдрата змия накара мустанга си да поеме ходом и след кратко съвещаване предложението на Матотаупа бе прието. Той искаше да се приближи заедно с момчетата откъм северната страна на облака прах и там да навлезе сред бягащото по своя път стадо, за да даде нагледен урок на момчетата по лов на бизони сред изоставащите от стадото животни, каквито винаги имаше. Мъдрата змия овладя собственото си страстно желание да се впусне в лова и се съгласи да вземе участие в урока. Така малката група се насочи по на изток и достигна широкия пясъчен бизонов път при последните провлечени ивици прах. Тук двамата бойци свиха заедно с момчетата по бягащите от страх бизони. Почвата бе разровена от стотиците копита на тежките, носещи се в див бяг напред животни и откъм юг до ушите на ездачите ясно долиташе приглушеният тропот на бягащото стадо. И четиримата яздеха така наречените бизонови коне, приучени да участвуват в лов на бизони, и макар още никой от малката ловна група да не бе надал ловния бизонов вик, мустангите изпаднаха в силна възбуда и преминаха в галоп с широки скокове — единственият начин за един кон да се изравни донякъде с бързината на бягащ бизон.

Момчетата се стараеха да останат спокойни. Край Матотаупа и Мъдрата змия те се чувствуваха под добра закрила; знаеха, че основното е да вземеш бизона точно на мушка, преди още да си го достигнал, и като минеш непосредствено до него, да запратиш стрелата точно в сърцето МУ със смъртоносен удар.

Прашният облак, през който се носеха четиримата ездачи, стана още по-гъст, но все още даваше възможност на погледа да се ориентира. Матотаупа и Мъдрата змия нададоха едновременно ясен вик, който трябваше да насърчи мустангите и да накара момчетата да изострят вниманието си. Матотаупа и Мъдрата змия се разделиха: Харка остана край баща си, Силен като елен последва Мъдрата змия. Скоро те се изгубиха сред праха.

— Дръж се близо зад мене и стреляй! — подвикна Матотаупа на сина си.

На петдесет метра пред тях се виждаше вирната нагоре бизонска опашка. Животното се носеше в галоп. Защо бе изостанало зад стадото, сега не можеше да се каже. Матотаупа пусна мустанга си на воля, за да развие пълната му скорост. Обученото животно пое от само себе си правилния път покрай самия бизон и носейки се напред, Матотаупа посочи със стрелата и лъка си в кой миг трябва да отпусне лъка. Харка последва баща си върху своя сив жребец на по-малко от три конски дължини зад него. Той бе приготвил лъка и стрелата си и остана съвсем спокоен и невъзмутим, сякаш участвуваше в състезателна стрелба. Когато сивият жребец — с отпусната юзда и по-скоро насърчаван, отколкото ръководен чрез леко притискане с бедрата в правилната посока — прелетя досами бизона, Харка отпусна стрелата с все сила. Стрелата прободе бизона зад плешката в сърцето; както тичаше, животното се препъна и падна на земята.

Харка нададе радостен вик. Беше повалил първия си бизон! Матотаупа веднага извърна своя мустанг. Харка спря с мъка носещия се напред кон и зави обратно към плячката си.

В тревата лежеше една съвсем млада юница. Какво хубаво печено щеше да стане от това животно! Матотаупа се усмихна на Харка, посъветва го да се задоволи с тази плячка и да остане да я пази. Той, Матотаупа, щеше да продължи напред и да се опита да вземе участие в големия лов на сиксикау, който все още беше в разгара си долу на юг. Харка беше доволен. Привърза предните крака на мустанга си, макар животното съвсем да не бе съгласно с това; въпреки всичко то трябваше да се примири с предприетата от своя млад господар мярка. Чак след това Харка разгледа от вси страни плячката си. Щеше да има нова бизонска кожа! Лъжици от рог, черва за нови тетиви, кожени върви, прясно месо, сушено месо — и всичко това ще се получи от голямото животно. Още тази вечер той ще се нагости с пресен бизонов мозък; колко отдавна не беше ял мозък! Беше успял да повали при най-благоприятни условия своя пръв бизон с една-единствена стрела. Миналата година при много по-трудни обстоятелства беше надупчил един бизон с цяла дузина стрели, без да успее да го убие. Следващият път той вече щеше да участвува в бесния лов и непременно щеше да улучи!

След като взе това решение, той седна на врата на поваленото животно, за да може най-после съвсем осезателно да се порадва на победата си и на заслужена почивка. Ослуша се да разбере какво става около него. Силен като елен сигурно също бе предприел междувременно нещо под ръководството на Мъдрата змия. Неочаквано Харка дочу тропот и силен смях. Странен тропот беше това! Дали някакъв кон се противеше на ездача си и се вдигаше на задните крака? Шумът се приближаваше все повече и Харка скоро видя своя приятел Силен като елен, който яздеше към него ходом и водеше завързан за ласото си като за сиджимка жив млад бизон. Бизоновото теле беше вече силно, риташе, искаше да бие с рогата си и въобще правеше какви ли не яростни движения, та Силен като елен се превиваше от смях.

— Опитай се да го пояздиш! — извика той на Харка.

— Как така! — отвърна Харка, възседнал своя бизон. — Ти пръв имаш право да го яхнеш, ловецо на бизонски телета!

— Убиец на бизони, убиец на бизони съм аз! — отвърна гордо Силен като елен. — С пет стрели убих един стар женски бизон. Беше много жилаво и обиграно животно, какви ли не дяволии правеше! Искаш ли да го видиш?

— Разбира се!

Силен като елен понечи да завие с мустанга си, но в този миг младият бизон отказа да го следва и с риск на живота се задърпа побеснял в примката на ласото на юг към своето стадо, като мучеше отчаяно, доколкото му достигаше въздухът.

— Освободи го! — каза Харка. — Аз ще го яхна! С примка на шията и без това не можеш го откара до бивака или ще ти трябва цял месец за това!

— Ела тогава!

Харка помогна на другаря си най-напред да привърже краката на пъстрия жребец.

— А къде е Мъдрата змия? — попита той.

— Мъдрата змия ли? Гони бизони.

— Баща ми — също.

Привързаха краката на коня. Сега вече Силен като елен можеше да скочи на земята. Запъна се здраво с крака, за да успее да задържи младия бизон. Това никак не беше лесно. Макар и млад, бизонът беше изпълнен с дива ярост и имаше изненадващи приумици. Харка го сграби за врата, за да освободи примката на ласото и да я махне. Ала сам не можеше да се справи. Другарят му трябваше да му помогне. С общи усилия двете момчета успяха да повалят животното. Прехвърлиха края на ласото през предните му крака. После бързо развързаха примката и освободиха врата му, така че Силен като елен отново разполагаше с ласото си. Когато младият бизон скочи на крака, Харка вече се бе метнал на гърба му. Вкопчи се с бедрата си в него и всичко това накара Силен като елен да започне така да се превива от смях, че чак трябваше да се държи за стомаха. Бизонът побягна на юг към стадото си и Харка мигновено разбра две неща: че не бива да попадне сред стадото и сред ловците, щом като баща му бе наредил да остане тук, и че в никакъв случай не бива да се появи сред бойците, яхнал младия бизон. Затова той реши да скочи и да пусне добичето да бяга. Но тъй като му беше весело, задето Силен като елен можеше така щастливо да се смее, той реши да придаде на всичко весел край. Спусна се назад по гърба на животното и скочи със салто зад опашката му на земята, като направи още три скока напред, стиснал опашката на бизона. Шегата му има такъв голям успех пред Силен като елен, какъвто бе очаквал. Приятелят му се разсмя с цяло гърло и Харка също прихна.

Миг след това обаче и двете момчета внезапно млъкнаха, защото сред разредилия се облак прах срещу тях се носеше една силна бизонска женска, с пръхтящи ноздри, разравяща земята с копита, готова в бесния си полет да вдигне всеки неприятел на рогата си, да го разкъса и стъпче. Мустангите на двете момчета искаха да побегнат и едва не се препънаха с привързаните си предни крака. Момчетата бяха прехвърлили лъковете през рамо, стрелите им бяха в колчаните, камите в ножниците. Никакво движение не можеше да бъде достатъчно бързо! Двамата решиха да рискуват живота си, за да прережат поне вървите на краката на мустангите. Ала не успяха да ги яхнат. Двата мустанга се стрелнаха като светкавици напред в смъртен страх пред разярения бизон. Момчетата побягнаха към поваления от Харка бизон, свиха се зад него и занадничаха внимателно над огромния гръб на животното, като криеха глави зад гривата му. Грабнаха лъковете си и заредиха стрелите.

Женският бизон се спря посред бягането. Пое си няколко пъти силно дъх, хвърли пясък с рогата си така, че посипа почти цялото си тяло и после замръзна на място като статуя. Момчетата също не се помръднаха. Да се убие само със стрели бизон, изпречил се лице срещу лице със стрелеца, беше почти невъзможно. Сега теленцето се примъкна до женската и се разбра, че тя беше майка му. Подуши го; яростта й отслабна. Започна да ближе теленцето си. После побягна на изток, а малкото й се спусна весело подир нея.

Харка и Силен като елен изпръхтяха и се спогледаха многозначително както след приключението с лоса. Още веднъж всичко им се бе разминало, но можеше да свърши зле и затова те мислено си обещаха занапред никога вече да не се държат лекомислено като малки момчета. Стигаха им вече подобни приключения, макар че дълго след това обичаха да разказват за тях край лагерния огън. Мустангите им бяха избягали. За щастие не по посока на бизоновото стадо, а към бивака. Момчетата съгледаха животните, застанали едно до друго в далечината. Харка нямаше ласо и сега трябваше да разчита на другаря си. Защото да хванеш отново полудив мустанг в свободната прерия, беше истинско постижение и почти невъзможно без ласо. Момчетата знаеха как се постъпва с такива животни. Не изтичаха направо при тях; в такъв случай животните щяха да избягат. Тръгнаха бавно към тях, започнаха да обикалят наоколо, заподскачаха и мустангите ги гледаха любопитно и когато се приближиха на разстояние едно ласо, Силен като елен хвърли примката, която се спусна над врата на пъстрия му кон. Той го притегли внимателно към себе си. Конят се приближи доброволно, щом усети ръката на своя ездач, а сивият жребец тръгна заедно с другаря си.

Така смелите момчета успяха да хванат отново и конете си. Изпрашени и запотени, те препуснаха да видят най-после „старата хитра жилава женска“, която бе успяла да измами много пъти нападателите си Мъдрата змия и Силен като елен с какви ли не дяволии и след това все пак бе паднала жертва на пет стрели. Огледаха още веднъж и младия бизон, който Харка бе повалил бързо, според указанията на баща си, и останаха послушно на пост.

Три часа по-късно щастливата ловна група се върна в шумен бесен галоп. С многократни викове ездачите възхваляваха своя ловен успех, удал им се непомрачен от нищо благодарение на хитростта на Матотаупа. Момчетата се присъединиха към голямата група.

Стигнаха в бивака през нощта. Старите бойци, жените и децата ги посрещнаха със същия възторг. Сега вече племето бе запасено с храна за дълго време.

Когато пукна зората, жените и момичетата се отправиха на коне към ловния район, за да приберат плячката, която неколцина бойци бяха останали да пазят през нощта от вълци. Кучетата в селото лаеха в радостно очакване, защото всички — големи и малки, черни, бели и пъстри — знаеха, че сега и за тях щеше да има предостатъчно храна.

Харка седеше в шатрата при баща си. Разказа му откровено всичко, което се бе случило, и Матотаупа го изслуша внимателно.

— Вярно е — каза накрая бащата, — не бива да смесвате в един кюп хлапашките си шеги с лова и борбите на мъжете. Занапред ще трябва да действувате сдържано и хладнокръвно, когато бойците ви вземат със себе си на лов или в бой. Имаш ли още някакъв въпрос към мене?

— Да, татко, два въпроса. Колко бизона успя да убиеш?

— Шест! Но за нас това е повече от достатъчно. Занапред и ние ще можем да посрещаме, гости в нашата шатра. Хау!

— Кога ще тръгнем на път, за да доведем сестра ми Уинона в нашия бивак?

— Няма да е много далеч. Ще уговоря това с вожда Горящата вода!