Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Top und Harry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2009)

Издание:

Лизелоте Велскопф-Хенрих. Синовете на Великата Мечка — II том. Топ и Хари

Второ издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Художник на корицата: Иван Тодоров

Художници на илюстрациите: Юли Минчев, Калина Тасева

Редактор: Анна Сталева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Виолета Славчева

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin: Top und Harry

Altberliner Verlag Lucie Groscer. Berlin, 1963

История

  1. — Добавяне

Тасунка-витко

Привечер Матотаупа отиде още веднъж заедно с Харка при конете, за да останат двамата сами. Баща и син поседяха известно време мълчаливо един до друг. Те сякаш имаха нужда да оставят тишината на девствената степ около тях да проникне в телата им, след като бяха прекарали цялата зима в градовете, измъчвани от шум и миризми. Неограничавани от издигнати от човешка ръка сгради, неограничавани и от гори и планини, сега техните погледи можеха да се реят свободно над тревната степ и над целия небесен купол, от притъмняващата синева на изтока през нежното златисто висене над тях до яркото огнено зарево на залязващото слънце на запад. Островърхите шатри край потока хвърляха дълги сенки, водата се плъзгаше безшумно, проблясквайки леко над пясъка. Повечето семейства вече се бяха прибрали. При конете дойдоха двамата пазачи, които щяха да пазят стадото през нощта. Вятърът повяваше леко над тревата, сред чиито стари жълти стръкове кълняха зелени стръкчета, и галеше косите на хората. Тази нощ навярно за пръв път нямаше да има мраз.

Матотаупа обгръщаше с поглед разположението на шатрите, бреговете на потока, полята, ниските възвишения наблизо и надалеч, множеството следи от конски копита и човешки стъпки около бивака. Подобно на бащата и Харка се опитваше да запамети всяка отделна подробност. С особено внимание и двамата непрекъснато насочваха погледи към шатрата, където бе живяла досега дакотската девойка; беше третата, броена от новата шатра на Матотаупа, която се издигаше последна на южния край на бивака. Баща и син се досетиха за общия път на мислите им и без думи и Матотаупа каза:

— Ако ще идва разузнавач още веднъж, то той ще отиде в третата шатра, защото ще предполага, че девойката е там. Освен ако тя не му даде някакъв знак. Макар че според мен един дакота, който вече е идвал веднъж тук, не би се промъкнал втори път. Защото, ако е говорил вече с девойката, той ще знае достатъчно и неговите братя могат да се съобразяват с това. Аз много по-малко очаквам второ пристигане на разузнавач, повече се страхувам от нападение.

— Та нима вождовете на сиксикау и на дакота не са пушили само преди три дни лулата на мира заедно?

— Вождът Горящата вода, на чиито шатри сме гости ние, е изпушил след боя заедно с вожда на бивака, от който е бил пленен Тъмния дим, лулата на мира. Но ти знаеш, че съществуват много разклонения и групи на племето дакота. Една девойка от племето на Тасунка-витко не би стояла тук драговолно. Може би Буйния кон ще дойде заедно със своите бойци, за да ни нападне и да си прибере дъщерята на своето племе.

В това време от новата шатра на Матотаупа излезе девойката, за която той бе говорил, и отиде да вземе вода от потока. Матотаупа и Харка можаха спокойно да я проследят на отиване и на връщане. Тя не се спря нито веднъж, не хвърли нищо на земята, не остави никъде нищо. Напълни един съд с вода и го внесе в шатрата, това беше всичко. По пътя си тя не погледна нито надясно, нито наляво. Сега отново се скри.

На поляната, източно от бивака, седяха двама млади бойци и свиреха на флейта. Беше някаква лека мелодия за девойките, които те обичаха и които искаха да уговорят да излязат на нощна среща. Обаче изглежда, бабите във всички шатри спяха съвсем леко — в шатрите на сиксикау също — и затова не беше лесно да ги излъже човек.

— Ти върви сега да спиш — каза Матотаупа на Харка. — Аз ще отида при вожда и ще остана за малко там. Можеш да кажеш на девойката Северна звезда, че аз няма да ям тази вечер, тъй като съм поканен от вожда и ще остана там до късно. Тя нека си легне да спи. Ти също легни и се престори, че спиш много дълбоко. Ако Северна звезда наистина очаква някакъв пратеник, те няма да оставят привидно удобната възможност неизползувана. Аз обаче няма да остана в шатрата на вожда, а ще дебна цялата нощ дали врагът няма да се опита да се приближи.

— Какъв ще бъде нашият сигнал?

— Аз съм койот, а ти си куче. Ако трябва да се предупредим взаимно, ще се обадим по три пъти. При опасност ще лаем или ще вием бясно!

— Хау, татко.

— Огнестрелното си оръжие ще отнесем в шатрата на вожда, за да не ни открадне някой пушките, ако, да речем, през нощта някой пратеник се промъкне при девойката в нашата шатра. Ти сам все пак не би могъл да се съпротивляваш на врага. Твоята задача ще бъде само да дебнеш девойката.

— Хау.

Двамата се върнаха при новата си шатра. Слънчевото кълбо вече беше потънало зад хоризонта и мракът, в който опасностите за човека и за животните ставаха по-големи, се спусна над земята. В много шатри огънят вече беше покрит с пепел. Отвън шатрите лежаха в пълен мрак. През пролуките на някои все още прозираше отблясък от огън; към тях се числеше и шатрата на вожда. Матотаупа се запъти натам, а Харка отнесе всичкото им огнестрелно оръжие. После отново се върна в шатрата на южния край на бивака.

В тяхната шатра беше доста тъмно, тъй като въглените бяха затрупани с пепел. Девойката седеше мълчаливо в дъното. Беше сложила ръце в скута си, тъй като нямаше вече работа, освен ако господарят на шатрата не й дадеше нови нареждания. Харка съобщи каквото му беше наредил Матотаупа и после се отпусна върху удобната си постеля. Девойката също се разсъблече, легна и се зави. Харка заспа бързо. Беше решил да използува първите часове на нощта за истински здрав сън. Отде да знаеше какво щеше да се случи по-късно! Искаше да се събуди към полунощ. Надяваше се, че тялото ще се подчини на волята му.

Но не стана точно така, както момчето беше навикнало. След първия половин час дълбок сън той започна да сънува неспокойно по-малката си сестра у дома, която много бе обичал. Веднъж дори се събуди, но не отвори очи, а се насили отново да заспи. Оттам нататък започнаха да го измъчват изпълнени със страх сънища. Виждаше сестра си как стои в далечината и го вика на помощ; той обаче не можеше да й помогне, защото краката му бяха омагьосани и се бяха сраснали със земята.

Когато се събуди за втори път, той се размисли защо го бяха измъчвали такива лоши сънища. Насочи вниманието си към заобикалящата го действителност. Отначало само се ослушваше. Когато долови равномерното дишане на девойката, от което можеше да се съди, че тя спи, той отвори очи, привикна с тъмнината и постепенно започна да различава очертанията на предметите. В шатрата нищо не се беше променило. Не можеше да разбере обаче колко дълго беше спал, тъй като нито имаше часовник, нито долавяше сигнал на някой нощен пазач, нито пък през чергилата от бизонска кожа можеше да надникне към звездите.

Баща му още не се беше върнал в шатрата. Харка нямаше желание да заспи трети път. Замисли се наново. В тишината на нощта и в дълбокия мрак беше най-лесно да следва мислите си. Стори му се, че отново чува името Тасунка-витко. Имаше твърде малко заклинатели и вождове на племената дакота, чиито имена и влияние излизаха толкова надалеч извън границите на собствения бивак или на определена група племена. Към тези малцина се брояха и заклинателят Татанка-йотанка, и вождът Тасунко-витко. И двамата се числяха към дакотските племена, които живееха в западните прерии, и нямаше никакво съмнение, че се познаваха лично. Татанка-йотанка бе присъствувал на Съвета на старейшините на Мечата орда, който бе обвинил Матотаупа и го бе отлъчил от племето. Матотаупа не бе споменал за това на заклинателя на черните ходила. Но то се бе случило именно така. Татанка-йотанка знаеше за Матотаупа и за Харка и затова по всяка вероятност и Тасунка-витко знаеше за тях. Може би и девойката, която спеше сега в тяхната шатра, беше научила вече за Матотаупа и за Харка, преди да попадне в плен. Възможно е дори тя да бе казала на дакотския разузнавач, който може би е идвал при нея, че Матотаупа и Харка са тук, в този бивак. Девойката се размърда под завивките си, но с типичните движения на спящ човек.

Харка се замисли и над предположенията, които баща му бе изказал. Наистина беше почти невероятно човек да предприеме повторно толкова смела разузнаваческа акция посред бивака на сиксикау, след като веднъж вече е успял. Много повече трябваше да се очаква нападение или ако не нападение, то поне опит да освободят девойката.

Северна звезда навярно започна да сънува нещо. Раздвижи се буйно и дори издаде някакви звуци. Харка слушаше напрегнато, за да разбере какво искаше тя да каже насън. Ала девойката само смотолеви нещо. Но ето — не беше ли това някакво име? Тя не бе назовала Тасунка-витко. Възможно е да обичаше някой млад дакотски боец, който е искал да я отведе в своята шатра, преди да я вземат хората от племето на сиксикау в плен? Сънят й сякаш свърши. Тя въздъхна много дълбоко и продължи Да лежи спокойно. Дишането й отново стана съвсем равномерно.

Харка се ядоса сам на себе си. Тази девойка можеше да спи, а той, момче, от възбуда не успяваше да се успокои! Истински срам! Но преди да си наложи да се унесе в сън, той искаше да се убеди кой час на нощта е. Не стана, не отиде към изхода на шатрата, защото не искаше да събуди девойката. Отметна само леко завивките, примъкна се до стената на шатрата, освободи лекичко връвта от едно колче и подаде глава през чергилото навън. Искаше да погледне звездите. Но не успя. Нечия ръка го сграби за гърлото и го стисна здраво, така че той не можа да издаде и най-малък звук. Хвана пръстите на вражеската ръка, за да ги извие, опита се да се залови о нещо с краката, обаче чергилото, под което беше пъхнал главата си, му пречеше. В това време сграбиха и краката му и макар да риташе с все сила, завързаха глезените му. Не можеше да отдели пръстите от гърлото си. Човекът, който го беше сграбил беше много силен. Харка почувствува ужасяващият страх на човек, който се задушава, и крайниците му постепенно се отпуснаха. Мина известно време, през което беше в безсъзнание. Не можеше да определи колко дълго бе останал в това състояние, когато отново усети, че се връща на себе си.

Най-напред се опита да си поеме дълбоко дъх, но не успя. Измъчваше го желание да повърне. От това до съзнанието му стигна усещането, че в устата му е напъхана кърпа. Едва успяваше да диша. Само когато поемаше бавно и спокойно въздух през носа си, задушаващото го гадене леко отслабваше и той можеше да диша. Опита се да се раздвижи, но ръцете му бяха завързани на гърба, а краката омотани с въже. Той беше пленник и се намираше в жалко безпомощно състояние. Единственото нещо, което можеше да върши още, бе да наблюдава какво става около него.

Отдалеч прокънтя яростен вик. Това беше боен вик! От юг прокънтя бойният вик на дакота; колко добре познаваше Харка този вик от дома! „Хиийп-ийп-ийп-хи-яяя!“ Колко често татко му бе надавал пръв този вик като боен вожд на Мечата орда! Сега онези, които бяха подели този вик, се бяха превърнали във врагове на Харка и той се ослушваше с желание да чуе виковете и крясъците на бойците на сиксикау, които сигурно бяха повели бой навън в прерията с бойците на дакота. Харка отново се намираше целият в шатрата. Различи сянката на някакъв строен мъж и видя до него девойката, която беше станала и се бе облякла. Мъжът заговори:

— Уинона, дъще на дакота! Ти си свободна и ще се върнеш отново при нас. Червената стрела, който те обича, се бие навън в прерията заедно с нашите бойци срещу пършивите сиксикау. Всички бойци от шатрите на сиксикау са навън и се бият. Ние надхитрихме тия смрадливи животни. Нашите бойци нападнаха от юг; аз обаче заобиколих от север, за да те взема. Ти добре ми беше обяснила всичко. Матотаупа е тук, той усети нашите бойци и предупреди бивака, така че ние се натъкнахме неочаквано рано на тия мръснокраки койоти. Но ние ще победим, а Матотаупа ще намери смъртта си от моята собствена ръка! Чуваш ли нашия боен вик?

— Хиийп-ийп-ийп-хи-яяя! — прокънтя отново откъм прерията, а миг след това отекнаха и бойните викове на хората на сиксикау:

— Хай-я-ийеп!

— Ела, Уинона! Това пленено момче ще вземем с нас. Той е дете на дакота. Мястото му е при нас. Хау!

Мъжът се приближи с две бързи крачки до Харка, загърна го в една завивка от бизонска кожа, прехвърли го през рамо като ловна плячка и избърза заедно с девойката навън. Харка не можеше да вижда вече нищо, тъй като завивката закриваше и главата му. Докато се напрягаше с мъка да си поеме въздух, той дочу отдалеч бойните викове, но му се стори, че Тасунка-витко, който бе отвлякъл него и бе освободил девойката, не бързаше към мястото на боя, а в друга посока, където щеше да остане незабелязан.

Постепенно Харка започна така да се измъчва без въздух, че вече не можеше нито да мисли, нито да усеща друго, освен: въздух, въздух! Той не знаеше накъде го носят или колко дълго вече го носеха, но тъй като смяташе, че всеки миг може да умре от задушаване, му се стори безкрайно дълго.

Когато го хвърлиха на земята, усети, че не падна на твърдо. Опита се сред мъката да отхвърли от лицето си завивката, която още повече затрудняваше дишането му, или да се измъкне от нея. Започна да се свива и изопва като червей, без да постигне онова, към което се стремеше, докато силното напрежение напълно изчерпи силите му. В този миг обаче някой дръпна кожената завивка от лицето му и не само от лицето, не, тя бе отгърната изцяло и хладният нощен въздух обви кожата му, обляна цялата в пот от страха. Той отвори очи и се опита отново спокойно да си поеме дъх, съвсем спокойно, съвсем по малко, това беше единствената възможност. Видя звездното небе и до себе си стройната фигура на Тасунка-витко, който го бе отвлякъл, видя също и фигурата на девойката, макар че всичко се разливаше в нощния мрак, защото месецът не бе изгрял и само звездите потрепваха със слабата си светлина. Шумове от боя и прегракнали викове се долавяха от голяма далечина. Но нямаше никакви изстрели. Матотаупа сигурно бе излязъл на разузнаване без огнестрелното си оръжие и сега пушките им си стояха в шатрата на вожда. Черните ходила обаче сигурно бяха изтикали нападналите ги дакота доста на юг. Харка мислеше за баща си. Той сигурно е сред борещите се бойци и не знае къде бяха отвлекли през това време сина му. Харка не можеше и да му даде никакъв знак.

Тасунка-витко каза нещо на девойката. Той шушнеше, ала Харка имаше остър слух, пък и след всичко, което ставаше сега около него, от това зависеше животът му. Не ставаше дума за смъртта му, той вече бе разбрал това, а за живота му. Той не биваше да бъде повече син на Матотаупа, щеше да стане по-малък брат на Тасунко-витко. А той не искаше такова нещо и затова дебнеше думите, които боецът дакота говореше на девойката, като думи на смъртен враг.

— Тези мръснокраки кучета изтикват мъжете на дакота назад. Аз трябва да подкрепя моите бойци и не мога повече да остана край теб, Уинона. Бягай! Знаеш накъде трябва да бягаш и къде ще намериш нашите шатри. Тичай! Тичай!

Девойката не се подвоуми нито за миг и веднага се подчини на Тасунка. Побягна бърза като сърна на юг през прерията. Не носеше нищо, освен ножа си. Шатрите на домашните й едва ли бяха наблизо. За девойката това щеше да бъде бяг на живот и смърт. Ала тя мигновено избра него.

Тасунка-витко се наведе и извади кърпата от устата на Харка. Момчето се задъха да си поеме въздух и изпълни дробовете си. После нададе силен вик и си помисли, че Тасунка-витко сигурно ще го набоде с ножа си и отново ще му запуши устата. Обаче вождът на дакота съвсем не се разсърди от това, че момчето крещеше. Харка не разбра защо. Нямаше време и да се замисли. Трябваше да даде знак на баща си къде се намира. Това дори не беше и най-важното. Трябваше да даде на баща си да разбере къде може да намери Тасунка-витко. Затова овързаното момче започна да лае силно и яростно като куче. Когато млъкна, за да поеме дъх, той чу как Тасунка-витко се разсмя високо и каза:

— Добре!

Харка беше смаян. Ако това, което той вършеше, бе полезно на врага, то той сигурно бе постъпил погрешно. Какво искаше да постигне вождът на дакота с това, като остави момчето да извика и да даде знак? Само за миг в съзнанието на Харка проблесна единствено възможната причина: Тасунка-витко искаше да отклони Матотаупа, а може би и неколцина от бойците на черните ходила от боя и по този начин да облекчи собствените си бойци. Затова Харка млъкна, ала вече беше късно.

От юг вече изсвистяха първите стрели срещу вожда на дакота, който остана изправен и отвърна с присмех на този опит, когато украсените с пера стрели не успяха да го достигнат и се забодоха в земята. Ала Харка долови и бързи стъпки; в тъмнината изплуваха сенки и изведнъж прокънтя във въздуха… бойният вик на дакота, изкрещян от един-единствен мощен глас:

— Хи-ийп-ийп-ийп…

Беше гласът на Матотаупа. От прекомерната възбуда от боя той бе надал обичайния боен вик на дакота. Посред вика обаче гърлото му се сви. Той се понесе с огромни лъвски крачки и Тасунка-витко го очакваше вече с ножа в ръка. Никой от двамата не мислеше да използува лъва или гъвкавата си тояга. Харка лежеше по гръб на земята. Но тъй като местността беше равна, той можеше да следи какво става около него. Тасунка-витко изчакваше; той стоеше на леко подгънати колене. В мига, когато Матотаупа пристигна с последния си скок, той също скочи. Двамата се сблъскаха във въздуха и полетяха към земята, ала никой не успя да повали другия на гръб. Паднаха от лявата страна на Харка, така че Тасунка-витко запази свободна само дясната, а Матотаупа само лявата си ръка. Тасунка искаше да забие с убийствен удар ножа си, но Матотаупа успя да хване ръката на своя неприятел и се подхвана ожесточена борба, при която движенията им бяха толкова бързи, че Харка не можеше да ги следи в мрака. Момчето бе седнало; вървите не му пречеха. Сви колене, изви гъвкавото си тяло одве и започна да дърпа със зъби връвта на краката си. Разбра, че краката му бяха завързани само с някакъв колан и се замъчи да разхлаби възела със зъби.

Тасунка-витко и Матотаупа продължаваха да се борят. Те се бяха отскубнали един от друг и застанали на разстояние. Петима бойци от черните ходила бяха притичали, но Матотаупа им извика:

— Оставете ни! Той е мой!

Бойците сиксикау не можаха да разберат думите му, но по държанието на двамата дакота можеше да се съди, че те водят двубой и затова черните ходила не смееха да се намесят. Матотаупа захвърли бойната си брадва, томахавката със стоманено острие, ала Тасунка успя да се измъкне, като отскочи напред и запокити своята гъвкава тояга, за да улучи черепа на Матотаупа. Матотаупа се хвърли бърз като светкавица на земята и сграбчи Тасунка за крака, за да го събори. Маневрата не успя. Тасунка полетя и Матотаупа в миг скочи върху него, но Тасунка присви колене изви гърба си на дъга и успя да се изскубне. Но не избяга. Отново бе застанал на крака и се приближаваше с дългата двуостра кама към омразния си враг. Матотаупа се престори, че бяга и Тасунка запрати ножа си, за да улучи врага в гърба. Матотаупа, изглежда, беше очаквал това, защото тъкмо в този миг отскочи встрани, така че ножът полетя в тревата. Тасунка, който не искаше да загуби това си оръжие, скочи подире му; Матотаупа застана зад гърба му и го сграби с две ръце, като притисна с огромната си сила мишците и бедрата му.

Харка нададе радостен вик, защото си спомни в този миг как някога баща му беше победил мечката. Сега победата беше на Матотаупа, момчето знаеше със сигурност това. Черните ходила обаче, които бяха притичали на помощ, не мислеха само за победата на Матотаупа, а сметнаха, че двубоят между двамата мъже трае вече твърде дълго и трябва да приключи колкото може по-бързо. От юг бойната свирка на вожда на черните ходила викаше бойците си. Затова и петимата се хвърлиха върху борещите се. И тъкмо когато изглеждаше, че добре намазаното с мас тяло на Тасунка-витко ще се изплъзне от опасната прегръдка на Матотаупа и той ще се измъкне още веднъж, Тасунка блъсна Матотаупа в коленете, но не можа да го отхвърли. В този миг петимата сиксикау се намесиха. Борбата бе приключена за миг и Тасунка-витко лежеше овързан на земята.

В това време Харка тъкмо беше успял да освободи краката си със зъби. Скочи.

Черните ходила побягнаха към викащия ги вожд на юг. Откакто петимата бойци се бяха отклонили от своите другари и бяха изтичали заедно с Матотаупа на мястото, отдето бе извикал Харка, нападащите дакота отново бяха заели изгодна позиция и затова всички бойци на черните ходила трябваше да се върнат на мястото на боя.

Матотаупа разряза връзките на китките на Харка и му подаде ножа и гъвкавата тояга на Тасунка-витко. После сякаш се замисли дали и той самият веднага да изтича към мястото на боя, или да се погрижи за важния пленник. Реши да стори второто, прехвърли овързания мъж през рамо и го отнесе с бързи крачки в бивака, който беше съвсем наблизо. Внесе го в шатрата на вожда и го хвърли там на пода, & учудената жена постъкна малко огъня, за да се освети вътрешността на шатрата.

— Остани тук да пазиш! — каза бързо Матотаупа на Харка. — Извикайте още някой възрастен мъж в шатрата, за да не бъдете само деца и жени!

Едва изрекъл това, той изтича навън, за да се включи отново в боя.

Освен Харка и пленникът никой в шатрата не можеше да разбере думите на Матотаупа. Преводачката вече я нямаше. Затова Харка излезе да доведе някой от старците. Беше забелязал от преди, че в съседната шатра живее един възрастен боец. В шатрите всички бяха будни и стояха облечени, всеки с оръжие в ръка, за да може да се защити, в случай, че в бивака нахлуе врагът. Щом Харка влезе в съседната шатра, старият човек веднага прояви готовност да излезе заедно с него в отговор на неговия умолителен жест. Харка го отведе в шатрата на вожда.

Щом прекрачи прага, старецът не можеше да не се изненада от вида на пленника, но не се издаде с никакво потръпване на лицето и без да каже нито дума, седна край изхода, на шатрата. Наблюдаваше омотания дакота скришом, но без да откъсва поглед от него. Брадвата си държеше готова за удар.

Харка също разсъди, че и той от своя страна трябва да бъде готов всяка минута за отбрана. Реши да приготви най-доброто си оръжие, а това беше двуцевката му. Освен това, без да признава пред себе си, той много искаше да покаже на пленника, че той, момъкът, притежава това още твърде рядко за племената на западните дакота и на черните ходила тайнствено оръжие.

Пленникът лежеше близо до огнището, така че бе напълно осветен. Жената и момичето седяха в дъното. Синът на вожда на черните ходила беше приклекнал до пленника и говореше нещо припряно на своя роден език. Харка не можеше да разбира думите му. Той също смяташе да седне край пленения, когото трябваше да пази по нареждане на баща си. Но тъкмо когато той пристъпи напред, момчето от племето на черните ходила се изправи и блъсна презрително пленения с крак. Пленникът се направи, че не е усетил нищо и гледаше с престорено равнодушие към пода пред себе си.

У Харка лумнаха противоречиви чувства. Не му беше лесно да вземе под своя закрила този пленен боец дакота, но когато момчето от черните ходила ритна овързания мъж, всичко у него се възпротиви.

Той застана пред момчето от племето на черните ходила, опря се върху цевта на пушката си, измери го с решителен и затова високомерен поглед и каза:

— Лоши нрави са това, момчетата да се подиграват с пленени храбри мъже!

Разбира се, момчето не можа да разбере думите, но разбра, че кой знае защо, Харка искаше да го укори в нещо. Това не му хареса никак, защото не беше свикнало други момчета да му правят забележки. То беше най-силното и най-ловкото от всички момчета в бивака. Искаше му се веднага да се нахвърли върху Харка, но една свада в шатрата, и то в този миг, в никакъв случай нямаше да отговаря на това, което един вожд на черните ходила би очаквал от своя син.

Затова момчето трябваше да се овладее, макар и пряко воля. То бавно се отпусна отново на пода. Не седна до Харка, а от другата страна на пленника. В шатрата беше тихо, само клоните пращяха в огъня. Двете момчета седяха неподвижни като статуи. Мислеха както един за друг, така и за пленения дакота. По гордата, недостъпна осанка на вързания мъж можеше да се съди, че той е известен мъж и боец, макар да нямаше орлови пера в косите и никакво оръжие.

Момчето от черните ходила беше недоволно вътрешно от себе си, задето не бе съумяло да се отнесе правилно като момче към един храбър неприятел. То разсъждаваше как да измисли друга възможност, за да премери силите си с Харка, който го бе накарал да почувствува това, и да го принуди отново да се отнася към него с уважение.

Непознатото момче дакота занимаваше твърде много мисълта на сина на вожда на черните ходила, макар в момента да си въобразяваше, че не може да го понася. Всъщност той с удоволствие би се сприятелил с него, но Харка беше толкова странен и на всичкото отгоре притежаваше и тайнственото оръжие! Всичко у него беше различно от другите момчета. Явно не оставаше нищо друго, освен синът на вожда на черните ходила да му покаже, че няма никакво желание и намерение да се занимава с него, но и да му докаже, че един син на черните ходила също така е сръчен и умел.

Харка се раздвижи. Извади пушката от калъфа, на пълни я, сложи предпазителя и я остави до себе си. Изпита дълбоко задоволство, когато забеляза, че пленникът хвърли тайно поглед към това ценно оръжие. Не показа обаче с нищо, че е доловил този поглед.

Навън беше станало съвсем тихо. Вече не се дочуваха бойни викове. Биещите се може би се бяха разделили и бойците сиксикау все още бяха навън, за да могат веднага да посрещнат евентуален нов опит за нападение. Неочаквано плененият извърна глава — това беше единственото движение, което той можеше да направи, погледна Харка и заговори.

— Твърдокаменни Харка Нощно око Убиец на вълци Стрелец по бизони Ловец на мечки! — каза той на своя език, който само Харка можеше да разбере.

Това, че той знаеше всички имена на Харка, говореше доколко добре го беше осведомил за всичко Татанка-йотанка.

— Ти си храбър. Нима не се срамуваш да се биеш като предател с чернокраките койоти срещу бойците на собственото си племе?

Харка се изплаши и без да ще, пребледня. Присъствуващите черни ходила не разбраха какво каза плененият, но именно това, че той говореше на Харка на този непознат за тях език, сигурно ги бе направило недоверчиви, още повече пък след предателството на девойката дакота. Харка не можеше да преведе какво бе казал Тасунка-витко и не би го превел дори и да можеше. Не искаше също така да отговори на пленения, защото присъствуващите сиксикау нямаше да разберат и неговите думи и само щяха да си мислят излишни неща.

Затова Харка се изправи, хвърли отблъскващ поглед към пленника и седна със заредена пушка в ръка край изхода на шатрата до възрастния човек. После всички зачакаха пак мълчаливо. Това уморително и безмълвно пазене продължи чак до зори.

Когато слънцето най-после изгря, първите бойци се върнаха в бивака, последвани от останалите. Харка чуваше тичането и говора им отвън.

Вождът на черните ходила влезе заедно с Матотаупа в шатрата. И двамата мъже носеха по два плячкосани скалпа, дълга черна коса с мъничко кожа от темето на черепа. И двамата предадоха своите победни знаци на жената. Скалповете трябваше да бъдат препарирани, а жените трябваше да умилостивят и укротят духовете на бойците чрез танца на скалповете. Вождът и Матотаупа — с полепнала с прах пот и кръв кожа, с измърсено и отчасти разкъсано облекло, с разбъркани коси, хлътнали бузи и потънали дълбоко в очните ябълки очи — напомняха все още тежкия бой, който бяха водили. В този момент мислите им навярно не бяха насочени към славата, която трябваше да им донесат отблъскването на нападателите и плячкосаните скалпове, на първо време те сигурно не мислеха за нищо друго, освен да се изкъпят в потока и да си отспят. Затова и двамата не попитаха нищо и вождът не даде никакви нови разпореждания, след като обгърна с поглед вътрешността на шатрата си. Поиска само паничка с мас, която неговата дъщеря му поднесе, и веднага излезе заедно с Матотаупа.

Пленникът не издаде с нищо мислите си. Харка също. Но той се радваше, че баща му не бе останал по-назад в боя от вожда на черните ходила.

След като се изкъпа, Матотаупа извика Харка от шатрата на вожда и отиде заедно с него в празната шатра на южния край на бивака. Вождът изпрати една местна жена да се грижи за двамата и да води домакинството на шатрата им. Тъй като жената не разбираше нито дума от езика на дакота, Матотаупа и синът му можеха да разговарят помежду си, несмущавани от нищо. Двамата седнаха край огъня и Харка разказа как го бяха отвлекли. След това баща му описа съвсем точно как бе протекъл целия бой, за да може момчето да се поучи. Той заключи:

— Така паднаха повалени четирима дакота и само един боец на черните ходила; наистина трима от черните ходила попаднаха в ръцете на дакота. Може би ще ни се удаде да разменим Тасунка-витко срещу тях. Бойците на дакота ще се опитат да освободят своя млад вожд и ако ние го освободим от плен без бой, предполагам, че те ще бъдат доволни.

— Кой ще им съобщи това, татко?

— Никой. Те сами ще изпратят хора да преговаряме.

— И дотогава Тасунка-витко ще живее?

— Вождът Горящата вода и заклинателят са единодушни по този въпрос.

— Но бойците на дакота съвсем не знаят, че Тасунка-витко е още жив и се намира в плен при нас.

— Знаят го. Аз им го извиках по време на боя. Матотаупа и Харка ядоха сушено бизонско месо, което жената от племето на черните ходила беше донесла със себе си.

— Ние скоро ще трябва сами да отидем на лов, татко, а не да живеем тук като просяци! — обади се Харка.

— Хау. Тук има много дивеч. Ние скоро ще вземем лъка и стрелите си.

Тази сутрин нито Матотаупа, нито Харка се срамуваха от това, че ще легнат и ще си наваксат съня. Когато се пъхна под завивките, Харка мислеше колко много неща се бяха случили, откакто бе напуснал постелята си през нощта. Сега беше ден, цареше спокойствие и той можеше да спи, без да сънува.

След като се събуди отново след дълги часове, едното чергило на шатрата беше повдигнато, така че следобедното слънце грееше вътре. Баща му седеше пред шатрата и украсяваше с резба дръжките на стрелите си. Харка го виждаше от мястото си. Момчето остана известно време в постелята и гледаше как работи баща му. Видя също така, когато вождът на черните ходила дойде при Матотаупа и го покани да отиде заедно с него в шатрата му. Пак ли имаше някаква новина? Матотаупа не се бави дълго. Когато той се върна, Харка видя по лицето му, че бе изживял нещо неприятно, макар да се стараеше да го прикрие. Матотаупа пое отново работата си и Харка, който вече беше станал, се зае да му помага мълчаливо.

Най-сетне Матотаупа заговори сам:

— Тасунка-витко не само отказва да яде, но не иска и да пие. Ние не можем да го принудим. Щом иска да умре, ще умре.

— Ти говори с него?

— Хау. Заклинателят ме помоли. Казах на Тасунка, че има възможност да го разменим. Той обаче отговори на думите ми само с присмех и подигравка. Иска да умре. Е, добре, ще умре.

— Кога?

— Ако продължи да упорствува, смъртта му ще започне тази вечер. Вождът Горящата вода не иска да чака пленникът да умре от жажда. Хората на сиксикау ще го завържат за кола на смъртта.

Харка продължи да дялка една ловна стрела и попита:

— А как тогава ще освободим пленените черни ходила?

— Това не знаем още. Тасунка иска със своето упорство да ни отнеме възможността да ги освободим. Тасунка и неговите бойци дойдоха тук заради тази девойка, която е дъщеря на тяхното племе и ще стане жена на един от заместниците на вожда. Тя е прекарала тук вече едно лято и една зима. Но е отблъсквала всички бойци на черните ходила, които са я искали за жена. Тасунка предлагал подаръци, за да си я прибере, но черните ходила били горди и отказвали подаръците. Тогава Тасунка със своите бойци ни нападнал. Това ми разказа сега заклинателят.

Беше късен следобед. Слънцето залезе; веднага стана съвсем студено. Матотаупа и Харка влязоха отново в шатрата край огнището. Жената спусна чергилото на входа. Матотаупа изпуши една лула. Харка размишляваше мълчаливо.

Навън започна подготовката за смъртта на пленника. Запалиха огромни огньове. Довличането на дървата създаде работа на много жени, а и огънят гореше лошо, защото дървата бяха сурови и димяха силно. Забиха в земята един дирек. Убиването на пленник при индианците все още беше свързано с прастарите страшни култовски обичаи за пренасяне на човешка жертва.

Харка погледна баща си, който излезе пред шатрата. Целият лагер беше на крак и щеше да направи впечатление, ако Матотаупа и Харка не излезеха. На края на площада, където по средата беше издигнат стълбът, няколко жени танцуваха танца на скалпа.

— Чий ще бъде скалпът на Тасунка-витко? — попита Харка баща си, когато двамата се смесиха с останалите обитатели на бивака.

— Мой или на никой друг — отвърна мрачно бащата. — Аз обаче не го искам, тъй като петимата черни ходила се намесиха твърде рано в борбата и не ме оставиха сам да победя Тасунка.

Слънцето потъна зад хоризонта. Отблясъкът на пламъците изтика встрани замиращата светлина на отиващия си ден, така че тъмнината вече изглеждаше още по-мрачна, отколкото беше. Клоните бяха изсъхнали от пламъците и сега пукаха и пращяха.

— Има ли достатъчно постови? — попита Харка баща см.

— Ти нима смяташ, че вождът Горящата вода е малко дете?

Мъжете и момчетата се скупчиха на осветената на огъня поляна. Изведоха пленника от шатрата на вожда. Един боец разхлаби двете ласа, с които беше омотано цялото му тяло. Поставиха Тасунка на дирека. Издърпаха назад отляво и отдясно ръцете му около дирека и ги завързаха отзад за китките. Краката му останаха свободни. Той се остави да вършат с него всичко, без да окаже никаква съпротива. Но когато стоеше сега пред дирека, с приведени рамене, тъй като ръцете му бяха изтеглени назад, очите му срещнаха погледа на Матотаупа и той му викна високо:

— Кажи на твоите мръснокраки братя, предателю, как знае да умира един боец от племето дакота! Какво сте седнали да ми връзвате ръцете! Нима тия койоти смятат, че аз ще се помръдна, когато почнат да ми горят месата? Аз не се плаша от вашите ножове и от вашия огън! Но нека във всички шатри, в които живеят смели мъже, да се разказва занапред, че аз не съм могъл да запея своята песен на смъртта, защото съм бил овързан, както се връзва мустанг, но не и мъж!

Матотаупа потърси с поглед заклинателя. Той стоеше зад него и Матотаупа преведе със също така висок глас думите на пленника. Само думата „предател“ не преведе.

Един възрастен боец отвърна ядосано:

— Това виещо псе! Нима не може да изтърпи дори тази връзка, която ние вързахме толкова хлабаво? Нима ще ни кара да се срамуваме, задето е трябвало да убием един страхливец, който започва да хленчи още преди да го е обгорила една тресчица, каквито нашите момчета дори слагат върху кожата си?

— Нима се страхувате да ми махнете връзките от ръцете, дребни прерийни псета? — отвърна му Тасунка с вик. — Нима ви е страх от един сам невъоръжен човек? Вие сте четиридесет на брой, но явно ви е страх, че аз мога да ви избия с голи юмруци! — Той се изсмя високо. — Виждам, че се намирам сред жалки треперещи прерийни кокошки, пред които не бих запял своята песен на смъртта!

Вождът Горящата вода се посъветва със заклинателя и направи знак на двама млади бойци.

— Отвържете му ръцете. Той е бил вожд. Ще го видим какво ще издържи доброволно. Стойте отдясно и отляво на дирека и го пазете зорко.

Освободен от връзките, Тасунка-витко изправи раменете и главата си. Застана с изпънато тяло.

— Започвайте! — извика той. — Започвайте! Ще ви видя какво искате да заставите да понесе един боец! Аз презирам вашите ножове и вашия огън! Знаете ли кой съм аз! Когато бях дете, аз вече обигравах диви коне! Когато станах момче, оставих огъня да изгори месото ми чак до кокала — погледнете тук, вижте моите белези! Когато станах мъж, убивах врагове! На кола пред моята шатра вятърът развява и коси на черни ходила! Елате сега насам, хвърлете своите ножове и брадви, ако въобще знаете да се целите! Какво стоите като зяпащи женоря!

Огньовете осветяваха пленника. Топлината сигурно го измъчваше; очите му започнаха да блестят яростно. Полетяха първите ножове. Те се забиха точно в дирека на косъм от главата и раменете на пленника.

— Това ли е всичко, хлапетии такива? Я вървете се скрийте зад майките си! Нищо ли не сте изучили повече? Наистина удаде ви се да заловите един мъж! Един сам мъж! Край нашите шатри обаче лежат вързани трима черни ходила. Нима не желаете да си отмъстите за тях, слабаци такива, да си отмъстите на един вожд, който е силен? Гордеете ли се с това, че шестима ваши успяха да заловят един самичък? Да, това са вашите победи! Бойците на дакота ще има да ви се подиграват!

Вождът Горящата вода излезе напред.

— Замълчи, смок такъв! Вие искахте да нападнете нашите шатри коварно, без да бяхме изровили брадвата на войната! Така ли постъпват истински бойци? Като същинска змия се примъкна ти при нас, за да откраднеш една девойка и едно момче! Да задушаваш деца, това са твоите бойни подвизи! Твоят образ е обида за всеки храбър мъж!

Заклинателят преведе обвинението на пленения. Избутаха огньовете по-близо до дирека. Изглеждаше, сякаш хората на сиксикау нямаха намерение да протакат повече смъртта на пленника. Възможността той да получи помощ от своите бойци им се струваше твърде опасна.

Плененият разбра, че скоро ще трябва да изгори.

— Кучета! Койоти! Мръснокраки смрадливи животни! Оставете ме да ви покажа как знае да умре един истински мъж сред подобни мъки! Какво представляват вашите горящи съчки? Това е огън за хлапета!

— Какво си седнал да ни поучаваш ти, вайкаща се бабо! — извика му заклинателят. — Теб пък за какво те бива! Какво можеш да направиш!

— Преди да умра… мръсна кукумявко… искам да те поуча още на нещо… Та да знаеш занапред как трябва да се отнасяш с бойци!

Пленникът вече говореше с прекъсвания, тъй като димът нахлуваше в устата и носа му и затрудняваше дишането.

— Ей там… момченцето… нека ми даде дългата си тръба… нажежете я… и ми я дайте, тогава аз сам ще ви покажа върху себе си как един боец изпробва своята смелост!

Харка държеше пушката си в ръце, но нямаше и най-малкото желание да нажежи цевта й в огъня, та да я повреди и да не може да стреля след това. Момчето се надяваше, че заклинателят няма да преведе желанието на пленника, но той явно го стори, защото подвикна нещо на вожда и на бойците. Мъжете сигурно бяха недоволни от това, че трябваше да оставят да умре толкова набързо най-прочутият пленник, който досега им бе попадал в ръцете. Двамата млади бойци, които стояха отляво и отдясно на дирека, издърпаха без нарочно разпореждане огньовете малко встрани, така че Тасунка-витко можа още веднъж да си поеме дъх. По раменете му вече се виждаха първите рани от изгарянията.

— Дай насам! — извика той сега на Харка. — Дай насам, момко! Нима искаш да отнемеш последната възможност на един вожд да се прослави преди смъртта си? Хлапе с хлапе!

Всички гледаха към Харка. Тогава някакъв неопределен яд обхвана момчето, тъй като вече му се беше налагало веднъж да пожертвува подобно тайнствено желязо пряко волята си. Това се беше случило през миналата пролет. Яростта му беше неоправдана и ненасочена към никого или може би към всички, към този пленник, който беше нарочил именно него и неговата пушка, а също и към баща му, който не се възпротиви с нищо, към тези сиксикау, които бяха готови да изпълнят желанието на своя пленник, защото очакваха от това някакво необичайно удоволствие и смятаха да си го доставят за сметка на Харка! Глупаци бяха те и нямаха представа колко трудно можеше да си набави човек такава пушка! В своята безизходна ярост Харка сметна, че ще накаже всички едновременно именно като изпълни всеобщото желание. Нека видят какво ще се случи, когато такова оръжие попадне в ръцете на един пленник!

Харка скочи сред огньовете. Стана му ужасно горещо и той се учуди как Тасунка-витко бе издържал толкова дълго, без да изгуби съзнание. Момчето подържа няколко мига цевта на пушката над пламъците, после я подаде на пленника.

Тасунка-витко сграбчи горещото желязо, върху което кожата на ръката му сигурно залепна. Размаха високо пушката, прескочи с все сила огъня и повали на земята младия боец, който се изпречи на пътя му.

След миг на пълно объркване насъбраните хора се развикаха. Всички се втурнаха в посоката, където бе изчезнал Тасунка-витко. Харка също изтича с тях, но — трябва да се признае — той почувствува известно удовлетворение от пакостта, която пленникът нанесе на всички благодарение на пушката.

Беглецът вече беше при конете. Първите преследвачи стигнаха до стадото тъкмо когато той яхваше един жребец. Беше повалил на земята с приклада на пушката единия от пазачите на конете и бе взел ножа му. Сега той се стрелна в нощта, яхнал мустанга на вожда, от който нямаше по-бързо животно в цялото стадо. Дали го бе избрал съзнателно или случайно, това никой не можеше да каже. С остър подигравателен вик отдалечаващият се ездач размаха високо пушката над главата си.

Бойците на сиксикау яхнаха своите коне и последва яростен бяг в мрака. Преследвачите изпънаха лъковете и отпратиха стрелите си, обаче Тасунка-витко се увеси на едната страна на препускащия кон и ако бойците не искаха да улучат животното, нямаше да уцелят и ездача. Накрая той се пъхна под корема на жребеца, така че той целият го прикриваше с тялото си. Кракът му, с който той висеше в дългите косми на глезена на мустанга, при бързото движение през прерийните низини и леки възвишения почти не се забелязваше в мрака.

Вождът Горящата вода беше извън себе си от бяс. Той отпусна лъка си и стреля в собственото си прекрасно животно. Мустангът полетя на земята и миг след това мъжете го настигнаха. Тасунко-витко обаче беше изчезнал.

Преследвачите се разпръснаха, за да го търсят в нощта. Яздеха насам и натам, неколцина скочиха на земята и тръгнаха да търсят пешком. Сякаш земята беше погълнала беглеца.

За вътрешното безпокойство на обитателите външно можеше да се съди само по държането им. Всички стояха будни. Възрастните и онези от момчетата, които не взеха участие в търсенето на беглеца, стояха на стража с оръжие в ръка. Само малко жени и деца се прибраха в шатрите. Много останаха на поляната сред бивака, където големите огньове бавно загасваха и жертвеният стълб изглеждаше почти като жив сред ярката светлина на огъня и нарастващите сенки.

Харка се присъедини към хората, които стояха на поляната. Не му се искаше да се върне в самотната шатра на края на бивака и да остане там сам. Помислеше ли за това, веднага имаше чувството, че усеща здравите пръсти на Тасунка-витко на гърлото си. Момчето от шатрата на вожда също стоеше още край жените, но все гледаше да бъде на разстояние от Харка.

Огньовете загаснаха. Ветрецът на настъпващата нощ си играеше с пепелта. Момчетата измъкнаха дирека и отново го върнаха в шатрата на заклинателя.

Когато започна да се развиделява, бойците, които безшумно бяха търсили беглеца, се върнаха с мрачно настроение. Двамата млади бойци, които беглецът бе повалил на земята, бяха предадени на грижите на заклинателя.

Харка видя как вождът повика заклинателя, Патравия вълк и Мъдрата змия в своята шатра. Той помоли и Матотаупа да дойде на тяхното съвещание. Матотаупа се беше проявил в боя еднакво с вожда и бе убил двама врагове. В двубоя си с Тасунка-витко той се бе показал равностоен противник. Затова хората на сиксикау смятаха, че ще бъде разумно да използуват неговия опит и мнение. Харка се гордееше с баща си.

Докато мъжете се съвещаваха, момчетата се събраха край мястото за къпане. Харка долови, че и те всички разговарят за случилото се през тази нощ. Не можеше да разбере обаче какво казваха и затова реши в себе си да изучи езика на сиксикау колкото се може по-скоро. Много му се искаше да помоли сина на вожда да му помогне, защото това момче много му харесваше. Беше израсло стройно и право като копие и имаше прям поглед. Обаче момчето продължаваше да се държи отблъскващо и затова Харка остана настрана и затворен в себе си.

Съвещанието в шатрата на вожда свърши бързо и в резултат на това Горящата вода и Матотаупа, придружени от Мъдрата змия, тръгнаха пешком, за да проверят всички следи на дневна светлина. Както вождът на черните ходила, така и Матотаупа повикаха синовете си, които още стояха край потока. Докато двамата опитни бойци щяха да претърсват близката околност на бивака, момчетата щяха да вземат участие в диренето на следите, за да се учат.

След неколкочасово упорито търсене се оказа, че Тасунка-витко, който накрая бе висял под корема на мустанга, се беше отпуснал да падне на тревата много преди Горящата вода да застреля коня си. Можаха да заключат това от един отпечатък върху пясъка между две снопчета трева. Както предположи Матотаупа, след това Тасунка, не беше побягнал в същата посока, а се бе промъкнал в бивака, където никой не бе очаквал, че може да се върне. Оттам той е избягал на юг, тоест направо към своите бойци. Непосредствено зад шатрите се виждаше ясна следа, оставена от бързо тичащ мъж. Как се беше промъкнал той през веригата на лостовите, не беше ясно още, обаче вождът на черните ходила и Матотаупа, които бяха опитни бойци, също биха успели да се справят с подобно положение. Лостовите бяха разположени на голямо разстояние един от друг.

След като си изясниха дотам случилото се, мъжете не се бавиха много с приказки „ако“ и „да бяхме“, а тръгнаха мълчаливо по обратния път към бивака. Искаха да се съвещават какво да предприемат по-нататък.

След резултата от търсенето на следите Харка сметна пушката си за окончателно загубена и предвиждаше сега един отегчителен за него ден. Баща му пак нямаше да намери време да излязат двамата на лов! За да повдигне малко настроението си, което беше спаднало под точката на замръзване, по пътя към бивака той попита баща си бива ли да излезе сам на лов за антилопи.

Матотаупа не беше съгласен; той предполагаше, че е възможно самият Тасунка-витко или други дакота да се навъртат още наблизо. Харка беше разочарован, но не изрази с нищо неудоволствието си.

Матотаупа тъкмо беше изрекъл отказа си, когато вождът на черните ходила, който за последен път обгледа околността, подскочи възбудено. Погледът на Матотаупа проследи сочещата ръка на вожда. Всички се спряха и погледнаха в тази посока. На голяма далечина над едно леко възвишение се беше издигнало нещо като тояга или пръчка.

— Преди малко нищо не се виждаше на тази височинка — заключи Матотаупа.

— То току-що се появи! — отвърна вождът на черните ходила.

Тъй като, изглежда, се задаваше някаква нова опасност, бащите отпратиха веднага двете момчета да продължат пътя си към бивака. Но преди още да направят и крачка, на ниския хълм се случи нещо ново. До издигната тояга се появи човек. Той размахваше някаква кожа. Всички напрегнаха погледи, за да разберат дали кожата беше щавена или с козината.

— Бяла вълча кожа! — промълви Харка на баща си.

Макар че още беше момче, той имаше най-силно зрение от всички.

— Мир? — обърна се с въпрос Матотаупа към Мъдрата змия.

Двамата сиксикау, изглежда, разсъждаваха. Мъжът на хълма се беше спрял и продължаваше да размахва кожата.

Индианците нямаха навик да използуват подобен жест като примамка дори и на война. Затова Горящата вода, Матотаупа и Мъдрата змия се договориха да отидат тримата заедно открито на отсрещния хълм. Може би стоящият там мъж беше дакота, дошъл да им направи някакво предложение.

Сега момчетата все пак трябваше да се върнат в бивака. Тъй като бяха останали сами, двамата вървяха мълчаливо един до друг и побягнаха почти в едно и също време. Бързото тичане им достави удоволствие, но не можеше ли да тичат още по-бързо и още по-бързо? Постепенно тяхното дълго бягане се превърна в състезание и накрая и двамата напрегнаха всички сили, за да достигнат първи до целта. Никой не успя да надбяга другия. Пристигнаха по едно и също време. Всъщност дълбоко в себе си и двамата бяха доволни от това, но все още се стесняваха да го покажат.

Тъй като вече беше светло и нямаше никаква опасност някой враг да се промъкне незабелязан в бивака, Харка се запъти към шатрата на южния край, която вождът бе дал на разположение на Матотаупа. В шатрата нямаше жена, която да обслужи Харка. Затова той сам стъкна огъня и си опече едно доста голямо парче месо, което щеше да му бъде едновременно за закуска и за обяд. След като се нахрани, му се прииска да види отново патроните, които бяха останали от изгубената пушка. Наистина вече не можеше да ги използува за нищо, но мисълта, че засега Тасунка-витко можеше да даде само два изстрела, леко го успокои.

Патроните не бяха на мястото, където Харка ги беше скрил, и той започна да ги търси. Обърна всичко, което се намираше в шатрата, но патроните ги нямаше никъде. Някакво мрачно подозрение обзе Харка. Накрая той вдигна дори кожените завивки от земята, с които бе застлана шатрата, и изведнъж замръзна на мястото си. Там, където бяха лежали патроните, видя вдълбан върху пода под завивката знака на Тасунка-витко: изправен на задните си крака кон.

Момчето веднага разбра какво се беше случило. Както бе проличало от следите, Тасунка се бе промъкнал обратно в бивака и го бе напуснал след това откъм юг. Сега излизаше, че известно време той бе останал скрит в празната шатра на Матотаупа и бе използувал времето, за да намери скритите патрони.

В сърцето на Харка се смесиха чувства на яд и възхищение. Той остана в шатрата, за да продължи сам да разсъждава върху това. Не му се искаше да говори за случилото се с други, освен с баща си; баща му обаче още беше навън заедно с вожда на сиксикау.

Докато момчето седеше само в шатрата, Горящата вода, Матотаупа и Мъдрата змия се бяха приближили до ниското възвишение, на което бе забодена тоягата и откъдето им бе махал мъжът с бялата вълча кожа. Сега те разпознаха този човек, който стоеше край забодената в земята тояга и държеше високо нагоре бялата вълча кожа като пратенически знак.

Беше Тасунка-витко. Двама други бойци, които навярно бяха дошли до невидимата за вожда на черните ходила и неговите придружители страна на възвишението, пристъпиха до вожда на дакота.

Горящата вода, Матотаупа и Мъдрата змия пристъпиха бавно нагоре към тримата свои врагове и когато стигнаха до билото на възвишението, се изправиха лице срещу лице с другите. Мъжете се измериха мълчаливо, без яд, без усмивка, без подигравка на лицето, със самообладание, което им налагаше себеуважението и всъщност и уважението към смелия враг. Бойците на дакота избягваха да гледат към Матотаупа. Плъзгаха погледи край него, сякаш той не беше тук.

Тъй като Тасунка-витко беше дал знак за тази странна среща, той трябваше пръв да заговори. Оказа се, че единият от неговите бойци разбира езика на черните ходила, така че разговорът протече лесно.

— Бойците на сиксикау — заговори Тасунка-витко — ме взеха в плен, но след това те се срещнаха с мен така, както подобава на смели бойци. Сега и мъжете на сиксикау знаят, че един вожд на дакота не хленчи за живота си. Аз отвлякох дъщерята на дакота в нашия бивак и тъй като Горящата вода нареди да ми дадат тайнственото оръжие, можах и аз сам да се освободя. Върнах се при моето племе и сега съм готов да предам на племето на сиксикау тримата бойци, които бяха станали наши пленници. Те не се показаха страхливци; бяха минали смело напред и когато ги пленихме, бяха сериозно ранени. Единият от тях вече умря. Ние ще ви върнем двама живи бойци, единия обаче — мъртъв, ако вече сте настроени към нас така, както ние към вас. Готови ли сте да изпушите заедно е нас лулата на мира? За мъжете, които са се опознали като храбреци, не е срамно да оставят бойната брадва и да я заровят! Аз казах, хау!

След тези думи настъпи мълчанието на сериозен размисъл. После Горящата вода отговори:

— Тасунка-витко! Къде са тримата наши бойци, за които говориш?

— Ти ги видя вече и аз ти разрешавам да поговориш с тях.

Това, което вождът на дакота каза, отговаряше на истината. Долу, в подножието на хълма, лежаха един мъртвец и двама вързани бойци. Горящата вода слезе сам заедно с Тасунка-витко при тях, докато придружителите на двамата вождове останаха да чакат горе на хълма. Сега всички гледаха внимателно надолу. Двамата живи още бойци сигурно бяха много тежко ранени и ако искаха да ги спасят, не биваше да губят никакво време. Раните им бяха превързани само на бързо.

След като вождът на черните ходила поговори кратко с тях, той и Тасунка-витко се върнаха отново горе.

— А тайнственото оръжие? — попита Горящата вода. Сега вождът на дакота се усмихна.

— Не — отвърна той. — Тайнственото оръжие не. Аз ще го задържа.

Всеки от придружителите на Горящата вода пресметна мълчаливо в себе си: бяха паднали четирима дакота, двама от тях беше победил вождът на черните ходила, двама — Матотаупа. Един боец на черните ходила бе убит по време на боя, един бе умрял в плен. Ако сега хората на сиксикау си вземеха обратно двамата още живи пленници, то те щяха да ги заплатят единствено с двуцевната пушка на техния гост Харка и можеха спокойно да отчетат, че бяха дали двойно по-малка загуба на бойци в сравнение с дакота.

Горящата вода размени един поглед на съгласие с Мъдрата змия и сетне реши:

— Думите ти са приказка на честен мъж, Тасунка-витко! Аз ще съобщя на нашия съвет на старейшините, че ние ще заровим бойната брадва и ще изпушим заедно с вас лулата на мира.

— Аз съм готов за това, както вече ти казах! — отвърна вождът на дакота. — Но за да бъде всичко между нас ясно и недвусмислено и без никакво прикритие, искам да ти съобщя, че ние сключваме мир с бойците на черните ходила, но не и с предатели, отлъчени завинаги от шатрите на дакота. Всеки човек от племето на сиксикау може да влезе в нашите шатри и нашите гори и прерии, щом върши това с мирни намерения и не идва да избива нашия дивеч. Матотаупа обаче, този предател, ще умре, щом го открием в нашите ловни райони!

Матотаупа слушаше тези думи. Когато Тасунка-витко изрече думата „предател“, лицето му посивя като пепел и само очите му останаха да блестят.

Горящата вода сбърчи чело и ъглите на устните му се отпуснаха надолу.

— Ти говориш за един гост на нашите шатри! — каза той остро и отблъскващо. — Не забравяй това! Ти говориш за един смел боец, който ще остане заедно със своя син при нас. Каквото и да са решили вашите заклинатели и вождове, вашите решения са валидни само във вашите биваци, във вашите гори и във вашите прерии. Докато обаче Матотаупа и неговият син Харка Убиеца на вълци живее при нас, всяка ръка, която се издигне срещу тях, ще бъде отсечена от нас и всяка обидна дума срещу нашия гост ще приемем като обида срещу нас и ще бъдем готови да отмъстим за нея. Аз казах!

— Нека бъде тогава както казваш! — съгласи се Тасунка-витко.

Вождовете седнаха на земята, за да изпушат късите си лули като първо потвърждение на своите думи. Матотаупа и Мъдрата змия пренесоха двамата тежко ранени и мъртвеца. Те взеха със себе си онзи от двамата бойци на черните ходила, чийто живот изглеждаше в по-голяма опасност, за да го отнесат веднага в бивака и да донесат оттам завивки и коне, с които щяха да пренесат втория ранен и мъртвеца при шатрите.

Когато Матотаупа се върна в бивака, за да отнесе тежко ранения при заклинателя, той се срещна с Харка. Момчето разбра от баща си какво се беше случило на хълма и какво решение бяха взели.

После Харка от своя страна разказа на баща си, че патроните за неговата пушка бяха изчезнали и Тасунка бе издълбал върху пода на шатрата на Матотаупа своя знак. При тези думи Матотаупа бе обзет от такава ярост, че с мъка успя да се овладее. Момчето също беше много възмутено, че след преговорите трябваше да смята своята двуцевна пушка за окончателно загубена.

Попита баща си със смръщено чело:

— Защо Тасунка-витко толкова много иска да сключи мир, та ни връща двамата бойци?

— Той разбра как се бием ние. Нападението на дакота върху нашия бивак беше отблъснато.

— Толкова повече трябва да се страхува Тасунка-витко от нас, щом нашите редици ще се подсилят с още двама бойци! — Когато казваше сега „ние“, момчето имаше пред вид хората на сиксикау, чиито гости бяха то и баща му.

— За сметка на това пък той има сега твоето тайнствено желязо, което в ръцете на Тасунка-витко ще се превърне в опасно оръжие.

— Вие защо ме принудихте да му го дам?!

— Ти защо го тикаше непрекъснато пред очите на Тасунка и в шатрата, и пред дирека? Тогава той е решил вътрешно, че трябва да ти го отнеме.

Харка наведе глава.

— Все пак двама бойци струват много повече! — настоя той. — Защо той ни ги връща и неговите хора дори не се сърдят на това?

— Двамата бойци, които той ни върна, са толкова тежко ранени, че никога вече няма да могат да участвуват в бой с пълни сили. Тасунка-витко е премислил, какво върши.

— Сигурно е така, татко.

Докато Матотаупа тръгна отново на път заедно с неколцина мъже, коне и завивки, Харка отиде при своя сив жребец. Когато баща му не беше край него, животното беше единственият му довереник. Той седна до коня и отново сложи стрък трева между устните си. Не можеше да се примири толкова лесно с това, че пушката му бе загубена завинаги заедно с патроните!

Дълго седя сред стадото мустанги, докато към него се присъедини едно друго момче — синът на вожда на черните ходила. Двете момчета не можеха още да разговарят помежду си, но другото седна до Харка и остана мълчаливо край него. Седяха така чак до вечерта, докато откъм две шатри в бивака се носеха песните на оплаквачките за двамата паднали бойци.

Когато се стъмни и мъжете се бяха върнали, и Матотаупа се бе прибрал в шатрата на южния край на бивака, Харка най-после стана да си върви. Другото момче го съпроводи и просто влезе заедно с него в шатрата на Матотаупа.

Харка се зарадва на това много повече, отколкото го показа външно. Жената от племето на черните ходила приготви ядене за Матотаупа, а след това и за двете деца и себе см. Наистина Харка вече беше хапнал нещо сутринта и ядеше обикновено като бойците само веднъж на ден. Но сега той сам обслужи своя гост с опеченото на шиш месо, както вожд посрещна равен на себе си гост. И след като се нахраниха, момчето от племето на черните ходила остана още в шатрата и между другото обясни собственото си име „Силен като елен“ и няколко други думи на своя език. Това се хареса на Харка и той взе от жената парче кожа, за да нарисува нещо върху нея. Искаше да обясни на другото момче, че смята най-после да отиде на лов за антилопи. Сега, след като оръжията вече мълчаха, баща му сигурно нямаше да има нищо против!

Матотаупа наистина даде съгласието си да вървят след един ден и Силен като елен се зарадва много на това предложение. За първи път сега Харка не страдаше така силно от загубата на своята пушка. Силен като елен също разполагаше само със стрела и лък и двете момчета искаха да ловуват с еднакво оръжие. Така съвсем естествено Силен като елен остана и през нощта в шатрата на Матотаупа.

Харка се досещаше, че именно загубата на тайнственото му оръжие бе пробила най-после преградата на плахата сдържаност на другото момче, което искаше по този начин да го възнагради за загубата на оръжието с придобиването на приятел. От този миг нататък Харка започна да разсъждава по-спокойно над тази загуба. Баща му имаше право; Харка твърде много се беше хвалил с това, че притежава тайнственото оръжие. Колкото до Тасунка-витко-, момчето дори не мислеше вече с яд за него. Безумно смелото държане на вожда на дакота и двубоят между Матотаупа и него бяха доказали, че мъжете на дакота не са лоши бойци и никой нямаше да може да казва занапред, че Харка е син на племе страхливци.

Онова, към което най-силно се стремеше синът на презрения — да получи признание и другарство от страна на себеподобните си, сякаш изведнъж беше станало. Докато се отпусна върху постелята си и гледаше още с отворени очи в мрака, мислите му се отправиха към лова на антилопи и още по-надалеко — към едно бъдеще, в което той сам искаше да бъде боец и вожд и брат на своя нов другар — Силен като елен.

— Татко! — прекъсна той мислите си с тих, но ясен глас, тъй като бе забелязал, че Матотаупа още не е заспал, и същевременно беше сигурен, че никой друг, освен баща му няма да разбере това, което казва. — Ние сме още гости на шатрите на хората на сиксикау. Кога ще бъдем приети като бойци в тяхното племе?

— Щом ти издържиш пробния изпит, Харка Убиец на вълци, който ще те направи достоен да бъдещ признат за боец, и щом аз успея да си отмъстя на онези, които ме отлъчиха от племето на дакота, така че никой повече да не смее да ме нарече предател.

— Докато аз стана боец, ще минат още няколко лета и зими, татко.

— Няколко, Харка. Но те ще минат за нас бързо, защото ние живеем като братя на свободни и смели мъже.

— Така е. А дотогава… — Харка млъкна.

— Кажи, кажи! — каза бащата.

— Мисля си за Тасунка-витко!

— Какво мислиш за този човек, който е наш враг и ме обиди?

Харка преглътна.

— Кажи, Твърдокаменни Харка, какви мисли са се загнездили в главата ти?

Въпросът беше зададен с приятелски тон, който се бе установил между бащата и сина при съвместно преживените опасности и мъки по време на заточението им, но в него все пак прозвуча лека нотка, която беше нова и която Харка засега не забеляза. У Матотаупа за пръв път се бе надигнало някакво ревниво съмнение по отношение на сина му, което лесно може да обземе самотните и обезправени хора. Харка отвърна съвсем открито:

— Тасунка-витко освободи от ръцете на враговете си една дъщеря на дакота и я върна в своя бивак. Тя се нарича Уинона.

— Както моята дъщеря, твоята сестра. За това ли мислиш?

— Да! — каза Харка кратко и с упорство в гласа.

Той се страхуваше, че сега баща му ще го упрекне, че се е размекнал. Но не искаше да прикрие чувството, което хранеше към сестра си. Видя я отново пред себе си както тогава, през онази нощ на раздялата, когато той избяга от бивака, за да догони опозорения си баща в пустата степ. Тогава Уинона бе придърпала завивката над лицето си, за да не види никой, че плаче. Сега тя трябваше да живее сред хора, които презираха нейния баща, и Харка не можеше да я брани.

Следващите думи на Матотаупа прозвучаха съвсем различно от това, което бе очаквал Харка.

— Ти как мислиш, Харка Убиец на вълци, ще бъде ли готова моята дъщеря Уинона да дойде при нас двамата в бивака на сиксикау?

— Ще бъде готова, татко. Тя знаеше, че аз отивам при теб, и ми помогна да избягам.

— Харка, откакто старейшините на Мечата орда ме осъдиха и презряха, ние с теб яздихме и обикаляхме из степта и затова не можехме да водим с нас едно малко момиче. Ти много добре знаеш това. Но сега намерихме шатри, в които Уинона може да живее заедно с нас. Сега е пролет. Предстои ни лято и ние можем да отидем, край Конския поток, за да доведем при нас моята дъщеря, твоята сестра, както Тасунка-витко отведе дакотската девойка. Нашата смелост и нашият ум няма да бъдат по-малки от неговите!

— Да, татко! Кога тръгваме?

— Щом ти успееш да убиеш заедно със Силен като елен антилопи и аз изляза на лов заедно с вожда Горящата вода за бизони и запася шатрата ни с достатъчно храна. Аз казах, хау!

С това приключи разговорът, който жената от племето на черните ходила и Силен като елен не бяха разбрали. Харка се намести удобно за сън. Чувствуваше се като освободен от нещо и все пак странно раздвоен. Той искаше да стане боец сред черните ходила, но в същото време изгледът да види още веднъж родния бивак край Конския поток и да отвлече оттам сестра си силно го вълнуваше. Почти се боеше, че изпълненият му със страхове сън ще се повтори, онзи сън, в който Уинона го викаше на помощ, ала краката му бяха омагьосани здраво за земята. За щастие в този миг Силен като елен се раздвижи под завивките си. Харка започна да усеща това момче и неговото приятелство като някакъв закрилящ го дух. Изпъна се, пое си дълбоко дъх и заспа.

Матотаупа продължаваше да гледа втренчено в мрака. Това, че вождовете и старейшините на сиксикау все още не го приемаха за свой и след като се беше отличил в боя и не искаха да го направят член на своето племе, го болеше много повече, отколкото би доверил някога на сина си. Жажда за мъст спрямо онези, които го бяха отблъснали от редиците на дакота, вече отдавна мъждееше у него. Сега обаче това чувство се оформи и той искаше да застави да млъкнат всички езици, които все още можеха да го охулят. Искаше не само да разказва на бойците на сиксикау за своята невинност. Искаше да докаже безупречното си име чрез смъртта на онези, които го бяха охулили. Той никога нямаше да забрави мига, в който Тасунка-витко го бе нарекъл безнаказано предател в присъствието на вожда на черните ходила.