Лизелоте Велскопф-Хенрих
Топ и Хари (1)

Прибежището на прокудения

Беше нощ, студено, и мястото, където индианецът лежеше върху тревата, съвсем не беше подходящо за нощувка. Наоколо нямаше нито вода, нито защита срещу вятъра. Тревната степ северно от големия завой на Мисури тъкмо се съживяваше. Между снопчетата трева се бяха загнездили ледени топчета суграшица, които блестяха под лунната светлина на малки купчинки, така както ги беше навеяла непрекъсващата денем и нощем буря. Разпокъсаните облаци по небето се носеха бързо на югозапад. Макар че снегът отдавна вече се беше стопил, нощният мраз все още сковаваше всичката влага на тънки ледени корици.

Индианецът лежеше на една страна; беше подпрял горната част на тялото си върху левия лакът. От умора бе оборил глава върху рамото си. Очите му бяха отворени, но той гледаше неподвижно само към земята. От време на време опипваше със свободната си ръка десния крак, чиято подбедрица явно беше счупена; това личеше от леко издадената част над коляното.

Той нямаше кон, нито завивка, нито оръжия, нито пък храна. Край него лежаха двата здрави пръта, които беше използувал като патерици, за да се примъква напред цели три дни до късна нощ. Беше измършавял като скелет и зъзнеше. По време на бягството бе успял да вземе със себе си огниво — парчета твърдо и меко дърво, — ала нямаше сили да тръгне да търси сухи клони из голата прерия. Не искаше да заспи, защото се страхуваше, че ще измръзне и няма вече да се събуди. Волята му да живее и да постигне целта си все още не беше пречупена.

Цели три часа лежа така, без да чува нищо друго, освен воя на гладните вълци. Сега зверовете замлъкнаха и сключиха още по-тясно кръга около очакваната плячка. Индианецът взе единия прът и удари силно с него по земята. Ако не може да прогони зверовете, то дано поне движението на пръта и шумът от удара да ги сплашат за известно време.

Скоро след това той долови някакъв шум, който не се дължеше на него. Все пак шумът му беше съвсем познат и той се прилепи до земята, за да го поеме от почвата. Нямаше съмнение. През нощната прерия се носеха в буен галоп конници, може би един, а може би двама или трима. В главата на ослушващия се мъж лумнаха разбъркани чувства на страх и надежда. Той бягаше от безмилостни врагове, от които се беше отскубнал с голямо усилие преди три дни, и сега не знаеше дали конниците се числяха към вражеската орда, или бяха от родно племе. От посоката, откъдето идваха, от югоизток, не можеше да се очакват нито едните, нито другите.

Шумът от приближаващите се коне стана по-ясен. Скоро индианецът можа да различи два коня — бързи като вятъра мустанги. За окото те представляваха заедно със своите ездачи две черни сенки, които летяха над тревната степ. Ездачите се приближиха до кръга от вълци и сега цялото внимание на наблюдателя бе привлечено от играта на сенките, която той можеше да следи под слабия светлик на луната и звездите. Ездачите опънаха лъковете си, без да спират конете, и отпуснаха стрелите, галопирайки. Един вълк, който навярно бе улучен, скочи почти отвесно нагоре и после политна гърбом назад. Три вълка се спуснаха подир втория кон, но когато единият се хвърли върху животното, ездачът го удари с тояга или с брадва — това наблюдателят не можа да различи. Той видя обаче как звярът се смъкна надолу и остана да лежи. Учуди го, че двамата ездачи не издадоха никакъв звук. Бяха индианци, дългите им коси се развяваха от вятъра и от насрещната вълна на въздуха при бързата езда. Наблюдаващият ги индианец искаше да им извика, но все още не знаеше дали бяха врагове или приятели и дали трябваше да се крие от тях, или можеше да се надява на помощ.

Двамата ездачи извърнаха коне и от своя страна се нахвърлиха върху вълците със стрели и лъкове и — както сега раненият можа много добре да различи — с гъвкави тояги. Биеха се умело и храбро и след кратко време остатъкът от изгладнялата глутница побягна към далечината.

По гъвкавите тояги раненият можа да заключи, че двамата ездачи са от племето дакота. Те бяха негови смъртни врагове и сега му оставаше надеждата да не го открият. Той проследи пътя им с подозрение.

Най-напред двамата се спряха и навярно нещо уговаряха. При това ненаблюдавания наблюдател можа да разпознае, че единият от двамата ездачи беше много по-едър от другия, който не само беше по-дребен, но и изглеждаше момчешки слаб. Резултатът от тяхното съвещаване беше съвсем неочакван за наблюдаващия ги мъж. Те слязоха от конете и сякаш решиха да се настанят там, макар мястото, където стояха, съвсем да не предлагаше повече удобства за пренощуване, отколкото поляната, на която беше спрял от изнемога раненият. Не му оставаше нищо друго, освен да изчака какво ще се случи по-нататък. Вълците бяха отблъснати, за сметка на това сега край него имаше двама дакота. Едното беше не по-малко опасно от другото. Той реши да остане неподвижен, но буден. Може би утринното развиделяване щеше да реши по-нататъшната му съдба. Той отново усети дълбаещата и пробождаща болка на мястото, дето беше счупен пищялът му, която бе забравил, възбуден от случилото се край него.

Когато минаха няколко часа и звездите угаснаха и само Зорницата остана да блести, раненият вече се беше подготвил вътрешно за всичко, което можеше да му се случи. Макар край него да нямаше никаква водна повърхност, в която да можеше сам да се види под светлината на настъпващата зора, той все пак знаеше, че лицето му е оцветено с червената боя на войната и че следите на това оцветяване сигурно все още личат. Между него и всеки дакота можеше да съществува само вражда на живот и смърт. И тъй като той беше беззащитен, не го очакваше нищо друго, освен смърт. Въпросът беше само дали двамата дакота щяха да го открият. Следите, които той бе оставил зад себе си като подпиращ се на два пръта куцащ човек, можеха много лесно да бъдат открити.

Вече се развидели, но слънцето не можеше да се покаже. На хоризонта се бяха натрупали широки талази облаци и все още беше много студено. На около сто и петдесет метра от него имаше леко вълнисто възвишение и сега раненият забеляза, че двамата дакота лежат там; конете им сигурно стояха в падинката. Двамата непознати индианци не проявяваха никаква предпазливост. Навярно смятаха за безопасно това, че ги наблюдава един куцащ ранен. Но те явно го наблюдаваха, за да разберат кой е той и какво смята да прави. Така мина половин час. От време на време през облаците проблясваше слънчев лъч.

После двамата дакота сигурно се уговориха какво да правят по-нататък. По-малкият, който беше много слаб, докара конете и ги поведе по посока на беззащитния ранен. По-високият, чиято едра фигура изглеждаше мощна и същевременно много хармонично развита, вървеше свободен край момчето. Двамата не бързаха.

„Те знаят — помисли си раненият, — че жертвата им не може да избяга. Нека разберат обаче как умеят да умират бойците на племето сиксикау.“

Посегна несъзнателно към едната от тоягите, които бе използувал като патерици. Макар да нямаше намерение да се съпротивява по такъв безсмислен начин, той все пак искаше да им покаже, че няма да се предаде доброволно.

Най-после двамата непознати индианци застанаха пред него не по-далеч от два метра. Тъй като се спряха спокойно и не заговориха веднага, раненият сиксикау има време да се учуди на външността им. Бяха един мъж и едно високо израснало момче. И двамата бяха облечени само с високите гамаши-легини и с мокасини и също зъзнеха. Върху гърба на единия от конете висеше завивка от бизонска кожа. И двамата дакота бяха въоръжени прекрасно. Имаха стрели и лък, двуцевни пушки и револвери, а хладните им оръжия не бяха само обичайният нож и гъвкавата тояга, направена от върбови клони и голям колкото яйце камък, а и бойната брадва със стоманено острие. Раненият сиксикау се учуди. Досега той само беше чувал да се говори за револвери. Тези дакота сигурно бяха в най-добри отношения с белите мъже, от които може да се получи такова оръжие.

Раненият нямаше намерение пръв да заговори. Докато не беше изникнала свадата между тях, той все още нямаше защо да се опасява за живота си. Нека изчака.

Двамата дакота не бяха оцветили лицата си с цветовете на войната. Раненият сиксикау заразглежда бродерията върху мокасините и колана на мъжа. Мотивите й му бяха непознати. Навярно тези двама индианци, по чиито коси и плитки и гъвкави тояги можеше да се съди, че са дакота, все пак не бяха от онази племенна група, с която бяха водили боя той и неговите братя. Може би те въобще не знаеха за този бой? Може да са били на границата, за да разменят стоката си срещу огнестрелно оръжие, и сега се връщаха към неизвестния си бивак? Но те не можеха да не видят, че раненият сиксикау, който лежеше на тревата пред тях и все още стискаше тоягата в ръка, целият беше изрисуван с цветовете на войната.

Боецът от племето дакота заговори нещо, от което раненият сиксикау разбираше едва всяка трета дума, но все пак от жестовете му стана ясно какво го питат: как се казва и дали иска да го пренесат в бивака му.

Подобен въпрос му се стори странен и същевременно толкова естествен с човечността си, че веднага събуди у него подозрение и затова той не посмя да отговори утвърдително. Каква работа можеха да имат двамата дакота край шатрите на племето сиксикау? Дали не бяха съгледвачи и създаденото положение не им се бе сторило неповторима възможност да се доберат безнаказано до биваците на племената на сиксикау, за да подслушат и обгледат всичко?

Раненият разсъждаваше. И ако наистина беше така? Тогава той щеше да бъде спасен, а двамата дакота щяха да попаднат сред цяла орда бойци на черните ходила, които нямаше да ги пуснат на свобода, ако видеха, че са дошли с лоши намерения. Но какво щеше да стане, ако двамата дакота не бяха сами, а бяха само пратеници на по-голяма група от племето дакота, които може би дебнеха отнякъде, готови да последват оставените от тях следи чак до бивака и да нападнат жените и децата на племето сиксикау? Може би тия двама дакота именно затова бяха проявили интерес към ранения, защото той можеше да послужи както на тях, така и на онези, които ги бяха натоварили с тази задача, като пътеводител до шатрите на черните ходила? По-добре беше да не се захваща с двамата непознати индианци. В такъв случай не му оставаше нищо друго, освен да загине в безутешната гола степ. Защото, щом поемеше, куцукайки, пътя към своя бивак, двамата дакота можеха съвсем лесно да го проследят.

Отчаян от това, че появата и неочакваното внимание от страна на двамата ездачи сякаш му бяха отнели последната надежда за спасение, той им махна късо и отрицателно да си вървят по пътя и че той няма ни най-малко намерение да търси тяхната помощ.

Те, изглежда, го разбраха, защото се извърнаха, без да кажат дума, яхнаха конете си и потеглиха. Дали смятаха да се отдалечат достатъчно и когато раненият вече няма да ги вижда, да завият и да останат да го наблюдават скришом, това той не можеше да знае. Предположи обаче, че ще направят така и затова реши да остане да лежи тук — по-добре да умре от жажда и да го разкъсат вълците, отколкото да издаде на врага бивака на своето племе. Нямаше и никаква надежда, че неговите другари и приятели могат да му се притекат на помощ и да го намерят. Защото той дълго време беше пленник и навярно всички вече го смятаха за мъртъв.

Двамата дакота обаче, които безпомощният ранен не можеше да вижда сега, постъпиха съвсем различно. Щом стигнаха на такова разстояние, че той не можеше да ги вижда и чува, те спряха. Едрият мъж слезе от коня си, момчето стори същото и двамата седнаха един до друг на тревата.

— Какво мислиш за боеца, когото намерихме? — попита мъжът момчето.

— Боец от племето сиксикау, поел бойната пътека. Успял е да се изплъзне от враговете си, но си е счупил десния крак. Ние видяхме оставената от него следа. Той се движи право в северозападна посока, затова шатрите на неговите братя и бащи сигурно са натам. Човек с такава сериозна рана и без оръжие не върви по обиколни пътища.

— Хау. Какво ще правим? Какво ми предлагаш ти, Твърдокаменни Харка Убиец на вълци?

Момчето, навлязло в тринадесетата година на своя живот, израсло високо и със съвсем сериозен израз на лицето, далеч по-сериозен, отколкото подхождаше на възрастта му, отвърна:

— Ще яздим на северозапад и ще търсим шатрите на племето сиксикау, за да съобщим там на бащите и братята на този ранен боец къде могат да си го намерят.

— Мъжете от този бивак също ще ни вземат за врагове щом разберат, че сме дакота.

— Да, така ще бъде. Но нима моят баща Матотаупа смята, че трябва да се крием заради това?

— Не смятам така, Харка. Ние с теб отдавна вече сме решили да отидем в шатрите на сиксикау. Още по времето, когато лятото изтичаше, когато тревата бе започнала да пожълтява и очаквахме сняг и мраз, още тогава ние с теб го решихме и аз ти казах, че мъжете на племето сиксикау са твърди бойци и че трудно приемат нови в своите редове. Щом като знаехме това още през есента, няма защо сега — през пролетта — да се страхуваме от това. Аз казах, хау.

Бащата се изправи и момчето скочи веднага след него. Двамата отново възседнаха конете и потеглиха ту в лек галоп, ту ходом, както бяха навикнали като ездачи без седло, в северозападна посока през тревната степ. Небето се беше разсветлило, прерията беше обляна в слънчева светлина. Малкото облаци, които се движеха тук-таме, хвърляха странствуващите си сенки. Тъй като двамата дакота вече бяха хапнали сутринта и бяха свикнали да ядат само веднъж на ден, те не спряха да починат на обяд, а продължиха да яздят. Следите, които виждаха по пътя си, бяха от антилопи, елени и лосове.

Три часа след пладне те се натъкнаха на човешки следи. Беше широка, много ясна следа, която привлече погледите им още отдалеч. Те подтикнаха мустангите си и стигнаха в бърз галоп дотам, скочиха на земята, преди да унищожат някаква следа, привързаха бързо конете така, че да могат да пасат, но не и да избягат, и се заеха след това, всеки за себе си, да обиколят внимателно наоколо, за да разчетат следите като писмо. Когато отново застанаха един до друг, бащата попита:

— Е? Какво ще кажеш?

Момчето беше навикнало бащата да пита първо него, преди той сам да каже мнението си. Това именно беше училището, в което се обучаваха индианските момчета.

— Това е бил пътуващ бивак, татко. Те се преместват от едно място на друго по същия начин като нас. — Когато момчето казваше „нас“, то имаше пред вид племето дакота и своя роден бивак. — Жените, заедно с децата са пътували в дълга редица по средата, конете са влачили плазовете им.

Тъй като индианците не познаваха колелото и не бяха започнали да го използуват и след като го видяха у белите, те пренасяха шатрите, имуществото и малките си деца по стар обичай в плазове, влачени от коне. Привързваха два дълги смърчови пръта с тънкия край над гърба на коня, а дебелите краища оставаха да се влачат. Изопваха между влачещите се краища една завивка, върху която нареждаха имуществото си и настаняваха децата. Този начин на пренасяне беше много подходящ за дългите преходи без прокаран път и пътеки.

— Отляво и отдясно, както и начело и подир кервана на жените са яздили бойците и момчетата. Мисля, че са били около двадесет шатри.

— Хау. Откога е следата?

— Сигурно от един ден. Не може шатрите да са се отдалечили много оттук, тъй като жените яздят ходом с плазовете.

— Да тръгваме!

Двамата дакота се приближиха до конете си и ги яхнаха. Не подкараха мустангите обаче, както смятаха, а се заковаха на място като статуи. На запад, на разстояние, на каквото само ловджийско око може да забележи нещо, двамата едновременно бяха открили ездачи. Беше малка група от седмина ездачи, които преследваха бягащи антилопи. Двамата дакота видяха как две животни паднаха, а останалите се отдалечиха в луд бяг. Ездачите се скупчиха около повалените животни и се отказаха да преследват останалите. Но те сякаш не се заеха с плячката си, а останаха на конете и се подредиха в редица.

— Забелязали са ни!

Матотаупа подкара бавно дорестия си кон ходом към непознатите ездачи. Харка подкара своя сив жребец по следата на баща си.

Непознатите ездачи явно се съвещаваха известно време. Резултатът веднага пролича. Двама ездачи прибраха убитите антилопи и се отдалечиха в северозападна посока; по всяка вероятност отнасяха плячката у дома си. Петимата бойци яздеха кариер към Матотаупа и Харка. Непознатите ездачи също бяха индианци и яздеха дребни, бързи, полудиви мустанги; те също бяха облечени само с лелини, колани и обувки, без шапки на главите и с голи гърди. Косите им не бяха сресани на път като на хората от племето дакота, а прибрани гладко назад. В черния кичур коса на първия ездач имаше забодени орлови пера. Той държеше в десницата си голяма дървена бойна секира, каквато Харка не беше виждал никога досега.

— Сиксикау са — обясни бащата.

Тъй като и двете групи яздеха една срещу друга, те скоро се срещнаха. Петимата сиксикау заобиколиха двамата дакота, които се бяха спрели, и почнаха да размахват оръжия и да крещят, сякаш искаха да смъкнат двамата непознати от конете им и в последния миг да извърнат мустангите си и да побегнат. Матотаупа и Харка останаха съвсем неподвижни; дори не издадоха с нищо, че черните им очи бяха станали по-зорки, а се прикриха зад израз на безучастно пренебрежение.

След като петимата ездачи показаха оръжията и способностите си, те се спряха в широк кръг около двамата дакота. Боецът, който беше обкичен с орлови пера, се спря пред Матотаупа. Каза нещо със заповеден тон, което Матотаупа не разбра, обаче жестовете бяха достатъчно красноречиви; двамата дакота трябваше да свалят ръце от оръжието си и да се оставят да ги обезоръжат.

Матотаупа обаче бе хванал вече с дясната си ръка револвера, даде един изстрел във въздуха и после насочи дулото му към водача на петимата ездачи.

— Ние няма да разговаряме с вас чрез оръжието си, но ще разговаряме, като запазим оръжието си! — каза той.

Харка се съобразяваше с баща си и също държеше револвера си зареден.

Мъжът с орловите пера се смути леко. Двамата дакота, които стояха пред него, не се побираха в досегашните му представи за света. Той беше израсъл с представата, че на света има хора и те бяха сиксикау. Освен това имаше още дакота и асинибоини, които наистина приличаха на хора, но бяха врагове, койоти, страхливци и лъжци, с които истинските хора живееха в постоянна борба. Никога не беше научил нищо друго, освен това, че има бойци с чисти тела, с чисти, добре изработени дрехи и с добри оръжия и вождове с още по-хубави дрехи и още по-хубави оръжия и украсени с орлови пера и бизонски рога. А сега тези двама дакота пред него бяха облечени в износени дрехи, макар някога да са били хубави. Мъжът не носеше никакви отличия. За сметка на това те имаха не само прекрасни оръжия, а дори тайнствени оръжия. Мъжът беше около тридесетгодишен, а може би и малко по-стар. Трудно беше да се прецени възрастта му. Тялото и крайниците му бяха силни и добре развити; белезите по кожата му показваха, че е водил тежки боеве. Видът на лицето му издаваше прямота и затвореност. Докато по гладката светлокафява кожа можеше да се съди, че той е все още млад мъж, сред черните му коси вече се сивееха отделни кичурчета, а около очите и ъглите на устата му се бяха образували бръчки, каквито мъката и огорчението изписват върху човешкото лице. Високо израсналото стройно момче до мъжа не беше копие на бащата; ръката му беше малко по-тъмнокожа, челото по-високо, лицето по-остро изрязано. И в неговия вид обаче личеше противоречието между детската възраст, на която сигурно беше то, и недетинската сериозност и спокойния, дори самонадеян израз, чрез който то сякаш умееше да държи хората на разстояние. Както видът, така и държането на двамата дакота беше тайнствено. Каква причина е могла да накара един боец да тръгне на кон с едно момче през прерията? Дали баща искаше да научи сина си как се ловува? Един дакота посред ловните райони на племето сиксикау? За момчетата нямаше място във вражески земи, тяхното място беше в бивака и те събираха своя ловен опит в ловните райони на собственото си племе. Така беше при хората и дори и при всички пършиви койоти, които приличаха на хора. Какви намерения можеше да има този непознат човек към племето на сиксикау? Ако идваше като враг, той нямаше защо да се показва открито или поне можеше да стреля още отдалеч. Той явно добре умееше да си служи със своето оръжие. Като приятел обаче един дакота не можеше да идва при сиксикау.

Тук нещо не беше в ред. Нищо не беше в ред. Този мъж и неговият син бяха еднакво тайнствени, както и оръжията им.

Най-добре щеше да бъде да откарат двете тайнствени създания в бивака при вожда и при заклинателя. Нека те разгадаят тайнството. Въпросът беше само как да примами двамата дакота, при положение, че те държаха насочено срещу тях тайнственото си оръжие, и да ги отведе в своя бивак, без да проливат кръв, но и същевременно без да се изложи.

Водачът с орловите пера в косата каза на своя език, като с основание предполагаше, че двамата дакота няма да го разберат, на боеца до себе си:

— А сега докажи, братко мой, че с право носиш името „Мъдрата змия“. Ние трябва да отведем тези двама странни дакота заедно с оръжията и конете им пред съвета на нашите старейшини и нашия заклинател. Няма да бъде добре обаче, ако влезем в бой с тях и ги убием, защото по този начин и ние ще загубим двама от нашите бойци, а и тайнствата на тези непознати мъже ще останат завинаги неразгадани за нас.

— Братко Патравия вълк! — отвърна боецът, когото бяха назовали Мъдрата змия. — Този боец от племето дакота не се е изрисувал с цветовете на войната, а пък и ние вече заровихме бойната брадва; оттогава слънцето вече два пъти захожда и изгрява. Значи, ние можем да отведем този мъж и неговия син в нашия бивак, без да влизаме в бой с тях.

— Нашите мисли съвпадат, но този непознат боец с тайнственото оръжие не знае нашите мисли. Поговори ти с него, Мъдра змия!

Матотаупа и Харка бяха слушали напрегнато разговора, за да могат веднага да реагират на всяка промяна в тона, макар да не разбираха значението на думите, и бяха наблюдавали внимателно израза на лицата им. Сега те изчакваха. Боецът, на име Мъдрата змия, насочи поглед към Матотаупа, като се мъчеше да намери в съзнанието си онези думи от езика на племето дакота, които беше запомнил от преговори с вражеските племена или от приказките на взетите от тях пленници.

— Мир — каза той. — В бивака.

Матотаупа и Харка погледнаха още веднъж внимателно лицата на стоящите срещу тях мъже. Те изглеждаха здрави, сурови като земите им, сигурни в себе си: Матотаупа не очакваше от тях никакво коварство и затова произнесе спокойно и натъртено своето „Хау!“, което означаваше „да“.

Прибра револвера си, Харка стори същото.

Бойците сиксикау се подредиха веднага в колона по един, в която влязоха и Матотаупа и Харка; трима сиксикау яздеха напред, двама след тях. Поеха в галоп на северозапад и под копитата на конете се вдигнаха облаци прах. Докато яздеха, момчето Харка мислеше за мъжа, който остана да лежи със счупен крак в прерията. Ако не му помогнат тази нощ, той беше загубен. Този упорит боец се бе харесал на момчето и то се надяваше, че той ще може да бъде спасен.

Между четвъртия и петия час на следобеда те съзряха шатрите. Цяла банда момчета излетяха с шумни викове за поздрав да посрещнат завръщащите се бойци. Те се въздържаха да погледнат любопитно странните непознати, а и Матотаупа и Харка от своя страна се държаха така, сякаш не виждат момчетата, защото не тях бяха излезли да посрещнат хлапаците. Шатрите бяха разположени край един поток, покрай който растяха на групи върбови храсти. Потокът течеше широк и спокоен, ала пълноводен в песъчливото си корито. Снегът и ледът се бяха разтопили вече и бяха подхранили водите му. Шатрите бяха построени по същия начин, както и в племето дакота; тънки смърчови пръти, събрани във върховете носеха тежките чергила от бизонска кожа. Пред една шатра висяха особено много плячкосани предмети на трофейния прът, друга пък беше богато изрисувана с тайнствени знаци и на двамата дакота и това се стори веднага съвсем позната картина. Това сигурно бяха шатрите на вожда и на заклинателя, магьосника на племето. Между шатрите стояха неколцина бойци, които разглеждаха скришом пристигналите.

Петимата сиксикау скочиха от конете. Деца отведоха животните на паша или да ги завържат пред шатрите на собствениците им. Водачът на групата Патравия вълк и боецът Мъдрата змия кимнаха на Матотаупа и Харка да слязат и те веднага скочиха. Двамата дакота останаха край конете си и ги държаха за юздите. Патравия вълк и Мъдрата змия изчезнаха в шатрата, чийто трофеен прът беше особено богато обкичен, скоро след това излязоха и подканиха двамата дакота да влязат заедно с тях в същата шатра. Матотаупа взе оръжието си и Харка и този път последва примера на баща си. Двама бойци сиксикау се приближиха; те разпъдиха децата и останаха край конете, без да хващат юздите им.

Матотаупа и Харка влязоха в шатрата; Мъдрата змия и Патравия вълк вървяха подир тях и отново пуснаха чергилото на входа зад себе си.

По средата на шатрата пламтеше огън. Беше приятно топло и от гърнето, което висеше на пръти над огъня, димеше апетитно варящо се бизонско месо. Харка беше прегладнял като вълк, защото през последните дни двамата с баща му бяха живели само от суха храна, и то доста оскъдна. Но той не издаде глада си нито с поглед, нито с някакво движение. Застана спокойно и съвсем естествено върху покрития с кожени завивки под, встрани от входа на шатрата. Пред огнището вождът на бивака на сиксикау прие Матотаупа, Мъдрата змия и Патравия вълк. Жената на вожда подреди пръстените паници за ядене и сложи роговите лъжици. Деца в шатрата нямаше.

Те влязоха чак сега. Едно момче, на възраст колкото Харка, и доста по-малко момиче се вмъкнаха през отвора. Момчето постъпи точно както Харка преди малко. Мина встрани и остана право край изхода, но не до непознатото момче, а на онова разстояние, което смяташе за подходящо. Двете момчета размениха помежду си един-единствен поглед, за който всеки от тях би желал да не го забелязал другият, но погледите им се бяха срещнали. Това обаче съвсем не беше повод между тях да се породи някакво тайно разбирателство, напротив. Всеки от тях бе недоволен, че другият е забелязал погледа му и имаше чувството, сякаш се е провинил с непростено любопитство и затова и двамата се държаха един към друг съвсем хладно и сдържано. И двамата явно много добре умееха да правят това, особено Харка. И двамата не се помръдваха, само гледаха неотклонно към средата на шатрата, за да не пропускат нищо от онова, което ставаше там. Момиченцето помагаше на майка си; движенията му бяха съвсем леки, сякаш беше някакво въздушно същество.

Бойците край огъня още не бяха седнали. Вождът, едър, здрав, достолепен, стоеше срещу Матотаупа, който беше малко по-слаб и още по-висок от него. Мъдрата змия бе излязъл бързо навън и скоро се върна заедно с една млада девойка. Посочиха й да застане край огъня и тя сякаш знаеше какво очакват от нея. Застана скромно, с отпуснати ръце.

— Как се казваш и какво търсиш в ловните райони на бойците от племето сиксикау? — попита вождът своя непознат гост и девойката веднага преведе думите му на езика на дакота.

Тя говореше тихо и ясно и Матотаупа и Харка веднага разбраха по говора й, че сигурно е от племето дакота. Може би беше военна плячка на бойците сиксикау и вече живееше дълго време в тези чужди за нея шатри.

— Името ми е Матотаупа и аз искам да съобщя на вожда на племето сиксикау, че един от неговите бойци лежи със счупен крак безпомощен в прерията, без кон, без оръжие, без завивка. Името му не знам, защото той не ми се довери. Ние убихме няколко вълка, които искаха да го нападнат.

— Можеш ли да ми назовеш някакъв отличителен белег, Матотаупа, по който бих могъл да разпозная моя боец?

— Има дълбок белег под рамото на дясната си ръка, белег, сякаш някога е откъснал от месото си стрела с крива кука.

Вождът и Мъдрата змия се оживиха.

— Точно така! Това е Тъмен дим! Той беше в плен на дакота. — Веднага след това обаче лицата им отново станаха безизразни. — Ти още не си ни казал откъде идваш и накъде яздиш, боецо, който се нарече Матотаупа. Тъмен дим беше в плен у нашите врагове, у дакота. Възможно е ти да си го видял като пленник и сега да ни примамваш в някоя клопка.

— Тогава вържете мен и моят син Харка Убиеца на вълци Ловеца на мечки и ни вземете с вас. Ще видите, че ние имаме честно отношение към вас. Ако това е така, както ти казваш, вожде, тогава Тъмен дим е избягал и търси сега вашите шатри.

— Ние не връзваме деца. Остани ти тук. Твоят син ще дойде с мен и ще ни води.

Матотаупа разбра смисъла на това разпореждане. В случай че ги бяха излъгали, бойците на сиксикау можеха много лесно да се справят с момчето, много по-лесно отколкото с един боец като Матотаупа.

— Думите ти са добри. Нека Твърдокаменния Харка Убиеца на вълци дойде с вас!

— Щом се нахраним. Конете ви също са останали без сили. Ние ще дадем на твоя син един от моите коне.

Вождът, Патравия вълк, Мъдрата змия и Матотаупа седнаха край огнището, а жената разля супата в паниците. Момиченцето донесе пълна паница на Харка. Инак децата ядяха след възрастните, но сега Харка трябваше да набере сили, преди да тръгнат отново на път. Той кусаше и гълташе бързо; вареното му се услади много. Така готвеха и в неговата родна шатра покойната му майка и баба му. Само един-единствен път повдигна Харка поглед от паницата; то беше, когато девойката от племето дакота напусна шатрата.

Не губиха много време с яденето. Харка едва бе изпразнил паницата и вече чу отвън конете да удрят с копита. Той размени поглед с баща си, подаде му своето оръжие, като задържа само ножа, лъка със стрелите и револвера си, и излезе от шатрата заедно с вожда на черните ходила. Вождът щеше да потегли заедно с десетима бойци. Показаха на момчето коня, който щеше да язди. Собственият му сив жребец и дорестият кон на баща му пасяха между шатрите; Харка бързо ги завърза. После огледа мустанга, който му предлагаха домакините. Беше пъстър кон с тъмна грива, младо и огнено животно. Момчето се метна на гърба му и животното му се подчини драговолно. Той го подкара в галоп в югоизточна посока, като го подтикваше с притискане на бедрата и с ясни възгласи, така че конят разви пълната си скорост, а групата ездачи го следваха в редица един подир друг.

Момчето имаше чувството, сякаш живителни струи минаха през тялото, сетивата и мислите му. Да може да помогне на един храбър боец, изпаднал в беда, и при това да предвожда цяла бойна орда, воглаве с вожда й, да чувствува под себе си прекрасен кон и да лети с все сила през ширналата се гола прерия, да не вижда нищо друго, освен небе и степ и да не чува никакъв шум, освен глухите удари на копитата на неподкованото животно по тревната земя — всичко това се преливаше в едно отдавна неизпитвано и затова още по-пълно съзвучие.

Момчето гонеше коня си. Всеки загубен час, всеки загубен миг можеше да коства живота на човека, заради когото те бяха предприели тази езда. Рано сутринта Матотаупа и Харка бяха разговаряли с безпомощния боец. Сега беше късно след обяд. Едва през нощта ездачите щяха да стигнат мястото, което търсеха. Лъчите на слънцето падаха косо откъм югозапад. Слънцето се движеше и скоро остана в гърба на ездачите. На изток небето беше ясносиньо; вятърът беше разгонил всички облаци. Когато Харка забави малко ход, за да си поотдъхне пъстрият му кон, той с тревога забеляза, че небесната синева вече притъмнява и слънчевите лъчи откъм запад преминават към златночервено, сенките бяха станали дълги, дълги и всичко предвещаваше вечерта, която скоро щеше да премине в нощ. Харка отново подкара коня в галоп. Не беше разменил с ездачите, които го следваха, нито дума досега; пък и без това нямаше да могат да се разберат. Бяха обяснили на Харка, че трябва да отведе бойците сиксикау до известно разстояние от мястото, където лежеше раненият. Там щяха да слязат и да се разпръснат, за да не попаднат в клопка.

Вече беше късна нощ, когато ездачите стигнаха мястото. Въпреки пролетния студ конете бяха потънали в пот, а слабините им пулсираха силно. Ездачите скочиха на земята. Вождът пристъпи към Харка. Беше хванал ласото си и се завърза заедно с момчето на късо разстояние, така че всеки от тях да може да се движи свободно, но и същевременно да не може момчето да му избяга. Харка прие този знак на недоверие като предпазна мярка, която му се стори съвсем основателна. Под лунния и звезден светлик той разясни на вожда чрез движения на ръцете си къде трябва да търсят ранения. Двама воини останаха край конете, другите се разпръснаха в полукръг и после се насочиха към мястото, където очакваха, че се намира Тъмния дим.

Харка тичаше заедно с вожда, който държеше ножа си в ръка. След известно време вождът на сиксикау се спря, сложи ръцете си пред устата и извика три пъти като бяла сова. После се ослуша. Харка също слушаше.

Отговориха на вика му, и то от сравнително близко място. Сега вождът побягна натам, без да се прикрива, без изобщо да съблюдава досегашните предпазни мерки, и от тъмнината на тревната степ израсна нечия фигура — един човек, отпуснал раменете и ръцете си на два пръта.

Тъмния дим беше жив!

Свързан чрез ласото с вожда, Харка с мъка успяваше да тича наравно с него, но все пак не изостана, тъй като разстоянието не беше голямо. Когато двамата застанаха пред намерения отново боец, вождът нададе радостен възглас, който бойците наоколо подхванаха веднага. Скоро всички се събраха около ранения.

Тъмния дим и вождът си казаха нещо. Боецът беше толкова изнурен, измъчен от жажда, че успя да каже само няколко думи и отново щеше да се строполи на земята, ако мъжете не го бяха задържали. В тези малко думи той навярно беше казал нещо и за Харка. Защото вождът не само веднага развърза ласото, с което държеше момчето, а и каза нещо, което Харка не разбра, но по тона можеше да се съди, че означава „добре“.

По пътя обратно към бивака всички бяха окрилени от радостта. Завиха Тъмния дим в бизоновата кожа, която единият от бойците бе донесъл, и тъй като пъстрият кон на Харка носеше най-малък товар поради малкото тегло на момчето, поставиха ранения и изтощен боец върху коня пред момчето. Щом стигнаха първото изворче, дадоха на Тъмния дим да пие. Макар че навярно му се искаше да изпие цял поток, той се овладя и пое само няколко глътки.

Общо взето, обратният път отне доста часове. Когато групата се приближи към шатрите, вече отдавна беше ясен ден и обедното слънце топлеше хората и животните. Вождът не се забави много край посрещналите го щастливи бойци и момчета. Щом стигнаха шатрите и всички ездачи спряха, той сам пое ранения от коня на Харка и го отнесе в шатрата на заклинателя.

Харка скочи от коня и го отведе както останалите бойци към стадото, където сега бяха и дорестият кон на баща му, и неговият сив жребец.

Когато се огледа след това с търсещ поглед, той веднага забеляза баща си, който се приближи до него и го накара да му разкаже с две думи какво се беше случило. Щом научи всичко, той също каза с голямо задоволство:

— Добре!

Харка беше много уморен, ръцете му почти трепереха от това, че бе придържал и подкрепял ранения по време на обратната езда. От умора той почти не усещаше мечия си глад. Но когато вождът излезе от шатрата на заклинателя и покани Матотаупа и Харка на обяд в своята шатра, момчето беше доволно от вареното месо и печеното филе и се нахрани до насита. Щеше да бъде под достойнството му да си навакса сега, в следобедните часове, пропуснатия през изтеклата нощ сън. Но тъй като не знаеше какво да прави, пък и не можеше да поведе разговор с никое от момчетата край шатрите, той легна до своя сив жребец в тревата и се загледа във въздуха, пъхнал едно стръкче между устните си. Който го познаваше, знаеше, че за него това беше израз на продължително и дълбоко размишление. Тук обаче не го познаваше никой, освен баща му.

Вечерта Матотаупа повика сина си в шатрата на вожда, където двамата можеха да пренощуват. От девет месеца тази нощ момчето за първи път отново лежеше удобно, завито в завивки, в индианска шатра. Споменът за дома обаче, който се събуди сега у него, вместо да го успокои, още повече го развълнува, а по дишането на Матотаупа Харка разбра, че и баща му дълго не можа да заспи.

Най-сетне след полунощ силната умора надви момчето, ала при първите зари то се събуди. Харка не искаше да даде възможност на сина на вожда на черните ходила да може да каже с думи или с поглед, че гостът е поспаланко. Двете момчета скочиха почти едновременно от завивките. По даден от баща му с поглед знак Харка изтича заедно със сина на вожда към потока. Както в родния му бивак, и тук всички момчета излизаха от шатрите и се събираха на едно и също място за къпане. Харка смело се потопи в леденостудената вода заедно с първите момчета, но не показа умението си да плува, а само се плискаше с вода. Когато обаче едно от момчетата се осмели да се закачи с чужденеца и го сграбчи за косите, за да го потопи във водата, зле си изпати. Харка веднага стисна ръката му така силно, че то се видя принудено да го пусне. Харка се гмурна в тихата вода чак до дъното, мина под другия, скочи изотзад върху гърба му и здравата го натопи във водата. Останалите момчета се разсмяха весело и това беше сигнал за общите игри, в които и Харка не остана назад. Когато излязоха на брега синът на вожда на черните ходила му кимна да се приближи и след като и двамата добре се изтъркаха с пясък, за да измият и затоплят кожата си, момчето от племето на черните ходила даде на госта от своята меча мас, от която майка му предвидливо му бе дала повече.

Харка веднага забеляза, че местните момчета натъркваха особено старателно краката и петите си и побърза да стори същото.

Закуската в шатрата му се услади чудесно.

Когато се нахраниха, вождът на племето покани своя гост Матотаупа да излезе заедно с него и да вземе и сина си. Той ги отведе в шатрата на заклинателя, където влязоха заедно. Харка веднага забрави детските игри и веднага се досети, че сега ги очаква сериозен и тежък разговор за това откъде идват Матотаупа и той и какво ги е довело в ловните райони на племето сиксикау. Лицето на Матотаупа бе станало съвсем затворено, а държането му — по-гордо от всеки друг път.

В шатрата на заклинателя имаше малко светлина. Покривалото на входа беше спуснато, отникъде нямаше повдигнато чергило, само в огнището мъждукаха искри под пепелта. Тъмния дим лежеше удобно върху завивки в задната част на шатрата, а до него седеше една жена. Кракът му беше наместен, превързан и вдигнат нависоко върху дървена подложка. Заклинателят на местното племе сигурно беше много способен лечител. Харка, застанал зад баща си, поглеждаше крадешком този най-важен мъж сред племето.

Заклинателят беше среден на ръст, на средна възраст и беше облечен този ден и по този час както всички останали бойци. Дали сериозният израз на лицето му щеше да се превърне в любезност, или в неприязненост, предварително никой не можеше да каже. Той покани вожда и двамата непознати да седнат край огнището и мина известно време, докато жената, която седеше край постелята на Тъмния дим, отиде и доведе девойката от племето дакота да превежда. Най-после разговорът започна.

Твоето име е Матотаупа, което ще рече „Четири мечки“, и ти си дакота. Към кое племе на „Седемте огньове на света“ принадлежиш?

— Бях боен вожд на Мечата орда при племето на оглала, което се числи към големия род на тетон-дакота. Нашите шатри се разположени далеч оттук, на юг, край Конския поток^[1].

— Защо си дошъл при нас? Ти знаеш, че мъжете от племето сиксикау и мъжете от племената на дакота не са в добри отношения помежду си.

— Именно затова съм дошъл при вас. Аз също станах враг на дакота. Славата на бойците на племето сиксикау като смели и говорещи само истината мъже ме привлече да дойда при вас.

Не можеше да се разбере какво въздействие оказаха тези негови думи върху заклинателя и върху вожда на черните ходила. Девойката от племето дакота превеждаше, без да издаде с нещо дали проявява и най-малко отношение към съдържанието на думите.

— Защо си станал враг на дакота?

Харка, който слушаше безмълвно, знаеше колко трудно ще бъде на баща му да отговори сега. И все пак отговорът последва бързо и без запъване, защото Матотаупа явно дълги нощи беше мислил над това, как ще отговори на този неизбежен въпрос. Той каза неподправената истина и я изрече с високо вдигната глава тъй, сякаш беше готов веднага да влезе в бой с всеки, който дръзне да засегне честта му:

— Заклинателят на Мечата орда на име Хавандшита ме опозори пред съвета на бойците и старейшините. Той ме обвини, че в час, когато съзнанието ми било помътено от някакво питие, съм издал на бял човек тайната къде в Черните хълмове^[2] на земите на дакота може да се намери злато. Съветът на бойците повярва на тази лъжа и ме отлъчи. Аз обаче съм невинен; моят език никога не може да изрече думи на измяна. Моят син Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Ловеца на мечки ме последва доброволно в моето изгнание.

— Стои ли кръвно отмъщение между теб и твоето племе?

— Да. Моята стрела уби един боец от Мечата орда, който ме беше обидил. Стрелата носеше моя знак. Така всички от шатрите край Конския поток знаят чия стрела бе улучила Старата антилопа в сърцето.

Заклинателят на племето сиксикау изслуша обяснението на Матотаупа, без клепките му да мигнат нито веднъж, и нито от израза на лицето, нито от държането му можеше да се разбере как приема всичко това, вярва ли на този дакота, или не му вярва, двоуми ли се, или се чувствува засегнат като заклинател, тъй като един друг заклинател, пък бил той и дакота, бе обвинен в лъжа. Без да издаде собствените си мисли, той гледа дълго и настоятелно мъжа, който говореше за себе си, че е бил боен вожд на племе, после гледа също тъй дълго и също тъй настоятелно и момчето, около ъглите на чиито устни потрепваше отбранително високомерие.

— Кога се случи всичко това, което ми разказа Матотаупа?

— Миналото лято.

— А къде прекарахте времето на снеговете и мраза?

— В градовете на белите мъже.

След тези думи заклинателят отново мълча дълго и съсредоточено.

Вождът на черните ходила, който седеше до заклинателя, не зададе никакъв въпрос и не каза нищо за това, което беше чул. Остави заклинателя да вземе решение. Той най-после отвори уста:

— Аз ще поговоря с духовете. Елате отново всички при мен, когато слънцето се издигне за пладне.

Матотаупа се изправи мълчаливо, малко по-изпънат и с по-отбранителна стойка, отколкото на идване, а след него се изправиха и останалите, и напуснаха заедно шатрата.

Харка бе заслепен от ярката светлина навън и притвори очи като малка рязка. Докато девойката от племето дакота се запъти към една от най-отдалечените шатри, а вождът към своята собствена шатра, Матотаупа и синът му отидоха при конете. Яхнаха своите собствени коне, дорестия и сивия жребец, и навлязоха в прерията, толкова навътре, докъдето можеха да бъдат сигурни, че никой няма да ги заговори, но все пак на разстояние, което нямаше да събуди подозрение у местните хора. Спряха на едно малко възвишение със сухи склонове, пуснаха конете да пасат, а те двамата седнаха на слънце. Матотаупа запали бавно лулата си и запуши, а Харка си играеше със стръкче трева. До обяд двамата не размениха нито една дума. Когато слънцето се издигна до най-високата си точка, те се върнаха обратно, предадоха конете си при останалите животни, които пасяха на почти голата поляна край потока, и се запътиха към шатрата на заклинателя, където тъкмо в този миг заглъхваха приглушени барабанни удари. От другата страна се приближи вождът на черните ходила. Девойката от племето дакота обаче не дойде. Двамата мъже и момчето влязоха заедно в шатрата.

Вътре всичко беше както преди. Заклинателският барабан отново висеше на кожените върви на един от задните пръти на шатрата. Заклинателят стоеше край огнището и външно всичко изглеждаше така, сякаш не бяха изминали часове, а един разговор, прекъснат за кратка почивка, щеше отново да продължи. Така изглеждаше обаче само външно. Всички знаеха, че междувременно заклинателят беше взел някакво решение, на което всеки трябваше да се подчини, тъй като то изразяваше „Тайните на духовете“.

Собственикът на шатрата покани гостите си да седнат отново и заговори, и то с думи от езика на дакота. Изговорът му беше различен от този на истинските дакота и той си търсеше с мъка думите, но все пак успяваше, помагайки си с разбираемия за всички език на жестовете, да изясни мисълта си на гостите. Вождът на черните ходила се учуди как техният заклинател изведнъж заговори на непознатия език, който за него бе съвсем чужд, и той го разпозна само по общото му звучене. Заклинателят сигурно беше успял да научи някоя и друга дума от техните пленници, а напоследък и от девойката от племето дакота или духовете му бяха внушили тези знания. Така мислеше вождът на черните ходила.

— Матотаупа! — подхвана заклинателят и първоначално само Матотаупа и Харка разбираха думите му. — Ти си дошъл, за да живееш в нашите шатри. Ние имаме достатъчно бойци и нашите оръжия са спечелили много битки. Нашите шатри са запасени с достатъчно месо от бизони, антилопи и елени. Ние нямаме нужда от помощ. Но силният не се срамува от това, че ще стане още по-силен, и там, където живеят храбри бойци, един отличил се боец ще бъде винаги добре дошъл. Затова духовете няма да откажат на теб и на сина ти да живееш в нашите шатри, ако съветът на бойците и на старейшините и нашият вожд се съгласят. Вие ще бъдете наши гости, докато навярно след няколко лета и зими нашият съвет реши да ви приемем като бойци в нашето племе.

След като изложи мислите си пред двамата дакота, заклинателят ги преведе на вожда на техния език и вождът потвърди съгласието си.

— Като наши гости — продължи заклинателят, — вие ще трябва да докажете, че сте наши братя, тъй както вече го сторихте, когато ни отведохте при Тъмния дим. Следващата ви задача ще бъде по-трудна.

— Кажи я! — рече късо Матотаупа.

— Ние открихме следата на някакъв мъж, който се е промъкнал тайно през нощта до нашите шатри. Ние предполагаме, че той е разговарял с дакотската девойка. Девойката е дъщеря на племето, предвождано от Тасунка-витко, младия вожд. Възможно е предвожданите от него дакота да готвят ново нападение срещу нас. Възможно е разузнавачът, който е идвал вече, да дойде още веднъж преди нападението. Ние искаме да се опитаме да го хванем. Всеки случай трябва да наблюдаваме девойката и да я подслушаме, когато говори скришом с някой дакота. Това не може да направи никой по-добре от теб, тъй като ти знаеш нейния език. Готов ли си да ни помогнеш?

— Хау, да! — отвърна Матотаупа, без да сведе поглед или да промени цвета на лицето си.

— Тогава ние ще ти дадем на теб и сина ти отделна шатра и ще ти дадем също така дакотската девойка за дъщеря. Така най-добре ще можеш да следиш делата и постъпките й.

— Хау, да! — повтори Матотаупа, ала този път гласът му беше променен. Никой не разбра дали заклинателят беше забелязал тази нотка в гласа му.

Заклинателят обясни на вожда на черните ходила какво се бяха договорили. После се сбогува с двамата мъже и те излязоха заедно с момчето.

Беше следобед. Много бойци бяха отишли на лов. Момчетата се бяха насъбрали с конете си на отсамната страна на потока и се упражняваха в ездаческо изкуство. Повечето от шатрите бяха с вдигнати от едната страна чергила, така че светлината и въздухът влизаха спокойно вътре и всеки можеше да вижда какво вършат обитателите им. Жените и девойките триеха съдове и почистваха завивките, подреждаха нови дърва в огнищата, режеха кожи, шиеха с костени шила и бродираха, като пришиваха върху кожата дълги оцветени бодли от бодливи свине.

Вождът отведе отново гостите в своята шатра и изпрати да повикат дакотската девойка. Той й посочи прътове и чергила за нова шатра от своите запаси и й даде знак със заповедно движение на ръката да вземе от тях толкова колкото може да носи. Заедно с нея и двамата си гости той се запъти към южния край на бивака и след като двамата с Матотаупа огледаха почвата, избра със съгласието на госта подходящо място и нареди на девойката веднага да започне да издига новата шатра. Тя се подчини мълчаливо, без раболепие, но и без да се противи.

Вождът се върна заедно с гостите в своята шатра. Той подари на Матотаупа и Харка много облекло и завивки. Той сигурно беше добър и голям ловец, защото в шатрата му имаше натрупани цели купища кожи и завивки от бизонска кожа, антилопови кожи, дрехи, легини и кожени мокасини и той можеше по всяко време да прави богати подаръци, както подобава на един вожд. Самият той беше облечен в добре ушити и практични дрехи. Сега за пръв път Харка намери време и настроение да поразгледа по-отблизо този човек. Около устата му се очертаваше изразът на човек, който е задължен да взема решения и да издава заповеди и който е навикнал вече на това, и Харка започна да мисли, че този вожд навярно не се ползува с уважение само в родния си малък бивак, а и сред всички мъже на племето сиксикау. Това, че властта на заклинателя сигурно беше още по-голяма от неговата, съвсем не изглеждаше неестествено, защото този заклинател беше действително много добър лечител и сигурно и могъщ магьосник в очите на своите бойци.

Дакотската девойка пренесе смърчовите пръти, чергилата от бизонска кожа, въжета и колчетата и след това издигна шатрата. Една възрастна жена от черните ходила дойде да й помага. Матотаупа и Харка не взеха участие в работата им. Те само изчакаха, докато шатрата бъде готова, което стана много бързо, и после пренесоха оръжието си в новото жилище. Девойката издълба по-дълбоко огнището, подреди завивките, с които бе покрила пода, и донесе сухи дърва. Пренесе още и гърнета, кошници, паници и лъжици, а също така и прибори за шиене и всичко, което беше необходимо за нея самата. Когато всичко бе готово, тя подтъкна огъня. Клоните пламнаха и после бавно започнаха да горят.

— Как ти е името? — попита чак сега Матотаупа девойката.

— Уинона.

Харка, който тъкмо се беше заел да чисти пушката си в дъното на шатрата, целият потрепери. Сред племената на дакота Уинона беше често срещано моминско име, защото означаваше „първородна дъщеря“. Затова нямаше нищо чудно, че тази девойка се наричаше тъй, както и родната по-малка сестра на Харка у дома. Сега обаче Матотаупа и Харка не биваше да мислят за това.

— Колко зими и лета си видяла досега? — продължи да пита Матотаупа.

— Четиринадесет.

Значи, девойката беше една година по-голяма от Харка. Тя можеше да последва някой млад боец като жена в неговата шатра.

— Аз ще те наричам Северна звезда — каза Матотаупа. — Ти си моя дъщеря.

Девойката не отвърна нищо. Мина и седна в дъното на шатрата, доста далеч от Харка, и продължи работата си над някаква започната бродерия. Харка не поглеждаше към нея. Но докато продължаваше да чисти пушката си, макар тя отдавна вече да блестеше от лъскане, той мислеше какво ли смята да прави девойката. Мислеше също така и за името на вожда на дакота, което бе назовал заклинателят. Тасунка-витко въпреки младостта си беше вече един от известните индиански вождове; името му се споменаваше заедно с това на Татанка-йотанка, великия заклинател на племената дакота.

За Харка беше съвсем необикновено да седи в една и съща шатра с девойка, която говореше същия език като него и имаше същото име като сестра му и с която той въпреки всичко може би още през идващата нощ щеше да стане смъртен враг. Възможно бе обаче Северна звезда да бе заподозряна, без да има вина за това, че е във връзка с враговете. С враговете? Кой беше враг и кой приятел за това момиче? Та тя беше дакота.