Топли дни смениха пролетта и всички мисли вече се бяха насочили към голямото празненство и към Жертвоприношението на слънцето. Дойде пратеник на главните вождове на сиксикау и донесе вестта, че допитването до вождовете на дакота и на асинибоини бе минало добре и бе постигнато споразумение за установяване на празничен мир в продължение на осем дни и нощи. Срещата щеше да се състои в прериите между Мисури и Жълтокаменната река, район, в който вече се бяха водили доста боеве, тъй като различни племена претендираха за него. Пролетният лов бе донесъл голяма плячка, така че сега имаше време за празнуване и дните за тържеството бяха определени преди есенния лов, за който представителите от отделните племена щяха да се върнат в родните шатри.

Племенната група, предвождана от Горящата вода, трябваше да вземе решение дали целият бивак или само отделни избрани бойци щяха да вземат участие в празненството. Тъй като обаче двамата млади бойци, които щяха да принесат жертвата на слънцето, бяха от тяхната племенна група, Съветът на старейшините реши целият бивак да потегли към мястото на тържествата и да участвува в тях.

Изпълненото с очакване настроение на хората стана още по-напрегнато, когато вдигнаха шатрите и керванът пое към мястото, избрано за провеждане на празненството. Най-голямата трудност по пътя беше преминаването на буйната река Мисури. Камък с рога си припомни как бе преплувал като момче заедно със своя верен сив жребец широката река. Сега беше лято, водите на всички потоци и реки бяха намалели поради голямата жега, а и племето на сиксикау познаваше голямата река и удобните места за преминаване в горната част на течението й. Жените и девойките приготвиха кръгли лодки от бизонски кожи и дебели върбови клони, които можеха да се придвижват с къси весла и да бъдат направлявани от плуващи край тях бойци и младежи. При приготовленията мъжете имаха не по-малко работа от жените. Що се касае до прехвърлянето на мустангите на отсрещния бряг обаче, работата им бе облекчена от кулестия жребец. Той събра стадото си на група, подгони го и го поведе по най-удобните места във водата и отведе всички животни благополучно на отсрещния бряг. Там обиколи гордо стадото си и явно беше доволен от своето постижение. Подир конете бяха преплували и кучетата; когато излязоха на брега, те отърсиха водата от козината си и затичаха весело на всички страни.

След като преодоля голямото препятствие с успех, керванът продължи в бърз ход. Племенната група, предвождана от Горящата вода, беше от първите, пристигнали на определеното за празненството място. Това беше една висока прерия между долините на Мисури и на Жълтокаменната река, в подножието на Скалистите планини. Срещата щеше да се състои край един поток, подхранван от планинските води и доста пълноводен по това време на годината. Жените издигнаха шатрите.

Осемте дни, определени за празненството, бързо се приближаваха. Пристигнаха и другите племенни групи на сиксикау, главните вождове, дакота и асинибоини. Край шатрите гъмжеше от хора, коне и кучета. Децата организираха игри на топка. Младите бойци се събраха за „Песента на стрелите“. Едновременното изстрелване на стрелите предизвикваше хармонично бръмчене на тетивите на лъковете. Вождовете и старейшините се посещаваха взаимно в своите шатри и обсъждаха край огъня с предпазливи думи интересите на своите племена.

Най-после заклинателите и вождовете съобщиха чрез вестителите си плана за провеждането на тържеството. Празнично облечените бойци и младежи, а на известно разстояние от тях — и жените, девойките и децата, слушаха с голямо внимание. Планински гръм и Камък с рога стояха един до друг в предната редица. И двамата бяха облечени във везани празнични дрехи, Камък с рога беше окачил огърлицата си от мечи зъби и нокти. Той носеше и украсения с раковини колан. От превръзката на челото му от змийска кожа на тила му висяха двете пера от опашката на бойния орел, които младият абсарока бе подарил на Камък с рога. От различни страни към двамата участници в тържеството, които щяха да проведат Танца на слънцето, се насочваха скрити погледи.

Вождовете и заклинателите бяха определили:

1-и ден: състезание по тичане и игра на топка на момчетата;

2-и ден: състезание по стрелба и по езда на младежите;

3-и ден: състезание по бързо бягане, езда, стрелба и игра на топка на младите бойци;

4-и ден: игра на девойките;

5-и ден: игра на действителните случки;

6-и ден: почивка;

7-и ден: Жертвоприношение на слънцето;

8-и ден: тръгване.

След като вестителят съобщи дневния ред на тържествата, Планински гръм и Камък с рога се върнаха в своята шатра. Беше сутрин и слънцето грееше ясно, така че времето съвсем не беше подходящо да се седи в шатрите. Затова двамата млади мъже намериха шатрата празна, дори бабата беше някъде навън. Черната кучка се бе разположила заедно с двете си подобни на вълчета малки пред шатрата на слънце и не би допуснала никакви чужденци вътре, също както и червеният и кулестият кон, които бяха завързани пред шатрата.

Двамата кръвни братя седнаха край огнището.

— Видя ли ги? — попита Планински гръм.

— Кого?

— Тасунка-витко и Татанка-йотанка.

— Да, видях ги.

— Бойците на сиксикау, асинибоини и дакота ще демонстрират играта на действителните случки.

— И аз го чух.

Играта на действителните случки беше представяне на важни, исторически паметни събития за отделните племенни групи, които се изпълняваха от онези членове, които в действителност бяха взели участие в тях.

— А знаеш ли вече кои боеве ще бъдат представени? — продължи да пита Планински гръм.

— Не.

— А аз вече научих. Ще бъдат представени боят на Тасунка-витко, хващането му в плен и неговото бягство. Значи, и ти, братко мой, ще вземеш участие в играта, защото ще трябва да подадеш пушката на Тасунка, който ще стои край кола на смъртта.

— Тасунка-витко се бори с Матотаупа. Матотаупа го няма тук.

— Него го няма, значи, ще трябва ти, Камък с рога, да играеш и ролята на баща си. Хитрата постъпка на Матотаупа с преоблечените бизони, с които той подлъга асинибоините, също ще бъде показана и ти ще бъдеш Матотаупа.

— Вие сте решили да ми възложите много задачи наведнъж!

— Така изглежда.

— На мен обаче това не ми се харесва особено. Кой направи това предложение на вождовете и старейшините?

Планински гръм се подвоуми.

— Мъдрата змия — призна най-после той. — Бойците на асинибоините и Тасунка-витко са съгласни. Пък и ти само ще си спечелиш още по-голямо уважение, когато ще представиш смелите и разумни постъпки на баща си пред всички племена и главни вождове.

— А защо Мъдрата змия толкова иска аз да си спечеля толкова много уважение?

— Ти пак проявяваш недоверие!

— Да. Аз рано трябваше да се науча да бъда недоверчив. Ти не си.

— Аз съм недоверчив спрямо враговете си, но не и спрямо племенните си братя.

— Племенни братя! Аз съм твой кръвен брат и съм боец. Но нима съм сиксикау?

— Още не си. Но смятам, че след празненството ще станеш.

— Ти си добър и си мой брат. Но може би се мамиш.

След този отговор Планински гръм погледна своя кръвен брат замислено и много внимателно. Но не каза нищо повече.

Същата привечер, след като сутринта двамата приятели бяха водили този разговор, Камък с рога се отдалечи сам с коня си от празничния бивак и седна някъде сред полята. Гледаше към залязващото слънце. Дочуваше само отдалеч шумовете на бивака. Откъсна един сух стрък трева и започна да го дъвче, както обикновено правеше като момче, преди да се бе научил да пуши. При това той размисляше над разговора си със своя кръвен брат. И колкото по-дълго мислеше, толкова по-малко му се харесваше набелязаният план, но не виждаше никакъв начин да се противопостави на общото решение, взето вече от вождовете. Всички езици щяха да заговорят, че Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци, наречен като боец Камък с рога, е синът на Матотаупа. Младият боец не можеше да си представи вече къде би могъл или би трябвало да намери място в своите мисли сега, след повече от една година, за своя баща. А може би Мъдрата змия бе научил нещо при Стария Абрахам и това, което бе научил, не бе добро?

Младият боец остана дълго на своето самотно място. Слънцето отдавна бе залязло, звездите изгряваха. Кулестият жребец вече се бе напасъл. Заситен, той застана до своя господар и гледаше спокойно в светлата лятна нощ, сякаш и той се бе унесъл в мечти и мисли. Нещо прибяга през полята. Камък с рога си помисли, че е вълк, и посегна към лъка си. Веднага обаче разбра, че това беше младото куче с черна козина, което все повече привикваше с него, докато останалите кучета живееха сред стадото като вълци. Кучето легна до коня и започна да ближе предните си лапи.

Лек ветрец повяваше над прерията и охлаждаше топлата земя. Камък с рога премисли още веднъж запланувания ред на тържеството. През първите два дни щеше само да гледа. На третия ден навярно щеше да вземе участие в състезанието и сигурно щеше да спечели първото място в ездата на младите бойци със своя кулест кон. По състезателна стрелба също щеше да се представи добре, това беше сигурно. Играта на топка беше игра със сопи, отбор срещу отбор. Като момче младият боец бе участвувал в подобни игри с удоволствие и доста сръчно, макар и не с толкова голям успех като Младата антилопа. На четвъртия ден Ситопанаки щеше да вземе участие в танца на девойките. При тази игра младите момичета заставаха в кръг. Една след друга всяка от тях съобщаваше коя е. Тогава младите бойци можеха да казват добро или лошо за всяка девойка поотделно. Ако имаха основание, момичетата се защищаваха срещу упреците и всеки млад боец, изрекъл нещо невярно за някоя от девойките, трябваше да отстъпи посрамен. Ситопанаки нямаше нужда да се страхува, че някой може да я засегне.

За петия ден беше определена играта на действителните случки.

Когато тръгваше за празненството заедно с племенната група на сиксикау, Камък с рога беше мислил само за жертвоприношението на слънцето. Сега обаче други представи изтласкаха тази мисъл от съзнанието му.

Игра на действителните случки! Камък с рога трябваше да изиграе сцената на боя с Тасунка-витко, който бе дал съгласието си за това! Мислите на младия боец се върнаха към годините, когато служеше като съгледвач, и към последния голям бой, по време на който съзнателно не излезе на двубой с Тасунка-витко. Възможно е вождът на дакота да бе сметнал и да бе приел това като проява на страх. И въпреки това главният вожд се бе съгласил да участвува в играта на истинските случки заедно с Камък с рога.

Докато младият боец продължаваше и в напредващата нощ да не спи навън в самотната прерия, и в шатрите, разположени около голямата площадка за тържествата, имаше хора, които не спяха. Възбудените момчета, който щяха да премерят силите си на другия ден под погледите на бойците и вождовете в състезателната игра, вече си, бяха легнали наистина. Момичетата, разговаряли до капване, се бяха унесли в сън край майките и бабите си. Вождовете и старейшините бяха приключили своите съвещания, а заклинателите — удрянето на барабаните и разговорите си с духовете. Всеки се бе изтегнал върху спалното си ложе.

Дежурните дебнеха в мрака, където нищо не се помръдваше. Наоколо царяха тишина и спокойствие преди глъчката на празненството, която щеше да лумне на другата заран. В една шатра обаче две очи стояха отворени. Шатрата бе една от групата типи, които бойците на дакота бяха построили на южната страна на празничната поляна. Беше представителна, но в сравнение с шатрите на главните вождове все пак скромна, изрисувана с пъстри знаци и между другото и седна флейта. Върху трофейния прът пред входа й висяха представителни трофейни вещи. С тази шатра бе пристигнал Чотанка, възрастен и уважаван боец от Мечата орда. Той бе довел и жена си, сина си — млад боец на име „Копиен връх“, неговата жена и Уинона, дъщерята на Матотаупа. Той не бе действувал така по собствено желание. Татанка-йотанка бе наредил да му съобщят, че трябва да дойде на тържеството и кого да доведе.

Уинона лежеше будна върху завивката си. Тя се бе старала да остане колкото се може на по-заден план през целия ден. Застанала в задните редици на девойките и жените, бе изслушала вестителя и неочаквано бе разпознала между главите и раменете на отсрещната страна на празничната площадка, в първата редица, своя брат. За миг тя бе затворила очи. А може би просто й бе причерняло пред очите, но когато отново искаше или можеше да вижда, разбра, че не се беше излъгала. Истина беше, че там, сред мъжете на сиксикау, стоеше нейният брат, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Ловеца на мечки, синът на Матотаупа. Когато го бе видяла за последен път, той беше дванадесетгодишно момче. Тогава тя седеше край Конския поток заедно със своята приятелка Хиацинта и нейният брат се бе примъкнал към тях, изпратен от прокудения им баща, за да предупреди момичетата и по този начин и целия бивак за предстоящото нападение на бойците на пани. Щом бе изрекъл предупреждението, той бе изчезнал отново като стрела. Тогава тя го бе видяла за последен път. След това беше чула изстрелите, с които той бе взел участие заедно с баща си в боя срещу пани на страната на Мечата орда. Оттогава бяха минали осем лета и зими. Въпреки смелата му борба срещу пани, старейшините не бяха разрешили на Матотаупа да се върне в бивака и оттогава тяхната вражда бе станала смъртна вражда. През последните години на изгнанието Харка бе израснал. Сега той стоеше строен, едър и горд сред бойците. На гърдите си носеше огърлица от зъбите и ноктите на сива мечка. Уинона не знаеше какво име носи той като боец. Ала когато вестителят оповести, че на седмия ден двама млади бойци ще проведат Танца на слънцето, Уинона бе чула девойките край нея да шепнат и мълвят, че двама млади бойци, на име Планински гръм и Камък с рога, били избраниците и че те стояли ей там отсреща, там отсреща в първата редица. Камък с рога с огърлицата от мечи нокти, с украсения с раковини колан и с орловите пера в косата.

Харка, братът на Уинона, беше единият от двамата, момъкът със скъпоценната украса. Тя не знаеше дали той я бе видял. Не вярваше. Той не се интересуваше твърде от многобройните участници в тържеството. Отначало се бе върнал заедно с Планински гръм в тяхната шатра, след това бе излязъл и погледа малко игрите на момчетата и най-после се отдалечи с коня си навътре към прерията. Какъв прекрасен кон имаше! Мъжете и младежите говореха за този мустанг и всички казваха, че той бил омагьосан кон. Разбира се, Харка щеше да спечели състезанието на третия ден, защото никой не можеше да направи нищо срещу магиите.

Вечерта Уинона се поразходи заедно с жената на Копиен връх по ливадите около поляната на празненството и видя следите на кулестия жребец, които водеха навътре към прерията. От своята типи, където тя се върна при залез-слънце заедно с младата жена, Уинона можеше да наблюдава шатрата, в която живееше нейният брат. Тя дълго стоя там и гледа насреща. Той не се върна. Най-после тя си легна, защото в противен случай държането й би направило впечатление. Ослушваше се да чуе тропот на конски копита. Стана и отиде още, веднъж до изхода на шатрата, за да погледне навън. Кулестият кон не бе завързан пред отсрещната шатра.

Сега тя се мъчеше да вземе някакво решение. Изминалите години бяха тежки за нея. Тя видя още веднъж мислено баща си, когато се беше върнал тайно, видя го как разговаряше припряно и безуспешно с майка си, видя го след това овързан от Тасунка-витко. Чу още веднъж как Унчида разказваше, че Харпстена е мъртъв и как тя е погледнала Харка в очите и е сигурна, че той е убил брат си. Стори й се, че чува още веднъж как Къдрокосия Чернокож потвърди ужасното предположение. Когато сега, сред мрака, върху постелята, й се стори, че още веднъж вижда и чува всичко това и образът на Харка не се махаше от мисления й взор, такъв, какъвто го бе познавала някога и какъвто отново го бе видяла предишния ден, тя не можа повече да издържи. Изправи се тихо, облече се и излезе навън.

Лятната нощ беше хладна, макар че денят бе много горещ. Вятърът поклащаше плячкосаните вещи на трофейния прът пред шатрата.

Уинона знаеше, че прави нещо, което не биваше да стори. Но беше готова да поеме отговорността за всичко, което можеше да произтече от тази й постъпка, защото животът, който водеше, вече я бе изморил безкрайно. Шонка, старият неприятел на Харка, бе изказал желание да я вземе в своята шатра, за да я унижава като своя жена. Тя твърдо отказа да го последва. Четан, който бе получил като боец името Четансапа, Черния сокол, се бе опитал да я спечели. Ала тя не го обичаше и той си открадна жена от друго племе, от племето на понка. Така Уинона продължи да живее заедно с Унчида в шатрата, останала без бойци, изхранваща се благодарение на милостите на другите шатри, и израсна като седемнадесетгодишна девойка, все още неомъжена. Мълчалива, горда, тъжна, така я знаеха всички. Само с Унчида тя можеше да разговаря открито.

Беше й се сторило много странно това, че Чотанка бе изявил желание да я вземе заедно със своята шатра през дългото пътешествие за голямото празненство. От шатрите на Мечата орда само две бяха тръгнали на далечния път, който щеше да трае няколко седмици: шатрата на Чотанка, комуто Татанка-йотанка бе изпратил съобщение, че трябва да отиде, и шатрата на Шонка. Шонка беше четири години по-възрастен от Камък с рога. Като боец той бе получил името „Шонкавакон“, но повечето хора от техния бивак продължаваха да го наричат просто Шонка, макар това да не му беше приятно. Шатрата на Шонка бе изпратена да вземе участие в голямото празненство от Хавандшита, заклинателя на Мечата орда, врага на Матотаупа. В тази шатра Шонка живееше заедно с майка си и със своята жена Хиацинта. Освен това заедно с неговата шатра бе пристигнал и най-големият син на Старата антилопа, онзи боец, когото Матотаупа бе убил със своята стрела.

Откакто Хиацинта беше станала жена на Шонка, Уинона нямаше вече никаква приятелка.

Уинона излезе от шатрата и тръгна, без да се крие, напряко през сборния бивак. Излезе в прерията. Намери следите на кулестия жребец, който бе видяла още вечерта, и се помъчи да тръгне по тях, доколкото можеше да ги различава. Не знаеше дали брат й беше отишъл много надалеч. Но познаваше навиците му като момче. Когато нещо занимаваше силно съзнанието му и той трябваше да размисли, Харка обичаше да излезе навън сред пустошта, сядаше върху някое, възвишение, откъдето можеше да наблюдава всичко наоколо, и започваше да дъвче стрък трева. Ако Твърдокаменния Харка Нощното око, когото тези хора тук наричаха сега Камък с рога, беше някъде наблизо, той сигурно щеше да открие своята сестра в нощната прерия по-рано, отколкото тя него. Тя очакваше, че той ще изникне из мрака неочаквано до нея, да, надяваше се, че ще стане така. От стъпка на стъпка надеждата й ставаше все по-несигурна, но същевременно и по-силна. После тя изгуби следата на кулестия кон в мрака и се спря. Сърцето й биеше силно. Ръцете й бяха влажни и студени. На няколко пъти отвори уста и понечи да извика, но отново затваряше устни.

Най-после тя извика сигнала, с който брат и сестра се бяха викали помежду си като деца. Нададе вой като койот. Ако ушите на Харка имаха все същия остър слух както по-рано, той трябваше да разбере, че този койотски вой е човешки глас.

Но може би той изобщо не искаше да говори със сестра си?

Не, навярно той изобщо не искаше да говори с Уинона след всичко, което се бе случило.

Уинона не нададе своя сигнал втори път. Устните й потръпнаха. Но тя не се разплака. Когато брат й бе напуснал родната шатра, за да последва прокудения им баща, тя бе плакала тайно, ала след това повече не.

Уинона смяташе вече, че всичко е напразно, но въпреки това не можеше да надделее себе си и да се върне отново в шатрата. Остана на мястото си, макар всичките й мисли да пресекнаха. После все пак се случи онова, което тя не смееше да очаква вече. Край нея застана брат й, младият боец, който я надвишаваше с повече от една глава.

— Какво търсиш? — попита той с езика на дакота и макар че го бе чула за последен път да говори като момче, сега й се стори, че позна гласа му.

— Теб търся.

Отговорът не дойде веднага. Когато дойде, тонът му беше такъв, сякаш отхвърляше нещо:

— Кой те изпрати?

Лицето на Уинона помръкна и тя каза надменно и дръзко:

— Никой.

— Какво искаш от мене? Аз убих нашия брат Харпстена. Ти сигурно си разбрала това от Къдрокосия Чернокож.

Уинона мълчеше и се опита да се овладее. Времето течеше и може би брат й ей сега щеше да си отиде. Той стоеше край нея в поза, която сякаш искаше да покаже, че той не желае да проточва много срещата им.

— Ти искаш аз да си вървя — каза накрая тя и гърлото я заболя от думите, сякаш някой й беше заврял треска вътре. — Не забравяй, че ние с теб сме деца на един и същ баща… но също така и деца на една майка. А сега аз си отивам. — Тя се извърна и побягна обратно, сякаш някой я гонеше.

Когато отново стигна до шатрата, пъхна се вътре и легна върху своите завивки, тя притисна лице о ръцете си и устните й останаха разтворени като от някакъв безгласен вик.

Когато започна да се развиделява, Камък с рога още не се беше върнал в своята шатра. Кръвният му брат Планински гръм вече се беше събудил, но още не бе станал, а наблюдаваше сестра си Ситопанаки. Момичето беше станало първо и по-рано от обикновено. То стъкна клоните в огнището и те се разгоряха. Под блясъка на жаравата Планински гръм наблюдаваше лицето на сестра си. За една нощ тя се беше променила. Той не можеше да разбере обаче какво изразяваха чертите на лицето й — кротост, униние, огорчение, гордост или нещо друго? Тъй като всички останали в шатрата спяха още дълбоко, Планински гръм се изправи безшумно и се приближи до огнището. Видя, че, кръвният му брат не е в шатрата. Погледна навън към изхода и разбра, че и кулестия жребец го няма. Когато се върна обратно, той срещна един поглед на сестра си, който не бе определен за него. Изведнъж му се стори, че проумя какво занимава мисълта й, и каза усмихнато:

— Камък с рога често върви по свои пътища.

— И се среща с момичета от племето на дакота — отвърна Ситопанаки също съвсем тихо, с тон, в който можеше да се доловят различни чувства.

Вождът Горящата вода се разбуди. Никой не можеше да знае дали бе чул последните думи на дъщеря си. Ситопанаки се извърна от брат си и изчезна навън, за да донесе вода. Планински гръм я проследи с поглед, когато тя изскочи от отвора между чергилата, и изчака, докато се върне. Разгледа още веднъж настойчиво нейното тясно, затворено в себе си лице, и му стана болно, като разбра, че сестра му страда. Защо? От какво? През изтеклата година той не можеше да си представи, че неговият кръвен брат, когото тя обичаше, няма да я отведе един ден в собствена шатра. Отвън се чу лек галоп; беше, кулестият жребец. Ездачът спря пред шатрата, завърза коня за кола и влезе вътре. По вида му не можеше да се съди за нищо. Той се приближи както винаги към огъня и участвува в закуската, която жените приготвиха.

През следващите, часове на утрото на празничната площадка сред новия общ бивак се възцари всеобща веселост. Усърдието на момчетата по време на състезанията по бягане и игра на топка зарази и младежите, та дори и младите мъже. Когато състезателните игри на момчетата приключиха към обед и бяха оповестени резултатите, дойде ред на младежите и на младите мъже. Издигнаха по две шатри. Участниците в играта държаха в ръка ясенови пръти, закривени накрая, и удряха с тях една малка, твърда, напълнена с конски косми кожена топка. Успееха ли да запратят топката в шатрата на противниковия отбор, те спечелваха по един рунд. Планински гръм водеше едната група. Камък с рога отказа да участвува в играта, тъй като години наред не бе държал вече ясеновия прът в ръка и не бе удрял с него топката. Планински гръм обаче не отстъпваше и искаше на всяка цена и приятелят му да участвува.

— Или може би ти предпочиташ да играеш на страната на някоя друга група? — попита съвсем неочаквано той.

Камък с рога наостри слух. Тонът, с който бе зададен въпросът, беше необичаен за неговия кръвен брат. Той се замисли за момент, после каза:

— Аз няма да ви бъда много полезен в тази игра, но щом като искаш да участвувам в твоята група, няма да ти откажа.

Думите му прозвучаха раздразнено. Но той се включи в играта и след три-четири рунда отново си възвърна старата опитност и беше достоен партньор, който добре подаваше топката. Колкото по-дълго тичаха младите бойци подир топката, толкова по-бърза и по-страстна ставаше играта. Броят на зрителите все повече се увеличаваше и те насърчаваха играчите със своите възгласи, когато Камък с рога забеляза неочаквано сред техните редици и Копиен връх и Шонка. Сега той изведнъж заигра по нов начин. Удряше по-остро, по-бързо и даваше да се разбере, че осъзнава всяка грешка, която допускаше неговият отбор, и я отбелязваше с укор, макар и негласно. Това не убягна от вниманието на Планински гръм, но той не можа да разбере причината и само се учуди. Веднаж приятелят му отне топката от неговия ясенов прът и я запрати с необикновена сила и сигурен удар във вратата на шатрата. Наоколо го отрупаха с овации и Планински гръм попита приятелски:

— Искаш ли ти да водиш групата в следващия рунд?

— Откъде накъде пък аз? — отвърна Камък с рога с известна хапливост в гласа.

Младият сиксикау поклати глава. Камък с рога си потърси с поглед заместник и излезе от полето на играта.

На следващия ден беше редът на състезанията на младежите. Камък с рога знаеше вече кого не би желал да срещне и заставаше така сред зрителите, че да не се доближи до своите някогашни приятели и врагове. Освен това той по-често се задържаше в шатрата, сякаш състезанията на този ден не го интересуваха много-много.

При влизането му в шатрата вождът Горящата вода го заговори и го помоли да използува на следния ден за състезанието по стрелба на младите бойци костения лък, с който Матотаупа беше стрелял в слънцето. Камък с рога не можеше да откаже на това предложение, но и не показа особена радост. Взе лъка, обясни, че ще трябва да се поупражни малко с него, за да може на другия ден да се прицели сигурно, прехвърли лъка през рамо и излезе сред прерията, яхнал бялата си кобила. Върна се след няколко часа.

Когато денят вече преваляше, дойдоха и поканиха Камък с рога да посети главния вожд на дакота Тасунка-витко. В шатрата на Горящата вода влезе един пратеник и съобщи гласно поканата. Тасунка-витко искал да уговори предварително със сина на Матотаупа играта на действителните случки. Горящата вода не можеше да се противопостави на тази молба и заяви, че Камък с рога трябва да отиде и да поговори с Тасунка-витко. Затова младият боец се изправи и тръгна заедно с пратеника към шатрите на дакота.

В голямата и богато украсена шатра на вожда той не намери само Тасунка-витко, а също така и Татанка-йотанка, най-влиятелния заклинател на дакота, когото не бе виждал, откакто бяха отлъчили Матотаупа от племето му. Освен тези двама вождове на племената на дакота в шатрата беше още един трети главен вожд на име Макпиалута, Червения облак. Пратеникът се оттегли, щом въведе вътре Камък с рога.

Знатните мъже седяха край огъня и пушеха. Младият боец застана нерешително, докато Татанка-йотанка го помоли с едно движение на ръката да седне. Щом се отпусна върху завивките, Камък с рога извади лулата си и Тасунка-витко му предложи тютюн. Отначало всички мълчаха; пушеха.

Татанка-йотанка беше вече на средна възраст, когато няколко години не променят много външния вид на човека. Сериозността, тежестта в държането и силната му воля се отразяваха върху чертите на лицето му и когато не говореше. Камък с рога обаче беше прикован много по-силно от вида на Тасунка-витко, отколкото на този властен заклинател. Вождът Тасунка-витко сигурно не беше по-възрастен повече от шест или седем години от Камък с рога. Сдържаният вид и изразяващите задълбочена мисловна дейност черти на лицето му обаче го правеха да изглежда много по-възрастен.

Изпушиха лулите.

— Как гласи твоето име като боец? — заговори Татанка-йотанка.

— Камък с рога.

— Така ще те наричат сиксикау.

— Хау.

— Ти знаеш какво ще представим ние по време на играта на действителните случки.

— Знам онова, което съобщи вестителят, и знам, че вождовете искат от мене да бъда по време на играта на действителните случки не само Харка, а и Матотаупа.

Главните вождове и заклинателят се спогледаха и Камък с рога остана с впечатление, че са изненадани или че не му вярват. Изчака.

— Ти няма да бъдеш Матотаупа — каза Татанка-йотанка. — Нима още не си чул това?

— Не — отвърна натъртено Камък с рога.

— Тогава ще чуеш от нас онова, което вождовете на сиксикау са премълчали пред теб. Баща ти е дошъл тук.

Твърдокаменния Харка, наречен Камък с рога, се изплаши и се опита да го прикрие.

— Твоят баща Матотаупа — заяви Тасунка-витко — е дошъл в шатрите на главните вождове на сиксикау и иска да вземе участие в играта на действителните случки. Сиксикау са го приели. Те обявяват за свои ловните райони, където сме се събрали за отпразнуване на тържеството. Ние обаче казваме, че тези земи са на дакота. Матотаупа не бива да прекрачва нашите ловни райони; сиксикау знаят това, защото аз сам им го бях казал; ти беше момче тогава и също чу моите думи. С тази си постъпка бойците на сиксикау нарушиха спрямо нас празничния мир. Ние не желаем да започнем кръвопролитие по време на дните на празненството. Но щом се върнем обратно и сиксикау не се постараят Матотаупа веднага да напусне нашите ловни райони, ние ще изровим от земята секирата на войната. Разбра ли думите ми?

— От твоята уста, Тасунка-витко.

— Изглежда, че мъжете на сиксикау все още се отнасят към тебе като към момче, макар че ти си вече боец. Аз те видях на юг край пътя на огнения кон по време на боя. Извиках по тебе. Защо не излезе да се бием?

— Не исках!

— Знаеш ли сега какво искаш?

— Аз не се страхувам от теб, Тасунка-витко! — Силен гняв бе овладял Камък с рога. — Щом тържеството свърши, аз съм готов да изляза насреща ти на борба!

— Позамисляй се по-добре, преди да отговаряш. Когато тържеството свърши, ти ще си играл Танца на слънцето и ще лежиш върху завивките, за да се оставиш да те лекуват. Аз нямам време да те чакам тук, докато отново се изправиш на крака.

Младият боец не можеше да отвърне нищо на тази забележка, но поражението, което бе претърпял, накара всичката кръв да се изтегли от страните му.

— Има още много неща, които не си обмислил достатъчно — продължи Тасунка-витко. — Когато най-после стигнеш до дъното на мислите си и осъзнаеш, че баща ти е виновен, можеш да дойдеш при нас.

— Ти ми даваш основание да напусна шатрата ти! — отвърна ледено Камък с рога. — Мирът, сключен по случай тържеството, може да бъде нарушен и с думи, не само с дела.

Той се изправи и напусна вождовата типи, без да поздрави. Върна се с бързи крачки обратно в шатрата на Горящата вода. Когато влезе вътре, видя край лекия огън в огнището гост, който навярно бе дошъл междувременно — един висок индианец, чиито черни коси бяха прошарени от сиви кичури.

Младият боец се спря. Баща и син се бяха познали. Матотаупа извърна бавно глава и погледна сина си. През лицето на Матотаупа се бяха прорязали дълбоки бръчки. Ъглите на устните му бяха увиснали, очите му бяха хлътнали. Ала в широките рамене сякаш все още се криеше необикновена сила. До Матотаупа около огнището седяха Горящата вода и Планински гръм.

— Е? — каза Матотаупа и синът позна отново гласа му и все пак не го позна, защото през последните години той бе предрезгавял още повече. — Сине, ти идваш от Тасунка-витко. Чу ли там, че аз нарушавам мира, сключен в чест на празненството?

— Да.

— Много бързо се върна. Нима Тасунка-витко не пожела да те задържи по-дълго в своята шатра?

— Не.

— В други ден той ще ме види, тоя зъл койот. Отсега се радвам. — Матотаупа втренчи поглед в пламъците, сякаш виждаше там нещо, което другите не можеха да забележат. После отново се извърна към Камък с рога: — Ти си добър син. Знаеш ли това?

Младият боец мълчеше.

— О, да, добър син. Ти си знаел, че предпочитам да се бия, вместо да остана на спокойствие в шатрата на бойците на сиксикау. Затова не си ми изпратил хабер, че спокойно мога да се върна. Така ли е?

Камък с рога мълчеше.

— Че аз го бях научил. Нищо не остава скрито от мен. Ти знаеш това.

Камък с рога мълчеше.

— Ще видим — приключи Матотаупа разговора и си напълни още веднъж лулата с истинския тютюн, който бе донесъл.

Горящата вода покани младия боец да седне край огнището. Синът на Матотаупа премина няколко крачки с вдървени колена и седна.

Тогава Матотаупа се изправи.

— Главният вожд на сиксикау ме очаква — каза той на Горящата вода — и аз ще спя в неговата шатра. — Той се сбогува и излезе.

Горящата вода погледна изпитателно Камък с рога. Преглътна всякакъв въпрос или забележка и остави огъня в огнището да загасне, в знак, че е време за сън. Всеки отиде към постелята си.

На сутринта Планински гръм непрекъснато не се отделяше от своя кръвен брат, без обаче да спомене нито с една дума нещо за случилото се предишната вечер. Двамата се изкъпаха заедно, върнаха се заедно и се подготвиха за състезанията на младите бойци, в които и те щяха да участвуват.

Индивидуалните състезания по бягане, езда и стрелба бяха насрочени за сутринта. Игрите на топка щяха да се състоят след обяда.

За състезанието по бягане бяха организирани предварителни подборни състезания в отделните племена. Планински гръм и Камък с рога попаднаха в групата, която щеше да представлява бойците на сиксикау в състезанието между отделните племена. Сред младите дакота, които щяха да вземат участие в последното и решително състезание по бягане, беше и синът на Старата антилопа. Камък с рога го бе наблюдавал в предварителното бягане и знаеше, че борбата за първото място ще бъде оспорвана. Ако искаше да бъде съвсем искрен за себе, си, той трябваше да признае, че по отношение на бързината на краката синът на Старата антилопа беше по-добрият. Двамата с него вече се бяха състезавали още като момчета в Мечата орда. Семейството на Антилопите беше известно със своето бързоходство и бягане от поколения.

— Не бива да оставяме Сина на Антилопата да ни надмине — каза затова Камък с рога на своя кръвен брат. — Спечели ли преднина, никога не можем да го настигнем.

— Аз не съм толкова светкавично бърз като този дакота — отвърна спокойно Планински гръм.

— Аз също не съм. Но най-напред трябва да видим дали днес ще бъда по-бавен от него в състезанията.

Дванадесет млади бойци, по четирима от трите големи племена, застанаха на старта. Съдиите на финиша бяха определени от трите племена. Щом дадоха знак за стартиране, Камък с рога веднага се хвърли по петите на своя опасен съперник. Наистина той също трябваше да напрегне до крайна степен всичките си сили. Сина на Антилопата прозря тактиката на своя съперник веднага и още от първия момент разви пълната си бързина. Искаше колкото може по-скоро да се освободи от него. Състезанието между двамата доведе дотам, че те веднага спечелиха голямо предимство пред останалите десетима участници и започнаха да се състезават сами помежду си. Заедно със старото съперничество в състезателното бягане у тях се надигнаха и други чувства. Старата антилопа, бащата на Сина на Антилопата, беше подиграл навремето с омраза Матотаупа и по този начин му бе отнел възможността да се върне в племето си, поради което Матотаупа беше убил Старата антилопа със стрелата си. Сега техните синове бяха излезли на мирно съревнование и макар външно да спазваха всички мирни правила, чувствата им все пак бяха враждебни.

Беше още рано сутринта и макар че дните на късното лято бяха горещи още отрано, слънцето все още не пареше и не гореше. Не липсваше подходящо място за дългото бягане, защото наоколо се простираше обрасла с трева равнина. Разстоянието, което състезаващите се трябваше да пробягат, беше една права от пет километра; трябваше да я пробягат два пъти, на отиване и на връщане. На финиша, който същевременно беше и старт, стояха съдиите. Вляво и вдясно от естествената писта се бяха насъбрали всички надошли за празненството — вождове, заклинатели, стари и млади бойци, младежи, момчета, жени и девойки. Десет хиляди метра представляваха за младите бойци късо разстояние, върху което те можеха да развият своята бързина. Зрителите насърчаваха бягащите с викове и когато започна да се, оформя състезанието между сина на Старата антилопа и Камък с рога, наблюдаващите състезанието бойци и момчета изпаднаха в силна весела възбуда и въодушевление. Бегачите можеха да се надбягват на късо разстояние дори с мустанг. Те хвърчаха над тревната степ, боси, облечени само с колан и набедреник. Дългите им стройни крака летяха вихрено. Тичаха, сякаш не бяха на състезание, а в бой, и изразходваха всичките си сили. Сина на Антилопата стана нервен, защото непрекъснато чуваше скоковете на съперника зад гърба си. Всеки миг се страхуваше, че другият ще го изпревари, и непрекъснато увеличаваше темпото си. Не можеше да знае, че сърцето на преследвача му бие още по-силно от неговото. Не го чуваше дори как задъхано диша, защото и той самият се задъхваше. Чуваше само непрекъснато скоковете му и виковете на зрителите отекваха в ушите му. Скоро стигнаха крайната черта, а Камък с рога още не бе изостанал зад него! Сина на Антилопата се опита с нарастваща ярост да увеличи още повече бързината си. Когато се извръщаше обаче, той стъпи накриво върху неравната тревна площ. Не падна, не нарани крака си, но следващият му скок беше несигурен и по-къс. Това беше мигът, в който Камък с рога, посрещнат от възгласите на сиксикау, надмина Сина на Антилопата.

Камък с рога още не беше спечелил състезанието, но когато Сина на Антилопата го видя пред себе си, неочаквано енергията на бързия млад дакота изведнъж се изчерпа.

Сина на Антилопата почувствува бодежи в страните, усети липса на въздух. Не можа повече да издържи на досегашното темпо.

Камък с рога достигна целта пръв. Две крачки след него пристигна Сина на Антилопата. Когато двамата преминаха целта, те се хвърлиха по гръб в тревата. Бяха целите мокри от пот, белите им дробове бяха останали съвсем без въздух, сърцата им — изнурени. Дишането им се нормализира бавно. Останалите участници в състезанието вече стояха край тях, когато те отново можаха да се изправят на крака.

Камък с рога бе засипан от радостните възгласи за победителя.

Чертите на лицето му още бяха изострени от силното напрежение, ала постепенно напрежението премина в усмивка. Той се върна заедно с Планински гръм в шатрата. Планински гръм бе излязъл трети и се радваше без никакво чувство на завист на по-големия успех на своя приятел.

— Онова, което направих, можеше да направиш и ти — каза му Камък с рога. — Просто не си искал.

— Не, не исках — призна Планински гръм. — Ако бяхме в бой, щях да тичам като тебе. Но защо да не оставя победата в състезанието на по-бързоногия от мене?

На това Камък с рога не отговори. Той беше беглец, много по-неспокоен, много по-славолюбив, много по-чувствителен, отколкото Планински гръм, който беше член на определена единна общност. Затова именно бе вложил всичките си сили в това мирно състезание. Думите на младия сиксикау обаче го засрамиха. Настроението му изведнъж се промени и му стана неприятно, че се бе превърнал в център на всеобщото внимание.

Сега участниците в тържеството забързаха към мястото, където щеше да се състои надбягването с коне.

Камък с рога смяташе да се откаже от кулестия жребец и да вземе участие в състезанието с бялата си кобила, дори и с риск да излезе трети или четвърти. Но нито Горящата вода, нито останалите вождове на сиксикау бяха съгласни.

— Славата на кулестия кон ще стане слава на нашето племе — обясни Планински гръм на своя кръвен брат, след като вождовете си казаха думата. — Трябва да разбереш това.

— Защо тогава не оставите някой боец от вашето племе да го язди? — отвърна Камък с рога и младият сиксикау почувствува остротата, която бе скрита в неговите думи.

Нямаше никой друг боец, освен Камък с рога, когото кулестият жребец би търпял на гърба си. Камък с рога обаче не беше сиксикау.

Кулестият кон тичаше, както той си искаше. Радостта му, че ще може да изостави всички мустанги след себе си, се усещаше в пръхтенето и удрянето на копитата му на старта в пружиниращия галоп, в играта на всичките му мускули и жили. Ездачът нямаше нужда дори да отпусне всичките му сили. Той яздеше почти подчертано нехайно и се усмихна иронично, когато му присъдиха първата награда. Планински гръм пристигна втори. Трети и четвърти бяха двама асинибоини, а Копиен връх беше пети; Шонка пристигна на целта заедно с последната група ездачи.

— Когато твоето жребче порасне, ти ще бъдеш първи! — каза Камък с рога на Планински гръм, когато двамата отведоха конете си да ги завържат пред шатрата.

Състезанието по стрелба обещаваше да стане връхна точка на индивидуалното първенство. Да умее да се цели и да стреля, беше за един прериен индианец не само въпрос на умение, да води бой. Това беше също така и доказателство дали той може да ловува добре, тоест — да работи добре, дали ще може да снабдява с храна себе си, децата, жените и старците в своята шатра. Както и сутринта при състезанието по бягане и езда, и сега само младите бойци и мъжете от петнадесет до двадесет и пет годишна възраст щяха да измерят сръчността си. Състезанието щеше да се проведе със стрела и лък, а не с огнестрелно оръжие. Вождовете се бяха съгласили да възложат по три задачи на всеки:

да улучи кръгъл щит от бизонски кожи на разстояние от сто крачки точно в средата, и то така силно, че стрелата да се забоде в кожата;

да улучи същата цел от същото разстояние от гърба на галопиращ кон;

да улучи в средата щит, с който щеше да се пази галопиращ ездач.

На най-добрите стрелци се даваше правото да демонстрират сръчността си с още един, избран от тях самите изстрел.

По първите две задачи състезанието беше организирано така, че победителите можеха да се определят веднага. Бяха приготвени дванадесет щита от изпъната бизонска кожа и младите бойци се сменяха кой ще държи щита и кой ще стреля. Съдии на състезанието бяха група вождове. Камък с рога и Планински гръм веднага образуваха двойка; най-напред единият, а след това другият държа щита. И двамата улучиха целта в центъра на щита безупречно. Всичко това стана много бързо. Двамата се приготвиха да гледат, докато стрелят някои други стрелци, и дори да помогнат при държането на щитовете. Един млад боец от племето асинибоини подаде щита на Планински гръм, прицели се, стреля веднага и улучи добре. Някой заговори Камък с рога. Когато се огледа, той видя застанал пред него Шонка, който му пъхна един щит в ръцете. Камък с рога не можеше да му откаже, защото в този миг това би било смешно. Затова той се нареди с щита в ръце в редицата на щитоносачите и изправи щита както всички останали пред гърдите и раменете си. Над щита той следеше своя стрелец, както правеха всички останали. Шонка се целеше прав, според задължителното условие. Цели се твърде дълго, ту насам, ту натам, сякаш беше несигурен. Повечето стрелци вече бяха отпуснали лъковете си и в редицата се образуваха доста големи празнини. Затова пък броят на зрителите се увеличи, мнозина бяха дошли да видят стрелците, които едва сега изпъваха лъковете си. Групата на вождовете се беше разделила. Край Шонка стояха Горящата вода и Тасунка-витко. Шонка изглеждаше объркан. Сведе лъка, веднага след това го изправи бързо и стреля ненадейно. Със сигурния си поглед и с бързата си мисъл Камък с рога веднага бе разбрал, че стрелата трябваше да мине над ръба на щита и да го улучи право в окото. Щом стрелата полетя във въздуха, той наведе главата си настрана и стрелата прелетя над щита надалеч в тревата. Наоколо избухна подигравателен смях. Макар че малцина от участниците не бяха улучили средата на щитовете или не бяха стреляли достатъчно силно, та стрелите им отскочиха назад, все пак ничия друга стрела не бе прелетяла край щита.

— Той размести щита, за да не ми даде възможност да улуча! — каза Шонка, извърнат към вождовете.

Камък с рога се приближи и хвърли шита в краката на Шонка.

— Дръж — каза той, — накарай някой друг да ти го държи! Моля вождовете да ти разрешат втори изстрел, защото ти не успя да улучиш онова, което искаше. За да убиеш Камък с рога, ти с удоволствие беше готов да минеш за лош стрелец!

Камък с рога се отдалечи, но успя да чуе думите на Тасунка-витко:

— Това, което направи и което искаше да направиш, Шонкавакон, няма да прослави племето на дакота. Прибери си стрелата и се скрий в своята шатра. Моите очи не желаят да те виждат!

Младите бойци, които бяха изпълнили първата задача, доведоха конете си и се отправиха към второто изпитание на тяхната сигурна стрелба.

Камък с рога си избра бялата кобила. От гърба на животното, с което се понесе в галоп на сто крачки разстояние от поставения щит, той веднага улучи средата. Планински гръм улучи не по-зле от него. Сина на Старата антилопа и Копиен връх бяха заедно с неколцина други млади дакота, асинибоини и черни ходила сред онези, които издържаха и на второто условие. Общо взето обаче броят на стрелците, които можеха да вземат участие в третия тур, не беше вече много голям.

Сега трябваше да се образуват двойките — по един стрелец и по един ездач, който щеше да язди с щита в ръка и да се опитва по всякакъв начин да не допусне стрелеца да улучи щита. Поради голямата бързина това състезание не беше безопасно нито за ездача, нито за коня. Вождовете определиха срок от около двадесет минути, в който задачата трябваше да бъде изпълнена, инак щеше да се приеме за изгубена. Тъй като Камък с рога и Планински гръм бяха допуснати и двамата да участвуват като стрелци, те не можеха да образуват една двойка.

Приближи се Матотаупа и предложи да язди за Планински гръм. Младият сиксикау просия, защото знаеше, че сега щеше да последва луда игра. Камък с рога хвърли око на един млад асинибоини, когото искаше да помоли да му стане партньор. Преди обаче още той да се приближи към него, Тасунка-витко тръгна към Камък с рога.

— Да си опитаме ли силите?

— Хау.

Матотаупа бе проследил кратката сцена. Очите му просветнаха, но той не се намеси.

Новината за новообразуваните две двойки премина със светкавична бързина от уста на уста. Решено бе двете двойки да проведат своето състезание едновременно върху двойно по-голяма площ, и то последни, тъй като всички зрители очакваха то да стане връх на състезанията. Участниците в празненството бяха силно възбудени при мисълта за подобно бойно зрелище, чийто изход съвсем не можеше да се предвиди и което обещаваше да демонстрира най-смело ездаческо майсторство. Всички, които навярно си бяха поотпочинали малко или се бяха отдалечили да си посвършат някаква работа, се стекоха за състезанието. Образуваха се отделни групи и момчетата и момичетата разискваха не по-малко въодушевено от бойците и старейшините всички възможности и шансове.

От младите бойци, които най-напред пристъпиха за изпълнение на третата задача, четирима съумяха в разстояние на петнадесет минути да улучат целта и при тези трудни условия. При останалите носачите на щитовете успяха да осуетят улучването, бягайки с конете си. Стрелците имаха право само на една стрела. Сред четиримата, които бяха сред щастливите победители в състезанието по стрелба с лък, беше и Копиен връх, синът на Чотанка от Мечата орда. Сина на Антилопата насмалко не бе улучил; стрелата му бе попаднала в щита, ала не в центъра. Той твърдо понесе несполуката си.

Когато дойде време, Камък с рога доведе своя кулест жребец, а Планински гръм — алестия си кон. Матотаупа имаше прекрасен бял кон. Той сигурно си го беше купил през последната година, а може и да го бе откраднал или заловил от диво стадо; Камък с рога не знаеше това, защото още не бе поговорил спокойно с баща си.

Тасунка-витко също яздеше бял кон, един огън-жребец.

Двете двойки застанаха на края на широкия, ограден за състезателната борба район, и то стрелец и щитоносец на отсрещни страни. По даден от вождовете знак четиримата ездачи навлязоха в района. Камък с рога носеше костения си лък и една стрела. Кулестият му жребец сякаш усещаше колко много зависи сега от неговата повратливост и бързина. Той стъпваше нервно и отхвърляше нагоре глава. Юздата му висеше свободно. Камък с рога бе поставил вече на шега стрелата си. Той трябваше да улучи щита на Тасунка-витко в средата, но Тасунка имаше право да движи коня, себе, си и щита както той си иска. Задачата на младия боец съвсем не беше, лесна.

Камък с рога видя как Планински гръм и Матотаупа се спуснаха в галоп един срещу друг. Тогава и той подкара своя кулест жребец по-бързо. Облак прах се разлетя на всички страни. Четиримата ездачи яздеха животните си голи, без покривала, и можеха бързо да се плъзгат на една или на друга страна върху гладката козина по време на бързата и умела езда. Камък с рога и Тасунка-витко се разминаха най-напред, като че минаваха на показ, прилепили почти телата на конете едно до друго. После и двамата обърнаха. Тасунка-витко подкара бързо право срещу младия стрелец, сякаш искаше да го заобиколи. Камък с рога осуети намерението му, като тръгна насреща му в същото темпо; непосредствено един пред друг двата коня се изправиха на задните си крака. Така двамата ездачи вече се бяха представили един на друг и сега започна борбата за успеха на трудния изстрел.

Тасунка-витко се остави да го преследват. Кулестият кон настигна белия жребец и му пресече пътя. В този миг Тасунка прехвърли щита от другата страна, така че Камък с рога не успя да отпусне стрелата. Когато младият боец заобиколи своя противник, Тасунка се плъзна под тялото на белия си кон, като отхвърли преди това щита върху гърба си. Не беше лесно да го извади човек отново от това сигурно за него положение. Камък с рога се хвърли заедно с коня си на земята пред белия жребец, така че Тасунка трябваше да го прескочи със своя мустанг. Ако вождът на дакота искаше да осуети възможността на Камък с рога да стреля в този миг отдолу и да го улучи, той трябваше отново да се прехвърли върху гърба на коня си. В същия миг кулестият жребец вече бе стъпил на крака и дивото преследване продължи. Сега Камък с рога си постави за задача да измори противника си и неговия кон с все нови и нови, следващи един след друг опити за нападение. Кулестият жребец отдавна вече беше разбрал, че неговият ездач трябваше да победи заедно с него белия кон и ездача му. Той се чувствуваше в стихията си, разгърна всичките си сили и изпълняваше всички най-изкусни и повратливи движения, сякаш защищаваше собствения си живот. Камък с рога трябваше да внимава само неговият жребец да не удари или захапе белия кон на Тасунка. Кулестият мустанг сигурно смяташе, че трябва да прогони другия кон, и полагаше всички усилия да се справи със задачата.

Над бойното поле вече се бяха вдигнали гъсти облаци прах. Борбата между Матотаупа и Планински гръм беше в разгара си. Двете двойки прекосяваха от време на време пътя си и трябваше отново да се разделят. Конските копита удряха глухо върху обраслата с трева почва. От време на време някои от стрелците или от щитоносците надаваха остър вик и наоколо избухваха виковете на зрителите, чиито слепоочия и очи пламтяха от възбуда. В този миг Камък с рога накара своя кулест кон да се хвърли в прекрасен скок над Тасунка-витко, за да го обърка, ала Тасунка само се приведе и отново успя навреме да скрие щита от стрелата. Камък с рога проследи внимателно държането на Тасунка при такъв скок.

Вече бяха изминали десет минути и двамата стрелци все още не бяха изпълнили задачата си. И четирите коня, и ездачите им бяха мокри от пот, покрити целите с гъст слой прах. Издигналият се над бойното поле прах вече започваше да затруднява видимостта. А кулестият жребец все още не беше ни най-малко уморен. Той продължаваше с истинска радост да изразходва буйните си сили. Сега Камък с рога играеше със своя мустанг така бързо и дотолкова се приближаваше от всички страни до Тасунка-витко, че неговият бял жребец почти не можеше да се отдели от мястото си. Междувременно във външния кръг двамата други ездачи се преследваха в див бяг. Планински гръм следваше по петите Матотаупа, който увисваше ту отдясно, ту отляво на своя кон.

Определеното време постепенно изтичаше. Зрителите бяха извън себе си от възбуда. Те крещяха и размахваха ръце, сякаш сами участвуваха в състезанието.

Камък с рога също подкара своя щитоносец пред себе си. Той дори не знаеше, че сам крещеше и кулестият му жребец полетя като вихър. Камък с рога реши да направи един последен опасен риск, за да надхитри своя необикновено сръчен щитоносец. Насочи се косо към галопиращия бял жребец на Тасунка-витко, прескочи още веднъж над бясно препускащото животно, като се спусна при това обаче почти под корема на своя кон и увисна с левия си крак за ремъка от конски косми на врата на кулестия жребец. Разчиташе, че и при този скок Тасунка-витко ще отмести щита по същия начин, както при първия случай, и не се бе излъгал. Убедил се, че е предвидил правилно, той отпусна отгоре надолу единствената си стрела! Това почти не беше изстрел, а удар, с който той забоде острието на стрелата си в центъра на щита. И двамата извикаха едновременно, Тасунка-витко и Камък с рога. Виковете и на двамата бяха победни възгласи. Камък с рога възвести собственото си постижение, Тасунка-витко — великолепното постижение на възмъжаващия млад боец.

Веднага след това прокънтяха и победният вик на Планински гръм и потвърдителният възглас на Матотаупа. Планински гръм бе успял да улучи средата на щита на Матотаупа през цялата ширина на бойното поле, когато Матотаупа, започнал вече да се изморява, не бе успял достатъчно бързо да премести в един миг щита си на обратната страна.

Двамата млади победители и двамата щитоносци подкараха конете си заедно в една редица по средата на бойното поле. Прахът се спусна и се разреди. Матотаупа и Тасунка-витко държаха високо изправени щитовете, в средата на които стърчаха стрелите. Радостните възгласи на зрителите дълго не стихнаха.

Четиримата участници в играта препуснаха към потока, за да се измият от праха. Мустангите също навлязоха веднага във водата, която бе приятно затоплена от слънцето. Тасунка-витко и Матотаупа се стараеха да не срещнат погледите си дори за миг. Камък с рога и Планински гръм се смееха заедно, толкова голяма беше радостта им от победата, която и двамата бяха успели да си осигурят в последната минута.

— Ти добре се справи — каза Тасунка-витко на своя стрелец.

— Моят мустанг добре се справи — отвърна Камък с рога късо и погали кулестия кон по меката муцуна.

На шестимата млади бойци, които бяха издържали и последното изпитание, бе предоставено сами да определят начина, по който ще покажат изкуството си в стрелба със стрела. И шестимата се колебаеха, защото какво ли можеше да бъде по-трудно от това, което бяха показали накрая?

Матотаупа обаче пристъпи към Камък с рога.

— Докажи, че си мой син, синът на Матотаупа, и стреляй в слънцето!

В гласа му прозвуча лека нотка на ревност. На Матотаупа не бе много приятно това, че Тасунка-витко бе провел състезанието заедно с Камък с рога.

— Настояваш ли да изпълня този удар? — попита Камък с рога.

Матотаупа погледна изненадано сина си.

— Щом искаш, така да бъде — добре, настоявам да стреляш в слънцето!

— Той ще стреля в слънцето! — обърна се след това Матотаупа към вожда Горящата вода.

Думите му веднага тръгнаха от уста на уста.

— Ще стреля в слънцето! Ще стреля в слънцето!

Матотаупа почака да му донесат слънчевия щит от шатрата на Горящата вода. Той показа на сина си и на всички стоящи наоколо вождове белега в центъра на щита, точно по средата на слънчевия кръг. Белегът бе останал от попадението на стрелата, с която Матотаупа бе улучил преди няколко години същия този щит.

— Ето тук — каза той на Камък с рога, — това е целта ти.

Матотаупа се отдалечи на триста дълги крачки в североизточна посока, така че слънцето да остане в гърба на стрелеца, за да не го заслепява. Той застана на място и вдигна пред гърдите си кръглия щит, направен от няколко пласта кожа от горната част на бизонов врат.

Участниците в празненството стояха отдясно и отляво на пистата за стреляне. Никой от тях не би се осмелил да се заеме с изстрела, който трябваше да бъде даден сега. Беше необходима голяма сила, за да се изстреля стрела с обикновен лък на такова разстояние, да се отпусне тя така силно, че стрелата й да се забие на триста големи крачки разстояние в щита, и освен това беше необходима съвсем овладяна точност на стрелбата, за да може стрелата да попадне в целта. Само онези от зрителите, които бяха присъствували преди години на стрелбата на Матотаупа, смятаха изобщо за възможно подобно постижение.

Камък с рога стоеше срещу баща си на необходимото разстояние; той държеше все още свален костения лък, и изглежда, че искаше още веднъж да навикне с разстоянието, целта и лъка си. Наоколо се беше възцарила пълна тишина; сред всеобщото мълчание потръпваха очакване, но също така и недоверие.

Камък с рога вдигна лъка, сложи стрелата, изпъна лъка с необикновената еластичност с всичката си сила, прицели се и стреля незабавно. Отпусната, тетивата звънна, украсената с пера стрела полетя с такава скорост, че дори погледът не можеше да я следва.

Всички бяха вперили поглед в щита, който Матотаупа държеше пред гърдите си.

Някои от зрителите, които стояха близо до Матотаупа, нададоха след известна страхопочтителна изненада първите тържествуващи възгласи.

— Улучи! Улучи! Улучи слънцето!

— Улучи слънцето! Улучи слънцето! — подеха и останалите.

Младият боец, на чийто врат висеше огърлицата от мечи нокти и зъби, бе станал център на празненството. Вестителят съобщи повторно:

— Камък с рога, синът на Матотаупа, улучи щита на сто крачки разстояние от права стойка! Камък с рога улучи щита от сто крачки разстояние от гърба на препускащия си кон. Камък с рога улучи щита на един щитоносец на гърба на препускащ кон! Камък с рога, синът на Матотаупа, улучи слънчевия щит на триста крачки разстояние! Камък с рога от шатрите, на сиксикау е най-добрият стрелец сред младите бойци!

Когато възгласът на вестителя заглъхна, Матотаупа вече се беше приближил.

— Добре се справи — каза той и посочи на младия стрелец щита, на който стрелата се бе, забола здраво точно в средата, в старата дупчица от куката на Матотаупа.

— Не по-добре, отколкото на времето ти — отвърна Камък с рога на баща си.

След големите успехи в състезателния бой игрите на топка донесоха за зрителите приятна отмора. Навярно младите бойци, които вече бяха провели състезанието по бягане и по езда, не мислеха така, защото вече много бяха уморени, но никой от тях не се издаде с нищо. Беше направено предложение поради напредналото време да не се провеждат четири игри между трите племена, а само една-единствена игра. Щяха да изберат двама водачи: всеки водач имаше право да образува своята група чрез последователно извикване на играчите, които той искаше да вземат участие в неговия тим. Никой не беше сигурен откъде бе дошло това предложение. Всъщност Камък с рога беше намекнал за подобна възможност на вожда Горящата вода и оттам предложението бе преминало през кръга на главните вождове и те го бяха одобрили. Бойците на сиксикау предложиха Планински гръм за водач на единия тим, дакота — Сина на Антилопата; асинибоини също предложиха един млад боец. Планински гръм отстъпи, за да подкрепи избора на бойците на асинибоини. Това бе посрещнато от всички страни с одобрение. Сина на Антилопата и младият асинибоини излязоха напред. Жребият реши представителят на асинибоини да избира пръв и той веднага посочи Планински гръм. Сина на Антилопата беше изправен пред трудно решение, когато се наложи да направи своя избор втори поред. Ала междувременно страстното желание за победа на участниците в състезанието така бе овладяло всички сърца и мозъци, че за младите бойци единствено важно беше изгледът за победа на игралното поле и всичко останало избледня. Така Сина на Антилопата повика Камък с рога към себе си. Копиен връх също мина на тази страна.

Игралното поле вече бе отмерено и пазителите на реда накараха зрителите да отстъпят от границите му. Досега пазителите на реда не бяха имали много работа, но по време на играта на топка страстите така се разгорещяваха, че всички пазители се събраха на едно място, за да осигурят възможност за спокойна игра и да задържат зрителите вън от границите на полето. Самите пазители на реда представляваха цветна картина. Всички бяха снажни мъже. Телата им бяха изрисувани с пъстри важни обредни символи; това даваше, възможност на всеки да ги различава отдалеч.

Хвърлиха нагоре твърдата малка, напълнена с конски косми топка по средата на игралното поле. Най-добрите играчи от двата тима се спуснаха към нея, докато тя беше още във въздуха. Сина на Антилопата успя да я удари пръв и осигури по този начин първия удар за своя тим. Планински гръм обаче улови топката и я върна обратно в полето на противниковата партия. Веднага започна борбата за топката. Със силни възгласи, скоро дори и с бойните възгласи на своите племена избраните най-бързи и най-умели бегачи на отделните племена тичаха след топката. За Камък с рога и Планински гръм беше удоволствие, че могат отново да изпитат своята сръчност и сила. Не усещаха вече умората си и зрителите преминаваха от насърчителни възгласи към весел смях, когато двамата млади бойци си премерваха силите, мъчеха се да се измамят един друг и с умели удари лъжеха, че искат да ударят топката. Пазителите на реда непрекъснато трябваше да се намесват, за да задържат запалянковците вън от игралното поле и да пазят границите му. Сина на Антилопата и младият асинибоини бяха достойни съперници като водачи на двата тима. Камък с рога се беше оттеглил към вратата между двете шатри, когато веднъж неговият тим изпадна в трудно положение, и в последния миг пред сами вратата удари топката и я отправи далеко отвъд средата на полето. Сина на Антилопата пое удалия се случай и запокити топката във вражеската врата. Когато бе отбелязан този първи гол, отвред избухнаха похвални възгласи. Последва гол на противниковия тим. Младият асинибоини издебна топката и с първия удар я запрати в противниковата врата! От този миг нататък борбата стана остра, защото третият гол трябваше да реши коя от двете партии щеше да бъде победител. Играчите започнаха все по-често да се събират на групи. Скупчваха се, играчи политаха към земята и се налагаше да се намесват пазителите на реда. Темпото ставаше все по-бързо. Прахът се вдигаше на облаци и зрителите едва успяваха да следват с поглед пътя на топката. Виковете на играчите се сблъскваха непрекъснато.

Когато вече се здрачаваше, все още не бе вкаран третият гол и вождовете прекъснаха играта като нерешена. Този изход бе посрещнат от всички страни със задоволство и всеобщите радостни възгласи се носеха още дълго над празничния бивак.

Докато играта на топка направи най-силното впечатление за момента, впоследствие мозъците на всички не можеха да се освободят от впечатленията от състезанието по езда и от стрелбата по слънцето. Отнякъде бе разпространена мисълта, че Камък с рога си бил послужил с тайнства и магии. Той сам забеляза как мнозина започнаха да го гледат плахо. Защото кой можеше да знае — така гласеше мълвата — дали магията е, била добра или лоша? И все пак, общо взето, тези гласове не се надигнаха високо, докато всеобщото одобрение се произнасяше без завист, радостно и шумно. Камък с рога бе станал прицелна точка за разговорите на участниците в празненството, именно това, което бе искал да избегне.

На следващия ден се състоя играта на девиците. Беше вече късно утро. Слънцето блестеше от небето, на запад Скалистите планини стърчаха тъмносини във висините. Тревата по поляните вече съхнеше. На широкия плац за празненството цареше оживление. Майки и баби, сестри и братя, млади бойци и уважавани бащи се насъбраха, за да видят младите и хубави девойки на отделните племена и да чуят за техния безупречен и работлив живот.

Девойката Уинона от шатрите на Тасунка-витко не взе участие в това празненство, защото тя отдавна вече се беше омъжила за младия боец, когото обичаше, и бе вече майка на петгодишно момченце, което умееше да язди и искаше да стане някога вожд. Така сестрината дъщеря на вожда Макпиалута водеше заедно със Ситопанаки редицата на девойките, които сега се появиха на празничната площадка. Девойките бяха облекли най-скъпите си дрехи, от най-фина кожа, с богата везба. Те носеха огърлици от миди. Според обичая на своето племе девойките от племето на дакота бяха боядисали в червено пътя между косите си. Всички стояха със сведени погледи, защото знаеха, че ги наблюдават от всички страни. Дългата редица се водеше от двете първи девойки. По средата на празничната площадка бе поставен боядисан в червено камък и край него бяха забодени в земята две копия. Всяка девойка трябваше да докосне този камък и копията, преди да заеме мястото си в кръга.

Камък с рога и Планински гръм, изобщо бойците, стояха не в предните редици на зрителите и слушателите, а по-назад. Гледаха над раменете и главите на майките и бабите към кръга на девойките.

Камък с рога беше познал сестра си. Тя бе вървяла последна от всички и стоеше сега, когато кръгът на девиците се затвори, до племенницата на Макпиалута и до Ситопанаки. Сред мъжете зрители изникна отнякъде и Шонка. Матотаупа не се виждаше никъде, отначало имаше само малцина и от главните вождове на трите племена. Може би те се съвещаваха нещо.

Сестрината дъщеря на Макпиалута говореше ясно и простичко. Назова името на баща си и своето. Разказа как работела в шатрата на родителите си, как щави кожи, шие дрехи и ги бродира и как веднъж, когато през нощта баща й бил някъде навън, тя трябвало да защити с нож в ръка родната шатра през зимата от една изгладняла пума. Тя показа белега от ноктите на звяра върху мишцата си. Нейният разказ се хареса на всички. Двама млади бойци и две по-възрастни жени пристъпиха напред, за да похвалят девойката, която беше горда и трудолюбива, както подхожда за дъщеря на вожд.

После заговори Ситопанаки. Говореше съвсем накратко, както обикновено, но също така ясно, тъй че всички можеха да я разберат, и също съпровождаше думите си с жестове, които бяха ясни за всички присъствуващи — дакота и асинибоини. Като особена своя постъпка тя разказа следното: Преди две зими малкото й братче избягало надалеч сред топящия се сняг и се осмелило да стигне до опасни места. Горе на планината имало пропаднали снегове и малкото момченце било затрупано. Никой не знаел къде е то, но Ситопанаки го търсила толкова дълго заедно с голямата черна кучка, докато най-после успяла, самата тя застрашена от смъкващите се снегове, да изрови малкото си братче. Заклинателят го върнал отново към живот. Горящата вода потвърди разказа на своята дъщеря. После напред пристъпи Нощния бродник, синът на Мъдрата змия. Той похвали гръмко Ситопанаки, която била смела и работлива, чиито крака стъпвали леко и чиито ръце се движели бързо. За нея никой млад боец не можел да каже, че го е погледнала по-дълго, отколкото се полагало, и онзи, който я отведе някога в своята шатра, ще бъде похвален от всички, тъй като ще е направил добър избор. Изскочи напред младата жена Подигравчийката и потвърди от цяло сърце изказаното мнение. С това разговорът за Ситопанаки бе приключен. Камък с рога не се бе помръднал от мястото си и Планински гръм видя по лицето на майка си, че това я огорчи. Каква похвала би било за нейната дъщеря, ако и Камък с рога, победителят във всички състезания, я бе похвалил!

Девойките продължаваха своите, разкази по реда си.

Часовете минаваха. Стана пладне, а после и след обяд. Но не само девойките продължаваха да стоят в кръга, а и от слушателите никой не си отиде и децата стояха съвсем спокойно, както се бяха научили още през първата годинка от живота си, притиснати здраво в носилката. Към обяд придойдоха още неколцина слушатели, сред които бяха главните вождове на сиксикау, а също и Матотаупа. Той застана встрани, доста отдалечен от своя син и Планински гръм.

Уинона щеше да говори последна. Тъй като Шонка остана на мястото си, близо до нея, Камък с рога усети, че се готви нещо лошо, и помоли с поглед Планински гръм да пристъпят заедно малко по-близо до кръга на девойките.

Уинона беше облечена в особено скъпа рокля, най-скъпата от всички, макар че не бе бродирана нито с един бод. Тя беше ушита от кожата на бял бизон, каквито се срешат извънредно рядко. Матотаупа бе убил този бизон още като млад боец с копието си и бе подарил кожата му на своята майка, бабата на Харка, която я носеше ушита на рокля само при празнични случаи. Когато Матотаупа доведе жена в шатрата си, Унчида подари ценната празнична рокля на нея. Куршумът на един пани бе убил жената на Матотаупа и Унчида запази роклята за внучката си. Сега, на този ден, по случай големия празник, Уинона обличаше за пръв път роклята от бяла бизонска кожа. Камък с рога имаше чувството, че вижда отново покойната си майка, когато съзря сестра си в тази рокля.

Тъжната красота на Уинона, гордото мълчание, с което носеше своята мъка, създаваха своего рода безвъздушно пространство около нея. Когато дойде нейният ред, тя каза:

— Името ми е Уинона. Моят баща е Матотаупа. Живея в шатрите на Мечата орда от голямото племе на оглала, които принадлежат към голямата група на тетон-дакота. Майка ми умря. Унчида се грижи за мене и ме научи на всичко, което една девойка трябва да знае.

Настана тишина. Навярно слушателите бяха очаквали, че Уинона ще говори още и ще разкаже нещо по-особено от своя живот. Но тя бе приключила онова, което имаше да каже.

Въпреки това обаче сега напред пристъпи Чотанка, заедно с чиято шатра Уинона бе дошла за празника, и заговори:

— Унчида не само научи Уинона да тави кожи, да приготовлява месо, да шие дрехи и да ги бродира и да построява шатра. Уинона познава всички целящи билки и знае къде да ги намира. Знае да лекува леки и тежки рани с умение и под нейните ръце всичко, което не може да бъде излекувано, се изцелява. Така тя спаси от смъртта двама наши бойци — мен самия и Стария гарван, когато белите мъже ни бяха наранили смъртоносно със своите изстрели. Заклинателят Хавандшита не успя да затвори нашите рани и да спре кръвта, но Уинона се справи така, както Унчида я е учила. Унчида е голяма магьосница и Уинона е нейна наследница. Аз казах, хау.

Речта му бе посрещната от присъствуващите с бурни овации, защото да се лекуват рани, беше голямо изкуство сред този народ от ловци и бойци и Чотанка не бе говорил казано и чуто, а от собствен опит. Погледите, които се насочиха към хубавото и мълчаливо момиче, облечено в роклята от бяла бизонска кожа, бяха доброжелателни и изпълнени с възхищение.

Матотаупа, бащата, и Камък с рога, братът, също не правеха изключение от общите чувства. След дълго време сега за пръв път баща и син от само себе си мислеха и чувствуваха еднакво. Из един път и двамата разбраха, че Уинона, макар да бе само девойка и дъщеря на прокуден, бе успяла да си извоюва сред родното племе ненакърнимо положение. Уважавани от всички бойци я ценяха високо.

Сега думата поиска Шонка. Преди това той бе разговарял накъсо с един боец дакота на средна възраст. Камък с рога бе проследил това съвсем точно, но Уинона не можеше да го е видяла, защото в този миг стоеше гърбом към двамата мъже.

— Чотанка! — започна Шонка, чиято жена Хиацинта бе извезала празничната дреха на мъжа си прекалено много богато, без да се съобразява с това, че той беше още съвсем млад боец. — Чотанка, ти говориш като добър баща за девойката Уинона и въпреки това не каза две неща. Аз искам да кажа най-напред доброто. Двете дъщери на вождове, които говориха първи от редицата, разказаха за себе си свои смели постъпки. Уинона също е смела. Тя не бе видяла още десет лета, когато се осмели тайно да освободи баща си от ласото, с което Тасунка-витко го бе овързал.

Всички погледи се насочиха към Тасунка-витко и Матотаупа. Само Камък с рога избягна да погледне към баща си. Преди обаче някой да заговори или да се случи нещо, самата Уинона каза високо и ясно:

— Това, което казваш, Шонка, е известно на нашите старейшини. Но те не ме наказаха за това. Защото Матотаупа е мой баща и аз бях дете тогава. Ти никого не би могъл да обругаеш с тази постъпка.

— Че аз не исках да те обругая, аз само те похвалих!

— Лъжеш. В извезаната кожа на твоята красива реч бе загърнат меч.

Изглежда, зрителите бяха съгласни с Уинона.

— Девойко, пази си езика! — извика Шонка още по-раздразнен от това. — Аз имам да кажа още и всички ще разберат кой лъже тук! Чотанка е добър като баща към тебе и Унчида се старае да те възпитава. В теб обаче се е поселил лъжовен дух! — Шонка се извърна от Уинона към Чотанка. — Чотанка! Къде беше Уинона през нощта преди започването на нашето празненство?

След този въпрос наоколо настана възбуждение и мнозина предварително се възмутиха от изказаното подозрение. У други обаче се събуди любопитство дали тази девойка в рокля от бяла бизонска кожа все пак не бе сторила нещо непозволено.

— Момичето спеше в моята шатра! Отровен език! — извика възмутено Чотанка.

Камък с рога погледна към сестра си. Тя изглеждаше готова на всичко, напълно спокойна, съвсем различна от нощната среща с брат си.

Шонка доведе още един боец и назова името му.

— Това е „Кървавата томахавка“! Нека той каже какво е видял.

— Чотанка! — заговори замислено този боец. Носът му беше много силно изрязан, челото — ниско. Той не беше от Мечата орда, а принадлежеше към друга група от дакота. — Чотанка, моите очи видяха как през нощта преди започването на нашето празненство Уинона изскочи от твоята шатра, изтича навън към прерията и дълго се забави там. Най-после се върна и се вмъкна отново тихо в шатрата ти.

— Това не е вярно! — отвърна веднага Чотанка. — Уинона?!

Девойката не се поколеба нито миг.

— Вярно е.

Чотанка избухна:

— Къде си била?

Девойката мълчеше. Слушателите се спогледаха безмълвни. На повечето момичета им дожаля за Уинона. Те й съчувствуваха. С кого можеше да се е срещнала тайно тя? Кого обичаше? Мислите, на майките и бабите бяха по-остри. Чертите на лицето им изразиха презрение и очакваха отговор.

Върху лицето на Чотанка се появи червенина от яд и разочарование. Кървавата томахавка изглеждаше доволен от въздействието на своите думи. Шонка се хилеше злорадо. Дъщерята на прокудения беше опозорена в присъствието на вождовете, на бойците и на жените на три племена. Хубавата й празнична дреха не можеше да й бъде вече от полза, не можеше да й помогне и способността й да лекува. Още един миг и сам Чотанка щеше да се види принуден да й заповяда да напусне опозорена кръга на девойките.

Уинона мълчеше.

В този миг обаче Камък с рога излезе напред, посред кръга, където всеки можеше да го видя.

— Моята сестра Уинона и аз се видяхме през нощта преди започване на тържеството.

През редиците на слушателите премина движение като напор на вятър. После настъпи пълна тишина. Уинона само леко бе раздвижила ръка.

— О! — успя да се овладее отново Шонка. — Ти си Харка, наречен днес Камък с рога? Разбирам, че би желал да защитиш сестра си. Можеш ли да докажеш обаче, че си бил през онази нощ навън сред прерията?

Камък с рога стоеше твърде отдалечен от говорещия. Сега той бавно пристъпи към него и се спря на около пет крачки пред лицето му.

— Не искам да се приближавам повече, защото смърдиш — каза той не високо, но достатъчно ясно, за да могат всички да го разберат, и той също придружи думите си със знаците на езика на жестовете. — Заръчал си да ти избродират богата дреха на вожд. Навярно имаш вече зад гърба си големи прояви! Щом като вече си станал боец, Шонкавакон, с когото може да се разговаря, аз ще ти докажа къде съм бил през нощта преди започване на нашето тържество. Кажи ми обаче ти преди това, къде са скалповете на враговете, които лично си убил?

— Ние присъствуваме на танц на девиците, а не сме дошли на състезание на бойци!

— Сега започна танцът между нас, Шонка, куче с олигавена муцуна, Вакон, тайна на лъжата! Покажи ми скалповете и ноктите на мечките, които си плячкосал! Не може да не си ги донесъл със себе си за празника?

Девойките в кръга и слушателите наоколо следяха заинтригувани спора между двамата. Истинският боец трябваше да умее да си служи с речта еднакво добре, както и с оръжието.

— Аз съм видял вече двадесет и четири лета… — Шонка каза това и се запъна; той знаеше, че никога не се бе отличавал със сръчност или с бърз ум, и оттам именно произлизаше неговата омраза към винаги по-бързия Харка.

— Двадесет и четири лета си видял вече, ала никога досега убит от тебе враг! Аз ще ти изпратя моите легини, за да преброиш скалповите коси по шевовете им! Може би и Кървавата томахавка ще дойде да ти помага при броенето. Що се отнася до теб обаче, аз виждам, че ти си мирно настроен и не обичаш да убиваш бойци със своя нож. Предпочиташ да се биеш с лъжи срещу девойки. Пази се, това също крие опасности за тебе! Девойките имат братя и бащи, ти твърде късно разбра това.

— Какво означават тези заплахи?! Кажи истината, ти…

— Замълчи! Аз чета мислите ти, Шонка. Не произнасяй на празничната поляна никаква дума, отговор на която трябва да бъде моят нож! Ние не бива да проливаме кръв тук. По-добре ще бъде да излезем на състезателна борба. Но какво мога аз да ти предложа? Ти ме караш да те съжалявам. На времето, когато бяхме още момчета, ти имаше свестен мустанг и макар че удари моя кон, за да ме накараш да падна от него, все пак яздеше бързо. Сега обаче си заловил за себе си мустанг, който прилича на скакалец. Направи един скок, после се спре да почива, за да размисли кога да направи втория. Аз не мога да се състезавам с теб дори на гърба на своята бяла кобила, защото бих те изгубил от погледа си. Или може би искаш да се състезаваме по стрелба с лъковете си? Съветвам те да внимаваш! Не се цели никога в целта, която си си определил; ще сбъркаш. По-добре стреляй настрани, може тогава да улучиш случайно. А какво ще кажеш за игра на топка? И там нищо не можем да направим двамата. Току-виж, обхванало ме желание да те сбъркам с топката и да те запратя със сопата си в шатрата! Може би това би било най-полезната ми постъпка. Аз казах, хау!

Наоколо избухна всеобщ смях; и след като се уталожи, той отново припламваше тук и там като весел огън. Шонка целият се беше изчервил.

— Докажи къде си бил през нощта, хвалипръцко!

Камък с рога обърна гръб на Шонка и погледна в онази посока на кръга от слушатели, където стояха главните вождове.

— Нека вождовете и старейшините разрешат на боеца Планински гръм да говори!

Планински гръм пристъпи напред.

— Моят кръвен брат Камък с рога излезе през нощта преди започване на празненството със своя кулест кон навън в прерията и се върна в шатрата на сутринта. Това е истината!

Множеството зрители бяха доволни. Уинона, лечителката в бялата рокля от бизонска кожа, и Камък с рога, който носеше на гърдите си огърлицата от мечи нокти и зъби и бе излязъл победител във всички състезания, се харесваха на всеки непредубеден. Одобрителни възгласи подкрепиха онова, което бе казал Планински гръм.

Бълващ змии и гущери, Шонка се оттегли настрани. Шестима снажни, пъстро и сръчно изрисувани пазители на реда го поеха там и му нанесоха плесниците и ударите с юмрук, които заслужаваше всеки клеветник.

Вестителят обяви от името на главните вождове и на заклинателите, че всички девойки са били достойни да вземат участие в Танца на девиците.

След като девойките напуснаха кръга около боядисания в червено обреден камък, беше ред да излязат онези млади мъже, които вече бяха приети за бойци, но не се бяха отличили още чрез славни дела по време на бой или на лов. Такива младоци не бяха узрели още и да се заглеждат по момичетата и сега по всеки от тях, който бе ходил тайно подир някоя девойка или бе свирил на флейта в нейна чест, заваля дъжд от подигравателни думи. Камък с рога и Планински гръм не бяха сред тази група; те бяха пълноценни мъже, доказали достойнствата си по време на лов и на бой. Нощния бродник обаче, синът на Мъдрата змия, трябваше да пристъпи заедно с младоците и женената Подигравчийка се надсмя жестоко над младия човек заради любовта му към дъщерята на вожда. Той се изчерви целият от срам и не отвърна нищо.

А Подигравчийката се разсмя доволна и участниците в тържеството, особено младите момичета, се разсмяха заедно с нея. Никоя от тях не си мислеше нещо лошо при това, защото един млад мъж трябваше да умее да понася такива подигравки, макар и да не му бе позволено да отвърне на девойките с еднакво остро оръжие.

Един-единствен човек се почувствува силно възбуден и това бе Камък с рога. Само той наблюдаваше лицето на бащата на Нощния бродник — Мъдрата змия, и тихо се отстрани, за да не събуди у него впечатлението, че изпитва някакво чувство на задоволство, каквото и в действителност не изпитваше.

Най-после дойде вечерта.

Участниците в празненството бавно се разпръсваха. След дневната жега сега въздухът беше още топъл, но откъм планините повя лек ветрец. Небето бе изпълнено с багрите на слънчевия пожар, които бяха най-красиви, преди да ги погълне мракът.

Планински гръм поведе сестра си Ситопанаки към бащината шатра, Той се усмихваше, ала девойката беше съвсем сериозна. Когато сред блъсканицата от многото хора случайно се образува празно пространство около брата и сестрата, така че се почувствуваха сами, въпреки множеството наоколо, и можеха да бъдат сигурни, че никой не може да чуе онова, което ще си кажат, Ситопанаки рече:

— Твоят кръвен брат си е роден дакота и ще си остане дакота.

— Нощния бродник е още млад, но нима той не говори добре за теб, сестро моя?

— Нека си говори. Той ще си намери достатъчно жени за своята шатра. Аз не го обичам.

Братът и сестрата влязоха в шатрата. Ситопанаки веднага се зае да помага на баба си, която приготовляваше богат обяд за вожда Горящата вода, за семейството му и за очакваните гости.

Скоро след това и самият вожд се върна заедно с жена си и Камък с рога.

Двамата млади бойци взеха участие в тържествения обед на вождовете. Не говориха за онова, което се бе случило, но доста разсъждаваха върху идващия ден, върху играта на действителните случки. Горящата вода разказа, че сутринта ще представят лова на бизони с преоблечените бизони, с помощта на които по съвета на Матотаупа черните ходила бяха подвели бойците на асинибоини, както и успеха на вожда на асинибоини, който бе успял да излъже сам повече от осемдесет бойци от черните ходила. Представянето на боя с Тасунка-витко, хващането му в плен и бягството му бяха определени за следобеда. Тъй като всички предишни неприятели бяха тук, всеки щеше да играе собствената си роля. По този начин бе осигурена възможността събитията да бъдат представени точно така, както се бяха случили, и младежта щеше да научи всичко, както бе в действителност. Когато знатните мъже уговориха всичко необходимо, взе думата Планински гръм и рече шеговито:

— Момчетата дойдоха при мен и ме помолиха да им представим заедно с моя кръвен брат нашата шега с малкото бизонче!

Вождът Горящата вода се усмихна и разказа на гостите каква беше случката с бизончето. Всички погледнаха развеселени двамата млади бойци.

— Въпросът е само кой ще играе ролята на бизончето — допълни Камък с рога.

— Жребчето, което ти ми подари — предложи Планински гръм. — То е вече едногодишно. Израсна като млад мустанг, много по-упорит от млад бизон.

— Него ще вземем!

— А кой ще играе бизонката? Вождът Горящата вода се усмихна.

— Аз! И ще ви накарам и двамата истински да побегнете!

Всички се зарадваха. И възрастните мъже вече се смееха високо в очакване на предстоящото представление, което щеше да представи една младежка лудория на двамата млади бойци, които бяха станали вече известни през последните няколко дни.

Когато гостите се надигнаха и тръгнаха към собствените си шатри, те разказаха там колко весели неща ги очакваха след изгрев слънце и така още при първи зари всички момчета и момичета от племето на сиксикау, на асинибоини и на дакота, както и много младежи и девойки, пък и бойци, също и неколцина вождове се събраха, за да видят Горящата вода като бизонка и двамата млади най-добри бойци, представящи своята младежка лудория. Камък с рога бе довел своя кулест кон, който бе достатъчно привлекателен, за да се насъбере всичката младеж край тях. Маскираха мустанга като бизон с кожа и рога, което му придаде странен, смешен и същевременно всяващ ужас вид. Камък с рога заповяда на животното да легне и да се представи за умряло, защото конят трябваше да играе ролята на убития от момчето Харка бизон. Малкият брат на Планински гръм доведе бялата кобила, на която привързаха предните крака; тя щеше да играе яздитния кон на Харка. Камък с рога седна върху убития бизон-мустанг, както бе седнал седем години по-рано върху своя пръв собственоръчно убит бизон, и чакаше своя кръвен брат.

Той пристигна в бърз галоп на своя алест кон. Водеше израсналото вече, но още необяздено сиво жребче, хванато с ласото. На жребчето също бе завързана бизонска кожа, с която то в никакъв случай не искаше да се примири, както и с примката на ласото, която бе прехвърлена през врата му и можеше да се пристегне. То ту скачаше, ту се вдигаше на задните си крака, ту риташе с тях най-неочаквано, изобщо проявяваше пълната си сила и младежка ярост, също както малкото бизонче, което на времето младият сиксикау бе хванал на смях, и стоящите наоколо деца се радваха от все сърце.

— Опитай се да го яхнеш! — извика Планински гръм както някога на своя кръвен брат.

— Защо пък аз? Ти имаш право на това, ловецо на бизончета! — отвърна Камък с рога на езика на черните ходила.

— Убиец на бизони, убиец на бизони съм аз! Искаш ли да видиш старата жилава бизонка, тая опитна и наистина хитра крава, която убих с пет стрели?

— Да!

Планински гръм извърна своя алест кон, но малкото жребче искаше да тръгне с тях, точно както бе предвидено в програмата и както би постъпило бизончето, и затова теглеше яростно ласото, което го държеше за врата.

— Остави го! — извика Камък с рога. — Аз ще го яхна!

— Ела тогава!

Планински гръм скочи от алестия си кон, запъна крака в тревата и хвана здраво с ласото буйния млад мустанг. Двамата млади бойци хванаха ритащото яростно на вси страни животно, което дори вече се опитваше и да хапе, макар че в ролята на бизончето съвсем нямаше такава задача. Те го повалиха с обединени усилия на земята и трябваше да употребят доста сили, за да го успокоят дотолкова, че да могат да му махнат примката от шията. Когато пуснаха сивото жребче свободно и то скочи на крака, Камък с рога вече се бе метнал на гърба му. Младият мустанг побягна с всички сили. Не можеше обаче да се освободи от ездача си, до момента, в който той сам реши да скочи от гърба му. Скочи така, както на времето като момче бе скочил от гърба на бизончето, смъкна се назад, прехвърли се на земята с едно салто над края на опашката му и успя да се залови за нея и да изтича, въпреки опасните задни ритници, три-четири скока подир младия мустанг. После Камък с рога се върна обратно при своя кръвен брат, посрещнат от шумните възгласи на зрителите. Двамата млади бойци се разсмяха заедно със зрителите, но изведнъж млъкнаха, когато видяха приближаващата се в галоп бизонка. Вождът Горящата вода се бе скрил под една прекрасна кожа с глава и рога и ревеше като истински сърдит бизон. Двамата млади мъже освободиха със светкавична бързина своите мустанги — алестия жребец и бялата кобила, — за да не станат жертва на рогата на разярената бизонка, и двата коня избягаха на известно разстояние, но скоро застанаха спокойно на местата си, за да наблюдават любопитно по-нататъшното държане на своите господари. Двете „момчета“ се скриха зад „убития бизон“ — маскираният кулест жребец бе останал послушно да лежи като мъртъв — и насочиха стрелите си към тичащата, заплашително задъхала се „бизонка“. В този миг се оказа все пак, че жребчето съвсем не играеше ролята си на бизонче според предписанията, а направо бе избягало. Голямата група участници в празненството напразно се бе опитвала да го залови отново и да го върне обратно при неговата „майка-бизонка“. Крясъците на младежите в южната част на бивака показваха, че те напразно се опитваха със своите мустанги да заловят избягалото жребче с ласата си. Едногодишният свободен жребец бе по-бърз от всички останали мустанги с ездачи.

Не оставаше нищо друго, освен да прекъснат представлението и всички да се втурнат да ловят кончето. Камък с рога освободи своя кулест жребец от бизоновата кожа и се спусна в бърз бяг. Планински гръм го последва върху своя алест кон. Миг след това всички мъже от временния бивак се втурнаха подир тях с конете си, за да не пропуснат това удоволствие. Никой от тях не вярваше, че ще успеят да заловят отново младия мустанг.

Мнозина обаче бяха подценили бързината и ума на кулестия жребец-водач и сега пред очите им се разигра картина, която никой от тях не си бе представял за възможна. Когато Камък с рога и Планински гръм съзряха бягащия млад жребец навън сред прерията, Камък с рога кимна с глава на своя кръвен брат да изостане. Сам той скочи от своя кон, който се понесе с бързината на вятъра в широк галоп през полята, а Камък с рога изтича до едно близко възвишение на почвата, за да наблюдава какво ще стане по-нататък. Останалите ездачи го последваха и също се спряха. Освободен от тежестта на своя ездач, кулестият кон-водач се носеше в своя неподражаем галоп през степта. Настигна още пред погледа на насъбралите се зрители бягащия млад жребец. Пресече му пътя, заобиколи го и бързо го подкара обратно към стадото и в бивака под заплахата от страшните му зъби и показвайки му опасните си копита.

Там отново се събраха всички участници в празненството.

Камък с рога похвали своя кулест жребец, а младият кон стоеше с пулсиращи страни, съвсем послушен, край останалите мустанги.

— Ти още си ми много млад, за да вървиш по собствен път! — каза му Камък с рога, а Планински гръм го галеше успокоително по козината, защото и това младо животно вече бе развило необикновена бързина.

Така сцената с бизончето премина от всеобща възбуда и интерес във всеобщо задоволство. Бойците уверяваха вожда Горящата вода, че никога досега не са виждали такава прекрасна бизонка като него! Младите юноши разговаряха страстно за залавянето на младото жребче и за новото голямо постижение на Омагьосания кон.

Вече бяха закъснели малко и всички забързаха към разположения на запад, обграден от потока район, който представляваше най-добра площадка за представяне на измамата, организирана от преоблечените като бизони бойци.

Представянето на сцената трябваше да започне с онзи разговор между Матотаупа и Харка, в който бащата обясняваше на сина си предвидената хитрост. Камък с рога се огледа да потърси баща си, когото бе забелязал вече в групата на главните вождове на черните ходила и който сега се бе запътил към определеното място.

Камък с рога също изтича натам и се срещна с баща си. На мястото бе накладен малък огън. Матотаупа и синът му се владееха напълно. Никой не можеше да каже, че за тях бе съвсем необичайно това седене край огъня и разговорът, който те трябваше да проведат в пълно съгласие помежду си. Само в един-единствен израз припламнаха искри от пепелта.

— Това са петдесет бойци асинибоини, татко!

— Аз обаче съм Матотаупа!

Той обаче беше Матотаупа. В очите му проблесна нещо, чертите на лицето му се изопнаха, той изпъна врат и се огледа гордо наоколо. Когато потърси да срещне очите на сина си, Харка се отдръпна в първия миг, но после срещна предизвикателния поглед на баща си и му отвърна.

— Ти обаче бъди Матотаупа — каза тихо той. — Това е единственото, което очаквам от теб.

Голямата игра започна. Тя достигна връхната си точка, когато групата на бойците асинибоини се хвърли в галоп, за да гони предполагаемите бизони. Матотаупа изтича с учудваща бързина, не по-бавно от някога, сред самите врагове и се скри. Когато открадна короната от орлови пера на изостаналия асинибоини, онзи бавен — станал през последните седем години още по-бавен — боец, наложи неговата корона на главата си и се понесе напред, обърка неприятелите и най-после незабелязано наложи отново на главата короната от орлови пера на стъписания и каращ се боец, одобрението на зрителите нямаше край. Присъствуващите дакота за последен път се увериха какъв боец бяха изгубили от своите редове.

Потънал в пот, задъхан, както някога преди години, Матотаупа привърши своята езда и своя бяг. Отстъпи отново в редиците на зрителите, като мина в групата на главните вождове. Камък с рога се оттегли заедно с Планински гръм, който също бе участвувал в играта-представление, в групата на по-младите сиксикау.

Сега дойде редът на бойците асинибоини и техния вожд, който бе надхитрил черните ходила.

Мина вече пладне. През почивката преди следващата и последна игра, голямата игра на боя между Тасунка-витко и Матотаупа, децата и жените се оттеглиха да си починат; мъжете се събраха на групи и разговаряха за представените случки и за други преживелици, които си бяха припомнили сега. Малко преди да започне играта, дойде един момък от дакота и предложи на Камък с рога да дойде, с него при Тасунка-витко, който искал да му предаде карабината, изиграла роля в събитията, които щяха да представят сега. Камък с рога помоли своя кръвен брат да го съпроводи и младият сиксикау тръгна с него. Отведоха двамата млади бойци при групата на главните вождове на дакота. Прие ги Тасунка-витко. Той държеше в ръка двуцевната пушка, която бе плячкосал преди седем години и която все още можеше да мине за модерно и добро оръжие. Камък с рога веднага позна своето „мацаваки“. Беше странно чувство за него да хване в ръка отново оръжието, което някога му бе подарил Червения Джим. Момчето Харка бе така покорено от този подарък, че тогава никой за него не бе по-достоен за уважение от Джим.

Днес той мислеше другояче.

Беше поел пушката в лявата си ръка и тъкмо се канеше да се отстрани заедно със своя кръвен брат, когато Чотанка излезе до Тасунка-витко и даде знак, че иска да говори. Камък с рога се спря.

— Токай-ихто! — Боецът говореше почти тихо, но бавно и ясно, така, както обикновено говореше и в Съвета на старейшините, на Мечата орда. — Ти си се видял тайно през нощта с твоята сестра Уинона. За какво разговаряхте?

Камък с рога стисна несъзнателно по-здраво пушката.

— За нищо.

— Ако си решил да мълчиш, аз не мога да те принудя да говориш.

Чотанка изглеждаше засегнат и огорчен навярно не само от държането на младия боец. Както Харка познаваше сестра си, сигурно и тя не бе казала нищо.

— Не мълча, а ти казах самата истина — отвърна Камък с рога.

— Уинона ми каза, че тя те била потърсила, а не ти нея. Почти не мога да повярвам това.

— А кой те принуждава да го повярваш? Аз на твое място също бих се усъмнил в тези думи.

Чотанка разглеждаше върховете на мокасините си и като че нещо разсъждаваше.

— Ти щеше да сториш по-добре да оставиш сестра си на мира и да не я излагаш на подозрение. Тя е девойка, ти обаче си боец. Вината е твоя.

— Хау, така е. Какво искаш още?

— Нищо. Ние свършихме. — Чотанка се извърна.

Двамата млади бойци бързо се отправиха към своите. В това време вестителят вече съобщаваше започването на новата игра.

При играта на действителните случки често досега се бе случвало стари врагове да решат да доведат докрай проточилата се вражда и играта неочаквано се превръщаше в кървава действителност. Затова и двете страни бяха предупредили както Тасунка-витко, така и Матотаупа да не се оставят да ги подведе омразата им, а да запазят непокътнат сключения по случай тържествата мир. Оръжието не можеха да им отнемат. Боевете, които трябваше да представят, се бяха водили с оръжие в ръка. Сцената започна от мига, в който Тасунка-витко се промъкна през нощта в шатрата в бивака на сиксикау, където се намираше една пленница от неговото племе, и сграби за врата Харка, който се бе подал под чергилото на своята шатра, надви го, овърза го в ласото си, запуши му устата и искаше да го отвлече. Тасунка-витко играеше съвсем правдоподобно и натиканата в устата му кърпа съвсем не бе приятна на Камък с рога, но все пак беше много по-различно да възпроизведеш като мъж едно трудно положение, отколкото в действителност да попаднеш в него още като момче. Когато Тасунка-витко прехвърли на рамо, за да го отвлече, порасналия през изминалите седем години и малко повече натежал Харка, заслепеният и онемял от загърналата го завивка и натиканата в устата му кърпа момък разсъждаваше как ли би протекъл животът му, ако през онази нощ не Матотаупа бе победил заедно с бойците на сиксикау, а Тасунка-витко и неговите дакота. Тогава днес Камък с рога би бил по-младият брат на Тасунка и щеше да бъде чествуван като победител в състезанията, като един от бъдещите главни вождове на дакота. Защото тогава още нямаше кръвно отмъщение между момчето Харка и неговото племе.

Хвърлиха Камък с рога на земята, разгърнаха завивката, извадиха натиканата в устата му кърпа и той извика така, както бе извикал на времето.

Притича Матотаупа с големи скокове като планински лъв. В момента, в който се готвеше да скочи върху Тасунка-витко, скочи и Тасунка. Двамата мъже се сблъскаха във въздуха.

Наоколо зрителите посрещнаха с възхитени възгласи двубоя между двамата вождове, който те представяха с пълна самодисциплинираност, точно тъй, както се бе случило преди години. Матотаупа дишаше тежко. Сега, по време на играта, борбата изискваше от него много повече усилие, отколкото преди години, и ако днес Тасунка-витко можеше да проведе боя сериозно, навярно много лесно би излязъл победител, преди петимата сиксикау да се намесят. След представения бой чертите на лицето на Матотаупа изглеждаха, отпуснати и хлътнали.

Продължиха представлението. Развитието на вълнуващите и менящи се една след друга случки така бе приковало вниманието на зрителите, че те имаха чувството, че преживяват непосредствена действителност. Не само бузите на момчетата горяха. Някои от участниците в представлението обаче, които пресъздаваха своите лични преживелици, отново преживяваха някои мигове много болезнено, нещо, което по-голямата част от зрителите не можеха да осъзнаят с пълната му тежест.

Тасунка-витко лежеше овързан. Камък с рога седна край него и започна да чисти пушката си, макар че тя лъщеше като огледало. Овързаният поглеждаше към оръжието, поглеждаше към младия индианец, тъй както бе правил това преди години, ала с такава сериозност и проникновение, сякаш всичко беше действителност, и произнесе със същия тон и думите си:

— Твърдокаменни Харка Нощното око Убиец на ВЪЛЦИ! Стрелец по бизони Ловец на мечки! Ти си смел. Нима не се срамуваш да се биеш като предател заедно с мръснокраките койоти срещу бойците на собственото си племе?

Харка не бе отговорил нищо на тези думи. Само се бе отдалечил малко от пленника. Същото стори сега и Камък с рога и той сподири със същия отблъскващ поглед овързания мъж, да, той изпита същия срам, както на времето пред чуващите тези думи бойци на сиксикау.

Представлението продължаваше. Повториха сърдитите думи на кола на мъченията. Тасунка-витко пое от кола, около който горяха огньове, нагорещената двуцевна пушка; сграби я, изгори си още веднъж ръцете и се измъкна с бяг.

Краят на играта бяха преговорите на вождовете за сключването на мира.

— За да уговорим обаче помежду нас всичко ясно и точно — повтори Тасунка-витко тогавашните си думи, — искам да знаеш, че ние сключваме мир с бойците на черните ходила, но не с предатели, прокудени от шатрите на дакота!

Вождът Горящата вода също повтори своя отговор:

— Ти говориш за един гост на нашите шатри! Не забравяй това! Докато Матотаупа и неговият син живеят при нас, ние ще приемем всяка обидна дума, изречена срещу тях, като обида срещу нас!

— Нека бъде както казваш — съгласи се Тасунка-витко.

С това представлението приключи.

Матотаупа бързо се отдалечи.

Камък с рога погледна баща си в лицето, когато той минаваше край него и смяташе, че никой не го наблюдава, ала синът не можа да разбере какво става в душата на баща му. Заедно с омразата се бе смесило и нещо друго, неразбираемо и отблъскващо за сина. Матотаупа навярно мислеше за втория бой, в който той бе срамно победен от Тасунка-витко. Този бой не бе повторен пред зрителите.

Вече се бе свечерило. Надигна се вятър и разхлади запотените лица. В съзнанието обаче спокойствие не настъпи така бързо. Дори и когато на небето се появиха звездите, мъжете стояха на групи на плаца за тържеството и по поляните.

Планински гръм придружи своя кръвен брат до шатрата. Камък с рога нямаше желание да продължава да бъде прицелна точка на любопитните погледи. Той се страхуваше да не би и Тасунка-витко да го заговори. Двамата кръвни братя свариха в шатрата само майката и Ситопанаки. Двете жени приготвиха вечерята за двамата бойци. Преди още те да се нахранят, се върна и вождът Горящата вода и седна да вечеря заедно със сина си и неговия приятел. Тази вечер вождът беше необикновено сериозен и мълчалив.

През следващия ден, според начертания от вождовете план, щеше да има почивка, преди да се проведе тържеството с принасянето на обредната жертва на слънцето.

Цялото съзнание и всички чувства на Планински гръм бяха проникнати от голямата тържественост, с която от поколения насам бойците на сиксикау бяха посрещали празненството на Танца на слънцето. От детските му години още, откакто той въобще можеше да мисли, това празненство, с което обикновено провеждаха посвещаването в боец на младите мъже от неговото племе, бе най-голямото, най-сериозното и същевременно най-радостното от всички други празненства, прибулено от тайнства и стари обреди. Често бе присъствувал и бе наблюдавал как млади мъже издържаха храбро на мъченията на жертвоприношението на слънцето и всеки път го бе обземало същото плахо настроение преди започването на празненството, което караше мъжете несъзнателно да заговарят с по-дълбок и по-тих глас, изпълваше децата със страхопочитание и правеше жените внимателни, тихи и радостни. Очакването на празненството оживя и трептеше във всички шатри като някакъв странен въздух.

Така познаваше младият боец празненството в чест на Танца на слънцето. И ето сега бе дошъл денят, онзи единствен ден в неговия живот, в който той сам щеше да бъде центърът на празненството заедно със своя кръвен брат. Сега тържествеността щеше да бъде още по-голяма от когато и да било, тъй като за този ден се бяха събрали представители от няколко племена и Танцът на слънцето щеше да се проведе по един особено труден начин, пра какъвто бе провеждан много рядко. Планински гръм не се страхуваше за собствената си сила. Той беше сигурен, че ще успее да изпълни необикновеното.

Ала в неговото здраво, закалено тяло живееше, съединена с храбростта и издръжливостта, и една голяма нежност на дълбоко прикрита чувственост. Той се радваше и се стремеше да остане сам според обичая на своето племе през последните дни и нощи преди провеждането на Танца на слънцето заедно със своя кръвен брат, да оставят двамата мислите си да тръгнат мълчаливо в една и съща насока, да усещат мълчаливо същото, да тръгнат с това еднакво чувство под голямото слънце и под жълтия месец през степта и да знаят, че всеки от тях е готов да даде живота си за другия.

През последните дни на състезанията от време на време се бяха появявали мигове, в които Планински гръм не можеше да разбере своя кръвен брат Камък с рога. Той искаше между тях отново да се възстанови пълното разбирателство на едно сурово и открито приятелство. Навън вече бе паднала нощта.

Камък с рога се бе хвърлил върху своята постеля в шатрата и даде вид, че веднага заспа. Планински гръм изтика от мисълта си своето желание. Щом слънцето изгрееше, той искаше да излязат с конете си двамата с Камък с рога навън и когато слънцето отново се скриваше, да останат сами сред нощната самота и да се подготвят за голямото жертвоприношение, което неведнъж досега бе коствало живота на доста млади бойци.

Планински гръм заспа късно, по-късно от обикновено, и не се събуди рано, както обикновено бе навикнал. Когато се огледа, видя, че Камък с рога бе излязъл от шатрата. Никой не знаеше къде можеше да е отишъл.

Планински гръм потисна своето разочарование и тръгна да търси кръвния си брат. Обиколи цялата площадка за тържествата, мина край всички шатри. Чергилата на повечето типи бяха отгърнати, за да оставят свежия утринен въздух да влиза вътре. Ала в никоя от шатрите не седеше Камък с рога, а и не се виждаше никъде по голямата празнична площадка, нямаше го и край конете.

Между другото Планински гръм забеляза, че всички момчета от временния бивак бяха изчезнали. Не обърна особено внимание, на това, но все пак спря едно от момчетата, което тъкмо тичаше напряко през площада за тържествата, и го попита:

— Къде сте се скрили всички? И не си ли виждал някъде Камък с рога?

— Че той е с нас ей там! — извика момчето и не се остави повече да го задържат, а отърча на запад, по течението на потока.

Планински гръм го последва с едрите си крачки и намери всички момчета — сиксикау, дакота и асинибоини, — събрани далече нагоре по течението на потока. Там имаше малко храсти. Почвата беше по-вълниста, коритото на потока — по-дълбоко. Момчетата бяха насядали в кръг като бойци, искаха от време на време думата и обсъждаха, както Планински гръм веднага схвана, някакъв много сложен боен план срещу белите мъже. Камък с рога седеше заедно с момчетата и ръководеше техния съвет.

Планински гръм седна до другаря си и веднага се включи в играта, сякаш тъкмо за това бе дошъл тук. Стана му топло на сърцето от усърдието на момчетата и от внимателната сериозност, с която Камък с рога се бе посветил на детската игра. Когато съвещанието свърши, започна и самата игра на война. Момчетата се събраха на групи, промъкваха се скришом, стреляха с притъпени стрели, а Камък с рога ги наблюдаваше и критикуваше остро. Беше много трудно да спечели някой похвалата му и за сметка на това всяко одобрение, изказано от негова страна, тежеше толкова повече. Разговаряха помежду си както на езика на сиксикау, така и на наречието на дакота, а момчетата от племето на асинибоини разбираха без затруднение знаците. Камък с рога взе така присърце играта, че не намери през целия ден никакво време за нищо друго и дори и вечерта момчетата останаха залепени като репеи за него и го отрупваха с въпросите си, защото пред тях стоеше боец, който можеше да им разкаже за белите мъже много повече истина, отколкото те бяха чули някога. Те можеха да разговарят като с по-възрастен брат с победителя във всички състезания, който бе улучил слънчевия щит, който носеше огърлица от мечи нокти и зъби и който щеше да изпълни на следващия ден Танца на слънцето.

Когато най-после започна да се свечерява и Камък с рога се сбогува с момчетата, той проследи с поглед забързаните, сияещи от щастие деца и когато забеляза, че Планински гръм стои край него, каза тихо на своя кръвен брат:

— Няма ли да бъде по-добре, ако тези момчета и като мъже занапред не стрелят едни срещу други, а се заемат да се бранят с общи сили срещу белите крадци на земята им?

Планински гръм позабави колебливо отговора си.

— Нима толкова напред мислиш! — каза след това само той.

Двамата кръвни братя заобиколиха заедно площадката за тържествата. От много шатри вече се чуваха заклинателските песни, които мъжете и вождовете щяха да пеят през цялата нощ, за да започнат както подобава обредното тържество на идния ден. Песента беше тиха, приглушена като багрите на вечерта, която обгърна околността. И момчетата, които целия ден бяха играли на война, вече бяха притихнали не от умора, а от страхопочитание пред тайнството, което се подготвяше. Те изчезнаха в шатрите, за да чуят песните на своите бащи. Кучешките глутници се излежаваха в тревата нахранени. Конете пасяха около бивака; само малцина ездачи се възползуваха по това време от конете си.

Пред заклинателската шатра на групата на сиксикау, предвождана от Горящата вода, лежеше дълъг смърчов ствол. Камък с рога и Планински гръм знаеха, че това бе определеният за жертвоприношението на слънцето обреден кол.

Разнесе се шум от удари на копита и малка група млади ездачи се приближиха в галоп. Бяха донесли отдалеч смърчови и борови клонки, за да оградят с тях на следващия ден площадката за жертвоприношението. Когато оставиха клонките край смърчовия ствол, няколко по-възрастни и високоуважавани жени се заеха да издигнат около площадката за жертвоприношението ниско скеле. Те скоро свършиха работата си и се оттеглиха заедно с младежите.

От заклинателската шатра излезе заклинателят. Той тъкмо се сбогува с двама други заклинатели, които навярно бяха дошли при него на гости и да се съвещават. Двамата заклинатели се оттеглиха бавно един от друг. Единият беше от племето на асинибоини, другият — дакота. Камък с рога позна в негово лице Татанка-йотанка и се опита да се отдръпне незабелязано, ала не можа да избегне един кратък поглед на уважавания дакота и от този поглед лъхаше мрачна и неприкрита тъга.

Докато двамата кръвни братя тръгнаха към своята шатра, не само от шатрите, но и отвред в нощта и прерията се носеха трептящите звуци на песента на Танца на слънцето на сиксикау:

— Хе, хе, хай, хо… хай… х… х! — и се смесваха с напевите на бойците на асинибоини и на дакота.

След като Камък с рога и Планински гръм вечеряха в шатрата на вожда заедно с Горящата вода, той също поде своята заклинателска песен. Жените, малкото братче на Ситопанаки и двамата кръвни братя слушаха напрегнато. Когато първият напев на песента свърши, Горящата вода гледа дълго и изпитателно двамата млади бойци и им съобщи, че те ще прекарат тази нощ при заклинателя. Това също бе необичайно и още повече засили очакванията за някакво особено тайнство. Потръпващи като барабан под леките удари на палките, всички обитатели на вождовата шатра преживяваха очакването на един голям и славен ден, който щеше да настъпи заедно с изгряващото слънце.

Докато Камък с рога и Планински гръм се отправиха към заклинателската шатра, прозвуча гласът на вестителя. Глашатаят възвести, че празненството няма да започне по средата на деня, когато слънцето се издигнеше в зенита си, а още при изгрев слънце. Още с появата на първите лъчи, които великата дарителка на живота изпращаше сутринта, двамата жертвоприносители трябваше да погледнат в тях, както изискваше правилото на „гледането в слънцето“.

Когато двамата млади мъже престъпиха прага на шатрата на заклинателя, върху тях започнаха да въздействуват царящият там сумрак, тишината и някакъв странен мирис. Това бе светът на духовете на заклинателя. Способността на този човек да внушава мислите си докосваше всеки, възпитан да вярва в силата на тайнството. Заклинателят кимна на двамата млади бойци да седнат край него пред огнището. Даде им да напълнят лулите си с особен тютюн. „Пиенето“ на тютюна, всмукването с дробовете означаваше, доколкото то представляваше обреден акт, жертвоприношение на слънцето. Заклинателят също пушеше и седя дълго тихо край огъня. От време на време той тикваше някой клон по-надълбоко в малките пламъци, за да не изгаснат съвсем.

Той бе отпратил младия си помощник. Всичко беше многозначително преди очакваното жертвоприношение на слънцето, дори и най-дребното движение, затова той искаше всичко да изпълни сам. Когато мина доста време, той изгаси лулата си и приготви всичко, което щеше да използува на другия ден за жертвоприношението на слънцето: два дълги и два къси кожени ремъка и старинния каменен обреден нож. Постави вещите върху кожена завивка, изрисувана със заклинателски знаци, така, че младите бойци да могат да ги виждат. После заговори бавно:

— Аз питам теб, Планински гръм, и теб, Камък с рога: кой е по-добрият от вас двамата? Не ми отговаряйте прибързано и кажете истината!

Въпреки предупреждението двамата млади бойци не се замислиха дълго. Планински гръм, към когото заклинателят се бе обърнал пръв, отговори пръв:

— По-добрият от нас двамата е моят кръвен брат Камък с рога. Той е участвувал в повече боеве, убил е повече врагове, убил е сивата мечка. Неговите мисли са по-бързи, краката му по-пъргави, ръцете му — по-сръчни.

Заклинателят погледна към младия мъж, който бе похвален по този начин.

— Това не е така — отговори Камък с рога. — По-добрият от нас двамата е моят кръвен брат Планински гръм. Неговите мисли са чисти и ясни. Той всякога е откровен. Досега той е използувал много малко от своите сили. Те още се крият неразгърнати в него и един ден ще излязат с всичката си сила на повърхността.

— И двамата говорихте добре — реши заклинателят. — Към теб, Планински гръм, нямам други въпроси. Познавам те, откакто майка ти те носеше с люлката на гърба си. Виждал съм те като момче, като юноша и сега като мъж. Духовете са добре разположени към теб. Ти си истински боец на сиксикау и ще успееш да изиграеш Танца на слънцето.

Заклинателят замълча известно време, след това се обърна към Камък с рога.

— Към теб имам още въпроси!

— Слушам те.

Заклинателят го погледна настойчиво.

— За какво разговаря със сестра си Уинона?

— За нищо.

За младия боец не беше така лесно да отговори на заклинателя, както бе отговорил на Чотанка. Въпреки това той даде отговора си все така бързо, все така нетърпящ възражения. Би му се сторило недостойно изведнъж да даде друг отговор. Би му се сторило недостойно да говори тогава, когато сестра му бе мълчала, и той ненавиждаше това, че трябваше да се остави да го подлагат на разпит и да се излага.

Заклинателят раздвижи леко устни. После продължи да пита:

— Ти дакота ли си?

Камък с рога си спомни как се бе наложило да вземе това решение, когато се бе върнал в заклинателската шатра след три дни глад и жажда и измъчван от недоведените си докрай мисли. Тогава той бе мълчал. Мълчеше и сега.

— Ти сиксикау ли си?

Младият боец държеше устните си затворени.

— Кой си ти?

Досега Камък с рога се бе виждал принуден да отговори вече два пъти на този въпрос. За трети път не смяташе да даде отговор. Остана безмълвен, от срам, а също и от упоритост, гордост и желание за отбрана.

— Ти не си такъв, какъвто похвали, че е твоят кръвен брат Планински гръм, нито си ясен, нито чист, нито откровен — отсъди заклинателят. — Ти криеш своите мисли от слънцето и от нас. Духовете не желаят да ти се доверят. По-добре ще бъде ти да не участвуваш в Танца на слънцето. Лъжата е равна на смърт; така с право казват нашите стари и мъдри бойци от Съюза на мъжете, които говорят само истината. Чуваш ли ме?

— Чувам те.

Камък с рога гледаше в огъня и към обредния нож. Заклинателят го бе обвинил в лъжа. За хората от племето на сиксикау това се равняваше на срамно и заслужаващо смъртно наказание, престъпление. Неочаквано Планински гръм потрепери, кратко, силно, защото предугаждаше какво щеше да се случи.

— Ти имаш цяла нощ време, Камък с рога — заговори отново заклинателят. — Помисли още веднъж по това, което никога не си се осмелил да обмислиш докрай, и се обърни към истината. Когато празненството свърши, мъжете на сиксикау и мъжете на дакота отново ще изровят секирата на войната. Духовете ми казаха това. Това ще бъде голям празник с лош край. На чия страна ще се биеш ти с цялото си сърце? Говори! Мен не можеш излъга!

Младият боец се бореше със себе си. Недоверието беше като нож, който го улучваше веднага щом го изтеглеха от канията му. Би предпочел да отговори гордо на последните думи на заклинателя, които го бяха обидили, но успя да се овладее и реши да каже цялата истина. По време на играта на истинските случки, която за него бе не само игра, а възобновяване наново на един стар въпрос, той отново се бе върнал към мислите, които го бяха обладали за първи път като момче, още несигурни и забулени в мъгла, и които се бяха сгъстили през дългите години на изгнаничеството и по време на службата му като съгледвач, която той бе приемал като обидна за него. Още през миналия ден се бе опитал да събуди същите чувства у подрастващите момчета и ги бе назовал и пред своя кръвен брат. Тъй като сега заклинателят го предизвика по решителен начин, той за първи път облече в думи своите мисли пред един старейшина на племе:

— Никога вече няма да се бия с цялото си сърце срещу бойците на прерията, от което и племе да са те. Така както Понтиак и Текумсе са обичали всички червени мъже и са ги предвождали в борбата им срещу белите мъже, така разсъждавам и аз, така бие и сърцето ми.

— Ти избягваш да отговориш на въпроса ми — каза заклинателят. Гласът му стана беззвучен и студен. — Бойната секира ще бъде изровена. На това не можеш да помогнеш нито с приказки, нито със спомени. Къде ще застанеш ти с цялото си сърце и без никакви съмнения, когато сиксикау и дакота започнат да се избиват взаимно?

Камък с рога мълчеше.

— Тогава по-добре се откажи от жертвоприношението на слънцето, защото слънцето е чисто и иска истината.

Камък с рога продължаваше да гледа в огъня и към ножа.

— Отстраняваш ли ме? — попита накрая той.

— Не настоявай да излезеш пред великото слънце. Хванати в лъчите му, всички лъжци измират.

Камък с рога хвана украсения с раковини колан от шатрата на Оцеола.

— Аз ще принеса жертвата.

Заклинателят въздъхна веднъж гласно и очите му добиха някакъв странен, непроницаем израз, който изглеждаше съвсем чужд, защото в него не се усещаше повече нищо човечно.

— Нека бъде така — заговори бавно той, сякаш пряко волята си се чувствуваше принуден да изрече неотвратимо решение. — Аз също разчитам съобщението върху твоя колан. Там са написани същите мисли, които ти изговори, ала те не са добри за нас. Те само биха объркали нашите бойци и биха отслабили десниците им по време на боя.

Повече заклинателят не каза нито дума. Мина още известно време в мълчание. Най-сетне заклинателят даде знак на двамата млади бойци да легнат да спят. Те се приближиха до приготвените постели и се излегнаха върху тях.

Заклинателят извика помощника си да влезе в шатрата и му нареди да стъкне наново огъня. През нощта преди празненството на жертвоприношението всички огньове трябваше да горят със светъл пламък.

Планински гръм затвори веднага очи и задиша равномерно, сякаш спи. Успя да заблуди дори заклинателя. Всъщност той не спеше; ослушваше се в пукането на дървата в огъня и в заклинателската песен, която заклинателят поде сега. Младият сиксикау бе обзет от особено празнично настроение, но същевременно той бе и неспокоен както през онази нощ, когато неговият кръвен брат на име Харка, още момче, се бе отдалечил със своя кон, за да се върне обратно отново след дълги години. Той съзна как между тях отново бе зинала някаква пропаст и как тази пропаст ставаше все по-голяма и по-непреодолима. Мислите на младия сиксикау всякога са били ясни и чисти, защото всичко край нега изглеждаше ясно и чисто. Сега обаче у него нахлуха и се разпукнаха като рани въпросите, които през онази нощ преди шест години само бяха докоснали съзнанието му. Кое беше право и кое погрешно? Можеше ли да живее в шатрите на сиксикау един мъж, който искаше да бъде брат и на дакота? Смелост ли бе това, или измяна? Най-добрият боец трябваше да се съмнява най-малко. Неговото колебание означаваше опасност за всички. Какво щеше да постигне на утрешния ден неговият кръвен брат Камък с рога? Чужденецът се бе опълчил срещу заклинателя; животът му изглеждаше загубен.

През тази нощ Камък с рога спа по-спокойно от Планински гръм. Той бе взел решение. Решението му бе на живот и смърт. Но той не се опита да го избегне.

Когато мракът бе царил четири часа след полунощ над околността, кръвните братя вече бяха готови и излязоха заедно със заклинателя от шатрата му. Те бяха голи, без никаква украса, само с колан и набедреник. Камък с рога бе закопчал украсения с раковини колан около слабините си.

В шатрите огньовете все още горяха силно, така че блясъкът им от всички страни разкъсваше разпукващия се от утринното развиделяване мрак. Заклинателските песни и приглушеният барабанен звън заглъхнаха. Мъже, жени и деца се запътиха от всички страни шумни и радостни към голямата кръгла площадка посред бивака. За тях Танцът на слънцето бе едно от най-големите им празненства. Младежите, които бяха донесли предишната вечер клонките, ги забодоха сега в ниското скеле, което ограждаше жертвената площадка. Вестителят обикаляше около нея и съобщаваше с висок глас определения от заклинателите на трите племенни групи ред на обредния танц. Двамата жертвоприносители щяха още отрано „да погледнат в слънцето“ и да приключат жертвоприношението с Танца на слънцето вечерта. Това бе много повече, отколкото обикновено се изискваше за обичайните изпитания, за да бъде приет един млад сиксикау за боец, и бе достойно за млади, отличили се вече бойци. Камък с рога отдавна вече знаеше за изпитанието на „гледането в слънцето“ от митовете и разказите, които бе чувал като момче в бащината родна шатра от Унчида. Само рядко някой мъж се заемаше с това най-тежко изпитание и още по-рядко някой успяваше да го изпълни докрай. Бащата на Матотаупа, мъжът на Унчида, бе принесъл като млад мъж тази жертва и я бе провел добре до край.

В отговор на възгласа на вестителя от една отдалечена типи на групата на асинибоини се приближи една едра стара жена, белокоса, облечена в хубави дрехи. Камък с рога и Планински гръм гледаха към нея. Заклинателят седна зад оградата от борови клонки, която отделяше обредната площадка от зрителите, и заклинателката, която бе постила през изминалите дни, седна до него. Двамата млади бойци пристъпиха напред и се наведоха надолу, за да може заклинателката да изрисува лицата и китките на ръцете им с черна боя. През това време заклинателят боядиса в черно и смърчовия дирек.

Изправиха кола по средата на обредната площадка и го набиха дълбоко в земята. На върха му беше забодено снопче орлови пера. Камък с рога усети издигането на кола по шумовете, без да поглежда натам. Той гледа по-дълго от своя кръвен брат заклинателката, тази възрастна жена от племето на асинибоини, която носеше по същия начин косите си и бе с подобно облекло като жените от племето на дакота и в чийто спокоен и проницателен поглед се криеше част от същото достойнство и знание, от които Камък с рога като дете се бе възхищавал и ги бе обичал у майката на баща си, неговата Унчида.

Бойци и вождове застанаха в кръг около жертвената площадка. Лицата им бяха радостни, те си припомняха собствената младост и успешно издържаните проби за доказване на мъжествеността им. Горящата вода и Матотаупа се усмихваха. Като бащи на отличените синове, по всеобща преценка и по техните собствени усещания те имаха най-голямо основание да се радват на празненството. Никой не се съмняваше, че Камък с рога и Планински гръм, чиято воля бе силна и чиито мускули бяха здрави, ще успеят да издържат с чест и слава на изпитанието на Танца на слънцето.

По-далеч от мъжете стояха жените и децата. Днес сред девойките се бе наредила и Уинона. Беше облечена в роклята от бяла бизонска кожа. Чертите на лицето й бяха все така сериозни и тя не виждаше нищо друго, освен брат си. Знаеше обаче, че сега той не бива да поглежда никого.

Преди започване на жертвоприношението заклинателят запя със своя дълбок глас благодарствената песен на сиксикау и всички бойци му пригласяха:

Дух велики, татко наш, помогни ни,

посочи пътеката на истината!

Поведи и мен, и моите хора, цялото ни племе

по пътеката на истинския ни баща!

Нека силни, нека здрави да останем всички

както духом, тъй и тялом!

Мир на всички по земята сътвори!

Пребъди благословен за слънцето,

за доброто лято,

със които пак ни сподоби!

Ние вярваме, че слънцето и лятото

ще дарят животните със хубава трева,

всички хора с хубава храна.

Молебствената песен приключи. На жертвената площадка вътре в оградата от борови клонки се разгоря малък огън. Там лежаха вече готови уредите на заклинателя — ножът и кожените ремъци.

Планински гръм коленичи пръв пред заклинателя. Заклинателят направи два разреза с жертвения нож върху гърдите на младия боец, най-напред отдясно, после отляво, разтвори кожата отдясно и отляво на разрезите и прекара от всяка страна края на един къс ремък. Завърза здраво краищата, без жертвоприносителят да потръпне. На увисналия среден край на късия ремък заклинателят завърза края на един дълъг няколко метра друг ремък, който захвана с другия му край на боядисания жертвен кол.

След това заклинателят се обърна към Камък с рога, и когато младият мъж коленичи, той направи същото и с него, ала само привидно. Всъщност този път заклинателят бе прокарал ножа много по-дълбоко. Камък с рога знаеше вече какво го очаква.

Двамата млади бойци се облегнаха назад, така че тежестта на телата им изопна ремъците. Застанали един до друг, те отправиха погледи към лъчите на изгряващото слънце. От раните им изтече кръв и покапа надолу по телата им.

Множеството от участниците в празненството отпразнуваха началото на жертвоприношението с буен шум. Изплющяха гърмежи, малките пушечни облачета от изстрелите се възнесоха към небето. Барабанни удари вдигнаха приглушен, бурен шум. Мъже и момчета викаха силно. Пищяха свирки. Вълните на шума се носеха около двамата жертвоприносители и им припомняха в началото на техните физически мъки, че макар и да бяха оградени и отделени от оградата от борови клонки, те все пак не бяха сами, а бяха център на една общност от мъже, жени и деца.

От този миг нататък през целия ден чак до залез-слънце двамата участници в Танца на слънцето щяха да стоят изправени и да менят само от време на време положението си в кръг около жертвения кол така, че да стоят постоянно с лице към движещото се слънце и всякога да гледат в лъчите му.

Шумът заглъхна като по даден знак. Сега всички стояха наоколо мълчаливи и чакаха. Никой не произнесе повече нито дума. За жертвите на слънчевия обред първите часове бяха най-леките. Силите им бяха още свежи, а и още беше хладно от нощта. Повяваше утринен ветрец и слънчевите лъчи падаха косо. Но слънцето се изкачи и засили блясъка си. От час на час въздухът и земята се затопляха все повече. Кръвта от раните засъхна. Болките се усилиха. Очите горяха, тъй като бяха насочени непрекъснато към силните лъчи, които ставаха все по-заслепителни. Челата горяха, главите започнаха да ги болят под приглушения натиск на силната жега. Слънчевата топлина влияеше не само върху очите и мозъците, а и върху целите беззащитни тела на двамата млади бойци, върху горящите, им рани. Болките, предизвикани от тегленето на ремъците, се разпростряха и върху раменете и ръцете и плъзнаха по цялата им нервна система.

Когато слънцето прекрачи своя зенит, въздухът беше горещ като варяща се супа. Устните им засъхнаха, езиците залепнаха за небцето и от загубата на кръв жаждата започна да ги измъчва още по-силно. Само малко мъже успяваха да издържат на такъв мъчителен ден, без да изпаднат в безсъзнание.

Бавно, бавно започна да слиза слънцето. Двамата млади бойци се бяха придвижили вече в полукръг около обредния стълб и гледаха сега на запад, към Скалистите планини, където огненият летен слънчев диск вече слизаше над върховете. Стана малко по-хладно. Въздухът беше сух и носеше прах. Двамата жертвоприносители бяха останали съвсем без сили. Вече личеше силното напрежение на волята им да се задържат все още на крака и да не изгубят съзнание. Чертите на лицето им се свиха, дъхът им беше станал по-кратък.

Вождовете и заклинателите, както и мнозина бойци и някои жени вече бяха разбрали, че Камък с рога бе завързан така за ремъка и за кола, че да се откъсне много по-трудно от своя другар. Едва ли някой се съмняваше, че такова бе желанието на Великия дух и на Великото слънце; в очите на бойците и жените заклинателят беше само ръката и слуга на големите тайнства; ставаше онова, което бе определено от духовете. Самото Велико слънце бе поставило различни изисквания към Планински гръм и към Камък с рога, макар че те бяха кръвни братя. Затова и никой не се възпротиви.

Уинона стоеше в задните редици на множеството, върху едно възвишение на почвата, което й даваше възможност да гледа над бойците към обредната площадка. Бузите й бяха сиви като мъгла през есента и часове наред тя не виждаше нищо друго, освен черно боядисания жертвен кол и главите и раменете на двамата жертвоприносители. Вече наближаваше осмият час след пладне. Слънчевият диск докосна върховете на запад. Небето блестеше аленочервено. В този час Уинона за първи път видя кой стоеше до нея. Беше Ситопанаки.

Преди слънцето да се скрие, заклинателят даде знак за пристъпване към последното изпитание. Всички наоколо очакваха с мълчалива възбуда как ще се справят двамата млади мъже с трудното жертвоприношение.

Сега двамата млади бойци се изправиха от своето облегнато назад положение и затанцуваха в чест на слънцето. Въртяха се около жертвения кол, като непрекъснато се отхвърляха с все сили назад на ремъците, за да разкъсат кожата и месото си и да се освободят от ремъците.

Не беше лесно да се освободят. Двамата непрекъснато отново и отново Се хвърляха със силен замах назад. Напрежението на тялото да сложи след петнадесет часа край на мъчението, беше еднакво силно, както и напрежението на волята да не постави под съмнение успешното приключване на цялото жертвоприношение в последната му фаза. Според ритуала възлите на ремъците не биваше да се развържат, нито пък кожата биваше да се изреже. Тя сама трябваше да се разкъса.

Последните лъчи на слънчевия диск изгаснаха зад върховете. На небето остана само още едно сияние, когато Планински гръм полетя в тревата с разкъсана на гърдите кожа. Очите му бяха затворени, бузите му бяха хлътнали, той не се помръдваше. Заклинателят свали ремъка от кола и бойците отнесоха прославилия се танцьор в чест на слънцето в бащината му шатра.

Там майката вече чакаше, за да се погрижи за сина си. Ситопанаки остана до Уинона.

Камък с рога все още не бе успял да се освободи от ремъка. Продължи да танцува сам. Последният светлик на сумрака се сля със светлия мрак на лятната нощ. Слънцето бе изоставило жертвоприносителя. Той продължи да танцува и когато блеснаха първите звезди. Въртеше се около кола и се отхвърляше назад на ремъка с всичката си голяма сила. Но двата края на ремъка бяха прокарани много надълбоко в кожата. Месото не се разкъсваше, макар че ремъкът го бе дърпал през целия ден.

Цял час Камък с рога продължи да танцува сам жертвения танц около кола. Множеството чакаше мълчаливо. Някой бе промълвил:

— Слънцето го наказва. Той е лъжец. Животът му е пропаднал.

Тези думи се понесоха от уста на уста.

Уинона постави ръка пред устата си и задвижи устни. Молеше се безшумно. Тя много добре знаеше, пък и всички, които стояха около жертвената площадка, знаеха, че имаше един човек, комуто бе позволено да помогне: заклинателят. Според един обреден обичай на него му беше разрешено да освободи края на дългия ремък от кола, ако жертвоприносителят издържи на продължителния танц, без да изпадне в безсъзнание. Заклинателят имаше право да даде освободения край на ремъка на някой ездач, който да започне да дърпа жертвоприносителя за ремъка като с ласо около жертвената площадка, докато кожата се разкъса. Готови да се притекат на помощ, момчетата обикновено скачаха на гърба на влачения жертвоприносител, за да увеличат тежестта му и да го освободят. Уинона знаеше това, но знаеше също така с мъка, че заклинателят не бе склонен да помогне на жертвоприносителя Камък с рога. Девойката погледна към баща си. Срамуваше ли се сега Матотаупа от своя син, който изглеждаше, че не е успял да издържи на изпитанието така добре, както Планински гръм, или когото слънцето наказваше, задето беше лъжец? Бащата не бе присъствувал на изпитанието, на което бе приет синът му за боец. Той изживяваше само неговия неуспех пред великото тайнство, пред Великото слънце, пред представителите на три племена и пред техните вождове, пред Татанка-йотанка, пред Тасунка-витко, пред Шонка. Вождът Горящата вода беше щастлив баща. Матотаупа обаче не се усмихваше вече.

Най-после младият боец край кола се олюля и падна на колене. Никой не вярваше вече, че този танцьор в чест на слънцето щеше да успее да се освободи със собствени сили. Той бе завързан за кола и ако заклинателят не се намесеше, щеше да остане да виси на ремъка, докато кожата сама излезеше заедно с гнойта от раната или докато умреше.

Камък с рога усети как му причерня пред очите. Ала така както болките терзаеха тялото му, така и мислите му надигнаха последните сили на волята му. Преди да изпадне в безсъзнание и да се унизи пред всички участници в празненството, той сграби с ръка омразния на заклинателя украсен с раковини колан, съобщението върху който той не бе искал да оповести не от слабост. Може би заклинателят, който стоеше сам в кръга на жертвената площадка и единствен можеше да види и да разбере това движение на жертвата си, се надяваше, че Камък с рога иска да се освободи от колана и да му се подчини. Жертвоприносителят обаче нагласи колана по-удобно и се изправи още веднъж; крайниците отново се подчиниха на волята му. Коленете му бяха набрали нови сили. От устата му излезе някакъв вик. Никой не можа да го разбере, но това беше име на човек от племето на семиноли.

Планински гръм, кръвният брат на отлъчения от заклинателя, бе успял, олюлявайки се още, да излезе от шатрата. Сега той поде високо молебствена песен. Заклинателката от племето на асинибоини, Матотаупа, Уинона и Ситопанаки подеха песента със сдържани гласове.

Жертвоприносителят дочу песента. Скочи още веднъж на крака и с последна и най-напрегната ярост се хвърли отново назад в ремъка.

Месото се разкъса с шум, който накара дори долавящото го ухо да усети болка. Камък с рога полетя към тревата, тялото му се удари глухо и той остана проснат на земята като мъртъв.

Не знаеше, че баща му Матотаупа дойде пръв и коленичи край него. Никой не се осмели да спре Уинона, когато и тя се отправи към брат си. Заклинателят обаче не дойде, не дойде никой от останалите заклинатели, макар че жертвоприношението бе излязло сполучливо.

Стоящите наоколо останаха дълго мълчаливи на местата си. Най-после започнаха да напускат един след друг жертвената площадка. Понесе се шепот, неясен, като повяваш ветрец. Може би учудващата сила, с която жертвоприносителят на слънцето бе успял да се откъсне от ремъците, не произлизаше нито от великото тайнство, нито от Великото слънце, а от някаква лоша магия, от която всичките трябваше да се крият! Вождът Горящата вода сплаши сина си Планински гръм и дъщеря си Ситопанаки да се върнат в шатрата, за да не попаднат под въздействието на подобна магия.

Матотаупа гледаше наоколо си като бик, когото са оградили вълци и искат да го разкъсат. Тогава той видя Тасунка-витко, когото мразеше и когото не можеше да победи вече, видя черните ходила, чийто заклинател искаше да остави сина му да умре на жертвения кол. Те всички стояха край него. И ето сега започнаха да се разотиват. Врагове, те всички бяха негови врагове!

Отнесе сам сина си в потъващата в мрак прерия.

Чак когато се спря, забеляза, че Уинона го бе последвала.

— Донеси завивки и билки и превръзки и докарай конете! — каза прегракнало той.

Той почти сам не можеше да чува думите си, ала дъщеря му го разбра. Не бе помислил и за това, че кулестият жребец не се подчиняваше никому другиму, освен на собствения си господар, пък и не можеше да знае, че Уинона умееше да гали коня и да му говори.

Тя се върна с кулестия жребец и с белия кон на Матотаупа, като водеше и бялата кобила, за да носи товара. Донесе завивки, дрехи, превръзки от лико и билки. Донесе вода, за да навлажни превръзките така, че като изсъхнат, да стегнат здраво превързаното място. Когато брат й за първи път се раздвижи отново, тя му даде да пие. Беше донесла един нож, остър меч с две остриета, много остро наточени; дръжката му бе оформена майсторски като птича глава. Тъй като Камък с рога още не можеше нито да вижда, нито да чува, тя подаде на първо време оръжието на Матотаупа.

— Той е за него — каза тя, — свещен нож. Планински гръм го подарява на своя кръвен брат.

После си отиде. Тя беше девойка и не можеше да споделя живота, който баща й и брат й отново трябваше да заживеят. Голямото черно куче вълча порода, което бе дошло с конете, се подвоуми дали трябва да последва девойката обратно към шатрата. Заскимтя и започна да души. Най-после седна край кулестия жребец.

Матотаупа остана сам при сина си. Ослушваше се във всяко негово леко дихание, а същевременно и в шумовете, идващи откъм шатрите на участниците в празненството. Там беше неспокойно, защото една част от надошлите вече вдигаха шатрите си и поеха още при утринния здрач обратния път към родните прерии. Освободени чергила от шатри заплющяха под напора на нощния вятър, конски копита удряха земята, кучета виеха, носеха се викове. Скоро се разнесе и тропотът на тътрещи се по земята прътове, върху които връзваха чергила, и се очертаха силуетите на ездачи и ездачки. Осеяният със звезди небосвод светеше над прерията.

Матотаупа бе оставил всичкото си оръжие край себе си. Очакваше, че веднага след свършване на празненството и на празничния мир дакота щяха веднага да го нападнат и да се опитат да убият и него, и сина му. Би било позор да се убие безпомощен един мъж, който бе успял да принесе жертвата на слънцето, ала Матотаупа бе живял твърде дълго време на границата между бели и червени, за да може още да има вяра във великодушието на враговете. Дебнеше наоколо дали не се приближава някой. Почти искаше Тасунка-витко да се натовари с позора и да ги нападне. В този миг Матотаупа изпитваше достатъчно огорчение, за да желае за трети път да излезе на двубой с този свой враг. Тасунка-витко обаче не дойде, макар че шатрата му още се издигаше на празничната площадка. Не се опита също така да убие Матотаупа и да отвлече изпадналия в безсъзнание млад боец.

Матотаупа беше все така сам със сина си.

На другата заран и последните шатри тръгнаха на път и всички изчезнаха от погледа още към пладне. Степта отново лежеше самотна под пламтящото слънце.

Матотаупа бе издърпал сина си под сянката на едно възвишение на почвата и му даде да пие, щом той отново се раздвижи.

Когато през следващата нощ вълците завиха, Матотаупа приготви пушката си. Той обединяваше въоръжения баща и грижовната майка в едно. На втория ден след празненството Камък с рога най-после отново дойде в съзнание. Не говореше още, не молеше за нищо, но баща му отгатваше всичко, което му бе необходимо.

Към следващата част или към съдържанието

Лизелоте Велскопф-Хенрих Топ и Хари (20)

Метаданни

Данни

Синовете на Великата мечка. Том 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

Жертвоприношението на слънцето

Лизелоте Велскопф-Хенрих
Топ и Хари (20)