Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Великата мечка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Top und Harry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2009)

Издание:

Лизелоте Велскопф-Хенрих. Синовете на Великата Мечка — II том. Топ и Хари

Второ издание.

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Художник на корицата: Иван Тодоров

Художници на илюстрациите: Юли Минчев, Калина Тасева

Редактор: Анна Сталева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Катя Бижева

Коректор: Виолета Славчева

 

Liselotte Welskopf-Henrich. Die Söhne der Großen Bärin: Top und Harry

Altberliner Verlag Lucie Groscer. Berlin, 1963

История

  1. — Добавяне

Ситопанаки

Мина известно време; дойде, неделя.

Девойката, „Чиито крака пеят, когато стъпва“ стоеше заедно със своите връстнички край бивака, на отсрещния бряг на потока, и следеше с поглед игрите на младите ездачи. Момичетата също бяха облечени целите в кожа. Носеха мокасини от еленова кожа с меки подметки, дълги панталони и стигаща до коленете рокля, чиито край и полудълги ръкави свършваха на ресни. Роклите си те приготовляваха от две големи парчета кожа, които се свързваха на рамото с отделно парче, а вратът оставаше свободен в широка кръгла извивка. На коланите им висеше джоб с нож в ножница. Дългите си черни коси Ситопанаки носеше сплетени на две плитки. Днес тя беше облечена в обикновена рокля с малко бродерия. Богато бродираната си рокля щеше да облече, когато дойдеха последните приятни дни след големия есенен лов и мъжете и жените щяха да посрещнат с големи празненства настъпването на тежката зима. Дотогава обаче имаше още много време. Племето току-що бе прекарало зимата и никому не се искаше да мисли за студа, ледовете и снеговете. Всички се радваха, че слънцето от ден на ден грее все по-топло, тревата избуява все по-високо, ребрата на изпосталелите коне отново се запълват с месо, а и първия лов на бизони вече бе снабдил с богати запаси шатрите. През последните дни за жените и дъщерите бе имало много работа. Трябваше да дерат кожи, да отделят месото от кокалите, да сушат месните запаси или да ги заравят в студената земя, да чистят черва и да ги сушат. От четвъртата си година Ситопанаки вече помагаше също като всички свои другарки в родната шатра. На четиригодишна възраст момчетата се учеха да яздят и да си служат с оръжие; момичетата също се учеха да яздят и да свикват с подходящата за тях работа. Те се учеха край своите майки не само да обработват големите ловни плячки, да щавят кожи, да оформят, рисуват и пекат пръстени паници, да доставят хубав материал за тъкане, на рогозки, да кроят дрехи и обуща, да ги шият и бродират, да издигат и прибират шатрите; те трябваше да знаят също така къде могат да се намерят ядивни ягодови плодове и хубави корени, къде да търсят дупките на лемингите[1] и как да ги ограбват, без животното да им отхапе пръста. Една дъщеря и сестра трябваше да умее да прави обикновени превръзки на рани, да познава лековитите билки и да умее да приготовлява парна баня с нагорещени камъни. Тя също трябваше да умее да се оправи в гората или в прерията и да не се обърка лесно дори, ако остане съвсем сама. Когато някой млад боец поискаше да вземе някоя девойка за жена, той трябваше да даде за това богати дарове на баща й. Тя беше ценна работна ръка. Наистина жените в ловните племена не биваше да се хранят в шатрите заедно с мъжете, не можеха да вземат участие и в съвещанията на бойците. Жените не бяха ловци и затова не ги приемаха за пълноценни хора сред ловните племена, колкото и полезни да бяха в друго отношение.

Ситопанаки не мислеше за всичко това, защото никога през живота си не бе нито видяла, нито чула нещо друго. Тя беше девойка, и то трудолюбива, и затова искаше да бъде зачитана от своите другарки, а беше и горда и затова искаше да бъде уважавана от момчетата, а по-късно от бойците; Ситопанаки никога не говореше много. Тя не проявяваше буйната веселост и доверчивост на своя брат, когото именно затова обичаше с безгранична преданост. Когато беше радостна, само очите й проблясваха; когато помислеше нещо подигравателно, само ъглите на устните й се отпущаха. Тъй като рядко говореше за собствените си миели и чувства, думата й вече имаше известна тежест сред децата, макар че беше едва осемгодишна. Когато някое от момчетата паднеше от вдигналия се на задните си крака кон, много повече го ядосваше отпуснатият надолу ляв ъгъл на устата на Ситопанаки, отколкото някаква цяла подигравателна песен на приятелките й.

Беше ясно утро и Чиито крака пеят, когато стъпва, стоеше все още със своите другарки на брега, с гръб към потока, и гледаше момчетата, които се учеха на полянката на ездаческо майсторство. Ситопанаки наблюдаваше всъщност само две момчета, макар външно да изглеждаше, че погледът й шари навред. В действителност обаче тя виждаше само своя брат Силен като елен и неговия приятел Твърдокаменния Убиец на вълци. Те двамата бяха най-способни от всички момчета и не бяха падали от конете си дори и при най-тежки упражнения. В момента тъкмо сменяваха конете си, като всеки отскачаше от гърба на собствения си мустанг върху коня на другаря си! В отговор на едно изсвирване с уста на Силен като елен, който вече заповядваше като вожд, всички момчета подредиха мустангите си в една редица и се впуснаха в стремглав галоп един до друг. След ново изсвирване, този път с по-нисък звук, всички едновременно преминаха в лек галоп. Между Силен като елен и Харка яздеше друг ездач. Сега те двамата се разбраха чрез едно движение на ръката и всеки скочи прав върху задницата на мустанга, който яздеше. При втори знак, който те сами си дадоха, двете момчета скочиха върху задниците на мустанга, който яздеше между тях, и оттам — всеки върху коня на другия. После повториха майсторското си постижение и всеки отново яхна собствения си кон.

Със силен победен вик Силен като елен оповести сполучилото трудно ездаческо упражнение, което той бе извършил заедно с Харка по негово предложение, и цялата група от млади ездачи нададе радостни викове като възхвала за умението на своя вожд и на неговия нов приятел, който му беше равен във всяко отношение.

Четири други момчета се опитаха да последват примера им, обаче двама се озоваха в тревата и с мъка успяха да се вкопчат отстрани на яздещия между тях мустанг. Редицата се разбърка и Силен като елен трябваше да накара всички да се подредят отново.

Момичетата се разсмяха и двете момчета, които бяха паднали в тревата, побягнаха — сърдити сами на себе си — подир мустангите си, за да ги яхнат отново. До Ситопанаки стоеше момичето с прякор „Подигравчийката“.

— Бързо, бързо! — викаше тя подир момчетата, които се мъчеха отново да настигнат мустангите си. — Тичайте като буреносен вятър! Орлови крила нека ви носят, бъдещи бойци на племето сиксикау! Оставете краката си да полетят, поемете си дълбоко въздух, поемете си дълбоко въздух! Нека скоковете ви станат още по-дълги, скакалци такива! Скочете, скочете върху мустангите, си! О, какво виждат моите очи? Нима краката ви се вдървиха? Да ви стопля ли камък, та да се размърдате отново?

Всички момичета, с изключение на Ситопанаки, избухнаха в силен смях. Двете момчета, които бяха паднали от конете си, се отнесоха към това различно. Единият се разсмя заедно с другите; вторият обаче беше силно огорчен и хвърли неприязнен поглед към Харка, който бе въвел сред тях тия нови ездачески номера.

Силен като елен и Твърдокаменния Харка се обявиха в защита на своите другари. Те насочиха неочаквано собствените си мустанги непосредствено край групата на момичетата, така че те, опръскани от водата на потока и заплашени от копитата на мустангите, отстъпиха стреснати встрани, с изключение на мълчаливата Ситопанаки, която остана на мястото си, без клепачът й да трепне. Отдръпвайки се назад, няколко момичета бяха настъпили стоящите зад тях, едното загуби равновесие и другарката му трябваше да го подкрепи да не падне. Сега Силен като елен и останалите момчета се надсмяха на момичетата, само Твърдокаменния Харка остана сериозен и сякаш въобще не забелязваше групата женски същества.

Бавно, с недоверие към следващата стъпка на момчетата, момичетата отново пристъпиха напред към Ситопанаки.

Момчетата тъкмо упражняваха едновременно извръщане на конете, така че за миг от редицата на яздещите един зад друг се образува редица на яздещи един до друг. И това упражнение не мина безупречно. Момичетата обаче вече си държаха езиците. Само Подигравчийката и този път не можа да се въздържи:

— Я гледай в какъв хубав зиг-заг умеете да яздите! Зиг-заг… зиг-заг! Я чакайте малко, спрете се! Искам да нарисувам бързо този нов модел за бродерия! Ще ви го избродираме за спомен върху дрехите, бъдещи бойци на сиксикау!

— Замълчи, жалка Подигравчийке! — избоботи Силен като елен с плътен глас, както беше почнал да говори от няколко месеца насам. — Я се просни на земята и хапни малко речен пясък, та да се намери най-после полезно занимание за езика ти! Внимавай!

Силен като елен и Твърдокаменния Харка вече се разбираха така добре помежду си, че един-единствен поглед или само леко кимване бе достатъчно, за да накара другия да разбере какво иска да му каже приятелят му. Двамата се стрелнаха от общата линия направо към групата на момичетата. Девойките, които стояха най-отстрани вляво и вдясно, побягнаха, а онези, които стояха към средата, легнаха по корем на земята и изпълниха по този начин съвета на момчетата. На старото си място и изправени останаха накрая само Ситопанаки и Подигравчийката. В последния миг обаче Подигравчийката все пак се смъкна на земята. Ситопанаки остана изправена като самотно дърво. Двете момчета бяха пришпорили мустангите си с пети и в момента прелетяха във въздуха в дълъг скок над момичетата. Силен като елен прескочи умело свилата се на земята Подигравчийка. Харка прелетя със своя сив жребец над Ситопанаки. Момичето видя предните крака, тялото на животното; в същия миг сложи ръцете си над главата, за да се предпази, и почувствува удара, олюля се, но въпреки това успя да се овладее и остана изправена като преди.

Тя чу как мустангите скочиха с плисък във водата, така че пръските обляха гърба на Ситопанаки, но още повече свляклата се на земята Подигравчийка.

Двете момчета извърнаха конете и присмехът на цялата момчешка група бе насочен към измокрената до кости Подигравчийка. Това, че и Силен като елен, и Харка бяха взели по един душ върху гърбовете на своите мустанги, беше съвсем естествено и нямаше защо да се говори за него, тъй като след това бе достатъчно те да сменят в шатрите само коланите с набедрениците си.

Ситопанаки бе свалила ръце от главата си и ги бе скрила зад гърба; никой не биваше да види, че лявата й ръка бе ударена и вече бе започнала да посинява.

Твърдокаменния Харка се върна заедно със Силен като елен обратно при другите момчета и докато девойката можеше да го наблюдава, той не погледна нито веднъж към нея. Той бе забелязал обаче ударената й ръка зад гърба и беше доволен от нейното държане.

Неочаквано Ситопанаки се извърна и се отдалечи от брега на потока, за да се върне в шатрата да помага на майка си.

Момичето само вече не можеше да разбере мислите и чувствата си. До края на зимата всяка вещ и всеки човек бе имал в мислите й свое сигурно, подходящо място. После се появиха тези двама непознати, членове на едно омразно племе, с непознат език. Вождът Горящата вода ги бе приел и обсипал с почетни дарове, следователно и Ситопанаки трябваше да ги уважава. Брат й, когото тя обичаше над всичко и непрекъснато му се възхищаваше, сключи приятелство с непознатото момче. Ситопанаки често бе наблюдавала скритом Твърдокаменния Харка. Отначало й се искаше Силен като елен да надвие чужденеца в състезателните им игри, а после не искаше да стане така. Двете момчета бяха равни във всяко отношение, но това трябваше да се доказва всеки ден наново и Ситопанаки очакваше с все по-голямо напрежение изхода от всяка игра и всяко упражнение. Тя самата не знаеше защо беше така възбудена. Понякога имаше възможност да слуша разговорите на двете момчета в шатрата. Тогава Твърдокаменния Харка разказваше странни неща за белите мъже. Друг път викаха него и баща му Матотаупа в шатрата на заклинателя, за да разкажат и на него най-подробно какво знаят за белите мъже. Значи, неговите знания бяха важни; в това нямаше никакво съмнение. Ситопанаки с удоволствие би чула повече неща и за хората на дакота. Ала Харка никога не говореше за това, а и Силен като елен никога не го питаше.

Към обяд момчетата привършиха игрите си и отведоха мустангите в стадото край бивака. Силен като елен и Харка се излегнаха заедно в тревата на един хълм, оставиха слънцето да пече гърбовете им и замечтаха мълчаливо с отворени очи. Харка бе откъснал стрък трева, бе го пъхнал в левия ъгъл на устата си и го поклащаше като лула. Мина около четвърт час, докато те разменят първата дума.

— Ще ловите ли пак някога коне?

— Имаме си достатъчно. Отново настъпи мълчание.

След още четвърт час Силен като елен каза:

— Ако се приближи стадо с особено хубави животни, сигурно ще хванем няколко.

— Баща ми Матотаупа и аз имаме нужда от още коне. По един за всеки е много малко.

— Да, вие как ловите коне?

— Хващаме ги с ласо.

— Ние правим корал и ги натикваме всички вътре. После хващаме най-добрите от тях с ласо. Останалите пускаме отново да си вървят.

— Корал може да се прави само край гори.

— Да.

Момчетата продължиха да разсъждават мълчаливо. От възвишението, върху което лежаха, можеха да виждат и прерията, и целия бивак. Тъкмо в този миг Горящата вода и Матотаупа излязоха заедно от шатрата на вожда. Те явно бяха уговаряли нещо. Харка знаеше за какво се бе съветвал баща му с вожда. Матотаупа искаше да яхне коня си и да върви да отмъсти на Тасунка-витко за неговите обидни думи, а след това смяташе да отвлече сестрата на Харка Уинона от бивака край Конския поток в шатрите на сиксикау. Матотаупа имаше още един, по-малък син. За него обаче не говореше нито той, нито Харка, защото и двамата смятаха, че по-малкият им син и брат няма да пожелае да напусне шатрите на Мечата орда край Конския поток.

Харка и Силен като елен останаха да лежат повече от час на хълма. Достатъчно се бяха трудили тази заран.

Изведнъж забелязаха на запад в далечината нещо, което привлече вниманието им. За окото то все още не беше по-голямо от борова игличка, ала двете момчета извикаха почти едновременно:

— Ездачи!

В същия миг Силен като елен нададе предупредителен вик към шатрите и много скоро след това Горящата вода, Матотаупа и Мъдрата змия вече бяха на малкия хълм.

— Двама ездачи с два свободни коня и много багаж! — отвърна Харка на въпросителния поглед на баща си.

— Може би Томас и Тео? — каза Силен като елен. Горящата вода се съгласи с това предположение.

— Подкарайте мустангите насреща им! — подкани той момчетата.

Двете момчета скочиха веднага и отърчаха към конското стадо, за да доведат мустангите. Силен като елен си взе отпочинал кон и не бе забравил онова, което му бе казал Харка преди един час, докато лежаха на хълма. Той кимна на другаря си, който тъкмо се канеше да доведе уморения си сив жребец, и му даде отново пъстрия кон, който Харка беше яздил, когато излязоха да търсят Тъмния дим. Харка прие коня, без да каже нито дума, и двамата се впуснаха в галоп на запад по откритата тревна степ. Предвкусвайки радостта от новата среща с брадатите близнаци, и двамата вече се усмихваха вътрешно.

Траперите яздеха със седла и препускаха в тръс. Тъй като двете момчета обаче се приближаваха в галоп, разстоянието между тях бързо намаля. Двете групички вече можеха да се чуват.

— Хе-хо! — извика Силен като елен.

— Хи-йе! — извика Харка.

И вече се срещнаха. Двамата трапери бяха спрели конете си и ето че и момчетата дръпнаха юздите на своите мустанги и ги накараха да се издигнат на задните си крака за поздрав.

— Момчета, депа, ето ви пак! — Томас беше много радостен. — Това се вика внимателно око! Тео, вземи си пример! Дори и когато е млад човек, пак може да бъде внимателен!

— Така е, мой по-възрастен и по-мъдър братко — отвърна ухилено Тео.

Двамата трапери отново подкараха конете си. Момчетата поеха юздите на товарните коне, които носеха капаните за бобри и две връзки боброви кожи.

— Защо не захвърли капаните във водата? — попита Харка Томас по пътя. — Нали така искаше да направиш? Така поне ни каза.

— Размислих се, момчето ми. Цял живот съм бил почтен и ако сега кожената компания ме мами, няма смисъл аз да й плащам със същата монета. С честност се стига най-далеч. С други думи, по този начин все пак човек преживява най-добре. Но същевременно така трябва да чакаш най-дълго, докато забогатееш. Възможно е дори никога да не забогатееш. Но както и да е, момко! Ние ще откараме капаните до следващата търговска станция, и бобровите кожи също, тогава ще се освободим най-после от всичките си дългове и ще бъдем свободни! След това ще отидем при Адам Адамсън и ще му помагаме на фермата. През лятото ще му бъдем полезни, а през зимата той сигурно няма да ни изпъди! И Тео е съгласен. Този път имахме много добър лов, ще трябва да се възползуваме от случая, за да си изплатим задълженията!

— И ще им дадеш даром всички тези кожи? — попита Харка.

— Така да се каже, почти, моето момче. Да, белите мъже са мошеници или магарета, а понякога и двете заедно. Това не може да се промени. Стой надалеч от тях и се радвай на живота си сред прерията! А я сега ми върнете товарния кон. Вас ще ви хване съклет, ако трябва да яздите толкова бавно. Препуснете напред и ни пригответе квартири! Последния път живяхме при Мъдрата змия. Чувствувахме се като в рая!

Момчетата не чакаха да ги подканят повторно да препуснат напред. За миг подадоха юздите на товарните коне и се стрелнаха към шатрите, за да подготвят пристигането на брадатите близнаци.

Междувременно вождовете и бойците отново се бяха върнали от хълма в бивака и тъкмо се уговаряха как и къде да настанят двамата брадати мъже. Бойците на сиксикау не се съмняваха, че Томас и Тео щяха да се възползуват от тяхното гостоприемство.

— Оставете ги да живеят в моята шатра! — предложи Матотаупа. — Когато тръгна на път, за да отмъстя и да доведа дъщеря си, аз ще трябва най-напред да отида до някоя търговска станция, за да си набавя още патрони, а може да купя и нова пушка за сина си. Може би Томас и Тео ще ми бъдат полезни при размяната.

— Нека бъде както искаш! — реши Горящата вода. Малко след като мъжете се бяха върнали в бивака, пристигнаха в галоп и двете момчета и разказаха за срещата си с брадатите близнаци.

— Ако Томас и Тео искат да поживеят като във вечните ловни райони — рече усмихнато Матотаупа, — то те ще могат да ядат и да спят колкото им душа иска в нашата шатра и аз никак не смятам да пестя подаръците си като знак на гостоприемство!

Харка Нощното око Ловеца на мечки много се зарадва, че двамата весели и почтени другари ще бъдат гости на бащината му шатра. Жената от племето на черните ходила вече бе подклала огъня и бе набола бизонско филе на шиша, когато гостите влязоха вътре. Матотаупа и Харка знаеха, че белите мъже ядат по няколко пъти на ден. И много добре бяха направили, че се бяха погрижили за обяда.

— Какви приятни миризми се носят към носа ми! — каза одобрително Томас и се отпусна заедно с Тео край огнището в шатрата.

Жената от черните ходила се оттегли назад при Харка, а Матотаупа обслужваше гостите си сам, както изискваше учтивостта.

— Тео! — извика Томас. — Души, души! Това е нежно филе от млада бизонка, израсла сред полята на тази прекрасна страна единствено за удоволствие на нашите гладни и вещи в това отношение стомаси. Ти лично ли забоде стрелата в сърцето й, вожде!

— Не аз. Синът ми Харка Стрелеца по бизони.

— Момчето? Момчето?! И ти го оставяш да стои в ъгъла и да гледа как ние поглъщаме плячката му като истински лешояди? Вожде Тототаупа, това е лош обичай! Разреши ми да извикам сина ти да седне при нас!

— Както обичаш, мой бели братко.

— Ела, момчето ми, ела!

Харка се надигна колебливо и чак когато баща му кимна с очи да се приближи, той седна скромно край мъжете пред огнището.

— Това дявол момче, което ми открадна пушката! — възкликна Томас. — Ти заслужаваш да имаш своя пушка, момче!

— Аз имах двуцевна пушка — каза Харка.

— Имал си? Че къде е отишла тя? Ах, момче, момче, такова нещо не се изпуска из ръце. И на тебе ли ти я задигна някой?

— Да… да.

— Знаеш ли кой е бил тоя разбойник?

— Тасунка-витко.

— Той ли?… Охохо! Тогава — ясно. Съвсем опасна личност! Тогава наистина си имал пушка… която никога вече няма да имаш! От Тацунка и дяволът дори нищо не може да си прибере.

— Моят син ще си получи обратно пушката — забеляза Матотаупа.

— Моите уважения към твоите думи, вожде, но ако е позволено, да ти дам един добър съвет… Извинявай, Тео, ама така не може! Аз приказвам тука за двама, а ти използуваш през това време да лапаш за трима. Прощавай, ама това дебело парче ще влезе в моя стомах. Макар да съм един час по-стар от тебе, моите черва още не са остарели и хубавата храна им се отразява също така добре, както и на тебе!… Прощавай, вожде Тототаупа, но това трябваше Да се каже, защото кой друг може да възпитава Тео, освен мене? Всички останали хора го вземат за възрастен вече мъж. А това е грешка… Тео!

— А?

— Ти пак ядеш!

— Ами ям, разбира се! Това филе е незаменимо! Истински деликатес!

— Ти нямаш никакво чувство за възвишеност! Тук става дума за съвсем други неща, за една двуцевна пушка, за двама вождове… а ти нагъваш като гладен койот!

— Да. — Тео говореше едносрично като индианец. Харка и баща му се усмихнаха скритом.

— Остани си с твоите дела, тоест с твоето филе! — продължи да бърбори незлобиво Томас. — Ще се откажа да събуждам у тебе по-възвишени идеали… Та какво исках да ти кажа, вожде Тототаупа, поразмисли добре, преди да тръгнеш на смъртен бой с Тацунка. По-добре му остави пушката, а пък ние ще се опитаме да набавим на сина ти нова. В търговската станция продават такива неща, макар и много скъпо, много скъпо! Всички търговци са мерзавци, дори и честните!

— Къде се намира станцията?

— На пет часа езда оттук в източна посока.

— Вие там ли отивате?

— По най-късия път. Искаме да предадем там капаните и кожите. Капани, капани, вожде! Понякога човек се съмнява кой всъщност се хваща в капана, бобрите или ние!… Искаш да кажеш нещо ли, момчето ми?

— И едните, и другите.

— Много добре го улучи! Всички сме в капана, както хитрите бобри, така и ние двамата, наречени Т&Т. Затова ще ги махнем тия капани, ще ги махнем!… Не искаш ли да дойдеш с нас, вожде Тототаупа, да видиш станцията?

— Ще дойда с вас.

— А ти, момко? Този хлапак ми стана любимец, откакто ми открадна пушката! Може би в замяна ще успея да му избера друга, по-хубава в станцията.

— Може би. Харка няма да ме придружи в далечния ми път. Аз сам ще си отмъстя на Тасунка-витко и сам ще доведа дъщеря си в нашия нов бивак тук. Така съм се уговорил с вожда Горящата вода, хау! Но до търговската станция няма да ви придружа само аз, и Мъдрата змия иска да дойде дотам и тогава Харка ще може да се върне обратно заедно с него.

— Прекрасна идея! Още утре ли тръгваме?

— Това е и моето желание!

— Добре, добре! Значи, Хари ще дойде заедно с нас до станцията. Който знае да си служи с пушка, трябва сам да си я избере!

С това всичко съществено беше, уговорено.

Когато се свечери, в матотауповата шатра дойдоха още гости — вождът Горящата вода, Мъдрата змия, Патравия вълк, също така и Тъмния дим, чийто счупен крак вече беше оздравял, а накрая и самият заклинател. За предстоящите им сериозни дела обаче не говориха повече. Всичко необходимо бе казано и нямаше за какво да се повтаря. Мъжете разговаряха за ловни успехи, смееха се заедно и Харка се чувствуваше пренесен години назад в родната типи, където баща му почти всеки ден посрещаше гости като боен вожд и велик ловец.

След вечеря Силен като елен дойде при Харка и двете момчета останаха заедно да слушат разговора на бойците, който още повече се оживяваше от добродушния Томас, Силен като елен съжаляваше много, че не може да отиде заедно с Харка в търговската станция, но предварително, се радваше на завръщането на Харка и на онова, което, другарят му сигурно щеше да разказва после.

Мъжете не проточиха много гостуването си. Когато всички бяха в най-добро настроение, те се сбогуваха и момчетата можаха да си легнат съвсем рано. И тази нощ преди потеглянето на Матотаупа Силен като елен остана в шатрата при Харка.

Двете момчета лежаха едно до друго, загърнати в своите завивки. Когато затвори очи, Харка се чувствуваше весел и доволен. Сега тяхната шатра беше добре запасена. Макар да беше само гост на племето сиксикау, всички се отнасяха към баща му като към уважаван боец и той се бе оказал вече доста полезен за своите домакини с ума и смелостта си. В целия бивак цареше единство и взаимно доверие. И към заклинателя, който бе излекувал Тъмния дим и, под чийто зорък поглед вече оздравяваха и останалите четирима ранени бойци, Харка изпитваше голямо уважение. Свади, каквито бяха избухнали сред Мечата орда край Конския поток след първия допир с белите мъже, при хората на сиксикау не съществуваха. Черните ходила бяха неоспорвани господари на родната прерия. Тук не строяха още железопътна линия, никой не смущаваше още преселването на бизонските стада. Тук всичко беше така, както е било по времето на бащите, дори на дедите и на прадедите, и затова всичко беше толкова сигурно и естествено. И съществуващите тук тайнства бяха прастарите тайнства и никой не спореше за новопоявили се загадки. Може би те Щяха да нахлуят след време и в суровата тревна степ на племената на сиксикау, защото броят на белите мъже беше огромен, а те бяха неспокойни като вятъра, който иска да вее навред и да прониква през всички пролуки. Ала дотогава можеше да мине още много време и може би хората на сиксикау щяха да си останат необезпокоявани в своята земя. Силен като елен вярваше в това и Харка също искаше да вярва. Той не можа да обикне начина на живот на белите мъже, когато прекара зимата сред тях.

Харка мислеше също и за това, че баща му щеше да отиде да си отмъсти на Тасунка-витко, който го бе нарекъл предател пред ушите и очите на бойците на сиксикау. Момчето имаше такова непоколебимо доверие в бойната сръчност на Матотаупа, че не се безпокоеше много за баща си, макар Тасунка-витко да бе опасен враг. Харка отново се виждаше собственик на своята двуцевна пушка. Ала нещо все пак го безпокоеше, когато си помислеше за враждата между Матотаупа и Тасунка-витко. В едно скрито ъгълче на мислите и чувствата си той желаеше Матотаупа да не убие своя неприятел, а да успее само да убеди този главен вожд на дакота в своята невинност. Тогава най-добрите червени мъже нямаше да има нужда да се избиват взаимно, а в същото това време уачичун[2] да се смеят в шепите си.

Но това бяха много смели и съвсем нови мисли за Харка и той ги скри отново в най-съкровените кътчета на мислите си, както орелът крие малките си с криле, за да ги предпази от опасности, за които те още не са дорасли. Харка си припомни всичко, което бяха разказвали през дългите зимни нощи за историята на червените мъже баща му, пък и така омразният сега за него прастар заклинател на Мечата орда. Когато старият Хавандшита бил още млад, той възприел примера на Текумсе, „Планинския лъв“, който подканил всички червени мъже на всеобща борба.

Мислите на момчето се отклониха от тези сложни въпроси, защото сънят вече искаше да го обори. Харка си спомни още веднъж Уинона, своята сестра, която сега също лежеше, загърната в кожени завивки, в шатрите край Конския поток, и чакаше да заспи. Може би тъкмо в това време и Уинона мислеше за своя брат Харка и за баща си Матотаупа. Колко ли щеше да се зарадва тя, когато Матотаупа се появеше някоя нощ, за да я отведе.

Дали това щеше да бъде така лесно? Шешока, втората майка на Харка, все още живееше в тази шатра. И Шонка, момчето, синът на Шешока, когото тя бе довела със себе си, живееше там. И Унчида, майката на Матотаупа, живееше в тази шатра. За нея Харка си спомняше с много обич и уважение. Матотаупа обаче не бе казал, че може да доведе и Унчида, и това причиняваше болка на момчето. За Харпстена, по-малкия си брат, Харка си спомняше само бегло.

По дишането Харка разбра, че всички останали обитатели на шатрата вече бяха заспали, и затова и той остави всички свои мисли да отлетят и потъна в дълбок сън.

Бележки

[1] Леминг — дребен гризач. Б.пр.

[2] Уачичун — духове — белите. Б.а.