Петър Андасаров
Малкото дръвче, което…

Викаше го път далечен —

то при нас, до нас стоеше.

Всяка сутрин, всяка вечер

с дрешка жълта беше.

 

— С дрешка жълта то си беше —

мама с топла грижа рече. —

Пред очите ни стоеше

всяка сутрин, всяка вечер.

 

А сега какво се случи —

дрешката му кой съблече?

Трябва бързо да науча —

мама тихо рече.

 

Чуди се и гледа в мрака —

сипе сняг небето сиво.

Значи — студ и мраз ни чака,

зърното заспива.

 

— Вижте, вижте — мама рече, —

Баба Зима го облича

с нощничка от сняг далечен,

в утрото дотичал.

 

Зимен сън започва вече

малкото дърво, което

всяка сутрин, всяка вечер

с дрешка беше под небето.