Клифърд Саймък
Отново и отново (51)

51

Сътън се носеше сред море от светлина, а нейде отдалеч дочуваше бръмченето на работещи машини, които усърдно го изучаваха най-подробно с мъничките си пипалца от лъчи. Щракаха клапи, а фоточувствителната хартия като лъскава сребриста лента се източваше през гнездата на обтегачите. Изследване и претегляне. Проучване и измерване. Без да се пропуска или добавя нещо. Автентичен запис не само на него, но и на всяка частица от тялото му, на всяка клетка и молекула, на всяко нервно разклонение и мускулно влакно.

А от някъде още по-далеч, отвъд морето светлина, което го обгръщаше, някакъв глас изрече само една дума и после продължи да я повтаря:

Предател. Предател. Предател.

Една-единствена дума без удивителен знак накрая. Глас, лишен от ударение. Монотонен звук.

Отначало гласът беше сам, после към него се присъединиха други, докато накрая станаха истинска ревяща тълпа. Звукът непрекъснато се усилваше, а крещящите гласове вече бяха безброй. Скандираха до безкрайност думата и тя постепенно загуби значението си, превърна се в многократно повтарян безсмислен шум.

Сътън искаше да отговори, а не можеше. Лишен бе от глас, защото нямаше устни, нито език или пък гърло. Превърнал се бе в малка частица, плуваща сред морето от светлина, а думата продължаваше да звучи, не се променяше… не секваше.

Скрити зад нея, се отгатваха неизречени слова, които сякаш искаха да кажат:

„Ние сме онези, които запалиха първия огън за хората, като удряхме силно кремъците един в друг. Ние сме онези, които прогониха зверовете от пещерите им и се настаниха там, за да поставят основите на човешката култура. Ние сме онези, които рисуваха шарени бизони по пещерните стени под светлината на лампи с фитил от мъх, потопен в животинска лой. Ние сме онези, които разораха почвата и посяха в нея облагородените от нас семена. Ние сме онези, които построиха огромни градове, където да живеем заедно, за да може човечеството да постигне великата цел, която не би била по силите само на шепа хора. Ние сме онези, които мечтаеха да стигнат до звездите. Силата на нашия разум впрегна атома в служба на хората.

А сега ти искаш да пропилееш наследството ни. Подаряваш нашите традиции на същества, създадени от нас благодарение на сръчните ръце и острия ни ум.“

Машините бръмчаха, а гласът все повтаряше и повтаряше единствената си дума.

Но имаше и друг, едва доловим глас дълбоко вътре в непонятното същество, наречено Ашър Сътън…

Той не изричаше думи, защото нямаше такива думи, които да предадат изказаната от него мисъл.

И Сътън му отговори.

— Благодаря ти, Джони — прошепна той. — Много ти благодаря.

После се удиви, че може да отговаря на Джони, а на другите не може.

Машините продължаваха да бръмчат.