Клифърд Саймък
Отново и отново (12)

12

Куфарът пристигна сутринта, когато Сътън привършваше закуската.

Беше стар и очукан, а древното покритие от необработена кожа висеше на дрипи и разкриваше изкривения стоманен скелет, ръждясал на места. В ключалката имаше ключ, а ремъците бяха откъснати. От единия край мишките напълно бяха изгризали кожата.

Сътън си го спомняше… Този куфар стоеше в най-отдалечения ъгъл на тавана, когато той беше малко момче и се качваше там да си играе в дъждовните следобеди.

Вдигна грижливо сгънатия брой на „Галактически вестник“, оставен на подноса със закуската, и го разтвори.

Новината, която търсеше, беше на първата страница, трета по ред в колонката за новините от Земята:

„Мистър Джефри Бентън бе убит снощи на дуел в един от центровете за забавления в района на Университета. Победител е мистър Ашър Сътън, който едва вчера се завърна от мисията на 61-вата звезда от Лебед.“

И накрая последното изречение, чието съдържание бе позор за един участник в дуел:

„Мистър Бентън стреля пръв и не улучи.“

Сътън сгъна вестника и внимателно го постави на масата.

Запали цигара.

Мислех, че аз ще бъда улученият, каза си той. Никога не съм стрелял с такъв пистолет… дори не бях виждал такова оръжие. Макар че бях чел за тях и знаех, че съществуват. Но не съм се интересувал от дуели, а от древни оръжия разбират навярно само онези, които се бият на дуели, колекционерите и антикварите.

Разбира се, не аз убих Бентън. Той сам се уби. Ако беше ме улучил, а нямаше причина да не ме улучи, във вестника щеше да пише точно обратното:

„Мистър Ашър Сътън бе убит снощи на дуел…“

Ще прекараме една чудесна вечер, бе казала Ева, а тя навярно е знаела. Ще вечеряме и ще прекараме една чудесна вечер. Ще прекараме една чудесна вечер и Джефри Бентън ще те застреля.

Да, каза си Сътън, сигурно е знаела. Тя знае твърде много неща. Например за подслушвателните устройства в тази стая. Или пък за това, че някой е внушил на Бентън да го предизвика на дуел и да го убие.

Когато я попита дали е приятел или враг, каза, че е приятел, но колко му е да го каже. Всеки може да изрече една дума и няма начин да разбереш дали е истина или пък не.

Твърди, че ме е проучвала двадесет години, което, разбира се, е лъжа, защото преди двадесет години, когато тръгвах за Лебед, едва ли съм представлявал интерес за някого. Просто бях едно колелце от голямата машина. Аз и сега не представлявам интерес за никого освен за себе си и за великата идея, за която нито един човек освен мен не знае нищо. Защото дори и да са фотографирали ръкописа, никой не би могъл да го разчете.

Когато я попитах дали е приятел или враг, каза, че е приятел. И знаеше, че са внушили на Бентън да ме предизвика на дуел и да ме убие. Освен това тя ми се обади и ме покани на вечеря.

Наистина колко му е да изрече една дума. Но освен думите има и други неща, които трудно могат да бъдат подправени… докосването на устните й, нежният допир на пръстите й, плъзнали се по лицето му.

Смачка цигарата, стана и отиде до куфара. Ключалката беше ръждясала и ключът трудно се превърташе, но накрая той успя да отключи и повдигна капака.

Куфарът бе пълен до половината с грижливо подредени документи. При вида им Сътън се усмихна. Бъстър открай време си беше педантична душа. Но роботите винаги са педантични. Просто такава им е природата. Педантични и как още ги бе нарекъл Хъркимър? Педантични и упорити.

Приклекна на пода до куфара и зарови из книжата. Стари писма, грижливо вързани на снопчета. Стара тетрадка от колежа. Защипани с кламер документи, чийто срок несъмнено отдавна бе изтекъл. Тетрадка с изрезки от вестници, които не бяха залепени. И класьор, подреден до средата с колекция от евтини марки.

Както беше приклекнал, запрелиства с любов страниците на класьора, връщайки се отново в детството. Евтини марки, защото нямаше достатъчно пари да си купи от по-скъпите. Марки с крещящи цветове, каквито му харесваха тогава. Повечето от тях бяха в окаяно състояние, но беше време, когато му изглеждаха чудесни.

Увлечението му по марките, припомни си той, бе продължило две или най-много три години. Ровеше се в каталози, разменяше и купуваше евтини серии марки, усвояваше странния жаргон на това хоби — перфорирани и неперфорирани марки, винетки, воден знак, дълбок печат.

Щастливият спомен го накара да се усмихне. Имаше марки, които би желал да притежава, но тъй като бе невъзможно, само ги изучаваше по илюстрации, докато запомни наизуст всяка една от тях. Вдигна глава и като се взря в отсрещната стена, се опита да си припомни как изглеждаха някои, но не можа.

Някогашното всепоглъщащо занимание бе погребано от повече от петдесет години, изпълнени с други всепоглъщащи дела.

Остави настрана класьора и отново се залови с куфара.

Още тетрадки и писма. Отделни изрезки от вестници. Гаечен ключ със странна форма. Оглозган кокал, който някога навярно е бил притежание и утеха на някое любимо, но вече забравено куче.

Вехтории, помисли си Сътън. Бъстър щеше да си спести доста време, ако просто ги беше изгорил.

Два стари вестника. Прояден от молци вимпел. Обемисто писмо, което никога не е било отваряно.

Сътън го хвърли върху купчината боклук, който бе извадил от куфара, сетне се поколеба, протегна ръка и отново го взе.

Марката беше доста особена. Поне по цвят.

Спомени проблеснаха в съзнанието му и той си я припомни такава, каквато беше я видял като момче… естествено, не самата марка, а изображението й в един каталог.

Наведе се над писмото и едва не ахна от удивление.

Марката беше стара, невероятно стара… невероятно стара и ценна… Господи, колко ли струва сега?

Опита се да разчете клеймото, но бе така избледняло с течение на времето, че беше станало съвсем нечетливо.

Бавно се изправи, отнесе писмото на масата и се приведе над него, като се опитваше да разгадае името на града.

БРИДЖ… УИС.

Навярно Бриджпорт. Ами УИС? Сигурно някой стар щат. При някаква отдавна забравена сред мрака на времето административна система.

Юли 198…

Юли, хиляда деветстотин осемдесет и някоя си година.

Отпреди шест хиляди години!

Неразпечатано писмо, изпратено по пощата преди шестдесет века. И захвърлено сред тази купчина вехтории наред с един оглозган кокал и странен гаечен ключ.

Неразпечатано писмо… с марка, която струва цяло състояние.

Сътън отново се взря в печата. Бриджпорт, Уис. Юли, числото приличаше на 11… 11 юли 198… Липсващата цифра бе твърде неясна, за да я различи. Но може би с хубава лупа ще успее.

Адресът, избледнял, но все още четлив, гласеше:

Мистър Джон Х. Сътън

Бриджпорт,

Уисконсин.

Ето какво означаваше Уис. Уисконсин.

А името беше Сътън.

Разбира се, че ще е Сътън.

Нали така бе казал Бъстъровият адвокат андроид? Куфар, пълен със семейни книжа.

Ще трябва да направя историко-географска справка, помисли си Сътън. Трябва да разбера къде се е намирал Уисконсин.

Ами Джон Х. Сътън? Джон Х. Сътън. Това вече е друга работа. Просто някакъв друг Сътън, който отдавна е станал на прах. Някой, който веднъж е пропуснал да си отвори пощата.

Сътън обърна писмото откъм обратната страна и разгледа плика. По нищо не личеше, че някой се е опитвал да го отвори. Изсъхнало с течение на годините, лепилото се лющеше и когато го драсна с нокът в единия ъгъл на плика, то се разпиля в облаче прах. Направи му впечатление, че хартията се разтроши при докосването и трябваше да я пипа много внимателно.

Куфар, пълен със семейни книжа, бе казал андроидът Уелингтън, когато влезе в стаята, седна сковано на ръба на стола и грижливо сложи шапката си върху масата.

А вместо това се оказа, че е куфар, пълен с вехтории. Кокали, гаечни ключове, кламери и изрезки от вестници. Стари тетрадки и писма, и едно писмо, което е било получено преди шест хиляди години и никога не е било отворено.

Дали Бъстър е знаел за това писмо? Докато си задаваше този въпрос, на Сътън вече му бе ясно, че Бъстър е знаел.

И се е опитал да го скрие… и е успял. Захвърлил го е наред с другите вехтории, сигурен, че ще бъде намерено, но само от човека, за когото е предназначено. Защото куфарът умишлено бе направен да изглежда незначителен. Стар и очукан, със стърчащ от ключалката ключ, той сякаш казваше: „Вътре в мен няма нищо интересно, но ако искате да си загубите времето, тогава, моля, гледайте.“ И ако някой бе погледнал, безпорядъкът щеше да му се стори точно такъв, какъвто си беше, с едно изключение… купчина от загубили всякаква стойност сантиментални спомени.

Сътън протегна ръка и потупа обемистото писмо на масата.

Джон Х. Сътън, един прародител отпреди шест хиляди години. Във вените ми тече неговата кръв, макар и доста поразредена. Но това е човекът, който е живял, дишал, хранил се и умрял, който е наблюдавал изгрева над зелените хълмове на Уисконсин… ако в този Уисконсин, където и да се намира, изобщо има хълмове.

Усещал е летните горещини и е зъзнал от зимния мраз. Четял е вестници и е обсъждал политиката със съседите си. Тревожил се е за много неща, значителни и дребни, но повечето от тях навярно са били незначителни; каквито обикновено са нашите тревоги.

Ловил е риба в реката, отдалечена само на няколко мили от дома му, може би е поработвал малко в градината през последните години от живота си, когато не е имало какво друго да прави.

Човек като мен, макар и с някои малки разлики. Притежавал е онова черво, наречено апендикс, и то може би му е създавало неприятности. Имал е и мъдреци, които навярно също са му създавали неприятности. Вероятно е умрял на осемдесетгодишна възраст или малко по-късно, макар че това би могло да стане и много по-рано. А когато аз стана на осемдесет, помисли си Сътън, тъкмо ще навлизам в разцвета на живота си.

Но някогашният живот е имал и предимства. Джон Х. Сътън сигурно е живял по-близо до Земята, защото тази земя е била единственото нещо, което той е притежавал. Не го е вълнувала психологията на извънземните и Земята е била планета за обитаване, а не административен център, където нито едно растение не се отглежда и нито едно колелце не се върти по икономически съображения. Сигурно е могъл да намери призванието на своя живот сред обширното поле на човешкото познание, вместо да е принуден да стане чиновник от административния апарат, който управлява неизмеримите простори на галактическата империя.

И някъде там, вече забравени, е имало и други Сътъновци, преди него и след него, много други Сътъновци. Животът се е предавал от поколение на поколение, а представителите на рода са образували една непрекъсната верига и нито една брънка не се е различавала от съседните, с малки изключения тук или там, когато човек по някаква случайност е спирал погледа си някъде. Случайност, забравена отдавна или превърнала се в легенда, или пък просто случайността, че едно писмо не е било отворено.

На вратата се позвъни и Сътън стреснат грабна писмото и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Влез — извика той.

Беше Хъркимър.

— Добро утро, сър — поздрави той.

Сътън го изгледа гневно.

— Какво искаш? — запита той.

— Аз съм ваша собственост — угоднически го осведоми Хъркимър. — Представлявам част от вашата третина от имуществото на Бентън.

— Моята третина ли? — След това изведнъж си спомни.

Такъв беше законът. Който убие някого на дуел, наследява една трета от имуществото на убития. Такъв беше законът, за който съвсем бе забравил.

— Надявам се, че нямате възражения — продължи Хъркимър. — Аз съм доста сговорчив, бързо схващам и обичам да работя. Мога да готвя, да шия, да изпълнявам разни поръчения, мога да чета и да пиша.

— Както и да ме предадеш.

— О, не, никога не бих направил това.

— Защо пък не?

— Защото вие сте мой господар.

— Ще видим — рече кисело Сътън.

— Но аз не съм цялото наследство — продължи Хъркимър. — Има и други неща. Има един астероид, където може да се ловува, и един космически кораб. Малък наистина, но много удобен. Има и няколко хиляди долара, както и вила на Западното крайбрежие, малко неразумно вложени акции в колонизираните планети и разни други дреболии, които са твърде много, за да ви ги изреждам.

Хъркимър бръкна в джоба си и измъкна някакъв бележник.

— Тук съм направил един списък и ако се интересувате, ще ви го прочета.

— Не сега — рече Сътън. — Имам работа.

Хъркимър засия.

— Нещо, което без съмнение бих могъл да извърша и аз? Нещо, с което мога да ви помогна?

— Не можеш — рече Сътън. — Защото отивам да се срещна с Адамс.

— Тогава бих могъл да ви нося куфарчето. Онова там.

— Няма да го вземам със себе си.

— Но, сър…

— Сядаш тук, скръстваш ръце и чакаш, докато се върна.

— Ще направя някоя беля — предупреди андроидът. — Сигурен съм, че ще направя беля.

— Добре тогава. Има нещо, което би могъл да свършиш. Онова куфарче, за което спомена преди малко. Можеш да го наглеждаш. И не си губи времето да се опитваш да прочетеш онова, което е вътре — предупреди го Сътън. — Няма да успееш.

— О — каза Хъркимър още по-разочарован.

— И още нещо. В хотела живее едно момиче на име Ева Армър. Да знаеш нещо за нея?

Хъркимър поклати глава.

— Но имам братовчедка…

— Братовчедка ли?

— Разбира се. Братовчедка. Произведени сме в една и съща лаборатория, затова ми е братовчедка.

— Доста братовчеди имаш тогава.

— Така е — потвърди Хъркимър. — Хиляди са. И си помагаме един на друг. Както би трябвало да бъде в големите семейства — добави той с престорено благонравие.

— И мислиш, че тази твоя братовчедка може да знае нещо?

Хъркимър кимна.

— Работи в хотела. Може и да знае.

После взе една брошура от купчината на масата.

— Виждам, че са се добрали до вас, сър — забеляза той.

— Какво искаш да кажеш? — сърдито попита Сътън.

— Ония от Лигата за равенство — поясни Хъркимър. — Дебнат всеки що-годе известен човек. Разнасят някаква петиция.

— Да, споменаха нещо за петиция. Искаха да я подпиша — рече Сътън.

— А вие не я подписахте?

— Не — късо отвърна Сътън.

После се взря в Хъркимър.

— Ти си андроид — каза му той направо. — Би трябвало да им симпатизираш.

— Сър — заяви Хъркимър, — намеренията на онези хора може и да са добри, но те не са избрали правилния път. Опитват се да изпросят милосърдие за андроидите, като събуждат съжаление към нас. Но ние не искаме нито милосърдие, нито съжаление.

— Какво тогава искате?

— Да ни считат за равни с хората, и то заради нашите достойнства, а не по специално благоволение или с разрешението на хората — обясни Хъркимър.

— Разбирам — рече Сътън. — Мисля, че разбрах това още когато ме пресрещнаха във фоайето. Но не можех да го изразя с думи…

— Ето как стоят нещата, сър — каза Хъркимър. — Ние сме създадени от хората и точно това е, което ни дразни. Създадоха ни със същия ентусиазъм, с който фермерът отглежда кравите си. Произвеждат ни с определена цел и ни използват за тази цел. Дори когато се отнасят добре с нас, зад тази добрина се крие снизхождение. Просто не ни позволяват да покажем на какво сме способни. Лишени сме от основните човешки права и не ни позволяват да претендираме за тях. Ние…

Хъркимър млъкна, блясъкът в очите му угасна, а лицето доби спокойно изражение.

— Виждам, че ви отегчавам, сър — каза той.

Сътън заговори рязко:

— Аз съм ваш приятел, Хъркимър. Нито за миг не го забравяй. На ваша страна съм и мисля, че го доказах, като отказах да подпиша онази петиция.

После се загледа в андроида. Безочливи и хитри, помисли си той. Но ние сме ги направили такива. И това са характерни черти на роба, както и знакът на челото.

— Можеш да бъдеш съвсем сигурен, че не изпитвам съжаление към вас — увери той Хъркимър.

— Благодаря, сър — отвърна Хъркимър. — Благодаря ви от името на всички ни.

Сътън тръгна към вратата.

— Трябва да ви поздравя, сър — каза Хъркимър. — Миналата вечер се представихте много добре.

Сътън се обърна.

— Бентън не улучи — каза той. — Не ми оставаше нищо друго, освен да го застрелям.

Хъркимър кимна.

— Но има нещо друго, сър. Никога досега не бях чувал някой да е умрял от куршум в ръката.

— В ръката ли?

— Точно така, сър. Куршумът му строши ръката, без да причини друга вреда.

— Но той умря, нали?

— О, да — потвърди Хъркимър. — По-мъртъв не би могъл да бъде.