Клифърд Саймък
Отново и отново (28)

28

Сътън усети как животът му бавно се възвръща и се възпротиви. Смъртта бе толкова приятна като меко и топло легло. А възвръщането към живота наподобяваше пронизително, настоятелно, влудяващо дрънчене на будилник в предутринния мраз на страшна, зловонна стая. Ужасяващо с жестоката си реалност и острото, болезнено напомняне, че трябва да станеш и заживееш отново.

Подобно нещо не ми се случва за първи път, каза си Сътън. Разбира се, че не. Не за първи път умирам и отново се връщам към живота. Но предишния път бях мъртъв много по-дълго време.

Лежеше по очи върху някаква твърда, равна повърхност и безкрайно дълго време, както му се струваше, се опитваше да проумее какво точно представлява твърдото и гладко нещо под него. Твърд, равен и гладък, само три думи, които изобщо не му помагаха да си представи описвания от тях предмет.

Усети как животът пропълзява обратно, нахлува и раздвижва краката и ръцете му. Но още не бе започнал да диша и сърцето му не биеше.

Под!

Това бе думата… Така се наричаше онова нещо, върху което лежеше. Равната и твърда повърхност беше под.

Слухът му долови някакви звуци и макар отначало да не знаеше какво е това, защото бе забравил думата, само миг по-късно изведнъж разбра, че са именно звуци.

Най-сетне успя да раздвижи един от пръстите си, после друг.

Отвори очи и видя светлина.

Постепенно звуците се превърнаха в гласове, гласовете — в думи, а думите — в смислени изречения.

Доста бавно схващам, каза си Сътън.

— Трябваше да бъдем малко по-настойчиви и да не се отказваме — каза единият глас. — Това ни е лошото на нас двамата, Кейс, просто не проявяваме достатъчно търпение.

— Търпението изобщо нямаше да ни помогне — възрази Кейс. — Той беше твърдо убеден, че блъфираме. Както и да постъпехме, все щеше да си мисли, че блъфираме, и доникъде нямаше да стигнем. Това бе единственото, което можехме да направим.

— Да, зная — съгласи се Прингъл. — Трябваше да го убедим, че не блъфираме.

И той шумно въздъхна, след което добави:

— Все пак жалко за него. Беше толкова умен млад човек.

Известно време помълчаха и сега не само животът, но и силата нахлуваше в Сътън. Достатъчно сила, за да стъпи на крака и да върви, да вдигне ръце, да даде воля на гнева си. Както и да убие двама души.

— Все пак ще спечелим нещичко — обади се Прингъл. — Морган и бандата му добре ще ни платят.

— Не ми харесва тази работа, Прингъл — възпротиви се Кейс. — По-добре да оставим на мира убития. Защото, продадем ли трупа му, се превръщаме в касапи.

— Това ни най-малко не ме тревожи — заяви Прингъл. — Но какво ще стане с бъдещето, Кейс? Бъдещето, в което живеем. Прекалено много неща в живота ни зависят от книгата на Сътън. Ако само малко бяхме я поизменили, нямаше да има голямо значение… всъщност изобщо нямаше да има значение, поне така излизаше според плановете ни. Но сега Сътън е мъртъв. И няма да има книга, написана от Сътън. Бъдещето сигурно ще се измени.

Сътън се изправи.

Двамата бързо се обърнаха и Кейс посегна към пистолета.

— Хайде, стреляй — подкани го Сътън. — Направи ме на решето. Това няма да ти спаси живота.

Внуши си, че трябва да ги ненавижда, както бе ненавиждал Бентън през онзи кратък миг на Земята. Да ги ненавижда със страхотната дива ненавист, способна да изпепели съзнанието на човек.

Но сега не изпитваше омраза, а само едно скучно, непреклонно желание да убива.

Пристъпи с твърда крачка към тях и протегна напред ръце.

Прингъл побегна да се спаси, пищейки като плъх. Кейс стреля два пъти в Сътън, но когато от гърдите му рукна кръв и той продължаваше да напредва, Кейс захвърли оръжието и заотстъпва назад, докато гърбът му опря стената.

Разплатата не трая дълго.

Невъзможно беше да избягат.

Нямаше къде да избягат.