Клифърд Саймък
Отново и отново (35)

35

И така, това било неуспехът, мислеше Ева Армър. Ето какво изпитва човек, когато се провали. Пресъхнало гърло, тежест в сърцето и умствено изтощение.

Отчаяна съм, каза си тя и с право. Макар че умората от борбата и неуспехите притъпява острата болка на отчаянието.

— Психоиндикаторът в кабинета на Адамс е спрял — беше й съобщил Хъркимър. После екранът бе угаснал, тъй като той бе изключил видеофона.

От Сътън няма нито следа, а психоиндикаторът е спрял.

Това означава, че Сътън е мъртъв, което е невъзможно, защото от историята се знае, че той е написал книгата, а до този момент тя още не е написана.

Макар че на историята не може много да се вярва. Може събитията да са неправилно подредени. Може да са преписани грешно или грешно да се тълкуват, или пък да са разкрасени от човек с прекалено развито въображение. Трудно е да се съхрани истината, когато митовете и легендите са често пъти по-правдоподобни и затова по-приемливи от нея.

Ева знаеше, че поне половината от биографията на Сътън е недостоверна. И все пак имаше някои истини, които бе невъзможно да се фалшифицират.

Някой бе написал книгата и той трябва да е бил Сътън, тъй като никой не знаеше езика на ръкописа, а самите думи излъчваха искреността на автора.

Сътън наистина ще умре, но не на Земята или пък някъде в Слънчевата система. И не на шестдесетгодишна възраст. Смъртта ще го настигне на планета, кръжаща около далечна звезда, и то след много, много години.

Тази беше истината и трудно можеха да я изопачат. И тя ще се смята за истина, докато някой успее да я опровергае.

И все пак психоиндикаторът беше спрял.

Ева стана от стола, прекоси стаята и отиде до прозореца, който гледаше към градините на хотел „Орион“. В храстите с къси студени припламвания проблясваха светулки, а закъснялата луна тъкмо се подаваше иззад облак, приличащ на пухкав хълм.

Толкова много труд на вятъра, помисли си тя. Толкова години подготовка. Андроиди без татуировка на челото, чиято външност по нищо не се отличаваше от тази на хората, за които ги представяха. И други, белязани, но различни от произведените в лабораториите на осемдесетото столетие. Дълбоко законспирирани шпионски мрежи, чакащи деня, когато Сътън ще се завърне. Дълги години, през които бяха си блъскали главите над архивите от миналото, като се опитваха да разграничат истината от полуистините и явните грешки.

Години на дебнене, изчакване, борба с контраразузнаването на ревизионистите и подготвяне на решителния удар. И предпазливост, винаги предпазливост. Защото в осемдесетия век не биваше да узнаят, нито дори да заподозрат нещо.

Но имаше и непредвидени фактори.

Морган беше се върнал във времето, за да убеди Адамс, че Сътън трябва да умре.

А двама души бяха ги причакали на астероида.

Макар че тези две събития не можеха да обяснят случилото се. Изглежда, имаше и друг фактор.

Ева стоеше до прозореца, загледана в изгряващата луна, и дълбоки бръчки на размисъл пресичаха челото й. Чувствуваше се много уморена и не беше в състояние да мисли за нищо.

Освен за поражението.

Поражението би обяснило всичко.

Сътън може да е мъртъв и това означава поражение, пълно и окончателно поражение. И победа за една клика бюрократи, която бе твърде плаха и същевременно много подла, за да вземе активно участие в борбата около книгата. Клика, стремяща се да запази на всяка цена статуквото и готова да унищожи достиженията на мисълта за цели столетия, само и само човекът да задържи своите позиции в Галактиката.

Ева знаеше, че подобно положение е по-лошо дори от евентуалната победа на ревизионистите. Защото, ако спечелеха те, все пак ще има книга и човечеството ще узнае, че съществува съдба. А това, каза си тя, е по-добре, отколкото изобщо да не подозират нищо.

Зад гърба й избръмча видеофонът, тя се обърна и забърза към него.

Един робот каза:

— Току-що се обади мистър Сътън. Питаше за Уисконсин.

— Уисконсин?

— Това е древно название — каза роботът. — Интересуваше го селището Бриджпорт, щата Уисконсин.

— Сякаш възнамерява да отиде там?

— Точно така — потвърди роботът.

— Бързо тогава — рече Ева. — Къде се намира този Бриджпорт?

— На пет-шест мили оттук — отговори роботът. — И поне на четири хиляди години.

Дъхът й пресекна.

— В миналото ли? — запита.

— Да, мис, в миналото.

— Кажи ми къде точно — попита Ева, но роботът поклати глава.

— Не зная. Не успях да разбера. Мислите му бяха много объркани. Изглежда, че току-що бе преминал през тежко изпитание.

— Значи нищо не знаеш.

— На ваше място не бих се безпокоил — каза роботът. — Останах с впечатлението, че знае какво върши. Нищо лошо няма да му се случи.

— Сигурен ли си?

— Напълно — рече роботът.

Ева изключи видеофона и отново отиде до прозореца.

Аш, помисли си тя, Аш, любими, не допускай да ти се случи нещо лошо. Дано да си обмислил добре онова, което вършиш. Защото трябва да се завърнеш при нас, да напишеш книгата и…

Не само заради мен. Не само заради мен, защото аз най-малко от всички имам правото да претендирам. Но Галактиката има това право, а може би някой ден и цялата вселена. Всички живи създания очакват думите ти заради надеждата и чувството за лично достойнство, които те им носят. Най-вече заради чувството за достойнство, което предшествува дори надеждата. Достойнството на равния, който знае, че всички живи същества са при равни условия и единственото нещо, което има значение, е животът, че животът е символ на едно братство, по-велико от всичко, измислено някога от човешкия ум.

Аз нямам право. Нямам право да мисля за теб и да се поддавам на чувствата си.

Но не мога да се боря със себе си, Аш.

Не мога да не те обичам, Аш.

Навярно някой ден ще го разбереш. Някой ден.

Стоеше права и самотна, а сълзите извираха от очите й и се стичаха по страните й, но тя не вдигна ръка да ги избърше.

Мечти, мислеше си Ева. Тежко е, когато мечтите ти не се осъществяват. Най-тежко е да лелееш мечта, за която няма никаква надежда… мечта, която е обречена от самото начало.