Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (18) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

17. Обичай ме…

Те винаги бяха имали късмет на щастлива двойка и сега, когато най-сетне решиха да се разделят, се оказаха отново с късмет. Пуританското общество, в което живееха, бе приело документите им — с уточнението „без конкретен мотив“ — в своето пращящо по шевовете, претоварено с работа, бракоразводно съдопроизводство. Според неговите изисквания трябваше да бъде попълнена една обща клетвена декларация, чиято основна консистенция гласеше следното: „… в този ден Ричард Ф. и Джоан Р. Мейпъл официално потвърдиха, под заплаха от наказание за лъжесвидетелстване, че бракът им се счита за безвъзвратно анулиран“. Четейки копието от документа в апартамента си в Бостън, пред погледа на Ричард изплува картина, в която той и Джоан се появяваха на парти, хванати ръка за ръка, докато един облечен в ливрея лакей гръмко извиква техните имена, и отвсякъде по тях се посипват конфети, а из стаята гръмват тапи от шампанско. През дългите години на техния съвместен живот, двамата бяха ходили заедно на много партита, и винаги в душите им се бе таяло едно трепетно вълнение, една — макар и слаба — надежда, че ще се случи нещо щастливо.

Към декларацията бяха прикрепени и разни ужасяващи бланки относно финансовата страна на въпроса, както и молба за копие от брачното им свидетелство. Въпреки че бяха живели в Ню Йорк и Лондон, на острови и по ферми, а едно лято — дори в дървена колиба, те се бяха оженили само на няколко спирки по-надолу с метрото от мястото, където сега стоеше Ричард, четейки пощата си. Той не бе ходил в градската зала „Кеймбридж“ от онова далечно утро, в което му бе предадено свидетелството — утрото на тяхната сватба. Неговите родители го бяха докарали от един мотел в Кънетикът, където всички бяха прекарали нощта, идвайки от „Западна Вирджиния“. Бяха станали в шест, за да стигнат там навреме и през по-голямата част от пътуването той бе дремал с метнато върху главата си палто, надявайки се да си доспи. В спомените си той се виждаше като морска твар — едно безкостно същество под медузоподобната камбана на собственото си палто, непрекъснато събуждащо се безпомощно от все по-горещия въздух покрай крайбрежния път. Беше юни и беше много задушно. Когато, около обяд, стигнаха до „Кеймбридж“ и с усилие отмъкнаха телата си и кутиите с официални дрехи четири етажа по-нагоре, до апартамента на Джоан на улица „Ейвън“, се оказа, че булката се къпе. Кой друг още беше в апартамента, Ричард не можа да си спомни. Спомените му от този ден бяха откъслечни — ярки, мастилени петна върху влажна, сива попивателна хартия. Денят нямаше нито небе, нито облаци — само мъгла от бледа светлина, обгръщаща тухлите на улица „Братъл“, както и белите островърхи кули на Харвард, и масивните коли, печащи се върху асфалтовите улици. Тогава той беше на двайсет и една, Айзенхауер беше Президент, а зад вратата беше булката, викайки му, че не трябва да влиза в банята, понеже, ако я видел, това щяло да бъде лоша поличба. При нея имаше и някой друг, който само се кискаше и пляскаше с ръце. Кой ли беше? Сестра й? Майка й? Ричард се бе облегнал на вратата й чувайки как родителите му се катерят след него нагоре по стълбите — едва поемайки си въздух, но въпреки това, все още продължавайки да приказват — си бе представил Джоан така, както бе в банята, с розови пръстчета на краката, с полепнали по врата мокри кичури коса и надигащи се във водата сочни гърди, насапунисани и хлъзгави. После споменът избледняваше и следващият ярък момент представяше нея и него, един до друг, заедно в колата, сред блещукащи слънчеви зайчета, отразени от никелираните части на автомобилите, посред обедното задръстване на „Централния площад“. Тя бе облечена в лятна рокля с избелял от слънцето плат. Той се стараеше да гледа към автомобилното движение — за да сведе до минимум лошата поличба, ако случайно я мернеше преди церемонията. И все пак, без съмнение, другите младоженци не пътуваха към това важно събитие в живота им, завили главите си с палто, като криещи се от буря деца. После хванати ръка за ръка, много по-малки във въображението му от Хензел и Гретел, те се затичаха нагоре по дългото крило от стъпала към джинджифилово-кафявата арка и потъвайки в нея, изчезнаха от погледите на другите.

 

В този изпълнен с промени свят градската зала „Кеймбридж“ си оставаше непроменена. Облият замък „Ричардсън“ от червен пясъчен камък и розов гранит, се мержелееше насреща като добродушен гигант в съседство с нейните тромави форми. Отвътре цялата бе покрита с лакиран дъб, блед и лъскав. На Ричард му се стори, че си припомня как бе получил свидетелството от един прозорец с решетка на долния етаж, под който имаше месингова табела, но една картонена стрелка го насочи нагоре; Коленете му се разтрепериха и стомахът му се сви пред кощунството, което правеше. Той сви покрай близкия ъгъл. Една бабка се бе настанила сред просторно помещение, пълно с бюра покрити със зелено сукно, и големи тетрадки подредени в метални шкафове:

— Мога ли да получа едно к-копие от брачно свидетелство? — заекна той.

— Година?

— Моля?

— В коя година е било издадено брачното свидетелство, господине?

— 1954. — Изречена на глас, годината заприлича на далечна звезда. Само че той се намираше отново тук, на същото място, без да се чувства нито минута по-стар, потейки се обилно сред същата лятна горещина. Въпреки всичко, след като си записа имената и датата, госпожата го изостави и отиде до друго помещение на архивите. Оказваше се, че документите за това важно събитие от живота им, което той толкова много искаше да разруши, се намираха в действителност на едно много далечно място.

Тя се върна с накуцване, което той не бе забелязал преди. Регистърът, донесен от нея, излезе широк три фута, когато тя го отвори като вълшебната книга на познанието. Бабката внимателно запрелиства широките страници, като че ли бездната от изгубени животи и забравени времена, изписани по тях, можеше да изскочи от книгата и да ги погълне и двамата. Преди много години госпожата изглежда бе имала огненочервена коса, която сега бе избледняла до цвета на кайсия и се бе втвърдила на вечни къдрици, безжизнени като изсушена хартия. Тя му се усмихна със сбръчкана, деликатна усмивка.

— Да — констатира възрастната госпожа, — ето ни тук.

И Ричард успя да прочете на един дълъг червен ред, обърнати наопаки, моминското име на Джоан и неговото собствено. Като нейна професия беше записано „Учителка“ (бе се подготвяла за преподавател по изобразителни изкуства; Ричард бе забравил оцапаните в сини петна дрехи, миризмата на глина по пръстите, желанието, с което бе подкарвала колелото за работа, дори и в най-студени дни). Срещу неговото име стоеше по-маловажното „Студент“. А дадените адреси направо го изненадаха, защото бяха толкова различни — фоайето на улица „Ейвън“, номерът на входа на „Лоуъл Хауз“, отдавна забравени прагове на врати по коридора от общи жилища, разпрострели се от онзи момент, чак досега. А какво бе онова в края на реда — не, той не можа да събере сили да разгледа техните подписи, дори обърнати наопаки. На пръв поглед, този на Джоан изглеждаше по-син и положен с по-голямо натискане.

— Едно или повече копия искате?

— Едно би трябвало да е достатъчно.

Бившата „червенокоска“ приглади хартията и няколкократно потопи античната си перодръжка в мастилницата с такава голяма суетня, като че ли не бе правила същото хиляди пъти досега, след което преписа информацията на стандартна бланка.

Какво друго бе оцеляло от онзи сватбен ден? Имаше един-два диапозитива, припомни си Ричард. Някакъв братовчед на Джоан бе подредил основните лица от сватбата на тротоара пред църквата, всички скупчени около колонката на един паркинг-метър. Самата колонка, строен сребрист представител на общинските власти, заемаше основното място сред групата със сплесканата си глава и ален език. Подобно на паркинг-метъра, и той също бе много кльощав. Ричард бе примигнал едновременно с щракването на апарата и лицето му излъчваше внушение за смъртна маска. В позата на булката с палава трапчинка, напрегната и едновременно грациозна, имаше нещо балетно — единият й крак бе изнесен напред върху горещите улични плочи. Вероятно бе й се искало да повдигне нагоре воалите на сватбената си рокля и да се понесе във вихрен танц, Четиримата родители, все още магически непреобразени в баби и дядовци, изглеждаха някак неясни на диапозитива, почти изгубили се сред мъглявата светлина, доброжелателни и скупчени един върху друг като каменната зидария на сградата, в която Ричард се бе изръсил с три долара, за да получи своето копие, или по-скоро — своето анти-брачно свидетелство.

Имаше и една друга снимка, направена от съквартиранта на Ричард в колежа, който ги бе откарал до тяхното любовно гнездо за медения им месец в китно крайморско градче на един час път на юг от Кеймбридж На верандата имаше комплект принадлежности за крокет и Ричард, застинал в една от онези вдървени пози, които бе усвоил, за да прикрива с тях притеснението си, бе взел три от топките и бе започнал да жонглира с тях. Съквартирантът му, вероятно също притеснен, бе успял да запечата върху снимката точно този момент — червената топка, увиснала завинаги във въздуха, жълтата и зелената — проблясващи в ръцете на Ричард, докато лицето му гледа съсредоточено някъде нагоре с увиснало от възторг чене.

— Имам още един проблем — сподели той с бабката-чиновничка, докато тя затваряше големия регистър и се приготвяше, да го понесе на рамо.

— От какво естество?

— Една клетвена декларация, която трябва да бъде нотариално заверена.

— Това не е към моя отдел, господине. Като слезете на първия етаж, от асансьора наляво, или — ако използвате стълбите — надясно. По стълбите е по-бързо, ако питате мен.

Той последва напътствията й и откри на долния етаж една млада, чернокожа жена зад хромирано, метално бюро, на което стърчаха нагъсто подредени снимки със златни рамки на братството, солидарността и стабилитета, на деца и родители, на сериозно гледащо шоколадено-кафяво момче в шоколадено-кафява военна униформа, на семеен смях до брега да езеро. Имаше дори и фотография на къща — обикновена, малка, селска ферма, намираща се някъде по земята, със зелена поляна отпред. Тя изчете клетвената декларация на Ричард без коментар. Самият той едва потисна желанието си да й поднесе своите извинения. Жената поиска да види шофьорската му книжка и сравни лицето му със снимката от документа. След това му подаде химикалка и удари „печата на невъзвратимостта“ до неговия подпис Червената топка остана да виси във въздуха, някъде сред кутиите е диапозитиви, които той нямаше да види никога повече, а сияйното мълчание на кокетната вила — тяхното първо любовно гнездо — в която бяха останали сами, продължи да пътува като капсула на вечната тишина, отправила се към далечните звезди. Но онова, което най-много бе опечалило Ричард, примигвайки срещу летния пек на излизане от кафявата арка, бе един застинал във времето момент от самата сватба. В своята замаяност, чувстващ се недоспал и отпаднал, онемял от възхита пред облеченото в бяло същество, тръпнещо до него пред олтара, намиращ бе на границата между реалността и приказното — като сред сипещ се пороен дъжд в мъгла, той бе забравил да запечата своя обет с целувка. Джоан го бе погледнала, усмихвайки се, изпълнена с очакване, а в отговор той също се бе усмихнал, потънал в забвение и толкоз. Моментът бе отминал и те забързано бяха излезли по пътеката между редовете, както сега той засрамено се забърза надолу по стълбище на градската зала към улицата и подлеза на метрото.

 

Докато подземният влак се носеше шеметно сред тъмнината, той се зачете в някаква статия за силите в природата. Заедно с неговата поща, същата поща, с която бе получил клетвената декларация, бе пристигнала и една диплянка с извадки от научни изследвания. Преди време, когато не живееше сам, вероятно щеше да захвърли тая глупост в някое кошче за боклук и повече нямаше да се сети за Нея, но сега той внимателно се зачете в писанията на някакъв бостънски чудак, без да пропуска нито една от изпратените му изрезки, и дори се наведе и вдигна от земята едно паднало от ръцете му, окаляно парче вестник и го заразглежда внимателно за повече информация. „По такъв начин, прочете той, още през 1935 година е било известно, че природния свят се управлява от четири вида сили: в хронологичен ред, според големината им, те са гравитационни, слаби, електромагнитни и силни“. Четейки, Ричард установи, че симпатизира на слабите сили. Самият той се идентифицираше с тях. Гравитацията, макар и незначителна на микроскопично ниво, започва да доминира при обекти с размери от сто километра нагоре, като например голям астероид. Тя привлича една към друга луната, земята, слънчевата система, звездите, звездните струпвания в галактиките, както и самите галактики. За Ричард всичко; това изглеждаше като че ли някой слаб, малодушен отбор, победен още със започването на играта, изведнъж се бе домогнал до победата в последната, макрокосмическа четвъртина. Вътрешно той се ободри. Влакът спря на спирка „Кендъл“ и Ричард си припомни как няколко дни след сватбата им, той и Джоан бяха хванали влака в северна посока, през Ню Хампшир, тръгнали на път към една лятна, сезонна работа, за която предварително се бяха договорили. Влакът, чиято линия бе отдавна закрита, се бе отправил по пътя си, лъкатушейки покрай пълноводни реки — замърсявани от дъскорезници, и вечнозелени планини — прорязвани от ръждясали ски лифтове. Седалките бяха тапицирани с виолетов плюш, а влакът непрекъснато се полюшваше. Ръцете й — бледи на фона на плюша — все пак бяха поизгорели на слънцето и имаха лек розов оттенък. Незнаещи как точно трябва да се прекара един меден месец, но уверени, че трябва да се запасят със спомени, които да продължават да ги топлят чак докато смъртта ги раздели, те бяха играли крокет голи сред малкия двор, заобиколен отвсякъде с високи дървета и сякаш приличащ на око От трева, взиращо се някъде горе в небето. Тя успяваше да го бие всяка игра, „Слабата сила, прочете Ричард, видимо не въздейства на структурата на ядрото, преди да се е получило разпадането му. Тя е нещо подобно на пукнатина в камбана от закален метал, която не оказва никакъв ефект от звъна на камбаната, докато точно тази пукнатина, в крайна сметка, не доведе до разпадането на камбаната на хиляди малки отломки.“

Подземният влак изплува в светлина, за да прекоси реката „Чарлз“. Сред бляскащата вода се виждаха наклонени на една страна платноходки. Оттатък реката, бостънските небостъргачи — с цвят на пушек, стърчаха неподвижно като вкаменили се фонтани. Влакът се надвеси над залива на едно езеро и спря на спирка „Уиърс“ — застлано със ситни камъчета място за летен отдих, със сладолед, покапал по асфалта, и аромат на печени ябълки, носещ се от спомените на детството. След като бяха чакали безброй часове, те хванаха пощенското корабче за техния остров, където щяха да работят. Островът се намираше откъм далечната страна на езерото Уиниписоки и по пътя към него имаше десетки други островчета, където трябваше да се спира и да се оставя поща. Преди всяко акостиране, корабчето надуваше сирената си и вдигаше невъобразим шум, Мейпълови бяха седнали на носа му, заради слънцето и прелестната гледка. Оказали се неизвестно защо на това място — точно под сирената — те бяха почувствали, че трябва да останат там. Безбройните островчета, водата, синеещата се в далечината планина оттатък брега, създаваха около тях едно адажио от местещи се перспективи, докато всеки път — с писъка на сирената — сърцата им не подскачаха уплашено и не превръщаха приказния пейзаж в милиони стъклени иглички от шум. Тези изсвирвания се оказаха разтърсващи за техния току-що започнал съвместен живот. За станалото той обвиняваше нея, макар че същевременно му се искаше да я моли за прошка, заради това, че никой от тях не можеше да се владее. След всяко изсвирване машината на корабчето спираше, то се килваше на една страна до някой паянтов кей и от лъкатушещите в далечината пътеки на този или онзи вечнозелени острови мургави деца и възпитатели по бански гащета и мокасини се изсипваха на кея, за да получат пощата си, а виковете им странно кънтяха в заглъхналите уши на младоженците. Докато успеят да стигнат до техния остров, Мейпълови бяха напълно изтощени.

Квантовата механика и теорията на относителността, взети заедно, са необичайно точни и прецизни, и следователно ни снабдяват с една мощна логическа машина за разсъждения. Ричард напъха брошурата в джоба си и слезе на спирката. Той мина по надлеза и тръгна към болницата, за да посети своя доктор. Костите му го боляха нощно време. Той имаше и приятели, които умираха, и други, които вече бяха умрели. Вече не му изглеждаше невероятно, че един ден щеше да ги последва. Първият път, когато посети тази болница, бе за да ухажва Джоан. Бе се изкачил по същия склон до стъклените врати и вътре, сред този огромен лабиринт от човешки страдания, пелтечейки, бе попитал за местонахождението на момичето, седящо със забързана на опашка коса на предната редица в часа по английски. Бе изпадал в захлас по наведената й на една страна глава в продължение на три часа седмично през цялата зима. Накрая той бе събрал кураж да я заговори по време на изпитите, когато — седнали на една и съща маса в библиотеката, двамата бърчеха вежди над неясните фотокопия с илюстрации на Блейк към „Изгубеният рай“. Разбраха се да се срещнат след изпита и заедно да изпият по чаша бира. Но тя не дойде. Сред този амфитеатър от отчаяно разсъждаващи глави нейната отсъстваше. Оставяйки „Вълшебната кралица“ и „Идилията на краля“ да си почиват едни върху друга, той се бе обадил в нейния пансион и бе научил, че Джоан е приета в болница. Някаква непонятна за него природна сила му бе вдъхвала кураж, докато се луташе из дългите коридори, не знаейки къде да завие, а също и после, когато бе попаднал сред многобройна тълпа от лели, чичовци и други роднини, струпали се В края на леглото й. Бе открил Джоан облечена цялата в бяло, забита в бели чаршафи, със спусната по раменете коса и забучено в свивката на лакътя й пластмасово маркуче, по което течеше някаква прозрачна течност. При следващите си визити той бе получил правото да държи ръката й, цялата овързана с шини, бинтове и лейкопласт. Диагнозата беше прекалено съдържание на захар в кръвта. Оплакванията бяха свързани с факта, че не можеше да спре да кърви. Изчервена, тя му разказа как докторите я бяха питали кога за последен път е имала сексуален контакт и колко притеснително било за нея да признае, пред техните учтиви, невярващи погледи, че досега не е правила такова нещо.

Докторът свали от ръката му турникета на апарата за мерене на кръвно налягане и се усмихна.

— Преживявали ли сте напоследък някакъв стрес?

— В момента се развеждам.

— Артритът, както може би знаете, принадлежи, към, семейството на заболяванията с психосоматични компоненти.

— Единственото, което знам, е, че се будя в четири сутринта и че е много потискащо да си мисля, че няма да мога да се преборя с това; както и че ще нося тази болка в рамото до края на живота си.

— Ще го преодолеете. А и тази болка ще изчезне.

— Кога?

— Когато мозъкът ви престане да изпраща болезнени импулси.

Поставена върху малката облегалка на лекуващия апарат, нейната ръка — несъпротивляваща се и необвързващо отпусната, докато той я държеше в своята, бе вдигната високо нагоре, почти на нивото на погледа му. На острова леглата в колибата бяха поставени отделно едно от друго и имаха различна височина, а когато, въпреки всичко, Джоан се е опитала да ги събере заедно, се оказа, че между матраците оставаше една издатина, през която трябваше да се прехвърлят или той, или тя, за да се доберат до издърпаната от другия завивка. Но, затова пък, колибата беше насред гората и през прозорците влизаше силната влажна миризма на бор и папрат, заедно с утринното чуруликане на птиците и вечерното шумолене на животните. Носеше се мълвата, че на острова имало елени. Преминавали по леда през зимата и оставали пленени там, докато той се стопи през пролетта. Макар че никой — нито сред летуващите, нито сред възпитателите, бе виждал някога елен, мълвата, че те са там, продължаваше упорито да се разпространява.

Защо, тогава, никой никога не е виждал кварк^[1] Докато вървеше по улица „Чарлз“ към своя апартамент, Ричард мъгляво си припомни някакво такова изречение и бръкна в джоба си за брошурата за силите в природата, но вместо това извади една нова рецепта за болкоуспокояващо, копието от брачното си свидетелство и подписаната клетвена декларация. Виж ти… Брошурата се бе оказала сгъната между тях. Той не можа да намери онова изречение и, вместо него, прочете: „Теорията, че с раздалечаването на кварките силните връзки стават още по-силни, е малко спекулативна. Но нейното допълнение, идеята, че връзките отслабват, когато кварките биват приближени плътно една до друга, е много по-приемлива.“ „Така е, помисли си той, бе станало точно това. В живота съществуват четири основни сили: любов, навици, време и отегчение. За кратки периоди от време любовта и навиците са невероятно силно въздействащи, но времето, неносещо отрицателен заряд, акумулира неумолимост, и заедно със своя брат — отегчението, изравнява всичко останало на нула.“ Той умираше — това го правеше жесток. Сърцето му се сви от ужас при мисълта за онова, което бе направил току-що. Как можа да каже на Джоан какво бе сторил с тяхното брачно свидетелство? Дори и кварките в телефонната връзка сигурно се бяха разбунтували.

В гората имаше едно голо място, едно око от трева, една поляна, осеяна с много дребни, бели цветчета. И точно тук, веднъж, почти на свечеряване, елените бяха дошли — женската, застанала малко по-напред, мъжкият — по-едър и по-тъмен на цвят — все още скрит наполовина в сянката на дърветата, докато неговата другарка душеше последните слънчеви лъчи. Около силуетите им светеше леко сияние от същата онази светлина, която бе позлатила тревата на поляната. Група мотористи с безизразни лица избръмчаха по шосето покрай него, един пияница му махна от вратата на обществената пералня, някакво момиче с разголено, съблазнително тяло, го изгледа със студен поглед, светлината на светофара от червена стана зелена, а той не можа да се сети дали трябваше да си купи портокалов сок или хляб, след което се ядоса още повече, понеже не можа да си спомни дали въобще бяха виждали елените, или той сам си бе измислил тоя спомен, изтъкан от копнежите му, че нещата е трябвало да станат точно така.

 

— Не си спомням — каза Джоан по телефона. — Но мисля, че не сме. Просто си говорихме за това.

— А нямаше ли едно голо място точно зад колибата, като се тръгнеше по пътечката?

— Боже, никога не сме минавали по тоя път — беше прекалели обрасъл с храсти.

— Един мъжкар и една кошута, точно преди да се стъмни. Нищо ли не си спомняш?

— Не. Откровено, не помня, Ричард. Колко виновна искаш да ме накараш да се чувствам?

— Въобще не искам такова нещо, особено пък ако това не се е случвало. Като заговорихме за носталгия…

— Да?

— Този следобед ходих до градската зала „Кеймбридж“ и взех копие от брачното ни свидетелство.

— О, така ли? И как беше?

— Не беше зле. Учудващо, мястото се е запазило почти същото. Горе ли получихме свидетелството или долу?

— Долу, като се влиза от лявата страна за асансьорите.

— Точно оттам взех и нотариално заверената клетвена декларация. Скоро ще получиш копие от нея. Шокиращ документ.

— Вече го получих, вчера. И какво толкова шокиращо има в него? Дори ми се видя смешен — по начина, но който е написан.

— Скъпа, ти си толкова образована и смела.

— Предполагам, че е така. А нима не е?

— Така е.

За първи път през тези две години той почувства, че се е скрил зад някаква защитна мембрана, тънка като черупка на яйце, и че за Джоан бе нужно само да повиши малко глас, за да я разтрогни на парчета. Но тя не го направи — дали от незнание за това колко тънка бе материята, или защото самата тя се бе сгушила от другата й страна, точно както — от другата страна на онази врата на банята — се бе приближавала към сватбения миг със същите темпове, с които и той, а и със същите непрекъснато, отдалечаващи ги един от друг импулси.

— Не можах да разбера — каза тя, — дали трябва и двамата да подпишем един и същи документ, или всеки от нас подписва отделен, или как? И кой от всичките? Моят адвокат продължава да ми изпраща по три екземпляра от всичко, а някои от тях дори са на сини листа. Те ли са важните, или това са неважните, крито мога да задържа за себе си?

Откровено казано, техните адвокати — така изкусни в обичайния за тях свят на взаимни обвинения, на действия и противодействия — изглеждаха наистина обезпокоени от клаузата „без конкретен мотив“. Сутринта, точно преди развода, Ричард бе посрещнат от своя на стъпалата на Съда, където му бе обяснено, че има вероятност, като тъжител, да поискат от него да конкретизира какво точно в техния съвместен живот го е принудило да прибегне до безвъзвратното анулиране на брака им.

— Но нали това е смисълът на тълкуванието „без конкретен мотив“ бе се намесила Джоан, — че няма да е нужно да се дават никакви обяснения.

Тя бе изкачила стъпалата на съда редом до Ричард. Всъщност, двамата бяха дошли с една и съща кола, понеже едно от децата им бе взело „Волво“-то й.

Процедурата бе определена за ранните часове на деня. Отивайки да я вземе в седем и петнайсет, той я бе намерил застанала боса в озеленения кръг пред къщата, покрай който се виеше пътеката за колите, потънала го глезените в мъгла и роса, в ръката си държеше своите обувки с висок ток. Картината го накара да се разсмее. Отваряйки вратата на колата, той каза:

— Значи, все пак на острова имаше елени!

Тя бе прекалено заета с мислите си, за да направи някаква асоциация с неговите думи. Вместо това, само го попита:

— Мислиш ли, че съдията ще има нещо против, ако съм без дамски чорапи?

— Дръж краката си скрити зад бюрото му — отвърна й той. Ричард чувстваше леко треперене и световъртеж. Почти не бе спал, въпреки че рамото му — ей така, за разнообразие — не го бе боляло. Тя влезе в колата, носейки обувките в ръка, вкарвайки заедно със себе си и влажния мирис на утрото. Винаги досега тя бе от ранобудните, а той — от поспаливите. — Благодаря ти за това, което направи — рече Джоан, когато тръгнаха, а след малко добави. — Нали така се постъпва?

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна й Ричард. Докато караха към Съда, говорейки за техните коли, за техните деца, Ричард се зачуди колко свежа бе Джоан. Бе се настанила в периферията на погледа му като палаво перце върху ревера. Гласът й гъделичкаше ушите му с нейната така добре позната интонация и натъртване, подобно на симфонична музика на оркестър, настройваща ни за мечтание. Той не я винеше повече за нищо: и точно това бе причината за нейната свежест. През всичките онези години той я бе обвинявал за какво ли не — за задръстването на централния площад, за убийствения шум на пощенското корабче, за несъответствието във височините на леглата им. Но вече не: бе я освободил от бремето на всемогъщието. Бе я дарил със свобода, бе я освободил от грешките. За него тя бе каквото Гретел за Хензел — едно невръстно създание, крачещо по пътеката редом до него, докато птиците зад тях изяждаха хлебните им трохички.

Адвокатът на Ричард изгледа печално Джоан.

— На мен това ми е ясно, госпожо Мейпъл — каза той. — Изглежда ще трябва да разменя няколко думи с моя клиент насаме.

Адвокатите, които всеки от тях бе избрал, бяха странно различни. Този на Ричард беше едър, рошав ирландец е торбест, бежов летен костюм и издут напред търбух, по душа меланхолик и утешаващ родител. Другият, на Джоан, бе дребен, спретнат и насмешлив. Обличаше се в сака на квадрати и говореше само с едната страна на устната си като платен агитатор на конни състезания. Движейки се с бързи крачки, гледайки ехидно дори в този сънлив час на денонощието, той се появи иззад една колона в мраморния храм на правосъдието и издърпа Джоан настрани. Главата й, малко по-висока от неговата, се наклони, за да доближи ухо до него. После леко се усмихна и на бузата й се появи трапчинка. Ричард я зяпна слисан от изумление — нима бе възможно, през всичките тия години, тайната и представа за желан мъж да е точно такъв тип? Дишайки тежко, неговият собствен адвокат го заговори:

— Ако, все пак, съдията наистина попита за някакви конкретни причини за разтрогването на брака ви — което не казвам, че на всяка цена ще попита, всички тук плаваме в неизследвани води, но… — какво ще му отговориш тогава?

— Не знам — каза Ричард. Той се загледа между обувките си, в шарката на мрамора, наподобяваща пяна на разбила се морска вълна. — Имали сме политически разногласия. Преди ме караше да ходя на граждански походи.

— А някакво физическо насилие?

— Не много. Не достатъчно, по-скоро, Наистина ли мислиш, че той ще пита за такива неща? Не пише ли, че разводът е без конкретен мотив?

— При това положение нещата са абсолютно неясни. Поне засега, Дик, всичко зависи от нас. Нямам представа какво ще реши да направи той. Затова трябва да сме подготвели.

— Ами, като махнем политиката настрани, не се разбирахме много добре и в сексуално отношение.

Атмосферата между тях се сгъсти, И при баща му също сексът се бе оказвал болезнена тема. Дишането на неговия адвокат стана видимо мъчително.

— Значи ти си готов да кажеш, че между вас е имало лична и емоционална несъвместимост?

Казаното изглеждаше твърде неискрено, но Ричард кимна утвърдително с глава.

— Ако се наложи.

— Добре, така е добре. — Адвокатът сложи голямата си ръка върху рамото на Ричард и здраво го стисна. Неговата непосредствена близост, дишането му, атмосферата на лека притесненост и пресилена бодрост, старомодният му костюм и папката с документи, мушната под мишницата му като военно разписание за даване на наряди — всичко изведнъж дойде на фокус. Той бе треньорът, а Ричард щеше всеки момент да нанесе печелившия удар, да направи гмуркане с невероятна сложност, да доведе започнатата битка до победа. Напред.

Те влязоха в заседателната зала по двойки. Помещението беше пуритански строго и празно. От прозорците се виждаше една древна река, почерняла от индустриални притоци. Мъртви съдии гледаха от стените немигащо към тях. Двамата адвокати се посъветваха нещо, оставяйки Ричард и Джоан, застанали неловко разделени. „И какво сега?“, направи питаща физиономия той. „Де да знам“, отвърна тя също с физиономия.

— О, да. О, да — разнесе се безтелесен глас и усмихвайки се, съдията влезе забързано, полюшвайки диплите на тогата си. Той бе едно дребно човече с остри черти и е лакирано розово лице. От лицето му недвусмислено ставаше ясно, че той е безрезервно добър човек и че никога няма да умре. Съдията застана мирно и кимна към тях, след което, седна. Адвокатите минаха още по-напред, за да се договорят за някои подробности и със съдията, шепнейки, Ричард бавно гравитира към Джоан, единственият одушевен предмет в стаята, който не го отвращаваше.

— Това е Домие — прошепна тя, гледайки към живата картина в образи, разиграваща се пред тях. Адвокатите се разделиха. Съдията махна с ръка. Бе толкова чист и изряден, че усмивката му едва чуто скръцна. Той показа на Ричард лист хартия. Бе клетвената декларация.

— Това вашият подпис ли е? — попита той.

— Да, моят е — отвърна Ричард.

— А ще потвърдите ли, както е заявено в този документ, че вашият брак трябва да бъде безвъзвратно анулиран?

— Да, потвърждавам го.

Съдията обърна лице към Джоан. Гласът му омекна с една степен.

— Това вашият подпис ли е?

— Да, моят е. — Гласът й бе като лечебен спрей, преливат на миниатюрни дъги, които Ричард почувства с крайчеца на окото си.

— А ще потвърдите ли, както е заявено в този документ, че вашият брак трябва да бъде безвъзвратно анулиран?

Настъпи кратка пауза. Тя все още не можеше да повярва — Ричард знаеше това.

— Да — чу се най-сетне отговора й.

Съдията се усмихна и им пожела късмет за в бъдеще. Адвокатите въздъхнаха с облекчение и настървено започнаха водят разговор на юридическа тема — за бъдещето на варианта „без конкретен мотив“, съвсем забравили за Мейпълови. Оказали се излишни на своята собствена церемония, Джоан и Ричард заотстъпваха заднишком от скамейката, стоящи рамо до рамо, незнаещи как точно да се обърнат и да си тръгнат, докато Ричард най-накрая си спомни какво трябваше да направи. Приведе се към нея и я целуна.