Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (3) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Your Lover Just Called, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Корекция
Димитър Цонев

Издание:

Джон Ъпдайк. Обичай ме, Обичам те

ИК „Армекс“

Корица: Polychrome Commerce Ltd

ISBN 954–8171–14–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

2. Съпружеско ухажване

О, моя любов. Да. Ние седим на пода пред огъня, върху топлите равни дъски, децата са между нас, наредени в полукръг, и ядат. Момиченцето и аз делим чиния с пържени картофи, ти и момченцето делите друга. А по средата, без да дели нищо с никого, излъчвайки отблясъци отвътре подобно на скъпоценен камък, бебето Бобчо сложено в бебешкото столче, начумерено суче със завидно умение биберона си и в егоистичния му съзерцателен поглед проблясва танца на светлинките от камината. Ами ти. Ти. Оставила си полата си, същата черна пола, в която тази сутрин, с деликатна женска храброст, яхна велосипеда и малко След това дръзна да излезеш напред, за да свириш църковни химни в трудни тоналности на старото пиано в неделните часове по вероучение — ти си оставила същата тази черна пола да се набере над повдигнатите ти колене, върху твоите бедра, изваяли очертанията на съвършения релеф, на твоето тяло, така че успоредната белота откъм задната им страна изцяло е изложена на топлината на огъня и на моя поглед. Ах. Има един пасаж на Джойс[1]. Опитвам се да го възстановя от, легендарните, несъвършено изследвани ръкописи на „Юлисис“:

Сякаш за да достави наслада на Блейзис Бойлан, в мизерната дъблинска кръчма се скъса жартиер.

Какво? Шляпане върху жива плът. Това бе съдбовната фраза.

Изшляпа като сочна целувка върху нейното шляпащо топло женско бедро.

Да, нещо такова. Великолепен човек, истински мъж след като е успял да почувства това. Сочна целувка върху женска плът. Великолепно е също да почувстваш и любопитните, могъщи, необясними и неопровержимо вълшебни тълкувания на езика на живота. Каква душа го е измислила и е знаела, че към мъжа трябва да прибавиш жена? Тайната е в разликата, о, да, точно така. Широкото же, отзивчивото, радушно приемащо те на Ж като Живот, В нашия полукръг децата, с всичките им прилики и разлики, сякаш започват от теб и свършват с мен — малки влажни пръстчета, меки кехлибарени ириси. Три деца, пет същества, седем години. Седем години, откакто се ожених за една необозрима, топла жена с бели бедра. Ухажвана и омъжена. Съпруга. Дума, режеща като нож, която въпреки своето фатално пробождане не прекрати моето ухажване — за моя най-голяма изненада.

Ние ядем животворна храна, храна, която аз поех още топла от грубите ръце на момичето, продаващо хамбургери в закусвалнята отсреща — едно жестоко място, заслепяващо с проявите на човешката дивотия, изглеждащо безумно в хромираната си премяна. Млади хищници, подмятащи мръсни шеги, ме заплашваха предизвикателно, старци се пресягаха към мен със затоплени около кафени чаши лапи. Използвах портфейла си и си проправих път за навън.

Издутият кафяв плик с хлебчетата изпуска валма от топла пара до мен, в студената кола. По-малкият плик с двете малки хартиени кошнички пържени картофи отделя още по-настойчива пара. Тръгвам сред спусналия се полумрак на зимния въздух обратно към огъня, към съкровената пещера, където ме посрещат с възгласи и радостни подвиквания, а еленът, преметнат мъртъв през моето рамо, още изпуска топъл дъх от хартиеното си гърло. И сега ти, седнала до бялото дъно на чинията, върху която децата с мърморене и цвърчене на отвращение са изсипали колелцата полупрозрачен кромид лук от хамбургерите — премесваш пръстите на краката си един инч по-близо до подскачащите езици на пламъка и пепеляво-бялото от вътрешността на твоето щедро бедро се е оголило лениво, а вечно еластичният жартиер изшляпва звучно по скритото ми сърце.

Кой би си помислил, необозрима моя съпруго, застинала в съкровения миг на трепетната белота на церемонията (с ъгълчето на очите си аз съзирам, въпреки отвличащите фрази на сериозния тържествен обет, потреперването на стръкчетата гладиоли в букета, притиснат силно до гърдите ти), че седемте години няма да ни донесат отчуждение, във всичките онези топли легла, достигайки до същия онзи тръпнещ миг на началото? Човешките клетки се подменят на всеки седем години, но очевидно вътре в атома съществува странна непоследователност. Сякаш Господ Бог е пожелал вселената да се променя всеки миг. (Ах, Боже, мили Боже, честити приятелю от моето детство, никога няма да те забравя, макар някои да приказват ужасни неща. Говорят, че розовите прозорци в катедралите са символ на вагината.) Твоите крака, изложени толкова открито, сякаш си в бански костюм, копнеят да се окъпят в кехлибарените оттенъци на чувствения огън. Добре, давай. Цвърчейки и пукайки, буен зеленикав пламък мята език настрани, роден от стаилата се В някой чвор на цепеницата смола, и оранжевите сенки по тавана оживено се разлюляват в буен танц. Започвай.

— Помниш ли, по време на медения ни месец, как от капака на нафтовата печка се образуваше голям розов прозорец на тавана?

— Ъ-хъ. — Брадичката ти се снижава към коленете, петите ти прилепват към тялото, всичко е компактно прибрано. Няма кой знае какво за припомняне, поне за теб, може би. Изтекла, засъхнала кръв, неудобства от всякакъв вид. — Беше студено за юни.

— Мамо, какво е било студено? Какво каза преди малко? — пита момиченцето, изговаряйки ядно всеки звук, твърдо решена да не позволи на думите да се плъзнат по езичето й и да излязат толкова разкривени, че ние да се разсмеем.

— Една къща, в която татко и аз стояхме веднъж.

— Тофа не ми харесфа — обажда се момченцето и мята на пода половин сандвич, намазан с горчица.

Ти го вдигаш и с красиво, сериозно изражение на лицето питаш:

— Не е ли странно? Не изяде ли преди малко още някакъв с горчица?

— Тофа го мразя — настоява момченцето. То е на две годинки. За него езикът е като кубчета с картинки, безразборно разхвърляни наоколо — пресяга се и хваща каквото му попадне.

— Ето. Може да вземе моя. Дай ми неговия. — Подавам моят хамбургер, ти го взимаш, а то го взима от теб — няма и намек за благодарност. Повече не се чуват хвалебствия за моя героизъм, затова че съм доставил неделната вечеря, че съм ти спестил труда. Каква лукава прозорливост — ти усещаш. Усещаш онова, което аз усещам, че ти знаеш, защото досега съм таил надежди да пренасоча енергията ти към по-емоционални изживявания. Ние усещаме всичко помежду си, всяка наченка на чувство или мисъл, съществуваща или несъществуваща. Колко отегчително. Да ухажваш жена си отнема десетократно повече усилия, отколкото да завоюваш едно напълно невежо момиче. Огънят се размърдва, разклащайки изгорелите остатъци от вестник, върху които в по-бледо сиво се забелязват сенките на мастиленото им послание. Ти прибиращ краката си и ги прикриваш обратно под полата. С цвъртящ звук, подобно на въздишка на изнемощяла от пламъците цепеница, бебето изсмуква последните остатъци от биберона си, пуска го на пода и, обладано от неприятното усещане за лоша шега, надава рев. Егоистичната му уста е зейнала широко. Деликатната мембрана на неговата удовлетвореност се е разкъсала. Ти го взимаш и ставаш. Обичащ бебето повече от мен.

Кой би си помислил, че след като кръвта веднъж е текнала, между нас няма да бъдат премахнати всички бариери, че ти няма всеки следващ път чудотворно да се прераждащ отново в девица? Стройна, красива, озадачаваща, усамотена и непристойно благовъзпитана.

Ние слагаме децата да спят, едно по едно, в обратен ред на раждането им. Аз съм безгранична търпелив, патриархален, добър. Но ти знаеш, все пак. След това двамата наблюдаваме как хартиените пликове и картонените кошнички пламват върху дишащата възглавница от въглени, четем, гледаме телевизия, ядем бисквити, и какво ли не друго, все едно. Наближава единайсет. За един кратък, изпълнен с трепетно очакване миг ти заставаш до леглото по бикини, оправяйки нощницата си. О, закръглени, бели, сладки, налети овали. В леглото ти четеш. За Ричард Никсън. Той те е омагьосал. Ти го ненавиждаш. Знаеш как е победил Джери Вурхис, как е превърнал в мъченица госпожа Дъглас, как е играл покер във военноморския флот, макар да е бил квакер[2], знаеш всеки негов сатанински трик, всяко мерзко пренагаждане. О, Боже мой. Защо не оставим бедният човечец да си легне. Никой от нас не е съвършен.

— Хей, хайде да гасим лампата.

— Чакай. Той тъкмо отправя обвинение срещу Хис. Много странно. Тук пише, че е действал почтено.

— Сигурен съм, че е така. — Протягам се към копчето на лампата.

— Не. Чакай. Само да довърша тази глава. Сигурна съм, че нещо ще стане накрая.

— Скъпа, Хис е бил виновен. Ние всички сме виновни. Заченати в момент на похотливост, ние умираме без да се покаем. — Едно време моите натруфени слова ласкаеха себелюбието ти.

Лежа опрян до твоя превит гръб. Разделя ни ефирната материя на нощницата. Ти четеш, обърната на другата страна — стар трик за заспиване. Виждам страницата през бретона ти, остра и бяла като ръба на кристал. Ненадейно тя изчезва. Книгата се е изплъзнала от ръката ти. Ти си заспала. О, колко хитър номер. Ама че хитрина. В тъмнината аз разсъждавам. Да, хитрина, фаровете на преминаващи от време на време коли плъзгат ветрила от светлина по стените и тавана ни. Големият розов прозорец се очертаваше през изрязаните във вид на цветче отвори на капака на черната нафтова печка, която държахме В центъра на стаята. И когато пламъкът на свещта примигваше, широката мека звезда около заключения по средата кръг се раздвижваше и залюляваше, като че ли бе отпечатана върху копринен плат, нежно подръпван или едва развяван от вятъра. Бе с цвят на леко размита кръв. Ние плащаме скъпо и прескъпо с кръвта си в името на нашите мирни, спокойни домове.

 

На сутринта, за мое облекчение, ти си грозна. Понеделнишката бледа, мъждива светлина по време на закуската те обезцветява, изважда наяве петната по кожата ти, пресушава краската на твоята пълнота, хавлията върху теб те превръща на омърляна в петна торба, поклащаща се печално и неутешимо. Кожата между гърдите ти е унило жълта. С кафе в ръка аз се наслаждавам на твоята безжизнена сивота. Всяка бръчка и болнаво петно по теб са облекчение и отмъщение. Децата мрънкат. Тостерът прегаря филиите. Седемте години са износили тази жена до неузнаваемост.

Мъжът — той отива с уверена крачка на работа, бори се за правото да съществува, движи се по острия режещ ръб на живота с допустимата от закона скорост. Извън домашната бъркотия, спокойствие, мекушавост, слабохарактерност — в сърцето на града. Неговата сила е във волята. В печеленето на пари. В жонглирането с абстрактни понятия. В задвижването на машини. О, тези бездушни, непонятни удоволствия от работата!

Връщам се у дома с глава, набъбнала от разсъждения за машини. Техническата страна на въпроса би ми отнела седмици, за да ви обясня възникналия неочакван проблем за разрешаване, изпречил насреща ми. Прехвърлям изрази и числа през цялата тягостна вечер. Ти ми сервираш вечеря като сервитьорка — дори не точно и като сервитьорка, понеже те познавам прекалено добре. Децата ме докосват плахо, подобно на стърчаща високо горе мачта на антена, чиято височина е непонятна за тях. Малко по-късно се унасят в дрямка и отплават в далечното царство на сънищата. Ние оставаме будни в атмосфера на спокойно паралелно съжителство. Моите мисли продължават хронически да се въртят около същите прави ъгли на същите проблематични вериги от същия професионален проблем. Ти шумолиш с книгата за Никсън. По някое време изчезваш горе до банята. Тръбите на водата за ваната започват да къркорят. В главата ми най-сетне се е появила грешката в системата. Аз я разнищвам оттук-оттам. Тя се заплита. Напрягам се пак. Нещата се закучват. Чувствам се замаян, с натежала от безброй цигари глава. Обикалям безцелно из стаята.

Неочаквано бивам изненадан и повдигам глава, когато точно в десет, вероятно нарочно си избрала този момент, ти пристигаш при мен с целувка, лъхаща на паста за зъби, все още влажна, по момичешки свежа и тръпнеща от нетърпение. А важната поука от тази история е, че очакваният подарък не е никакъв подарък и просто не си заслужава труда да бъде поднасян.

Бележки

[1] Джеймс Джойс (1882–1941), ирландски писател, станал световноизвестен с романа си „Юлисис“ („Одисей“). Бел.пр.

[2] квакер — член на религиозна секта, за чието верую са характерни дългите периоди на мълчалива медитация и молитви. Бел.пр.