Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (4) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Your Lover Just Called, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Корекция
Димитър Цонев

Издание:

Джон Ъпдайк. Обичай ме, Обичам те

ИК „Армекс“

Корица: Polychrome Commerce Ltd

ISBN 954–8171–14–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

3. Кръводаряване

Мейпълови бяха женени Вече от десет години, което сега изглеждаше цяла Вечност.

— По дяволите, мамка му — сопна се Ричард на Джоан, докато пътуваха към Бостън, за да дадат кръв. — Пет дни в седмицата минавам по тоя път и сега отново трябва да карам по него. Направо кошмарно. Аз съм изтощен. Изтощен съм емоционално, душевно и физически, а тя дори не ми е леля. Тя дори не е и твоя леля.

— Пада ми се някаква братовчедка — отвърна Джоан.

— Да го вземат дяволите. Всяка проклета твар в Нова Англия ти се пада някаква си там братовчедка. Нима трябва да прекарам остатъка от живота си в непрекъснати усилия да ги спасявам всичките?

— Я стига — изрепчи се Джоан. — Тя може да умре. Срам ме е от теб. Направо нямам думи.

Казаното подейства като леден душ. За момент гласът му стана неочаквано хрисим и извинителен.

— Ами, щях да съм безобиден както Винаги, ако снощи бях имал възможност да дремна поне малко. Пет дни В седмицата аз скачам от леглото и излизам през Вратата на бегом, минавайки със залитане покрай млекаря, и когато е дошъл единствения ден от седмицата, през който не е необходимо да карам ония прокълнати изчадия на неделно училище, ти ми уреждаш среща на трийсет мили от вкъщи, за да ме изцедят като лимон.

— Само че не бях аз онзи, който снощи стоя до два часа, кълчейки телеса с Мерилин Бросман — отвърна Джоан.

— Ние не сме кълчили телеса. Ние играхме съвсем благоприлично туист под ритъма на „Хитове от четирийсетте“. И недей да си мислиш, че съм бил толкова захласнат, че да не забележа как влюбено се гледахте с Хари Саксън зад пианото.

— Не сме били зад пианото, бяхме на пейката. И той просто ми говореше, защото ме съжалява. Всички там ме съжаляват. Можеше поне да оставиш и някой друг да изтанцува един танц с Мерилин, дори само за пред хората.

— За пред хората, значи — повтори след нея Ричард. — Да, точно такъв е манталитета ти.

— А нима не е така! Бедните семейство Матюз, или какви бяха там, изглеждаха направо ужасени.

— Матисън ли? — конкретизира той. — Да наистина, това вече е нещо сериозно, Защо ли изобщо канят такива идиоти на събиранията?! Ако има нещо, което истински ми е противно, това е жена, поставила ръка на колието си, поемаща дълбоко въздух. Помислих, че нещо се е затъкнало В гърлото й.

— Те са изключително приятна, благовъзпитана, млада двойка. Онова, с което те дразнят е, че тяхното присъствие ни показа в какво сме се превърнали ние.

— След като си толкова заинтригувана от разни дребни дебелаци като Хари Саксън, защо тогава не се омъжи за някой такъв? — подметна той.

— О, Боже — рече Джоан със сдържано спокойствие и отвърна поглед от него, зазяпвайки се втренчено през прозореца към бързо пробягващите очертания на бензиностанцията. — Ти си просто отвратителен. Това, твоето, дори не е поза.

— Поза, за пред хората, Исусе Христе, каква роля се опитващ да играеш? Ако не е Хари Саксък, тогава ще е Фреди Ветър — само разни джуджета. Снощи всеки път, когато поглеждах към теб, и ти се превръщаше в „Принцесата на росата“, заобиколена от нейните тумбести гъби.

— Ти си прекалено абсурден — заключи тя. Ръката й, видимо „трийсетгодишна“, със суха, загрубяла от пране кожа и изпъкнали зеленикави вени, смачка цигарата в пепелника на арматурното табло. — И не мисли, че си толкова непроницаем и лукав. Дори си много елементарен. Мислиш си, че можеш да ме натрапиш на някой друг мъж, за да се измъкнеш с Мерилин и да си останеш с чиста съвест.

Нейното толкова точно разшифроване на стратегията му накара лицето му да пламне. Той отново почувства аромата на косата на госпожа Бросман, докато притискаше бузата си в нейната, и сред копнежа на своето уединение вдъхна от парфюма зад ухото й.

— Знаеш ли, права си — отвърна той. — Само че аз просто искам да ти намеря мъж, отговарящ на твоите представи. По този начин ще остана напълно лоялен.

— Да не говорим повече — предложи тя.

Надеждата му да превърне истината в шега бе обредна на провал. Бяха отхвърлени всички възможности дори и за най-деликатни бъдещи загатвания от подобен характер.

— Всичко е заради това твое самодоволство — обясни най-сетне той, говорейки с глух, безстрастен тон, сякаш ставаше дума за събитие, коментирано от двойка скучаещи, напълно незаинтересовани ученици. — Твоето самодоволство е онова, което е наистина нетърпимо. Нямам нищо против твоята глупост. Вече съм се научил да живея и с твоята безполовост. Но такова нечувано самодоволство горката Нова Англия — предполагай, че то, ни е било необходимо, за да положим основите на страната, и все пак… в епохата на страстите това е чисто безочие.

Той я изгледа с килната назад глава и леко присвити очи. Неочакваната се обърна и го погледна. Имаше изумено, но иначе обезпокоително безстрастно изражение, като че ли в някакъв неуловим миг лицето й се бе покрило с тънък пласт непроницаем порцелан, изваял дори и миглите й.

— Помолих те да не говориш — повтори тя. — Сега ти наприказва неща, които ще помня докато съм жива.

Сгромолясал се в непрогледните дълбини на човешкото лекомислие и глупост, с лице, задавено от внезапно нахлула топлина, той се концентрира върху шосето и продължи да кара намусено. Макар да се движеха с шейсет по ненатоварения неделен път — бе минавал въпросното трасе толкова често, че изчисляваше разстоянието му единствено във време — на него му се стори, че се движат толкова бавно, колкото минутната стрелка от една цифра до друга. Бе въпрос на стратегия и достойнство да запази мълчание. И все пак, той не можа да превъзмогне увереността си, че ако изрече само още една сричка и отново ще възвърне нормалното си равновесие, което с всяка следваща безмълвна миля се изплъзваше застрашително неуловимо: Това го накара да попита:

— Как ти се стори Бобчо? — Бобчо беше тяхното бебе. Бяха я оставили снощи, за да отидат на събирането, с температура 39 градуса.

Джоан се пребори с твърдото си решение да не казва нищо, но все пак, чувството за вица се оказа по-силно от злобата.

— По-спокойна е. Носът й тече като река.

— Сладурче — не се сдържа Ричард, — ще ми причинят ли болка? — Бе любопитен факт, че той не бе давал кръв никога досега. Астматичен и с поднормено тегло, Ричард бе освободен от военна служба, а в колежа и сега, в работата му, по-скоро не толкова поради неговата нерешителност, колкото поради неувереността на медицинските служби в неговата персона, той се бе разминавал с даването на кръв. Това бе един от онези тестове за храброст — толкова тривиални и незабележими, че никой никога досега не се бе сещал да го накара да се изправи насреща му.

 

Пролетта идва плахо в Бостън. Тънка коричка лед бе оковала асфалта около часовниците на паркинга, а въздухът, сивкаво застоял между сезоните, покриваше сградите по протежение на „Лонгуд Авеню“ с пелена от мрачно, мъгляво величие. Докато едва пълзяха нагоре по алеята към входа на болницата, Ричард изнервено попита на глас дали случайно няма да видят краля на Арабия.

— Той е в отделно крило — отвърна Джоан. — С четири от съпругите си.

— Само с четири. Какъв аскет. — Събрал кураж, той потупа рамото на жена си. Не стана ясно дали, под дебелината на зимното й палто, тя бе почувствала допира му.

На рецепцията бяха упътени по един дълъг коридор, покрит с тютюнев на цвят линолеум. Линолеумът се стелеше нагоре и надолу, наляво и надясно, в потаен, непонятно разчленяващ се вид, присъщ за болници, строеж пристройка по пристройка. Ричард си представи себе си и жена си като осиротелите Хензел и Гретел. Птичките ядяха трохите зад тях, докато накрая те не почукаха плахо на вратата на вещицата, върху която с големи букви пишеше „ЦЕНТЪР ПО КРЪВОДАРЯВАНЕ“. Млад мъж, облечен в бяло, леко открехна вратата. Над рамото му Ричард зърна — о, ужас! — чифт безтелесни женски крака със събути обувки, изрядно поставени една до друга до някакво легло. Отблясъци от игли и медицински шишета парнаха погледа му. Без да разширява процепа, младият мъж им подаде два дълги формуляра. Седнали един до друг на пейката за чакащи, припомняйки си инициалите на своите средни имена и прекараните детски болести, господин и госпожа Мейпъл преоткриха себе си в нова светлина. Той потисна с усилие обзелото го желание да се изкикоти, изгримасничи и излъже, както ставаше с него винаги, когато му се налагаше — подобно на адвокат, назначен от Съда да защитава безнадеждна кауза — да представя такива, каквито са, статистическите данни на своето „безсмъртие“. Изглежда в неговия статистически случай имаше и известни смекчаващи вината обстоятелства (като местоживеене, дата на женитба), споделени от изтерзаната душа, пишеща нещо до него със собствената му писалка. Той погледна над рамото й.

— Никога не съм знаел, че си боледувала от магарешка кашлица.

— Майка ми е казвала. Аз не си спомням.

Някаква табла издрънча по далечен под: Чу се скрибуцане на асансьор. Една жена на средна възраст, обилно наплескана с руж и омотана с кожена яка, излезе от кръводарителската врата и пристъпи на място от крак на крак. Крайниците й изглеждаха някак познати. Бяха ги върнали обратно в обувките им. Токчетата на обувките изчаткаха решително и след като обхвана Мейпълови с предизвикателен син поглед, жената се врътна и изчезна зад ъгъла на коридора. Младият мъж се показа на вратата, държейки чифт хирургически пинсети. Неговата явно неотдавна направена прическа му придаваше вид на чиракуващ бръснар. Той щракна с пинсетите и се усмихна:

— Да ви обслужа ли заедно?

— Да, разбира се.

Предложението само разпали честолюбието на Ричард и го наведе на мисълта, че това приятелче, на което очевидно се налагаше те да поверят безценната си течна субстанция, бе отчайващо по-младо от тях и още имаше жълто около устата. Но когато Ричард, стана от пейката, възмущението му се изпари като утринна мараня на слънце и краката му се размекнаха под тялото му. Вземането на кръвна проба от средния му пръст му се стори най-отвратителното и ненужно протакано до безкрайност физическо общуване с друго човешко същество, изживяно от него досега. Съществува нещо като първоначален контакт, допир, подход, който добрите зъболекари, шлосери и бръснари притежават, но това стажант-докторче не знаеше нищо за него. Младокът се туткаше неуверено, макар, за компенсация, да бе прекалено груб. Отново и отново брутално непохватният Вампир продължи да дърпа и мачка поморавелия пръст на Ричард В напразни усилия. Малката стъклена капилярна тръбичка си стоеше прозрачна.

— Хич не обича да кърви, нали? — попита стажантчето Джоан.

Непринудено спокойна като медицинска сестра, тя седеше на един стол, до масата със злокобно проблясващи пособия.

— Не мисля, че кръвта му е от много буйните — отвърна тя, — поне не до полунощ.

Парливата шегичка накара Ричард — напрегнат до пръсване от ужас — да се изсмее високо с несдържан глас. Изглежда смехът най-сетне здравата раздруса „полусъсирените“ му коагуланти. Нагоре, по тясното жадно гърло на тръбичката, изпълзя червена струйка, подобно на внезапно прегрян винен термометър.

Стажантчето изсумтя от облекчение. Докато разбъркваше капки от пробата Върху кутийката за анализ, той обясни лениво с провлачен глас:

— Трябваше да имаме тук съд с топла вода, за всеки случай. Вие дойдохте току-що от студеното. Ако само за минута поставите ръката си в гореща вода и кръвта просто ще бликне сама.

— Оригинална мисъл — взе отношение Ричард.

Обаче стажантът вече го бе набелязал за палячо и продължи да приказва спокойно, обръщайки се към Джоан.

— Нуждаем се само от едно малко котлонче за около шест долара и тогава бихме могли да си правим даже и наше собствено кафе. А сега, когато някой донор се нуждае от кафе след манипулацията, се налага да пращаме да донесат, докато държим главата му притисната между коленете. Считате ли, че ще ви трябва кафе?

— Не — обади се Ричард, започнал да ревнува от техния разговор.

— Вие сте нулева — каза стажантчето на Джоан.

— Знам — отвърна тя.

— А той е А-положителна.

— Виж ти, това е много добре, Дик! — обърна се към него тя.

— Да не съм много рядък? — попита Ричард.

Младокът се обърна и обясни.

— 0-положителна и А-положителна са най-разпространените групи. — Нещо в търпеливо наклонената му, ниско подстригана глава, осветена само от едната страна и почти сляла се с ярката предутринна светлина в стаята, рязко напомни на Ричард за дните от едно време, когато се грижеше за поддръжката на батарея телетайпни машини в подобно по размери помещение. До това време, десет часа, километричните ленти, започнали да се нижат от машините още в пет и изсипани на огромни нагънати купчини на пода, когато той пристигаше в седем, щяха вече да са прибрани, сортирани, прилежно подредени и подлепени и той нямаше да има нищо друго за вършене, освен да следи ритмичното появяване на последните новини и да си мисли за прости нещица като кафе. Спомни си колко приятни и спокойни бяха онези часове, когато — господар на своето малко царство — той бе млад и преливащ от неопорочено чувство за отговорност.

Стажантът попита:

— Кой иска да бъде първи?

— Нека да съм аз — обади се Джоан. — Той не го е правил никога досега.

— Истинското й име всъщност е Жана д’Арк[1] — обясни Ричард, ядосан от явното предателство, толкова демонстративно безкористно и лишено от всякаква самовлюбеност.

Почувствало се неуверено сред своята естествена среда, стажантчето заби озадачен поглед в пода между тях и каза:

— Свалете си обувките и всеки да се качи на една от кушетките — след което добави, — ако обичате.

И тримата се разсмяха, един след друг, стажантът последен.

Кушетките бяха под прав ъгъл една спрямо друга, опрени до две съседни стени. Джоан легна и от ъгъла на виждане на нейния съпруг, се скъси по странен начин. Никога досега той не я бе виждал точно в такава светлина — прилежно сресаната й на кок коса бе толкова трогателна, оголената й ръка — така сребриста и дълга, обутите в дамски чорапи крака — с толкова детски и послушни ходилца. На кушетките нямаше възглавници и лягайки на равната плоскост, той отпусна бавно глава назад. Усещането за летене из въздуха вдъхна кураж на надеждите му, че това нереално приключение скоро ще се прероди в сън.

— Добре ли си?

— А ти? — Гласът й долетя меко откъм гъстите коси по главата. По идеално направения път се усещаше, че я бе сресала майка й. Той вторачено се загледа в дългата игла, потънала във вътрешната страна на ръката й. Парченце навлажнен памук непохватно разтърка мястото, връщайки го към реалността. Бе си представял, че ще източват кръвта им в метални кутии или шишета, но стажантът, чието дишане сега бе единственият чуващ се в стаята звук, донесе до Джоан нещо подобно на миниатюрна пластмасова торбичка, цялата омотана и овързана. Тялото му прикриваше какво точно прави. Когато той отстъпи назад, един пластмасов шнур, оприличен от Ричард на прозрачна лозова клонка, бе ашладисан към свивката на протегнатата ръка на Джоан, там, където кожата бе полупрозрачна, а едва скритите вени наподобяваха на тънки сини приточета. Бе много нежно и уязвимо място, което в дните на ухажването им тя обичаше да бъде галено. Сега, без видим преход, бледото филизче, присадено там, стана тъмночервено. На Ричард му се прищя да изкрещи.

Моменталната готовност на кръвта й да напусне нейното тяло го прободе като физически спазъм. Макар външно само да бе трепнал, устремилата се по маркучето струя му се бе сторила прекалено бърза за неговите възприятия. Бе очаквал някаква видима плавност на потока, но от наблюдението на онова, което ставаше, тъничкото засукано маркуче можеше и да налива кръв в нейното тяло или можеше да е просто крива линия, положена върху маслено платно. Неподвижното положение на главата му придаваше на онова, което виждаше, определена сплеснатост, като в двуизмерно пространство.

Сега докторът се бе обърнал към него и той усети първо лекото нежно бодване на иглата с анестетик, а малко след това и грубото, почти безболезнено нашествие на нещо, приличащо на средно голям пирон. Два пъти момчето не успя да уцели вената. На третия път бързо закрепи успешното присаждане с парче лейкопласт. През цялото време съзнанието на Ричард се носеше някъде надалеч, сред съзвездията по оцапания, напукан таван над главата му. Онова, което му бе сторено, не се поддаваше на никакви разсъждения. Когато докторът се премести настрана и започна тихичко да тананика под носа си, подрънквайки със своите инструменти, Джоан извъртя шия, за да покаже лицето си на своя съпруг и — обърната наопаки в картината пред погледа му — гротескно му се усмихна.

Двамата лежаха в това положение под прав ъгъл не особено дълго, но минутите се нижеха така, сякаш самите те бяха оттатък стените и реалността се бе смесила с далечното потракване на метални съдове, с приближаването и отекването на нечии стъпки, с отварянето и затварянето на невиждащи се врати. Излегнал се тук, усещащ само ритмичното безболезнено туптене на пулса отвътре в ръката си, но не проявяващ никакво любопитство към действителната ситуация, той плаваше в някакво небитие, представяйки си как душата му ще полети свободна, след като цялата му кръв бъде източена под леглото. Кръвта на Ричард и Джоан се смесваше на пода, а душите им се плъзгаха заедно по „картата“ на тавана, от пукнатина към пукнатина, от звезда към звезда. Тя прочисти гърлото си и звукът се разнесе като чегъртане, като изхрускало камъче, отчупило се под обувките на скален катерач.

Вратата се отвори. Ричард обърна глава и видя как някакъв старец, плешив и бледен, влезе и се настани на един стол. Бе от онези старци, които се присламчваха към дадена институция, запазвайки си свое неясно дефинирано, но традиционно утвърдено място, Младият стажант изглежда го познаваше, понеже двамата се заприказваха — тихичко, все едно внимаваха да не обезпокоят мистичния съюз на двойката, жертвоготовно легнала заедно. Говореха си за личности и събития, които не означаваха нищо — за Айрис, за доктор Грийнстейн, за отделение Д, отново за Айрис, която бе нахокала стареца неоснователно, за срамът и неудобството от липсата на котлон за правене на кафе, за одумваните чернокожи бодигардове неуморно стоящи на пост с ятагани до леглото на страдащия от глаукома шейх. През замаяното съзнание на Ричард тези теми преминаваха като облаци от импресии, изпъстрени с цветовете на дъгата и неестествено огромни — доктор Грийнстейн с навирен нос и бадемови очи с цвят на бръшлян; Айрис, извисила се на осемдесет фута от земята и мятаща стерилизирани светкавици на гнева. Както в някои теологични трудове се споменава за съществуването на възпроизвеждани чрез пъпкуване божества, многобройни като гънките по недосегаемото теме на Господ Бог, така и тези непостоянни образи натрапчиво се наслояваха един по един върху загнездилата се в съзнанието му мисъл за изтичащата кръв на Джоан и на самия него. Обединени от загубата на едно и също безценно вещество, те бяха обвързани в непорочен целомъдрен съюз. Това разсъждение само доразви у него тезата, че маркучетата, закачени за тях, вероятно се събираха в едно място някъде извън обсега на зрението. Проверявайки своите вътрешни подозрения, той погледна надолу и наистина видя, че пластмасовото маркуче, закачено за вътрешната страна на ръката му, имаше същия тъмночервен цвят като нейното. Това го накара да се вторачи в тавана, за да разсее усещането за прималяване.

Неочаквано младият стажант прекъсна разхвърляния си разговор и се приближи до Джоан. Чу се скърцане на ножички. Когато той се отмести, зад него се появи жена му, вдигнала оголената си ръка нагоре и притиснала памучен тампон към нея с другата. Без да спира докторът се приближи към Ричард и звукът от режеща ножичка се повтори, но този път в непосредствена близост.

— Гледай сега — обърна се той към възрастния си приятел, — него го подготвих две минути по-късно от нея, а свършиха по едно и също време.

— Това състезание ли беше? — попита Ричард.

Младежът настойчиво намести с непохватни движения пръстите на Ричард върху един тампон и повдигна ръката му.

— Дръжте я така в продължение на пет минути — рече той.

— И какво ще стане, ако не го направя?

— Ще си измърляте ризата. — А на стареца каза: — Онзи ден тук имаше една жена. Всичко бе свършило и тя тъкмо се канеше да си тръгва, когато ненадейно паф!… И цялата предница на хубавата ленена рокля се оплеска. Щеше да ходи на симфоничен концерт.

— И след това се е опитала да съди болницата да плати сметката за химическо чистене… — измърмори старецът.

— Защо аз бях по-бавна от него? — попита Джоан. Повдигнатата й ръка трепна, сякаш от раздразнение или отпадналост.

— Жените по принцип са така — отвърна й младежът. — В девет от десет случая мъжът е по-бърз. Сърцето на мъжа е толкова по-силно.

— Наистина ли?

— Разбира се — обади Ричард. — Недей да спориш с медицинската наука.

— Жената горе, от отделение С — каза старецът, — спасиха й живота след автомобилна злополука и сега чух, че съдила болницата, понеже не й намерили зъбната протеза.

Петте минути се изнизаха под звуците на подобни бръщолевеници. Вдигнатата ръка на Ричард започна да го наболява. Чувстваше се така, сякаш двамата с Джоан се намираха в класна стая, където никой не им обръщаше никакво внимание или играеха на гатанки и никой не можеше да отгатне последната.

— Сега, ако искате, можете да седнете — каза докторът, — но дръжте тампона на ръката си.

Всеки от тях седна на своето легло, провесвайки тежко крака. Джоан го попита:

— Усещаш ли виене на свят?

— С моето мощно сърце? Недей да говориш глупости.

— Мислите ли, че ще се нуждае от кафе? — попита я докторът. — Ако искате, да изпратя да донесат?

Старецът се приведе напред в стола си, готов да се изправи на крака:

— Не искам никакво кафе — извика Ричард прекалено високо, което го накара да си представи как заема мястото на Айрис в изпълнените с горчивина и наскърбеност разкази на стареца. „Някакъв прималял глупак долу в стаята за кръводаряване… аз ставам, за да отида да му донеса кафе, а той едва не ми отряза главата заради това.“ За да демонстрира на момента доброто си настроение и пълно присъствие на духа, Ричард посочи към кръвта, която току-що бяха дали — две квадратни пластмасови банки, здравата издути от съдържанието им — и заяви: — Из моя край, Западна Вирджиния, откъдето идвам, понякога можещ да смъкнеш кърлеж от гърба на куче, изглеждащ по същия начин. — Мъжете го зяпнаха изумени. Дали правилно бе изразил онова, което искаше да каже? Или тия никога досега не бяха виждали човек от Западна Вирджиния?

Джоан също посочи към кръвта:

— Това ли сме ние? Тези мънички възглавнички за кукли?

— Може би трябва да отнесем една в къщи на Бобчо предложи Ричард.

Докторът не изглеждаше съвсем уверен, че това е шега.

— Вашата кръв ще бъде предоставена за нуждите на госпожа Хенрисън — заяви неестествено сковано той.

Джоан го попита:

— Знаете ли нещо за нея? Кога ще я… за кога е предвидена операцията?

— Мисля, че за утре. По график за днес следобед има само отваряне на едно-две сърца. За целта ще са нужни около шестнайсет пинти.

— О… — Джоан бе шокирана. — Шестнайсет… но това е кръвта на цял човек, не е ли така?

— Дори повече — отвърна докторът с величествено махване на ръката, щедро даряващо с информация и освобождаващо от нуждата да се правят комплименти.

— Можем ли да я посетим? — попита Ричард, заради Джоан. („Направо ме е срам от теб,“ бе казала тя; а нещата трябваше да се променят;) Бе сигурен, че ще му откажат.

— Ами, можете да попитате на рецепцията, но обикновено преди сериозна операция като тази, пускат само най-близки роднини. Мисля, че вече сте в безопасност. — Имаше предвид убожданията им, На ръката на Ричард се бе появила малка подутина. Стажантът лепна отгоре й един от ония широки, розово-оранжеви лейкопласти, дето ги има само, по болниците. „Това им е специалността, помисли си Ричард, опаковане. Опаковат човешки вещества преди окончателното им доставяне. Шестнайсет възглавнички за кукли, еднакво импрегнирани и удобни, маршируващи към нечие отворено сърце“: картината моментално задоволи глада му за световен ред.

Той разви ръкава си и се смъкна от леглото. Остана изненадан като видя как, преди краката му да докоснат пода, три чифта очи фиксирано се вторачиха в него — хипнотични, притеснени, готови Всеки момент за скандал. Той се изправи и се изпъчи насреща им. Повдигна крак, за да обуе обувката си, а след това, стъпил на него, обу и другата. После направи няколко потропващи движения от степ — това бе всичко, останало му от уроците по танци, които бе взимал на седемгодишна възраст, пътувайки Всяка събота дванайсет мили до Моргантаун. Направи лек поклон пред съпругата си, усмихна се на стареца и каза на доктора:

— Цял живот хората непрекъснато очакват от мен да припадна. Нямам представа защо. Обаче аз никога не припадам.

Сакото и палтото му му се сториха някак непривични, някак по-хлъзгави и по-леки, но докато се движеше надолу по коридора, пространството наоколо го накара да се почувства комфортно. Джоан се движеше до него, запазила смирено, изпълнено е любопитство мълчание. Двамата излязоха навън през големите стъклени врати. От ниско надвисналите сиви облаци тук-там се подаваше по някой сноп студени слънчеви лъчи. Някъде зад тях кралят на Арабия лежеше унесен сред дрогирани съновидения от дюни, а госпожа Хенрисън, подобно на коматозната майка с близнаците, получаваше от стойката до болничното и легло техния идентичен животоспасяващ дар. Ричард сложи ръка Върху разширените от подложки рамене на жена си и вървейки напред, облегнат на нея, й прошепна.

— Хей, обичам те! Много, много, много те обичам.

Романтиката, това е просто неизвестното, неочакваното, неизживяното. Бе необичайно за Мейпълови да пътуват заедно в единайсет часа сутринта. Почти винаги бе тъмно, когато им се случваше да са заедно в колата. Овалът на лицето й стоеше ярко очертан в обсега на периферното му зрение. Тя го наблюдаваше внимателно, готова да поеме волана, ако той ненадейно изгубеше създание. В сумрачната светлина на деня Ричард бе изпълнен с нежни чувства към нея и любопитство към самия себе си, чудейки се колко дълбоко под мислите му се спотайваше скрита черната яма. Не се чувстваше по-различно от обичайното, но от друга страна това, дали човек е в съзнание или в безсъзнание, може би не подлежеше на самонаблюдение. Определено нещо бе взето от него. Той бе по-малко самият себе си с една пинта и не бе невъзможно, подобно на цирков акробат на трапец, спасен от мрежа, да запази формата си в света на светлината и отраженията само благодарение на един-единствен тънък слой втъкани помежду си клетки. И все пак, земята с нейните сигнали, сгради, автомобили и тухли продължаваше да съществува непоклатима като вселената.

Оставиха Бостън зад себе си и той попита:

— Къде да ядем?

— Трябва ли да ядем?

— Моля те, да. Нека те поканя на обяд. Просто като секретарка.

— Аз наистина се чувствам някак си не на място, все едно съм извън закона. Като че ли съм Откраднала нещо.

— И ти ли? Само че какво сме откраднали?

— Не знам. Сутринта? Мислиш ли, че Ив е наясно как да ги нахрани? — Ив беше тяхната бавачка, малко, русоляво момиче от тяхната улица, което точно след година — Ричард бе изчислил — щеше да разцъфне в приказна красавица. Обикновено бавачките се задържаха до три години. Взимаш я в десети клас, наблюдаваш я тихичко отстрани как разцъфтява и тогава, съвсем неочаквано, с края на средното образование подобно на седящ до теб пътник във влака, стигнал до крайната си гара, изчезва от погледа ти, в някое училище за медицински сестри или в свещения брачен обет. А влакът продължава своя път, качва други пътници, докато стане още по-стар и по-дълъг. Мейпълови имаха четири деца: Джудит, Ричард младши, нещастният топчест Джон с ангелско личице и Бийн или глезено Бобчо.

— Ще се оправи. Какво ти се иска? Всичките тия приказки за кафе направо ме подлудиха за чашка кафе.

— В заведението за палачинки оттатък „Сто двайсет и осма“ ти сервират кафето преди дори да си помолила за него.

— Палачинки? Сега? Майтапиш ли се? Да не би да си мислиш, че тепърва ще повръщаме?

— На теб повръща ли ти се?

— Не, не точно. Чувствам се някак си безплътен и прекалено разнежен, но това вероятно е самовнушение. Не я разбирам тая работа, да даваш нещо от себе си и все пак, по някакъв начин, да продължаващ да го имаш. От какво е това — от далака или е някакво особено настроение?

— Не знам. Но според теб излиза, че зависи от далака дали човек е простак, нервак, веселяк, така ли?

— Боже, съвсем забравих, че имаме и чувство за хумор. Моето май са го източили в болницата. И все пак, в разсъжденията ми очевидно има известна доза истина. Какви категории бяха хората според темперамента си — сангвиник, флегматик, меланхолик, холерик?

— Не забравяй, че жлъчката е до далака и също влияе на темперамента.

— Щети призная нещо, Джоан. Много си ерудирана. Жените на Нова Англия са ерудирани.

— И безполови — като мен.

— Това е така. Вари ме, печи ме, това е то. — Но в думите му не се таеше никакъв гняв. В действителност й бе напомнил за един техен, по-раншен разговор, за да може споменът оттогава да се съживи, да разсее сегашните дрязги и всичко да бъде забравено. Изглежда номерът бе минал. Ресторантът, където сервираха само палачинки, бе празен и тих по това време на деня. Странна срамежливост бе завладяла и двамата. Присъстваха на среща между кора, които имаха толкова малко общо помежду си, но все пак са достатъчно близки, за да приемат факта без излишни приказки. Развълнуван от петънцето, останало по зъбите й от боровинковата палачинка, той протегна запалена клечка кибрит към цигарата й и каза:

— Беше страхотна в стаята за кръводаряване.

— И защо?

— Защото се държа толкова храбро.

— И ти също.

— Да, но това се очаква от мен, Длъжен съм да бъда такъв. Това е цената, която плащаш, щом като имаш пенис.

— Шшт.

— Знаеш ли, забрави го онова, дето ти го казах, че си безполова. Бях ядосан, не знаех какво приказвам.

Сервитьорката донапълни чашите им с кафе и им остави бележка със сметката.

— И ти обещавам никога вече, ама никога, да не играя туист, ча-ча-ча или шотландски танци с Мерилин Бросман.

— Не говори глупости. Това въобще не ме интересува.

Казаното можеше да бъде прието за разрешение, макар да предизвика странна извратена раздразнителност у него. Това нейно самодоволство — защо не пожела да се бори? Опитвайки се да запази настъпилия помежду им мир, той взе бележката и влагайки артистичност, преструвайки се, че са на среща и че е нахакан, изискан ухажор, каза мило:

— Аз плащам.

Но поглеждайки в портфейла си Ричард видя само един-единствен омачкан долар. Не разбра защо това трябваше да предизвика у него такава ярост, освен може би заради факта, че доларът бе само един.

— По дяволите — изпъшка ядно той, — виж това — и размаха банкнотата пред носа й. — Цяла седмица работя като къртица заради теб и ония ненаситни посерковци и накрая какво остава за мен? Един скапан, смачкан, съдран долар.

Ръцете й се отпуснаха върху дамската чанта до нея. Втораченият й поглед остана прикован върху него и лицето й застина в безчувствена гримаса, покрито отново с порцеланова глазура от обезпокоително спокойствие.

— Ще платим двамата — отвърна тя.

Бележки

[1] Жана д’Арк (1412–1431) — френска героиня, победила англичаните при Орлеан–1429, изгорена на кладата за магьосничество. Бел.пр.