Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (7) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Your Lover Just Called, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Корекция
Димитър Цонев

Издание:

Джон Ъпдайк. Обичай ме, Обичам те

ИК „Армекс“

Корица: Polychrome Commerce Ltd

ISBN 954–8171–14–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

6. Вкус на метал

Металът, по принцип, няма вкус. Неговото присъствие в устата се възприема като наказание, като бич за плътта, като категорично НЕ за останалите вкусове. Когато Ричард Мейпъл, след трийсет години на внезапни прищракващи болки, нащърбени краища и епизодични изваждания, се принуди да „облече“ всичките останали му кътници и да сложи мостове на местата на извадените, златото разнесе неприятен хлад по бузите му и изрядната му загладеност маскира всички дупки и неравности в неговата уста, старателно покривайки релефа на местата, познати толкова детайлно на езика му. В петъка на последното укрепване той отиде на скромно парти. Докато опитваше различни питиета, имащи почти еднакъв вкус, се раздвояваше между усещането, че ту е малко по-малко самият той (истинските му зъби бяха изстъргани до корен), ту малко повече. Смяната на тоналностите, Проникващи в черепа му при всяко затваряне на челюстите, съответстваше, може би, на кристалната яснота, завладяла съзнанието след приемането на друга религия. Той виждаше хората, около себе си в нова светлина — с една отчетливост на зрението, която, подобно на картина през обектива на, фотоапарат, бе много детайлна и ограничена в рамката на окуляра. Можете да вижда само един човек наведнъж и не след дълго установи, че фокусира много по-рядко погледа си върху своята съпруга Джоан, отколкото върху Елинър Денис, дългокраката жена на продавача на общински облигации.

Отчетливостта на фигурата на Елинър отчасти се дължеше и на юридическата подробност, че тя и съпругът й бяха „разделени“. Това бе станало неотдавна. Неговото отсъствие от партито бе забележимо. През своя житейски път, който тя описваше като дълга поредица от мъчителни преживявания, Елинър бе възприела безсрамното обществено поведение да превръща личните си катастрофи в публични шеги. Само че тази вечер вълнението й бе неправилно изтълкувано. Непрекъснато се ослушваше, сякаш очакваше да чуе някакво ехо, което го нямаше тук, и нервно кръстосваше и прекръстосваше крака. Краката й бяха хубави, живи и толкова дълги, че когато след полунощ започна истинската веселба, тя запретна късата си пола и ритна трегера на касата на една врата, В същото време домакинът балансираше с чаша вода на челото си. Демонстрирайки стойка на глава, Ричард по погрешка се изтърколи напред и изненадан от своята отпуснатост, си помисли, че това бе ироничния коментар за плътта му, направен от неговите нови метални зъби. Целият бе изтъкан от тленна материя, разядена от годините, с изключение на онези звезди в главата му, на онова необозримо полярно струпване, появило се в зенита на неговото бавно завъртане.

Съпругата му отиде при него с лице, ясно и безизразно като циферблата на часовник. Бе станало време да си ходят. А нямаше кой да откара Елинър. Тримата, заедно с домакинята, пременена с големи обеци-халки и омърляна с кафе пола-панталон, отидоха до вратата и откриха, че навън бушува снежна буря. Поне доколкото можеше да долови окото, отвсякъде в притихналата виолетова нощ се сипеха снежинки, блъскайки се една в друга, за да си проправят път надолу.

— Бог да ни благослови, всичките — рече Ричард.

Домакинята предположи, че трябва да кара Джоан. Ричард я целуна по бузата и опита на вкус метала на горчивата й обица, след което се намести зад кормилото. Колата му беше чисто новичък „Корвер“ — дори не би си и помислил да повери управлението й на някой друг. Джоан изпълзя на задната седалка с пуфтене, за да подчертае физическото неудобство, а Елинър ведро намести палтото си, една книга джобен формат и краката си на мястото до него. Двигателят избръмча, подскочи и оживя. Ричард се чувстваше великолепно. Бе удобно подплатен отвсякъде — Елинър беше до него, Джоан — отзад, Бог — отгоре, пътят — отдолу. Силно падащият сняг мяташе брилянтни, експлозивни хризантеми срещу светлините на колата. На едно малко възвишение гумите леко забоксуваха. Чу се слаб стържещ шум, като чегъртане върху шушляк.

Сред уютния сумрак на купето, осветено само от зеленото мъждукане на спидометъра, Елинър — щедро показала коляно, заприказва най-сетне за своя изоставен съпруг.

— Просто си нямате представа — рече тя. — Вие двамата сте толкова далече от тези неща, че нямате абсолютно никаква представа на какво са способни мъжете. И аз самата не предполагах. Не бих искала да съм нелюбезна — с него преживях девет разумни години брак, дори не бих си и помислила да го наказвам с ограничени почасови посещения на децата, както постъпват някои жени, но… този мъж! Знаете ли докъде стигна нахалството му и какво ми каза? Каза ми, че когато е с друга жена, понякога затварял очи и си представил, че това съм аз.

— Понякога — отбеляза Ричард.

— Скъпи, съзнаваш ли, че пътят е хлъзгав? — попита жена му зад него.

— Това е от блясъка на фаровете — отвърна й той.

Елинър кръстоса и прекръстоса крака. За момент половината от бедрото й блесна на интимната зелена светлина. Тя продължи:

— Ами тези негови пътувания. Питах се, защо винаги в един и същи град пуска емисии на общински облигации. По едно време започнах да съжалявам кмета — мислех, че ще банкрутират. Сега, когато погледна назад, виждам колко съм била добра — толкова ангажирана с децата и къщата, винаги на телефона — да говоря с доставчика, с водопроводчика или газовата компания, опитвайки се да подготвя навреме ремонта на кухнята за Деня на благодарността, когато неговата загубена, тъпа майка идваше да ни посещава. Поне веднъж на ден ми се е налагало да остря ножа за месо. Слава Богу, тази фаза от живота ми вече е минало. Когато аз отидох при майка му, предполагам, за съчувствие, тя ме попита много възмутено „Какво си направила на моето момче?“ Тогава с децата си направихме сандвичи с риба тон и това беше първият Ден на благодарността, който ми е бил приятен. Честна дума.

— Винаги имам проблем с превключването на втора — каза й Ричард.

— Скъпи — обади се Джоан, — нали знаеш, че приближаваме оня ужасен завой?

— Трябва да видиш моя свекър как аранжира месо. Клъц, клъц. Направо кръвта ти изстива.

— На моя рожден ден, моят рожден ден — натърти Елинър, ритвайки неумишлено радиатора, — копелдакът беше с неговата кукличка на ресторант и после ми каза, каза ми най-официално — мъжете просто са невъзможни — каза ми, че поръчал торта за десерт. С това бил засвидетелствал уважението си към мен. В нощта, когато ми призна всичко това, сякаш настана края на света, а аз трябваше да се смея. Попитах го дали не ги бе накарал в ресторанта да сложат и свещички на тортата. А той ми отвърна, че се бил сетил за това, обаче не бил събрал достатъчно кураж.

Откликналия смях на Ричард застина във въздуха, когато колата внезапно поднесе на завоя. По средата на предното стъкло се бе появил тъмен, прав силует и той се опита да го отстрани от пътя си, но автомобилът отказваше да се подчини на кормилото и вместо това се приближаваше все по-близо, сякаш привличан от магнит, към телефонния стълб, който упорито продължаваше да стои по средата на стъклото. Стълбът бързо се уголеми. Изведнъж малките трески, нащърбени от кънките на работниците по поддръжката, станаха рязко отчетливи в ярките лъчи на фаровете, след което се разнесе кух удар — изненадващо недвусмислен и навеждащ на мисълта колко нелепо бе станало Всичко. Все още невярващ на сетивата си, Ричард почувства как внезапно застива и разбра, макар съзнанието му да бе обвито в дебела пелена от безразличие, че се бе случило нещо, за което В другото свое превъплъщение щеше горчиво да съжалява.

 

— Кретен — извика Джоан. Гласът й се разнесе до самото му ухо. — Хубавата ти нова кола. Елинър, добре ли си? — попита тя. С надигащо се безпокойство в гласа тя отново попита: — Добре ли си? — Звучеше като гълчене.

Елинър се засмя, тихичко и притеснено.

— Добре съм — отвърна тя. — Само дето изглежда, че не мога да си мърдам краката. Предното стъкло до главата й се бе превърнало В паяжина от светлини, като експлодирала звезда.

Или радиото бе Включено преди това, или само се бе Включило сега, защото наоколо се носеше мека, мечтателна музика от някакво място отвъд времето. Ричард я идентифицира като една от Хенделовите сонати за обой. Усети, че колената го наболяват с тъпа болка. Елинър се бе изхлузила напред и изглежда не можеше да откръстоса краката си. Неочаквано тя изхленчи. Джоан попита:

— Скъпи, не съзнаваше ли, че се движиш прекалено бързо?

— Аз съм много тъп — отвърна Ричард. Върху тях се стелеше музика и сняг и той си представи как сонатата за обой започва да се чува отзад напред, как те отскачат от телефонния стълб и потеглят отново по пътя за вкъщи. Незначителните разстояния до техните домове, само до преди малко измервани в минути, бяха се вледенили и превърнали в нещо огромно и несъизмеримо.

Използвайки ръцете си, Елинър откръстоса крака и се облегна на седалката с изправен гръб. Запали си цигара. Със скърцащи колена, Ричард излезе от колата и се опита да я избута назад. Каза на Джоан да стане от задната седалка и да седне зад кормилото. Движенията им бяха вдървени, непохватни. Телата им ту се появяваха в светлите конуси на лъчите, ту изчезваха в тъмнината, фаровете все още светеха, само че лъчите им се бяха усукали навътре, един към друг. „Корвет“-ът имаше куха предница двигателят му бе отзад. „Муцуната“ му, наподобяваща безстрастна физиономия на насекомо, бе безнадеждно огъната около стълба. Буферът бе захапал дървесината като долна челюст. Докато Ричард буташе, а Джоан натискаше газта, колелата напразно свистяха във въздуха. Спокойната, приютила ги в пазвата си нощ се простираше навред около тях, над и отвъд снега. Не се виждаше никаква светлинка на прозорец, станала свидетел на тяхната злополука.

Джоан, която имаше гражданско-съзнание, попита:

— Защо не идва никой да ни помогне?

С глас, изпълнен с горчив опит, Елинър отвърна:

— Тоя стълб го удрят толкова често, че сигурно е само досадна неприятност за живеещите наоколо.

— Прекалено съм пиян, за да се явя пред полицията — обяви Ричард. Забележката увисна в нощта с неонова отчетливост.

Някаква кола мина наблизо, забави ход и спря. Смъкна се стъклото на прозорец и се чу уплашен мъжки глас:

— Всичко наред ли е?

— Не съвсем — отвърна Ричард. Остана доволен от куража си — макар и в шоково състояние, бе намерил точния израз.

— Мога да откарам някой до телефона. Прибирам се от игра на покер.

„Лъже, помисли си Ричард, иначе защо му е да го казва?“ Лицето на момчето имаше замъглената бледност на сексуално изтощен. Стараейки се да придаде тежест на всяка дума, Ричард му каза:

— Един от нас не може да се движи и ще е по-добре… аз да остана с нея. Ако можете да откарате жена ми до някой телефон, ще ви бъдем безкрайно благодарни.

— На кого да позвъня? — попита Джоан.

Ричард се поколеба между партито, от което си бяха тръгнали, тяхната бавачка вкъщи и съпругът на Елинър, който живееше в един мотел на „Сто двайсет и осмо шосе“.

— На полицията — отвърна момчето вместо него.

Както Ифигения[1], спасила попадналата в безветрие флотилия при Аулис, така и Джоан сега влезе в колата на непознатия — един ръждясал червен „Меркурий“, за да ги избави от споходилата ги зла участ. Колата изчезна сред снега, започнал вече да се разкашква. Бурята се бе оказала просто едно внезапно преваляване, една илюзия, подмамена да дойде тук, за да предизвика цялата тая дандания. Дори нямаше да я пишат в сутрешните вестници.

Ричард чувстваше колената си така, сякаш в меката вдлъбнатина под капачките, там където докторското чукче изпробваше рефлексите, някой бе притиснал ледени висулки. Той отново се мушна зад волана и изключи светлините. Изключи и контактния ключ. Цигарата на Елинър проблясваше в тъмното. Макар че организмът му все още плаваше в алкохол, той не можеше да се абстрахира от вкуса на метал в устата му. Това категорично НЕ.

Нещо много твърдо се бе отрило в него през няколкото гъсти пласта на времето. Веднъж, докато плуваше в прибоя, бе засмукан от огромна вълна. Тонове инертна сила се бяха изсипали отгоре му, обгръщайки го отвсякъде, натискайки го надолу — към дълбините на зелената паст, лишавайки го от собствено тегло. Усилията му не можеха да променят нищо — той бе една нищожна прашинка сред огромната маса на вълната. И във всичко това нямаше никаква омраза. На нея просто й бе все едно.

Опита да се извини на жената, седнала в тъмното до него.

— О, моля те — каза тя. — Сигурна съм, че няма нищо счупено. В най-лошия случай ще покуцукам някой друг ден на патерици. — После се разсмя и добави: — Тая година просто не ми върви.

— Боли ли?

— Не, никак.

— Вероятно си в шок. Студено ти е. Ще пусна парното.

Ричард започваше да изтрезнява. Една безкрайна сивота го обгръщаше отвсякъде. Никога вече неговата кола нямаше да бъде нова, никога нямаше да дъвче със собствения си емайл, нито пък тя щеше да рита толкова високо с живите си дълги крака. Завъртя контактния ключ и запали мотора. Радиото отново разля меките си звуци — все още на Хендел.

Извъртайки се от ханша нагоре, Елинър се обърна с изненадваща сила и го прегърна. Бузите й бяха мокри. Червилото на устните й имаше вкус на синтетика. Търсейки кръста й, малките овали на гърдите й, той се зарови из дрехите. Бяха все още в прегръдките един на друг, когато въртящата се синя светлина на полицейската кола пропълзя по тях.

Бележки

[1] Ифигения (гр. мит.) — дъщеря на Агамемнон, предложна от него като жертвен дар на Артемида, спасена след това от богините, превърнали я в своя жрица. Бел.пр.