Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

История

  1. — Добавяне (от автора)

Борис Петров, интелигентен, физически здрав мъж на около петдесет години, с вече прошарени коса и вежди, с липса на болки в ставите и все още нормална по размер простата жлеза, бавно и спокойно се придвижваше към дома си. Едрото му тяло сякаш плуваше над самотния тротоар, осветен неравномерно от белите светлини на уличните лампи, около които се забелязваха прелитащи снежинки. Изпитата водка и приятната компания в кварталния бар го бяха отвлекли от сивото ежедневие и умерено поетата доза алкохол улесняваше полета на мислите му към мъдри, философски обобщения.

Той не бързаше да се прибере в апартамента си, защото там никой не го очакваше. Беше разведен от десетина години, а синът му живееше при съпругата си. Борис се намираше в добро настроение, ала тъмните прозорци на сградите и безлюдната улица, сякаш го призоваваха да разсъждава за причините и последствията в живота на всеки човек. Но на него не му харесваха разсъждения от вида „ако бях постъпил така, щеше да стане еди как си“, затова той се бе съсредоточил върху глобалните физически и социални явления на планетата. Когато вървиш попийнал по пустата нощна улица, това може да ти се стори напълно естествено, особено ако си инженер.

„Охладените водни пари в атмосферата кондензират и започва да вали дъжд — разсъждаваше лаконично мозъкът му, който мразеше да допуска неточности. — Вулканите изригват вследствие на повишено магмено налягане под земната мантия. Поводът за избухването на Първата световна война е бил убийството в Сараево на престолонаследника на Австро-Унгарската империя. Учениците получават слаби оценки, понеже не са научили уроците си. Ако се запитам защо са се охладили водните пари, а налягането на магмата се е повишило; защо са убили Франц Фердинанд, а учениците не са се подготвили, неминуемо ще стигна до извода, че всичко това се дължи на причини, породени от други събития. Но следствията им се размножават, разклоняват се и се превръщат в множество техни производни, което продължава до безкрайност. Дъждът може да причини наводнение или богата реколта, вулканът разрушение или нов плодороден остров, световната война — разруха или икономическо развитие, слабата оценка в училище може да доведе или до провал, или до стремеж към усърдие и до поява на нов гений, който е в състояние да направи епохално откритие. Следователно последствията от всяко събитие могат да бъдат безкрайни. Световният компютър като че ли непрекъснато тъче безкрайна мрежа от взаимосвързани нишки, с които оплита участта на живата и нежива природа в нашия свят. Причинността и следствията сякаш го превръщат в нещо единно и ако потърся връзка между жуженето на комар в тропическата джунгла, раждането на тюленче в Антарктида и изстрелването на космически спътник, сигурно ще я открия някъде в дълбините на времето. Следователно на нашата планета не съществува нищо случайно и всичко е тръгнало по реда си от самото й създаване — от първоначалното причинно събитие. Хаосът само на пръв поглед изглежда безпричинен …“

В този момент мъдрите мисли на Борис се прекъснаха, понеже се спъна в нещо и едва не падна на тротоара.

„Предстои ми нагледен пример за свободната воля на човека, поставен пред избор — промърмори в главата му нова мисъл. — Бих могъл да продължа пътя си, без да проверя какво се опита да ме извади от равновесие, което по същество е ново нищожно събитие. Но мога и да се върна, за да установя какво ме е спънало и този факт сигурно ще постави начало на друга, по-разклонена верига от последствия.“

И той избра втората възможност. Върна се, забеляза някакъв заоблен предмет, който лежеше на тротоара, наведе се и го вдигна. Матовата му повърхност леко блестеше под бледата светлина, върху нея се забелязваше дълъг, напълно нечетлив надпис. Борис напъха странната находка в джоба на палтото си. Още докато я повдигаше, установи, че е доста тежка.

След като се прибра в уютното си затоплено жилище, той се съблече в антрето, измъкна предмета от връхната дреха, окачи я на закачалката и влезе в хола. После издърпа едно от чекмеджетата на библиотеката и извади лупата, с която разглеждаше колекцията си от пощенски марки. Намереното нещо трябваше да бъде огледано най-щателно.

Горната му повърхност бе заоблена и като цяло предметът приличаше на мишка за компютър, в чиято челна част слабо просветваше червена светлинка. В задната му част се забелязваше миниатюрно отворче, дъното му бе плоско. Надписът върху повърхността му беше гравиран с отчетливи черни, съвсем непознати знаци, които образуваха наниз от множество странни заврънкулки. Металът, от който бе направен бе доста твърд, опитът да го одраска с острието на нож не даде резултат. И това беше всичко. Борис напрегна силата на въображението си, но не успя да стигне дори до минимална представа за някакво възможно предназначение.

След като го повъртя в ръце, той го постави на масата в хола и реши, че е време за сън. Преди да излезе от помещението загаси лампите и веднага дочу слабо изпукване, след това всичко наоколо се озари от ярка, електроженово синьо сияние, което лумна за миг и след това изчезна. Беше доста стряскащо. Борис отново запали осветлението и се приближи до находката си, която мирно лежеше върху покривката на масата. Новият оглед не доведе до нищо ново, по предмета не се забелязваше някаква особена промяна, освен в миниатюрната светлинка в челната му част, която вече примигваше. Внезапно реши, че до сутринта ще бъде по-безопасно да го остави върху бетонния перваз пред рамката на прозореца. Така, за всеки случай. Въпреки че бе доста нелепо, кой знае защо се страхуваше от евентуално причиняване на пожар. Успокоен от предприетата предпазна мярка, той окончателно напусна хола, отиде в спалнята си и се приготви за спане.

През следващите дни мисълта за намереното не го напускаше. Можеше да го предаде в някоя сериозна научна институция, но съществуваше възможността да се окаже в смешно положение. Находката му би могла да се окаже някаква неизвестна за него машинна част със специално предназначение. Но това не обясняваше нито отчетливото изпукване, нито лумването на ярката светлина, несъмнено причинени от нея.

Борис реши да се посъветва с приятели, които несъмнено бяха по-компетентни от него в други области, всеки на негово място би постъпил така. Всъщност беше решил да направи частно разследване.

Предметът първо премина през ръцете на вещия в електрониката Юли и констатацията му бе, че това странно нещо едва ли има допирни точки с тази сериозна техническа наука. После той беше предаден на Виктор, който работеше в лаборатория по контрол на заварки. Там му направиха рентгенова снимка, от която стана ясно, че вътрешността му е изпълнена с невероятно сложна микроструктура, съставена от различни конфигурации от миниатюрни кръгли образувания, но това не обясняваше нищо. След това находката отиде при „царя на химията“ Петър, който макар и неимоверно трудно успя да отреже от нея миниатюрна стърготина, направи й анализ и установи, че се касае за титанова сплав, съставена от включвания на извънредно редките елементи полоний, франций и актиний, дори и на още някакъв друг, за когото засега само се предполагаше в периодичната таблица на елементите. Според него предметът, дори само измерен в тегло, би трябвало да бъде поне десетина пъти по-скъп от двайсет и четири каратово злато.

Когато неизвестното нещо отново се върна при собственика си, всичко дотук сочеше, че е много ценно. Но този факт с нищо не обясняваше лумването на ярката светлина и отчетливото изпукване, което издаде в онази късна вечер.

През един съботен ден, Борис организира съвещание, което се проведе кварталния бар. Предметът лежеше върху кръглата маса, около която се бяха разположили приятелите му, а в челната му част продължаваше слабо да примигва загадъчната червена точка.

— Тази седмица го разнасях из филологическите катедри в Университета, с надеждата някой да разчете написаното — отбеляза Борис. — Всички професори ми казаха, че такава писменост няма и никога не е съществувала. Естествено искаха да им го оставя, но аз не се съгласих. Един от тях, от катедрата по древни езици, предположи, че някой си е направил шега с надписа.

— Пред нас може да се намира продукт на свръхсекретна технология — намеси се Юли. — Но това не обяснява нито надписът, нито намирането му на улицата. Ако е нещо, свързано с военната промишленост, кой идиот би го изтърсил точно там?

— Виж, червената точица в челната му част не спира да примигва — каза Борис. — Като че ли нещо в него работи непрекъснато.

— Там е загадката. Просветва малък участък от самия метал, при това без някакъв ясен за нас източник на енергия. И без наличие на никакъв електронен елемент — нито отвън, нито отвътре.

— Защо не се отървеш от него? Продай го на тегло, като метален къс — заключи мъдро Виктор. — Но само там, където ще изкараш доста пари. Най-добре в някоя развита индустриална страна, която е достатъчно богата, за да прави космически изследвания. Титановите сплави се употребяват в ракетното производство.

— Дума да не става — отвърна Борис. — Поне докато не разбера за какво служи. Не искам да мисля, че сякаш е паднал от небето.

— Правилно предположение — намеси се Петър. — Ами ако е нещо изтървано от извънземните?

Подобна идея изглеждаше прекалено фантастична, за да бъде вярна, ала четиримата се замислиха. Все пак беше възможна.

— Слушайте — впрегна Борис инженерната си мисъл. — Съгласни ли сте, че това нещо е направено от някого?

— Да — отвърнаха нестройно тримата.

— Следователно трябва да служи за нещо.

— Така е — пристигна общо съгласие.

— Точно затова сме събрали. Да разберем. Да стигнем до някакъв извод.

— Но не можем — констатира Юли след настъпилото всеобщо мълчание. — А защо ли толкова да се мъчим? Не е ли време да си поръчаме пиене?

Донякъде омърлушени, приятелите се съгласиха, че за момента едва ли би могло да се измисли нещо по-добро. След като чашите се появиха на масата, те се разбраха „да мислят по въпроса“.

 

Седмиците минаваха, тайната си оставаше. Но Борис инстинктивно чувстваше, че наоколо СТАВА нещо. Първото, което усети, бе че мониторът на компютъра му свети с променен цвят. „Трябва да се прегледам на очен лекар — беше защитната мисъл, която му мина през главата“. После постепенно свикна новата тоналност и този факт престана да му прави впечатление. Но един ден си даде сметка, че екранът по-рано бе четвъртит, а не със закръглени форми, сети се, че такива модели отдавна не се произвеждаха. Той се обади по телефона на Юли и сподели съмненията си.

— Винаги са били такива — отсече приятелят му. — Знаеш, че следя новостите, а това, което се е произвеждало досега ми е добре известно. Действително екран с прави ъгли вероятно би бил по-удобен за работа, но от друга страна…

Борис прекъсна връзката и си помисли, че може би с мозъка му нещо не е в ред. Тогава за пръв път забеляза тапета на стената — беше се покрил с къси и гъсти, нежни като коприна косъмчета. Той набра телефона на Виктор и отново изказа опасенията си.

— Ти да не си препил снощи? Старите типове гладки и релефни тапети не са на мода от преди двайсетина години. Не помниш ли, че тези, дето са в жилището ти, заедно ги купувахме, а после ти помогнах да ги поставим? Бяха от самозалепващите се, със самонагаждаща се кройка.

— Може и да съм забравил — измънка зашеметено Борис и прекъсна връзката. Сега вече се замисли сериозно върху положението, в което беше изпаднал. Дали не страдаше от силна склероза или може би от частична амнезия?

Загрижеността за собственото му състояние го накара да си направи пълни медицински изследвания.

— Радваш се на завидно здраве — успокои го личния му лекар. — На твоята възраст малцина могат да се похвалят с такова.

Въпреки уверенията на доктора, Борис продължаваше да се чувства вътрешно настръхнал. През тези дни изображението на компютърния екран беше станало обемно, а самият той в бездействие представляваше пуст, полуяйцевиден корпус, но според Юли, такъв тип холомонитор е бил въведен още преди да се родят. Когато изчезна поставката на телефона, а той самият също се превърна в малко по размер обемно гнездо с холографен образ, което можеше да се разнася навсякъде из жилището, Борис окончателно се убеди, че наистина СТАВА нещо! Или той беше полудял, или светът около него полудяваше. И нищо не можеше да направи. През този ден той дълго седя с очи вперени в тавана на стаята, който също му изглеждаше променен.

Един ден огледалото в банята сякаш се изпари, а на негово място се появи обемният отражател. Борис се взря в лицето си и с ужас установи, че гледа към някакво съвсем непознато същество с огромни очи и две дупки вместо нос, което само при голяма доза фантазия можеше да мине за човек. Той изхвръкна от малкото помещение, влезе в хола и се хвърли към гнездото на холофона, после някак си привично, извика на цифрите на номера на глас. Едва после се сети, че клавиатурата за набиране на друг абонат отдавна беше изчезнала. Сякаш инстинктивно бе постъпил съвсем правилно и беше доста учуден на себе си. След мелодичния звук се свърза с приятеля си и доста ужасен му съобщи факта на новото си откритие.

— Няма ли да престанеш с твоите глупости — изхили му се обемния образ на този, който трябваше да бъде Петър, после присмехулно показа раздвоения си език. — Не разбираш ли, всичко си е така, както трябва да бъде, останалото се намира в твоите фантазии. Предлагам ти утре да се видим в криба и да ударим по няколко митилаки. Сещаш ли се, ще има и голям повод? Вече се уговорих с Юли и Виктор. Ще дойдеш ли?

— Да — отвърна отпаднало Борис и прекъсна връзката.

Най-странното бе, че разбираше за какво става дума. „Криб“ се асоцираше с бар, а „митилак“ с водка. Изглежда беше настъпило времето да се предаде.

Той огледа безпомощно околната обстановка. Намереният предмет продължаваше да лежи върху пластмасовата варга (плоска в горната си част пресформа с извити стени, която някога представляваше дървена маса с четири крака). Находката му не беше претърпяла промяна и червената точка в челната й част продължаваше да примигва, но както вече му се струваше — доста зловещо. По заоблените в ъглите си рафтове на вархата (бившата библиотека) лежаха крани (статуетки) от пирха (стъкло) и триманитри (свещени атрибути), книгите бяха напълно изчезнали, тук-таме се забелязваше някоя дудза (информационна рамка за текстове). Бормакатите (бивши столове и кресла) проблясваха с елипсовидните си вдлъбнатини, пригодени за формите на седалищните части на всеки кригот, включително и на неговите. В този безумен свят, нещата които бяха останали непроменени бяха собствените им имена, холофонните индекси и злощастния предмет, за който вече подозираше, че притежава дяволска същност.

Борис насочи мерка (ръка) към варгата и взе предмета, може би за хиляден път. Имаше чувството, че раздвоеното му съзнание се раздробява на хиляди късчета, разкъсано между две реалности. Погледът на черните му огромни очи се спря върху проклетия дълъг и безсмислен надпис върху горната му част, след това с удивление прочете миниатюрните заврънкулки:

Линеен темпорален ускорител на събития с регресивно ентропийно действие — стандартен модел за планетарно обсебване.

Приоритет на Галактическо военно ведомство на Криготия — Главно управление „Експанзии“.

Истината най-сетне стигна до предишния му разсъдък, който конвулсивно се бореше да не изчезне, но явно се разпадаше. Малкият предмет в ръката му представляваше невероятно сложен уред и служеше за създаване на чужда първопричинност на явленията. Може би тя беше внедрена в зората на зараждането на земния живот, бе възможно и в по-късен период, но неумолимите й пипала със страшна сила бавно бяха унищожавали или променяли земните събития, предизвиквайки тяхната регресивна ентропия, докато окончателно ги модифицират. Синкавото сияние, на което беше станал свидетел, сигурно бе вторичен ефект от темпорален скок в миналото, а пукотът, който чу, вероятно беше свързан с изпращането назад с милиони или милиарди години на мощен информационен носител с нищожни размери, способен да се внедри навсякъде и във всичко, но винаги според избрания, изгоден за него вероятностен хоризонт, насочващ събитията в съответствие с логиката на чуждо, несъответствуващо на земното развитие. Но защо ли такова изтънчено устройство трябваше да се намира на пустия тротоар и да изглежда като подхвърлено или изгубено? Единственият разумен отговор бе: за да бъде НАМЕРЕНО от някого, несъмнено такъв тип събитие трябваше да го приведе в действие. И този някой се беше оказал именно той, Борис Петров, пряк съучастник в чуждата инвазия. Извънземната цивилизация, създала страшното оръжие на невъобразимо сложно технологично ниво, несъмнено е била убедена, че има по-голямо право на съществуване от всяка друга. Тя дори би могла да смята себе си за хуманна, тъй като просто асимилира планетите с разумен живот срещнати по пътя й — без да убива никого, само със задължителното превръщане на обитателите им в себеподобни.

След като стигна до тази ужасяваща истина, Борис усети силни болки в главата, впоследствие последните остатъци от предишното му съзнание напълно се разпаднаха, а с тях изчезнаха и спомените за някакво друго съществуване. Всякаква болка изчезна, той се почувства добре и въздъхна с облекчение. Холофонът подаде сигнал за включване и в обемното му пространство му се появи красивото синкаво лице на приятеля му Виктор. Челните му израстъци мърдаха оживено.

— Напомням ти, за срещата в криба. Подсещам те, че на днешна дата отбелязваме най-грандиозното събитие в историята на нашата цивилизация! — изрече важно той. — Обаждам ти се, защото си от тези, дето вечно говорят глупости и много забравят, но иначе си добър приятел. На днешния празник всеки уважаващ себе си кригот във всяко кътче на вселената е длъжен да вдигне наздравица в чест на петия цикъл от началото на експанзията. На централните планети ще се проведат невиждани досега тържества, но на периферните като нашата, можем да минем и с почерпка с няколко митилака. Важното е да почетем събитието, като наблюдаваме церемониите по хиперпространственото холо.

— Тръгвам веднага — заяви Борис. — Добре че ми го напомни, много ти благодаря. Напоследък чувствах главата си съвсем замътена, не е за учудване, че не се сетих за такова грандиозно събитие от първостепенна важност. Но и без това всеки кригот знае, че във вселената няма друга цивилизация, по-велика от нашата!

Червената светлинка в челната част на линейния темпорален ускорител на събития примигна за последен път и угасна.

Край
Читателите на „Инвазия“ са прочели и: