Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (8)

VII
Зловещата гора

— Имаш един враг по-малко! — обади се кампът.

Смуга погледна водача. Индианецът се беше подпрял на евзалийката си и с философско спокойствие гледаше убития пир.

— Сеньор, носачите казват, че такива стрели използват за лъковете си кампите — намеси се Матеу.

— Лесно ще проверим това! — отговори Смуга.

Приближи се до жената на водача, която носеше неговия лък и колчан. Жената бързо се дръпна назад, когато той протегна ръка към нея, но мъжът й я успокои с поглед. Смуга извади от колчана една дълга стрела. Беше съвсем еднаква с тази, която бе пронизала пира. Смуга върна стрелата на индианката, след което започна да изследва гората от двете страни на пътеката. Тъй като не намери ни най-малка следа, досети се, че нападателят е стрелял от прикритие. Също така никой от бегълците не беше търсил тайнствения стрелец. Следите на двамата бели и на останалите четирима пири не се отклоняваха от пътеката. След малко Смуга прекрати търсенето. Нямаше време да прегледа обстойно гората в радиус около двеста метра от пътеката, т.е. в обсега на един добър индиански лък. Възможно беше стрелецът или стрелците да са се криели в засада по дърветата, което още повече затрудняваше откриването на техните следи.

— Откри ли нещо, сеньор? — разтревожено попита Матеу.

— Не, обстойното претърсване би отнело прекалено много време — обясни Смуга. — По-добре да побързаме да настигнем бегълците.

— Да, сеньор, тези червенокожи дяволи може още да дебнат наблизо — измърмори Матеу и страхливо се огледа наоколо. — Може да са направили пусия по дърветата?

— На път! — извика Смуга. — Вървете непосредствено след мене!

Сега следите на бегълците бяха значително по-ясни. Виждаше се, че са ускорявали крачка. Смуга свали пушката от гърба си и продължи след водача с готово за стрелба оръжие.

Вървяха вече около един час. Отначало пътеката водеше по протежението на планинския склон, а после започна да се спуска към една обширна долина. Колкото повече слизаха в долината, толкова по-гъста и мрачна ставаше гората. Закътани от вятъра, дърветата се извишаваха нагоре. През короните им, преплетени с лиани, се процеждаха само бледи струйки светлина. Ето защо по земята почти липсваше ниската растителност. Тук тя закърняваше поради недостига на слънчева светлина.

Във въздуха се носеше характерен за планинските гори аромат.

Кампът предупредително вдигна ръка. Всички тутакси спряха. На няколко крачки пред тях на пътечката лежеше някой. Смуга им даде знак да мълчат и излезе отпред. Вървеше бавно, като държеше пръста си върху спусъка на карабината. Вдън гората екна пронизителен птичи крясък. Смуга спря и се ослуша, но наоколо отново се възцари глуха тишина. Крачка след крачка той се приближаваше към легналия човек, стиснал с ръце стрелата, която стърчеше от лявата му гръд, сякаш искаше да я изтръгне от себе си. В широко отворените му очи беше застинал ужас. Ако се съдеше по татуировката върху лицето му, индианецът вероятно беше от племето пири, както предишната жертва.

Смуга започна внимателно да разглежда и двете страни на пътечката. Изведнъж съзря още един пир. Вероятно индианецът се е опитал да избяга в гората, когато стрелата е улучила неговия другар. Може би в страха си се е блъснал в дървото, което продължаваше да прегръща, коленичил в подножието му. Дългата стрела, която се подаваше от плещите му, направо го беше приковала о ствола.

Смуга излезе на пътеката и извика спътниците си. Видът на новите жертви предизвика тревожни коментари. Само кампът и жена му мълчаха.

— Сеньор, влизаме все по-навътре в капана — трескаво започна да обяснява Матеу. — Проклетите кампи са се стаили наоколо и дебнат!

— Не вървим, там смърт! — съветваха пирите. — Всички загине…

Смуга слушаше предупрежденията и съветите и в същото време не сваляше очи от водача. Накрая усмири спътниците си и се обърна към кампа:

— А ти какво предлагаш да направим?

Индианецът не се смути под проницателния му поглед.

— Искаше да хванеш онези двамата и аз те водя — отговори той. — След малко ще ги видиш!

— Още ли си сигурен в това? Та ние всяка минута можем да загинем като тия пири!

— Само смъртта може да освободи индианеца от робство у белите хора — отвърна кампът. — Ти плати за мене и ми обеща свобода при условие, че ти помогна да заловиш ония двамата. Индианецът винаги изпълнява дадената дума. Върви, аз съм готов!

Смуга мислеше как да постъпи. Самият той отдавна беше решил да преследва бегълците независимо от заплашващата го опасност. Не искаше обаче да рискува живота на спътниците си. Жал му беше дори за Матеу, който бе постъпил толкова долно спрямо двамата Никсъновци. След като помисли малко, той каза:

— Слушай, Матеу! Можеш ли да стигнеш оттук до ония камъни в степта?

— Да, сеньор, достатъчно е да вървя по нашите следи.

— Добре тогава! Вземи пирите и се връщайте. При камъните ще отседнете на стан. Ако утре до залез слънце не дойда при вас, тръгвайте за Ла Хуаира. Моля те, Матеу, върни се оттам в лагера край Путумайо и разкажи на господин Никсън за това, което се случи тук. Нека не ме търси, защото, ако не дойда в бивака при камъните, това ще означава, че не съм жив. От тебе, водачо, също нямам нужда вече. Можеш да се върнеш с жена си заедно с Матеу или пък да идеш, където искаш. Ти желаеше да си възвърнеш свободата и ето сега си свободен. Не проклинай всички бели хора. Много от тях уважават всеки човек. Матеу, помогни ми да си взема малко храна и тръгвайте на път. Гледайте бързо да излезете от тази гора.

Всички мълчаха, смаяни от думите на Смуга. Дори кампът, който така умело се владееше, изглеждаше развълнуван. Пръв се опомни Матеу. Приближи се до Смуга и с недоверие го попита:

— Наистина ли ми позволяваш да си ида, сеньор? Или може би искаш да ме изпробваш?

— Не губи време за глупави приказки! — сряза го Смуга. — Веднага тръгвай обратно! Вземи патрони за револвера и пушката. Ето ги в торбата.

— Сеньор, значи ли това, че вече си ми простил всичко онова?

— Да, Матеу, искам да вярвам, че повече няма да извършиш подлост.

— Няма да измамя надеждите ти, сеньор! Веднага ще ти докажа това. Ти ми каза, че само подлецът изоставя другаря си в беда. Там, край Путумайо, аз постъпих лошо, но не съм страхливец. Идвам с тебе! Или заедно ще оцелеем, или заедно ще загинем!

— Това е безсмислено! Няма да ме прикриеш от стрела, запратена от засада. Сам дори по-лесно мога да се измъкна от клопката.

— Идвам с тебе! — упорито повтори Матеу.

— Твоя воля, не съм искал гибелта ти! Хайде, потегляйте!

Без да кажат нито дума, пирите се обърнаха и изчезнаха в гората.

— Защо не се върна с тях? — обърна се Смуга към кампа.

— Ти великодушно ми подари свободата — отговори водачът. — Странен си, бели човече! Ще остана с тебе до самия… край!

— Върни се, спаси жена си!

— Не се грижи за нея, тя ме придружава винаги, дори на война. Да тръгваме, времето не чака!

Бяха извървели само няколко десетки крачки. Изведнъж в гората зад тях се разнесоха викове на ужас.

— Нападнали са пирите! — извика Матеу.

Смуга се обърна, за да им се притече на помощ, но кампът го улови за рамото.

— Стой! Вече е късно… — изрече той на един дъх.

Виковете отведнъж заглъхнаха. В гората се възцари тишина.

— Обкръжени сме… — прошепна Матеу.

— Значи, пътят за отстъпление е отрязан! — каза Смуга. — Слушай, водачо! Накъде води тая пътечка?

— Към долината, която е пред нас.

— Значи, на запад?

— Нямаш грешка!

— Добре, сега аз ще ви водя. Вървете след мен!

Той се отклони от пътеката и тръгна през гората. След няколкостотин крачки зави на запад. Сега вървяха успоредно на пътеката, обсадена от невидимия враг. Смуга не смяташе, че по този начин ще се измъкне от капана, но с маневрата си принуждаваше противника да промени тактиката си и следователно да излезе от прикритието.

Крачейки бързо, той преценяваше положението. Вече беше сигурен, че Матеу няма да го подведе, но сега не вярваше на кампа. Прекалено смело се впускаше индианецът в тази тайнствена гора. Дали беше сигурен, че не го заплашва смърт? Той не се обади, когато обсъждаха отстъплението. Също така не се изненада при вида на труповете, които намираха по пътя си. Всичко това будеше най-различни мисли. Едно беше сигурно: кампът ненавиждаше белите и презираше метиса, който им сътрудничеше.

Мина доста време, а невидимият враг не даваше признаци на живот. Смуга разбираше, че бързото движение направо през гората затруднява преследването и обкръжаването. Внезапно някъде отдясно екнаха револверни изстрели.

— Кабрал и Жозе се бият с индианците! — извика Матеу.

Смуга моментално сви към пътеката и с все сили се затича. Дори не се озърна към другарите си. Наистина изстрелите бързо стихнаха, но вместо тях екна човешки глас, който викаше за помощ.

С пушката в ръце Смуга изскочи на пътеката. Бързо намери викащия за помощ. Той лежеше на лявата си страна под едно дърво, опрял гръб на него. Двете си окървавени ръце притискаше до гърдите си. Беше бял човек. Смуга приклекна до него.

— Ти ни преследваше, нали? — промълви раненият и отдавна небръснатото му лице се изкриви от болка.

Смуга знаеше испански. Помисли малко и отговори:

— Преследвам убийците на Джон Никсън. Ти вероятно си единият от тях?

— Аз не съм убил Никсън… Кабрал стреля по него, а сега… по мене.

— Ти си Жозе, така ли?

Раненият кимна с глава. Виждаше се, че за него вече няма спасение.

— Ще се опитам да спра кръвотечението — каза Смуга, разкъсвайки ризата на гърдите му.

— Остави… умирам…

— Защо Кабрал стреля срещу тебе? — попита Смуга.

С последно усилие на волята Жозе преодоля слабостта си.

— Убиха всички пири… — обясни той. — Исках да се върна. Предпочитах да попадна в ръцете ти, отколкото да загина от индианска стрела. Но Кабрал знаеше, че ти ще му платиш за Никсън… Нарече ме изменник и започна да стреля. Сам продължи…

Матеу и кампът, които бяха дотичали след Смуга, сега също се наведоха над умиращия. Чуха неговото признание. Жозе си пое по-дълбоко дъх и повдигна глава. Неволно погледна кампа. За един кратък миг очите му, вече замъглени от смъртта, се оживиха от гневен блясък.

— Тоя камп ни посъветва да се скрием тук от тебе… — извика той. — Проклет да е! Той ни вкара в капана!…

Главата му клюмна на гърдите. Свърши.

— Значи, подозренията ми са били основателни! — изръмжа Матеу. — Той е скроил всичко това. Погуби и тях, и нас! Той е в сговор с дивите кампи. Умри и ти, червенокож дяволе!

Той измъкна револвера от колана си. Смуга скочи и го удари през ръката, но въпреки това куршумът улучи водача. Кампът се свлече на земята. В същия миг Матеу глухо простена и безсилно се отпусна в ръцете на Смуга. Жената на кампа беше забила ножа в гърба му чак до дръжката. Ударът беше нанесен право в сърцето.

Смуга сложи метиса на земята.

— Всички са полудели в тая зловеща гора… — прошепна той.

Индианката приклекна до мъжа си. Още беше жив. Смуга извади бинт от чантата и й помогна да го превърже.

— Раната като че ли не е смъртоносна, извикай своите… — каза той на индианката. Взе пушката и тръгна по пътечката надолу по склона.

В гората отново стана тихо. Смуга сякаш забрави за индианците, които се спотайваха в гъсталака. Откри по пътечката ясните следи на последния беглец. Знаеше, че сега вече скоро ще го догони.

Известно време непрекъснато ускоряваше крачка, но накрая умората започна да го надвива. Много нощи не беше спал, защото нямаше доверие в спътниците си, а през последните десетина-петнадесет часа нито за миг не бе прекъсвал гонитбата.

Неочаквано зърна Кабрал на пътеката, на някакви двеста крачки пред себе си. Изглежда, и той беше изтощен. Ту побягваше, ту спираше да си поеме дъх. Час по час се озърташе назад.

Смуга реши да сложи край на това умопомрачително преследване. Можеше да стигне беглеца с куршум от карабината, но никога не би си позволил да стреля в гръб. Разбра, че при това положение карабината е излишен товар за него. Без да се колебае, той я хвърли в гората. После извади револвера от кобура, пъхна го под колана на панталоните и се освободи и от поясока с другия револвер. Поолекна му. Затича се след Кабрал. Скоро значително се приближи до него. Вече дори чуваше тежкото му, прекъслечно дишане.

Кабрал се огледа и видя Смуга съвсем близо зад себе си. В ръката му блесна оръжие. Екна изстрел. Не улучи! Стреля отново и пак не улучи. Обзет от ужас, той се втурна в гората между дърветата.

Смуга се спусна след него.

Кабрал, сякаш изведнъж силите му се възвърнаха, поувеличи разстоянието между себе си и преследвача, но скоро започна да го обзема двойно по-голяма отпадналост. През дърветата прозираше малка полянка. Олюлявайки се, той изтича на нея. Спъна се и падна. С усилие се изправи. Обърна се с лице към Смуга. Реши да го моли за пощада, но щом го видя да излиза на поляната, в сърцето му отново покълна надежда. Смуга нямаше пушка, нито пояс с револвери. Беше беззащитен. Огромното напрежение беше замътило погледа на безскрупулния Кабрал. Той не забеляза дръжката на револвера, която се подаваше над колана на Смуга. Събра силите си. Вдигна револвера, като се мъчеше да овладее треперенето на ръката си.

Впил поглед в очите на противника си, Смуга бавно се приближаваше към него.

Кабрал натисна спусъка.

Куршумът прелетя на милиметър от главата на Смуга. Той спря. Без да вади револвера си, каза:

— Хвърли оръжието! И без това няма да ме улучиш, трепери ти ръката.

Кабрал едва сега забеляза, че Смуга има оръжие. Пребледня като платно. За точния изстрел на Смуга беше слушал много в кръчмите на Манауш. Косите му се изправиха от страх пред неизбежната смърт. Със сподавен глас извика:

— Не ме убивай!

— Ще дойдеш с мен в Манауш! Заедно с Алвареш ще отговаряш за престъпленията си — каза Смуга. — Хвърли оръжието!

Револверът се изплъзна от ръката на Кабрал.

В този миг дълга тръстикова стрела изсвистя над главата на Смуга и се заби дълбоко в гърдите на Кабрал. Той залитна, коленичи, после с глух стон падна на земята.

Злокобна тишина се спусна около Смуга. Знаеше, че идва смъртта. Не се боеше от нея, защото чувството на страх винаги му беше чуждо. В този последен миг той помисли за приятелите си. Притвори очи… Видя сериозното лице на Томек, жена му, доблестния Новицки и другите… Усмихна им се.

Изведнъж той инстинктивно почувствува, че вече не е сам на поляната. Отвори очи. Лицата на приятелите му изчезнаха като пламък на угасена свещ, умилението отлетя безвъзвратно. Спокойно погледна полуголите воини, които го обграждаха в широк кръг. Лицата и телата им бяха покрити с фантастични рисунки. На главите си носеха корони, изплетени от палмови влакна. В ръце държаха дълги черни лъкове, върху тетивата на които бяха поставени перести стрели.

Всяка съпротива беше безнадеждна. Смуга имаше револвер и можеше да убие неколцина от нападателите, но това нямаше да промени положението му. Няколкото десетки кампи и без това щяха да спечелят битката. Освен това Смуга не изпитваше враждебност към червенокожите бойци. Разбираше, че тяхната омраза към белите хора е оправдана. А те виждаха в него само белия човек, който им беше причинил толкова злини.

В очакване на смъртоносния удар Смуга извади от джоба си лулата, сложи в нея щипка тютюн и я запали. Когато пусна във въздуха първото клъбце дим, индианците опънаха по-силно тетивата на лъковете. Десетки дълги стрели бяха насочени право в гърдите му.