Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (12)

XI
Нощната акция

Капитан Новицки и Збишек се върнаха от пристанището още преди да се свечери. Вместо целия багаж, оставен на „Санта Мария“, Новицки донесе само един куфар.

— А къде са нещата ни? — учуди се Сали.

— На кораба, синигерче — отвърна морякът. — Носим добри новини. Сядайте и слушайте!

Влязоха във вестибюлчето. Групичката приятели насядаха около Новицки, а Сали му поднесе чашка ямайка. Новицки отпи една малка глътка, запали лулата си и рече:

— Слим продължава чак до Икитос. В други ден започва товаренето на стоките за превоз, а пътници тук никога не липсват. Това може да ни забави ден-два, но пък жените и Збишек заедно с екипировката на експедицията ще заминат направо за Икитос.

— Как така? А вие и Томи? — разтревожи се Сали.

— Пак скачаш като опарена, но нищо чудно, тук е непоносимо горещо. Та, както казах, жените, Збишек и багажът ще продължат направо за Икитос, а Томек и аз ще слезем там, където Путумайо се влива в Амазонка. Оттам ще отплуваме с лодка до лагера на събирачите на каучук. След като се разберем с Уилсън и Хабоку, ще побързаме да ви настигнем.

Сали искаше да възрази, но Томек я хвана за китката и каза:

— Скъпа моя, не упорствувай, капитанът предлага много разумен план. Истинските трудности, пречки и опасности ще започнат едва по Укаяли. Затова няма смисъл да се влачим всички до Путумайо само да поговорим с господин Уилсън. Ние двамата ще направим това много по-бързо, а най-важното сега е бързината.

— Щом е така, отстъпвам. Жалко само, че заминаването от Манауш ще се забави.

— Бързата кучка слепи ги ражда — забеляза капитан Новицки. — Слим ни съветва да попълним екипировката си тук, а не в Икитос. Там цените са по-високи. Освен това трябва да поговорим с перуанския консул и с още един тип, но това ще свършим ние с Томек.

— Тайна ли е? — полюбопитствува Сали.

— Първо ще се посъветвам с Томек, а после ще видим. Интересно защо Никсън се смути, когато ти каза, че познаваш оня приятел, който му препоръчал Смуга. Право да ти кажа, и ти, братле, не изглеждаше по-добре.

— Наистина бях малко изненадан от думите на Никсън — потвърди Томек.

— Че защо пък?

— Не знаех, че Никсън поддържа връзки с Уикхем.

— Господин Никсън и по-рано е споменавал това име, когато обмисляхме по какъв начин може да се намери господин Смуга — обади се Наташа. — Смяташе, че господин Уикхем би могъл евентуално да ни посъветва нещо. Изглежда, този Уикхем е живял в Бразилия дълго време.

— Аз настоях да не се разгласява случаят с изчезването на господин Смуга — намеси се Збишек. — Съветвах също да се въздържаме от каквито и да било стъпки преди вашето пристигане.

— Правилно си постъпил, Збишек — похвали го Томек. — Господин Уикхем от тридесет и пет години е вече в Англия. Освен това господин Смуга не е имал нищо общо с аферата на Уикхем. Сам ми е казвал, че се е запознал с него значително по-късно.

— Каква е била тази афера? — попита Наташа.

— Така де, разкажи ни сега — присъедини се към нея Новицки. — Когато пред Никсън те попитах за Уикхем, ти отклони разговора от тая тема.

— Уикхем е извършил една от най-смелите и най-оригиналните кражби.

— Крадец?! — смая се Новицки. — И той именно е препоръчал Смуга?!

— Успокойте се, Уикхем не само че не бил осъден за тази кражба, ами му дали титлата баронет и му осигурили бъдещето.

— Невероятна история! — обади се Збишек. — Подозираш ли господин Никсън като съучастник в тази кражба?

— Любопитен съм какво е задигнал тоя тип, че вместо наказание е получил награда? — чудеше се Новицки.

Томек се засмя и обясни:

— Уикхем изнесъл тайно от Бразилия седемдесет хиляди семена на каучуконосни дървета. Тази кражба е тясно свързана с историята на каучука.

— Томи, да не би случайно да се шегуваш? — възкликна Сали.

— Та тези семена били добре познати на всички — каза Наташа.

— Както и каучукът — добави Збишек.

— Имате право, каучукът е известен още от откриването на Америка. Именно Христофор Колумб донесъл от Хаити изработени от индианците черни топки, които подскачали, когато ги удряли о земята. Но тогава никой не подозирал, че някога каучукът ще стане едва ли не толкова ценен, колкото златото. Индианците наричали каучука „каучу“, тоест „сълзи на дървото“. Когато го подарявали на белите, и през ум не им минавало, че тези черни топки ще им навлекат толкова нещастия.

Френският пътешественик Шарл Мари дьо ла Кондамин след една експедиция по поречието на Амазонка пръв описал каучука и начина, по който се получава^[1]. След това в Европа донасяли от време на време черни топки, но когато американецът Гудйър през 1839 г. открил вулканизацията, търсенето на каучук рязко нараснало^[2]. Тогава, за да си осигури монопол върху производството на каучук, Бразилия сложила възбрана върху износа на семена от каучуконосни растения.

Нуждите от каучук растели успоредно с откриването на все нови и нови възможности за неговото приложение. Бразилските речни кораби не смогвали да извозват ценната суровина. Тогава Англия, Съединените щати и Франция поискали Амазонка да бъде обявена за международна река^[3]. Бразилия била прекалено слаба, за да се противопостави на тези искания. Океанските кораби навлезли в Амазонка, а след това започнал строежът на железопътната линия Мадейра-Маморе^[4], която трябвало да създаде възможност за експлоатиране на каучука в територията на Боливия.

Цената на каучука непрекъснато се покачвала, а Бразилия като главен доставчик ревностно бдяла да се спазва забраната върху износа на семена и фиданки. Именно тогава в Англия излязла книгата на Уикхем,^[5] заселник в Бразилия — в Монте Алто, щата Пара. Той се занимавал с природоизследователска дейност, а като лесовъд-любител написал книга относно възможностите за отглеждане на бразилското каучуково дърво в плантационни условия. Англия завиждала на Бразилия за монопола й върху каучука, ето защо известни личности се заинтересували от книгата, в която Уикхем точно описал почвените и климатични условия, необходими за отглеждането на тези ценни дървета.

С подобни климатични условия Англия разполагала в своите колонии на Малайския полуостров, в Индия и в други тропически страни. Ако можело да се създадат там каучукови плантации, монополът на Бразилия щял да престане да съществува. Решено било контрабандно да се изнесат от Бразилия семена на дърветата хевея.

— Сто умрели кита! Сега се досещам, че това направил оня Уикхем — обади се капитан Новицки.

— Да, но той не бил първият — поясни Томек. — Най-напред си опитал щастието ботаникът Робърт Крос, сътрудник на Джбузеф Далтон Хукър — директора на кралската ботаническа градина в английския град Кю. Крос бил познавач на орхидеите, така че заминал за Бразилия, откъдето заедно със сбирките от цветя контрабандно пренесъл три хиляди семена от каучуконосни дървета. Поради трудностите при превоза в градината в Кю поникнали само няколко от тях.

След това в Бразилия пристигнал прочутият английски ловец Джон Фарис. Той успял да пренесе разсад от каучуконосни дървета, скрит под кожата на два грамадни крокодила. Грижливо съхраняван на кораба, разсадът благополучно издържал пътуването но море, но в оранжерията на градината в Кю всичките растения увехнали. Тогава английският консул в Бразилия влязъл във връзка с Уикхем, апелирал към неговите патриотични чувства и го склонил да организира необикновената кражба.

Уикхем умело се заловил за трудното и рисковано начинание. Отначало изпращал известно време от Бразилия кошници, пълни с различни орхидеи за градината в Кю. Бразилските митничари педантично преглеждали кошниците, но не намирали в тях нищо друго освен орхидеите. И когато един ден в пристанището на Пара влязъл английски кораб, който уж пътувал от Манауш за Европа, митничарите не обърнали особено внимание на кошниците, в които Уикхем носел орхидеи. По този начин той пренесъл контрабандно в Англия седемдесет хиляди семена, от които под неговите грижи в градината на Кю покълнали две хиляди и осемстотин.

След това с много перипетии разсадът бил откаран на Цейлон — в ботаническата градина в Коломбо, а след известно време част от него била пренесена на Малайския полуостров. Сега там има големи плантации^[6], които скоро ще станат сериозен конкурент на бразилския каучук.

— Дано акула да погълне тоя Уикхем! Изиграл е много мръсен номер на бразилците — обади се капитан Новицки. — Смяташ ли, че Никсън също е бил замесен в тая работа?

— Кражбата на семената станала през 1875 година, значи, преди тридесет и пет години — отговори Томек. — Никсън изглежда на около петдесет.

— Господин Никсън сега е на петдесет и четири години — уточни Збишек.

— Значи, по времето, когато Уикхем пренасял контрабандно семената, той бил само две години по-млад от Томек — каза Новицки. — Както излиза, той е могъл да помага на Уикхем.

— Но струва ми се, че това няма нищо общо с изчезването на господин Смуга — намеси се Сали.

— Ако беше така, Никсън щеше да ни каже — отговори Новицки. — Само Алвареш е могъл да направи мръсотия на Смуга.

— Още повече, че е имал интерес да му се случи нещо лошо — прибави Збишек. — Нали бях, когато господин Смуга заплаши Алвареш, че един от тях ще загине, ако разследването потвърди подозренията му.

— Алвареш може да се е опасявал, че под заплахите на Смуга Матеу ще каже истината — забеляза Наташа.

— Естествено, а после сигурно са му донесли, че Смуга е тръгнал за Укаяли при Варгас — каза Томек.

— Ако Смуга се бе върнал с доказателства за вината му, Алвареш е щял да загине като две и две четири. И тоя негодник добре е знаел това. Но стига празни приказки! Ние с Томек имаме да уреждаме една неотложна работа. Вече е късно, лягайте да спите.

Наташа погледна към Сали, но тя незабелязано й даде знак да мълчи. Сали се приближи до Томек, за да го целуне „за лека нощ“. Когато той се наведе към нея, тя му прошепна:

— Томи, много те моля, бъдете разумни…

— Не се безпокой… — шепнешком отвърна Томек и сърдечно прегърна жена си.

Сали излезе в хола. Там я чакаха Наташа и Збишек.

— Още не е толкова късно, ела при нас да си поговорим — предложи Наташа.

— Добре, и без това сега не бих могла да заспя.

Щом влязоха в стаята, Наташа развълнувано извика:

— Какво смятат да правят?!

Сали замислена мълчеше. Чак след някое време погледна към загрижените си приятели и каза:

— Рядко можеш да видиш добродушния капитан Новицки толкова вбесен.

— Какво искат да правят? — повтори Наташа, като поглеждаше ту мъжа си, ту Сали.

— Няма какво да гадаем! В случай на нужда ще кажем, че цяла нощ са работили и не са излизали от къщи — обади се Збишек, а по-тихо добави: — Съжалявам само, че не ме взеха със себе си…

— И аз! Всички еднакво обичаме господин Смуга… — каза Сали.

— Първо Джон Никсън, толкова млад, жизнерадостен, а после благородният господин Смуга… Нищо не съм променила в неговата стая, още се надявам, че може все пак да се върне… — прошепна Наташа и тихо заплака.

 

 

Капитан Новицки сложи куфара върху креслото, след това го отвори и се обърна към приятеля си:

— Взех от кораби тъмните ни костюми и куртките, нощите тук са хладни. Преобличай се!

— Какво сте намислили? — запита Томек!

— След половин час трябва да се срещнем със Слим пред операта. Той добре познава Манауш и оня негодник Алвареш.

— Дали е било разумно да посвещавате чужд човек в нашите работи?

— Никой от нас не би могъл да разпитва за Алвареш, без да привлече вниманието върху себе си. Тук всички отлично знаят за неговата разпра с Никсън и Смуга. Ако стане нещо с него, подозренията веднага ще паднат върху нас. А Слим, без да рискува, може да се ориентира в положението. Той е човек на място, много неща сме преживели заедно.

— Сали се досети, че се каним да поговорим с Алвареш. Когато ме целуваше за лека нощ, тя ми пошепна: „Бъдете разумни!“

— Нея не можеш я излъга — каза Новицки. — Оня път в Аризона при шерифа Алан тя се досети, че възнамеряваме да освободим вожда Черната светкавица. Сега заради Збишек и Натка не можеше да настоява да я вземем със себе си. Навярно няма да мигне, докато не се върнем.

— Със Збишек говорихте ли за Алвареш? — заразпитва го Томек.

— Питах го туй-онуй, но и самият той непрекъснато говореше за Алвареш.

— И той ли присъствува на разговора ви с капитан Слим?

Новицки извади от куфара колана с револверите, който препасваше само в случай на изключителна опасност, а обикновено носеше револвера си в джоба на панталоните. Погледна приятеля си и отговори:

— Със Слим се уговорихме още докато пътувахме със „Санта Мария“. Отдавна бях решил, че ако не намерим Смуга в Манауш, ще си поприказвам с Алвареш, преди да отпътуваме оттук. Ще ти кажа направо, братле — ако имаш намерение да ме разубеждаваш, остани си в къщи, защото аз няма да отстъпя. Ти, както и твоят уважаем баща, не признаваш насилието. Като имах пред вид това, за всеки случай се уговорих със Слим. Той е човек от моето тесто. Око за око, разбираш ли?

Томек погледна Новицки право в очите и със сподавен глас каза:

— Излишно беше да казвате всичко това. Отиваме заедно и заедно ще понесем отговорността за това, което ще извършим.

— Тогава да тръгваме, нямаме много време!

Тихомълком излязоха в хола и се измъкнаха на улицата. На фона на небето, осеяно с ярки звезди, се чернееше големият купол на операта. След няколко минути двамата приятели спряха пред широките каменни стъпала. Томек едва успя да хвърли поглед към мраморните колони, поддържащи великолепния фронтон, защото между дърветата пред операта проблесна червено пламъче. Капитан Новицки също забеляза светлинката. Побутна с лакът Томек и те се качиха по стълбите.

Капитан Слим стоеше облегнат на едно дърво и пушеше цигара. Протегна за поздрав възлестата си ръка, и проговори:

— Лошо ли съм избрал мястото за днешната среща? Тук винаги е пусто като в гробище.

— Вероятно не и когато има представления — забеляза Томек.

— Представления?! — изкиска се в отговор Слим. — Откакто се помня, не е имало нито едно. Сградата е същата като парижката, но това е опера без певци. Понякога, веднъж на няколко месеца, ще дойде някоя пътуваща трупа и това е всичко. Никой не пее тук. Мястото е сякаш специално избрано за нас.

— Наистина сградата е внушителна — призна Новицки. — Провери ли дали шперцът отваря ключалката?

— Бъди спокоен, отваря я. Ще се промъкнем през входа за актьорите.

Томек не вярваше на ушите си.

— Значи, тук искате да докарате Алвареш? — попита изумен.

— Слим измисли това още на кораба — отговори Новицки. — Не му липсва фантазия, нали?

— Тук никой няма да ни пречи. Освен това, ако на Алвареш му се случи нещо по време на този мил разговор, ще мине доста време, докато го намерят — обясни капитан Слим. — А в дома му непрекъснато се навърта многобройна прислуга. Там не бихме могли спокойно да си поприказваме с него.

— А по какъв начин ще го подмамим тук? — обади се Томек, наблюдавайки неспокойно другарите си.

— Установих, че Алвареш всяка вечер остава до късно в своята кръчма „Тезоуру“. След това се прибира у дома си сам или придружен от индианеца, слугата му, когото видяхте на кораба — каза Слим. — Трябва да го спипаме, като се връща.

— Какво ще направим с индианеца, ако са заедно? — продължи да разпитва Томек.

— С него е най-трудно — призна Новицки. — Той е сляпо оръдие в ръцете на Алвареш.

— Глупак! Отдавна би трябвало сам да му забие ножа заради всички ония индианци, които Алвареш е пратил на оня свят в своите каучукови лагери — каза капитан Слим. — Няма как, аз ще се заема с него, ако излезе с Алвареш. Ще го зашеметя и ще го вържа. Ще полежи до сутринта в някоя задънена уличка.

— Готово, но го нападни отзад — посъветва го Новицки. — Аз и Томек ще се погрижим за Алвареш.

— Да вървим, късно става!

В „Тезоуру“ веселбата беше още в разгара си. През пролуките между завесите на прозорците проникваше мътна светлина. Оркестърът свиреше, чуваше се глъчка, смях и песни.

Тримата заговорници спряха на противоположната страна на тясната улица. Срещу ресторанта се издигаха две обширни сгради, заемани от някакви кантори. В тоя късен час там нямаше никого. Между тези сгради имаше проход към задната им страна. Заговорниците се скриха в този проход и зачакаха. От време на време развеселени посетители излизаха на групички от ресторанта, обаче Алвареш не беше между тях.

— Мина вече час, а тоя мерзавец още се забавлява — измърмори Новицки.

— Това е негова кръчма, изглежда, често остава там, докато я затворят — отговори Слим.

— Ако излезе с по-голяма компания, планът ни ще пропадне — разтревожи се Томек.

Мина още някое време. Изведнъж едното крило на летящата врата се отвори и от „Тезоуру“ излезе някаква жена. След нея изтича мъж. Хвана я за ръката и наведен към нея, нещо тихо й заговори.

— Той е! — прошепна Томек.

— Алвареш… — потвърди Новицки.

— Отиват си заедно, какво ще правим? — попита капитан Слим.

— Почакай малко тук, може оня индианец да излезе, а после запрашвай след нас към операта — поръча му Новицки. — Ние с Томек тръгваме след Алвареш.

— Той май че още няма намерение да се прибира, изтича след нея без шапка. Нещо спорят… — забеляза Томек.

— Тръгвай, не се туткай! — подкани го Новицки.

Промъкваха се покрай стените на къщите от другата страна на улицата. Алвареш и жената свиха в първата пряка. Новицки се огледа. Слим вече тичаше след тях.

— Индианеца го няма, Слим ни настига! Сто умрели кита, кой дявол я изпрати тая жена. Какво ще правим с нея? — шепнеше Новицки.

— Бързо на отсрещната страна! — тихо извика Томек.

Спряха до стената. Томек предпазливо протегна глава и надникна в напречната улица. Веднага обаче се дръпна и каза:

— Жената влезе в една къща. Алвареш я чака на улицата.

— Да вървим, води ме, като че ли съм пиян — прошепна Новицки.

Отделиха се от стената. Томек хвана приятеля си под мишница. Вървяха с олюляваща се походка. Пред първата къща след ъгъла стоеше Алвареш. Двамата „пияни“ мъже не му се видяха подозрителни. При смътната светлина на отдалечените един от друг фенери той не можа веднага да ги познае. Замислен, само погледна към приближаващите се и отстъпи на края на тесния тротоар.

В това време Новицки и Томек вече бяха само на няколко крачки от Алвареш. Освен тях на уличката нямаше никого. Само страничният прозорец на къщата светеше. Когато се изравниха с Алвареш, Новицки политна към него. Преди да се ориентира в положението, Алвареш получи силен юмручен удар под брадата. Томек ловко прихвана падащия. Новицки метна през рамо Алвареш, който беше загубил съзнание; затичаха се надолу по улицата. След малко към тях се присъедини Слим.

Спряха в една тъмна задънена уличка. Томек и Слим хванаха под мишници Алвареш, който вече идваше на себе си.

— Какво стана с момичето? — късо попита Слим.

— Алвареш го чакаше пред къщата — бързешком обясни Томек.

— Докато тичах след вас, не забелязах никого. Е, дотук всичко мина гладко.

Алвареш изхърка и това прекрати техния приглушен разговор. След минута той отвори кръвясалите си очи. По лицето му се изписа изумление.

— Карамба! — изруга на испански. — Какво още искате от мене?!

— След малко ще разбереш, а сега мълчи, ако ти е мил животът — предупреди го Новицки.

— Пуснете ме веднага, или всички ви ще предам на полицията!

— Няма да успееш! — отвърна Новицки. В ръката му проблесна револвер. — Хайде де, викай за помощ!

— Това е нападение! — извика Алвареш. Опита се да освободи ръцете си.

Новицки опря дулото на колта о гърдите му и с показалеца си вдигна ударника^[7].

— Още една дума, и ще ти тегля куршума — заплаши го той. — Тръгвай с нас! Ако се зададе някой, ще се преструваш, че си вързал кънките. Води ни, Слим, ние ще се оправим с него!

Сградата на операта не беше много далеч. Томек и Новицки държаха Алвареш от двете страни. Той вървеше послушно, защото усещаше в хълбока си дулото на колта. Беше много късно и само на два пъти срещнаха минувачи, които, виждайки групичката олюляващи се мъже, бързаха да преминат на другата страна на улицата.

На площада пред операта вече не се натъкнаха на никого. След малко спряха пред страничния вход за актьорите. Слим сръчно отключи вратата. Влязоха в коридора. Слим зарези вратата, след това извади от джоба си свещ и я запали.

— Води ни! — каза Новицки.

Слим тръгна към дъното на коридора. С дулото на револвера Новицки побутваше Алвареш. След няколко минути Слим се спря и отвори една врата.

— Тук ще можете да си поговорите — заяви той и пръв се качи на сценката на театъра.

Новицки бутна Алвареш пред себе си.

— Карамба! Какво значи това? — извика Алвареш, като се оглеждаше смаяно.

Новицки застана пред него и прибра револвера в кобура.

— Сега можем да поговорим. Тук никой няма да ни пречи — каза той.

Алвареш отстъпи една крачка, наведе се напред…

— Не бъркай в джоба си! Знам, че там имаш револвер — предупреди го Новицки. — Аз и приятелят ми стреляме също така добре като… Смуга.

Алвареш се вцепени. Мигновеното просветление в очите му се замени с тревога.

— Кои сте вие? Какво искате? — запита след минута.

— Мислел си, че работата е заради оная драка на кораба? Не, ти си получи заслуженото и с онова е свършено — обясни Новицки. — Днес ще отговаряш за това, което си сторил на Смуга. Ние сме негови приятели.

По лицето на Алвареш се изписа облекчение.

— За това ли била работата?! — каза той. — Това е някакво недоразумение. Не съм направил нищо лошо на сеньор Смуга. Не зная дори къде е той сега. Преди няколко месеца ме уведоми, че заминава за Рио Путумайо. Оттогава вече не съм го виждал.

— Слушай, нямаме време да си играем на сляпа баба. Знаем какво ти е казал Смуга, преди да замине за Рио Путумайо, знаем и защо е отишъл там. Смуга е открил доказателства за твоята вина. Надзирателят Матеу е признал всичко. После Смуга е тръгнал за Укаяли, за да залови Кабрал и Жозе, тоест изпратените от тебе убийци на Джон Никсън. Той не се е върна от тази експедиция и ти положително знаеш какво е станало с него!

— Откъде ще зная?! — попита Алвареш.

— Смуга ти е казал, че ще си разчисти сметките с тебе, щом събере доказателства за твоята вина. Донесли са ти, че е открил истината. Ти си предупредил Кабрал и Жозе, а те са му скроили капан.

— Това не е вярно! — буйно се възпротиви Алвареш.

— Значи, не знаеш къде е?

— Не зная!

— Добре, твоя работа. Смуга се е уверил, че именно ти си изпратил убийците на Джон Никсън. Ако се беше върнал, ти отдавна щеше да гниеш в земята. Заради тебе Смуга е изчезнал, а може дори и да е загинал. След като той не е могъл да изпълни намерението си, сега ти ще отговаряш за деянията си пред нас.

— Вие сте трима срещу мене!

— Прав си, това би било убийство, макар че самият ти не си подбирал средствата и не си дал възможност на нещастния Джон Никсън да се защищава. Но ние не сме като тебе. Тук само аз ще заместя Смуга. Ако ме победиш, ще можеш спокойно да си отидеш.

— Не вярвам!

— Слим и Томек! Чухте ли какво казах? — попита Новицки.

— Прекалено се церемониш с тоя негодник. Трябва да го обесим, и толкоз — отвърна Слим.

— Това вече не е твоя работа!

— Добре, да бъде както искаш — отговори капитан Слим.

— Би трябвало да го осъдят, но зная, че в съда няма да повярват на думата ни — каза Томек. — Освен това господин Алвареш признава правото на по-силния. Ако те победи сега, ще си отиде оттук свободен, но не обещавам, че по-късно няма да се срещна с него.

— Е, избирай! Револвер или нож?! — извика Новицки.

Алвареш изпитателно огледа противника си. Самият той беше як мъжага и изпечен побойник. По-сигурен беше в ножа, отколкото в револвера. Помисли малко и отговори:

— Щом ме принуждавате да се бия, нека бъде с ножове.