Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Томек (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomek u źródeł Amazonki, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Алфред Шклярски. Томек при изворите на Амазонка

Издателство „Народна култура“, София, 1971

Рецензент: Малина Иванова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Александър Денков

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Христина Киркова, Калина Цанева

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Mandor)

X
Срещата на приятелите

„Санта Мария“ имаше малка водоизместимост, затова в откритите води на Амазонка лоцманът я караше по-близо до брега, където течението обикновено беше по-спокойно. Томек, Сали и капитан Новицки прекарваха много време на сенчестата палуба, като разглеждаха околността, а Динго наостряше уши, наблюдавайки прелитащите птици.

Там, където бреговете бяха ниски и плоски, придошлата вода се врязваше дълбоко в сушата и образуваше безброй заливи, канали и езера. По бреговете, наводнявани ежегодно от реката, растяха доста редки, ниски гори, над които се стрелкаха нагоре високи палми. В тези гори, наричани игапо, се намираха каучуконосни дървета.

На по-високите брегове, навестявани рядко от наводненията, растеше гора, наричана варг и характерна с многообразните си видове палми. Твърда земя или тиера фирма представляваха пространствата, които реката никога не заливаше. Там рядко растяха палми, затова пък двусемеделните дървета достигаха огромни размери. Всевъзможни пълзящи растения и лиани оплитаха горските великани, в подножието на които буйно растеше богата растителност. В тези гори преобладаваха дървета от семейство миртови, лаврови и смокинови дървета. По бреговете на Амазонка и нейните притоци навсякъде простираше огромните си, разплеснати като чиния листа оригиналната Victoria regia[1].

Труднопроходимата гориста и мочурлива низина беше почти напълно безлюдна. Местните жители и малобройните бели хора се струпваха в малките крайбрежни селища, а в джунглата край Амазонка само от време на време се срещаше по някое семейство от вече измиращите индианци. „Санта Мария“ доста често спираше до брега, за да попълни запаса си от дърва за огрев или да свали пътници на сушата. Тогава на палубата се качваха индианци, било поотделно, било на групички, и предлагаха костенурки, яйца, риба, фасул или ориз срещу сол, секира или нож. Томек се опитваше да завърже разговор с тях, но полуголите туземци го гледаха недоверчиво и като че ли с някакво равнодушно превъзходство. Щом получеха равностойността на стоката си, те веднага слизаха на брега. Самотните индиански рибари в малки члунове, които срещаха по реката, също не обръщаха внимание на „Санта Мария“ Виждаше се, че избягват срещите с бели хора и се ограждат от тях със стена от безразличие и мълчание.

Понеже Томек стоеше често на палубата, вниманието му бе привлечено от лоцмана на „Санта Мария“. Той беше индианец от племето тикуна, живеещо по Горна Амазонка. Стърчеше с часове зад кормилното колело, без да проговори с някого. На заповедите на капитан Слим отговаряше с кимане на глава и замисленият му поглед беше неизменно забит в мръсножълтите води на Амазонка. Благодарение на това, че той отлично познаваше реката, „Санта Мария“ можеше да се движи дори нощем, когато и водата, и двата бряга потъваха в сива тежка мъгла. Томек на няколко пъти започваше разговор с него, но индианецът, макар и учтив, отвръщаше с недомлъвки. По повод на това една вечер, когато капитан Слим и Новицки си пиеха ямайка в кабината, Томек каза:

— Виждам, че имате пълно доверие в своя лоцман. Но не се ли опасявате, че индианецът може да заспи, като стои толкова часове при кормилото?

— Най-много да подремне малко — отговори Слим.

Томек го погледна изумен, а капитанът се засмя и добави:

— Не ме гледайте, като че ли съм луд. Джек познава Амазонка по-добре, отколкото аз „Санта Мария“. От дете плава по нея, а освен това е индианец. На него може да се разчита.

— Толкова ли си сигурен в този червенокож? — с недоверие попита Новицки. — Та той не е ходил в морско училище!

— За какво му е притрябвало училище?! — избухна Слим. — Тукашните реки той познава като дупките в джобовете на гащите си, а по слух и зрение никой от нас не може да се мери с него.

— Сам забелязах по време на нашите ловни експедиции, че коренните жители на дивите страни имат по-добре развити сетива от нас — намеси се Новицки. — Но не бих повярвал, че човек може да бъде добър моряк без училище.

— Ба, и аз някога мислех така! — отвърна капитан Слим. — Отначало постоянно контролирах Джек, после обаче го оставих на мира. Стоя с него при кормилото; вечерта е тиха, ясна, месецът осветява Амазонка като морски фар. Не щеш ли, Джек казва; „Трябва да караме по-близо до брега, водата приижда.“ Питам: „Откъде знаеш?“, а той: „Отгоре се чува бучене.“ След два часа реката се превърна в същински ад. И ако това не е слух, здраве му кажи! А вижда като котка. През нощта ще забележи плуващи дървета във водата, въртопи. Понякога дори си мисля, че всичко това у него се дължи на необикновения му инстинкт.

— Ами ако задреме? — не мирясваше Томек.

— Ще се събуди точно навреме. Ако не пие ракия, докато е на служба, на него може да се разчита — увери го капитан Слим и наля ром в чашките.

В разговори и наблюдения минаха няколко дни без особени събития. На осмия ден, малко след залез слънце, в мръсножълтите води на Амазонка се появи ивица черна, прозрачна вода. Това означаваше, че „Санта Мария“ наближава Манауш, разположен недалеч от мястото, където Амазонка слива водите си с Риу Негру, тоест Черната река.

На долната палуба сред пътниците от трета класа избухна разноезична врява. Капитан Новицки, който винаги ставаше много рано, почука на кабината на приятелите си, след това отвори вратата и извика:

— Ставайте, сънливци… О-хо, ти вече си станал, братле?

— Ами да, събирам багажа — отвърна Томек. — След малко влизаме в Манауш.

— И аз съм будна вече — обади се Сали и седна на леглото. — Снощи на вечеря чух, че наближаваме Манауш, и цяла нощ се събуждах и се ослушвах.

— Не се учудвам, синигерче, защото и аз изгарям от нетърпение какви новини ще чуем — отговори Новицки, като галеше Динго по главата.

— Как бих се радвала, ако заварим господин Смуга завърнал се у дома си!

— Това действително би било чудесно. Слушай, братле, накъде се понасяме от пристанището? При приятелите или в кантората? Багажа можем временно да оставим на кораба, „Санта Мария“ ще стои в Манауш няколко дни.

— Извадил съм и двата адреса — каза Томек.

— Мисля, че първо трябва да отидем в дома на семейство Карски — предложи Сали. — Ако има да чуем лоши новини, предпочитам да ни ги кажат приятелите.

— Вярно, права си — призна капитан Новицки.

— Добре, тъкмо така ще направим — повтори Томек.

Тримата приятели привършваха закуската, когато „Санта Мария“ навлезе в Риу Негру. Широката ивица черна, прозрачна вода водеше право към близкото, изрядно уредено речно пристанище, чийто подвижен кей можеше да се приспособява към твърде променливото ниво на водата. Капитан Новицки и Томек с гордост осведомиха Сали, че това модерно пристанище е построено от поляк — инженер Римкевич.

Пристанището беше много оживено. Освен два големи презокеански кораба се виждаха петнадесетина речни парахода и множество гемии и лодки от различни видове. В малките блатисти заливи покрай пристанището по брега бяха наредени дървени къщурки, построени върху салове. По естествения канал между къщичките кръстосваха малки лодки, които тук бяха единственото съобщително средство.

Градът постепенно се изкачваше по невисок хълм. Над червените покриви на едноетажните къщички се извишаваха църковните кули и великолепните ветрила на палмите. По-горе на хълма се виждаха фронтони и куполи на огромни постройки. Тъмнозеленият пояс на екваториалната джунгла обгръщаше в широк полукръг целия град, така че той единствено чрез реката можене да поддържа връзка с останалата част на страната.

— Ето ни в Манауш! — каза капитан Новицки.

— Не виждам Збишек, нито Натка — огорчена възкликна Сали.

— Първо, не знаят, че пристигаме днес, второ, никой не би могъл да ги съгледа в тая навалица — успокои я Новицки.

Каменният кей гъмжеше от народ. Мулати, метиси и индианци пренасяха на корабите дърва за огрев, които бяха натрупани на големи камари по крайбрежието. Други разтоварваха от гемиите или пък товареха на корабите, които щяха да заминат надолу по реката, черни топки каучук, чували с фасул, сандъци със захар и брашно, а в индианските лодки се въртеше търговия с риба, костенурки, яйца, зелени портокали, банани, папаи — плодове на пъпешовото дърво, опитомени папагали и маймунки. Сред полуголите местни жители първенство държаха модно облечените бели и метиси. На кея не липсваха и кокетни, тъмнооки креолки[2], които се пазеха от слънцето с пъстроцветни чадърчета. Във въздуха кръжаха, търсейки плячка, черни лешояди урубу.

Тримата приятели заедно с Динго слязоха на сушата, а багажа си оставиха на кораба. Един файтон ги закара на адреса, който Карски им бяха дали в писмото. Вратата им отвори Наташа. Цяла минута тя от вълнение не можа да промълви нито дума, след това се разплака и започна сърдечно да поздравява дългоочакваните гости.

Наташа дълго прегръща Сали. Капитан Новицки смушка Томек в хълбока и пошушна:

— Лоши вести ще чуем, посрещна ни с плач…

— Така изглежда, Натка е много разстроена — шепнешком отговори Томек.

Наташа дълго се здрависва с приятелите, а накрая прегърна верния Динго и въведе всички в една стая със спуснати щори.

— Гого, Гого! — извика тя, а когато индианчето се появи на прага, тя бързо започна да му поръчва: — Тичай при мъжа ми! Веднага да дойде тук с господин Никсън! Кажи, че най-сетне пристигнаха…

Отново избухна в плач. Сали я прегърна през рамо и започна да я успокоява. Новицки, който знаеше сносно португалски, се приближи до момчето и каза:

— Малкия, тичай при господин Карски. Кажи му, че са пристигнали приятелите.

Индианчето изчезна зад вратата. Тъй като Наташа се поуспокои, Новицки пристъпи към нея и кратко попита:

— Не е ли жив Смуга?

— Нямаме абсолютно никакво известие от него — отговори тя с разтреперан глас. — Тръгна да гони убийците и изчезна безследно…

Новицки си отдъхна дълбоко, после се разведри и настроението му веднага се възвърна.

— Сто умрели кита! Помислих, че сте получили трагично известие, след като ни посрещаш толкова опечалена — рече той. — Винаги съм казвал на Томек, че човек не бива да оплаква приятелите си, преди да ги е видял мъртви.

— Толкова се надявах, че въпреки всичко ще намерим господин Смуга тук — тихо каза Сали.

— Но след като не го намерихме, да помислим как да го спасим — обади се Томек. — Господин Смуга има голям опит. Той не би могъл току-тъй да се загуби!

— Изчезна преди шест месеца и девет дни… Може ли още да има някаква надежда? — тъжно попита Наташа.

— През главата ни са минали и по-лоши работи — отговори Новицки. — Смуга неведнъж е изчезвал безследно, пък после се е намирал.

— Толкова много се радвам, че сте вече тук — тихо промълви Наташа. — Броях дните… Откакто сме пристигнали, все се страхувах за господин Смуга и непрекъснато треперех за Збишек. Той е още толкова неопитен, а иска да подражава на тебе, Томек, и на господин Смуга. Но къде ще се мери той с вас!

— Сядай и разказвай всичко отначало — каза капитан Новицки. — Докато дойдат ония двамата, ние ще се ориентираме в положението, а и на тебе ще ти поолекне на сърцето.

— Още от първия ден непрекъснато се боях — започна Наташа. — Господин Смуга е безразсъдно смел, той направо си играе със смъртта. Тук стават страшни неща. Каучуковата треска е отприщила най-низките страсти у хората. Всички са се овълчили един срещу друг.

— Не вярвам възможността за забогатяване да е помътила разсъдъка на господин Смуга — решително възрази Томек.

— Господин Смуга беше може би единственият честен човек, когото съм срещнала тук — поривисто каза Наташа. — Той се противопоставяше на насилието и злото. Но какво би могъл да направи сам срещу тая сган от негодници!?

— Ами този негов съдружник, Никсън, за когото ни писахте, и той ли е мошеник? — попита Новицки.

— Никсън?… Не, не мога да кажа нищо лошо за него. Притеснява се поради изчезването на господин Смуга, грижи се за мен и Збишек… Но защо не послуша съвета на господин Смуга? Ако беше прибрал племенника си от Путумайо, това мило момче можеше още да си живее.

— Сигурно го гризе съвестта, но станалото станало — философски каза Новицки. — Разказвай нататък.

— Господин Смуга за късо време си спечели тук голямо уважение. От него се страхуваха всички, включително и Педру Алвареш, най-големият враг на Никсън. Страхуваха се, защото вадеше оръжието си светкавично и… винаги уцелваше.

— Значи, е имало и трупове! — намеси се Новицки.

— При няколко битки в каучуковите лагери бяха дадени жертви. В Манауш господин Смуга само обезвреждаше нападателите. Това им стигаше, за да се боят от него като от огън. Но нали всяка минута би могъл да попадне на по-добър стрелец. Не можете дори да си представите какво обаяние има този изключителен човек за Збишек!

— Никак не се учудвам. От първия ден на нашето познанство с господин Смуга аз исках да му подражавам — каза Томек.

— И благодарение на това стана отличен стрелец, а също и опитен, умен и разсъдлив мъж — добави Новицки. — Самият аз бих се хвърлил в огъня за Смуга!

— И аз! Бих направила всичко, каквото поиска от мене — разгорещено каза Наташа. — И затова се страхувах за нас и за него, защото той рискуваше заради нас тримата. Ала нито аз, нито Збишек не бихме могли да се сравняваме с него. Освен това Амазонка все така ли вдъхва ужас.

— В тропическите страни животът не е лек, както мислят някои в Европа — забеляза Томек.

— Във водите е пълно с кръвожадни чудовища, всяка педя земя гъмжи от всевъзможни червеи и насекоми, а дори и в къщи, когато си лягаш да спиш, трябва да надникваш под одеялото да не би случайно в леглото ти да се е скрила някаква гадина — каза Наташа. — Това е демоничен град! Джунглата наднича зад всяка къща, а хората са по-лоши от диви зверове. Проклетият каучук е убил съвестта у тях.

— Не, не каучукът, а алчността прави хората по-лоши от зверовете — възрази Томек.

— Да, да, прав си, братле. Хората са по-лоши от чакали — присъедини се към него Новицки. — Но може би положението не е чак толкова лошо, колкото го описваш, Наташа. Ти си чувствителна жена. Такива неща като тук са ставали и в Аляска, и в Калифорния, и не само там. Въпреки това всяко беззаконие си има край, а хора като Смуга помагат да се въведе ред.

— Прекрасно го казахте, капитане — въодушевено се провикна Томек. — С нас Наташа сигурно ще си възвърне равновесието. Тогава на всичко ще погледне с други очи.

Наташа слисано гледаше приятелите си. След малко избухна отново:

— Ще ви видя какво ще кажете, когато се запознаете с Педру Алвареш. Този човек няма нито съвест, нито скрупули.

Натъжената Сали се развесели и извика:

— На кораба Томек направи Алвареш на пестил. А господин капитанът даде добър урок на индианеца, който го придружаваше.

— Какво говориш?! — смая се Наташа.

— Да, да, Алвареш и неговият човек намериха, каквото си търсеха — весело продължи Сали. — Моите момчета не се боят от никого. Ще видиш, сега работите ще вземат друг обрат. Алвареш да му мисли!

По лицата на двете „момчета“ се изписа самодоволна усмивка. Огромният Новицки изсумтя зарадван и рече:

— Ако установим, че Алвареш е виновен за изчезването на Смуга, ще му извия врата като на пиле.

— Ще го направите, мили капитане, но чак когато на двама ви с Томек стане ясно, че вече няма друг изход — възпря го Сали.

— Ти ме водиш за носа, непоносимо създание. Но не бой се, когато не са с нас уважаемият господин Вилмовски и Смуга, Томек съставя всички планове, а аз разбивам мутрата на ония, които му пречат.

— Вие наистина сте чудесни — обади се Наташа. — Чувствувам, че с вас ще се поободря. Толкова се радвам, че дойдохте!

Тримата приятели започнаха да прегръщат разплаканата Наташа, но в същия момент вратата с трясък се отвори и в преддверието нахълта Збишек, а след него влезе Никсън. Збишек дълго държа в прегръдките си Томек и от вълнение очите му се просълзиха. Вероятно Томек извика в спомените му родния дом в далечна Варшава и всички онези, за които тъгуваше много.

След малко Томек отдръпна братовчед си от себе си, но продължи да го държи за раменете.

— Възмъжал си — каза той. — Родителите ти се зарадваха на снимката ти с Наташа. Изпратих им я по един познат. Нося ти писма от тях. А сега ни представи на господин Никсън.

— Значи, вие сте господин Томаш Вилмовски — започна Никсън, като оглеждаше внимателно младия мъж. — Много съм слушал за вас.

Никсън се ръкува със Сали, а след това с капитан Новицки. Една индианска девойка донесе поднос с чай и закуски. Когато всички седнаха, Никсън заговори пръв:

— Господин Карски вече ви е уведомил с писмо за това, което стана тук. Знаете също така, господа, какви са моите връзки с господин Смуга.

— Знаем, но много ви молим още веднъж сам да ни разкажете всичко — отговори Томек. — Трябва обстойно да се запознаем дори с подробностите, за да съставим план за действие.

Никсън най-напред разказа за непочтената конкурентна борба, водена от някои каучукови компании, за насилията, които вършели те спрямо индианците. Той искал да създаде условия за безопасна работа на своите хора и затова склонил Смуга да дойде в Бразилия и да организира въоръжена охрана.

— Откъде познавахте господин Смуга? — попита Томек.

— Препоръча ми го с писмо един мой познат, господин Уикхем, който дълги години беше в Бразилия — обясни Никсън.

— Да не би да имате пред вид англичанина Хенри Уикхем? — изуми се Томек.

— Да, за него става дума. Някога бяхме приятели, а след заминаването му за Англия поддържахме кореспонденция.

Томек изгледа изпитателно Никсън и след известна пауза каза:

— Познавам господин Уикхем, разговарях с него не много отдавна.

— Да не е споменал нещо за мене? — попита Никсън.

— Не, не спомена…

— Що за птица е тоя Уикхем? — намеси се Новицки, като забеляза известно безпокойство в очите на приятеля си.

— По-късно ще поговорим на тази тема. Най-напред нека позволим на господин Никсън да се изкаже.

Никсън говори надълго и нашироко за заслугите на Смуга към предприятието, за привличането му като съдружник. Заяви, че благодарение на Смуга в каучуковите лагери на неговата компания били създадени по-добри условия за работа, осигурена била безопасност. Освен това призна със съжаление, че сам извикал Смуга от джунглата в Манауш, за да обсъдят плановете за разширяване на предприятието. И тъкмо тогава лагерът бил нападнат. Обясни, че Смуга подозирал конкурента му, Педру Алвареш, като организатор на това нападение. После описа разговора на Смуга с Алвареш в „Тезоуру“, заминаването за Путумайо и резултатите от разследването.

— Не вярвах, че можем да разкрием убийците — продължаваше Никсън. — Доста време беше изтекло от нападението, но Смуга с някакъв кучешки нюх откри предателя в нашия лагер и от него научи истината. Реши да откупи главата на моя племенник от индианците яхуа, а после да залови убийците и да разобличи Алвареш.

Двамата бели убийци бяха хора на Варгас, известен търговец на роби индианци в Перу. Експедицията до дивите области край Укаяли беше много рискована. Помъчих се да отклоня Смуга от това намерение, но той приведе един аргумент, с който ми затвори устата. Каза, че иска да откупи от робство нашите индианци, отвлечени от Путумайо. Ето защо реших да го придружа. Той не се съгласи. Взе нашия служител Уилсън и неколцина индианци от племето субео.

Смуга се добрал до Варгас и го притиснал до стената. Откупил нашите индианци, но двамата убийци, Кабрал и Жозе, о̀време успели да избягат от него. Смуга решил да продължи преследването. Не помогнали увещанията на Уилсън. Смуга му наредил да се върне с нашите индианци на Путумайо. Като видели упорството на Смуга, Уилсън и нашият доверен индианец Хабоку поискали да тръгнат с него. Не се съгласил и те изпълнили заповедта, защото на Смуга и аз дори не съумях да се противопоставя. Смуга си избрал няколко индианци от хората на Варгас и само с метиса Матеу, известния ви вече изменник, тръгнал подир бегълците. Оттогава няма и помен от него.

— Изпращахте ли след това някого при Варгас, за да научите нещо? — попита Томек.

— Колебаех се дали не е редно сам да замина, или пък да изпратя Уилсън. Но какво би могъл да стори там сам човек? Смятах, че това е безсмислен риск, след като един Смуга не се справи. Освен това Збишек беше убеден, че само господин Вилмовски би могъл да се заеме с откриването на Смуга. Затова ви чаках да пристигнете и да организирате по-голяма експедиция.

— Збишек е имал право — обади се капитан Новицки. — Да търсиш следи, след като са минали цели месеци, е все едно да блуждаеш слепешката. За тази работа трябва да имаш нюх като Смуга и нашия Томек.

— Къде са сега господин Уилсън и онзи индианец Хабоку? — запита Томек.

— В лагера при Рио Путумайо — обясни Никсън.

— Ще се отбием при тях на път за Укаяли — каза Томек. — Как мислите, дали този индианец би се съгласил да тръгне с нас както преди с господин Смуга?

— Кой знае? Той е много храбър човек и обича Смуга.

— Ето, не ви ли казах?! Томек веднага подуши приятеля на Смуга — извика Новицки.

— Томи е чудесен — заприглася му Сали, а като се обърна към Никсън, добави: — В Австралия, когато бях на единадесет години, един ден се загубих в гората. Баща ми вдигнал на крак всичко живо да ме търси. Върнали се с пръст в устата, а Томек ме намери и ме спаси. Бях си навехнала крака и не можех да ходя. Томек ме донесе до дома.

— Прощавайте, на колко години сте били тогава, господин Вилмовски? — с недоверие попита Никсън.

— На четиринадесет.

— Значи, сега сте на…

— На Коледа ще навърша двадесет и една.

— Преди да потеглим за Бразилия, Томек беше приет за почетен член на Кралското географско дружество в Лондон — каза капитан Новицки, като видя изумлението на Никсън. — Той написа научно изследване за папуасите. Това е необикновен момък, уважаеми господине. Кога тръгваме, Томек?

— Ами вие, капитане, съгласен ли сте да се заемете с подготовката на експедицията? Аз в това време ще обмисля маршрута. Какво ще кажете?

— Предварително те определих за командир, така че заповядвай и точка.

— Благодаря. Ще ви стигнат ли три дни за подготовката?

— Ще стигнат. Сега отивам със Збишек на „Санта Мария“ за багажа. Тъкмо ще поговоря и с капитан Слим. Любопитен съм накъде смята да отплува сега.

— Разбирам, идеята не е лоша.

Никсън смаян слушаше разговора. Не вярвайки на ушите си, той попита:

— Значи, вие наистина възнамерявате да потеглите само след три дни?

— А какво да чакаме? — отговори Новицки. — И без това е загубено много ценно време след изчезването на Смуга.

— Господин Никсън и Збишек още не знаят, че Томек вече напердаши Педру Алвареш, а господин капитан Новицки — индианеца, който го следва като сянка — каза Наташа.

— Къде, кога? — извика Збишек.

— Възможно ли е това? — учуди се Никсън.

— То стана на „Санта Мария“ — обясни Сали. — Алвареш ме задиряше и изяде хубав пердах.

— Не знаехме, че е той, иначе щеше да си изпати още повече — прибави Новицки.

— Виждам, че вие действително не обичате да си губите времето, но сега бъдете предпазливи. Алвареш е отмъстителен и има подръка цяла шайка бандити — предупреди ги Никсън.

— Не мислите ли, че Алвареш е могъл да се споразумее с Варгас още преди Смуга да стигне до Укаяли? — попита Томек.

— Не зная, наистина не зная…

— А какво мислите вие, капитане? — продължи с въпросите си Томек.

— За какъв дявол да си блъскаме главата? Ще поговорим довечера. Сега отивам на „Санта Мария“. Хайде, Збишек!

Бележки

[1] Голямо водно растение с листа до 2 м в диаметър. — Б.пр.

[2] Креоли — общо наименование на потомците на европейските колонизатори, родени в испанските, португалските и френските колонии.