Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (4)

III
Среща с индианците от племето тикуна

След завръщането в лагера Смуга проведе тайно съвещание с Никсън и Уилсън. И двамата бяха дълбоко потресени от измяната на Матеу.

— Ах, тоя жалък негодник! — извика Никсън. — Винаги съм му оказвал такова доверие. Дори и сега! Какъв глупак съм! Ако не бяхте вие, можеше да се стигне до ново нещастие!

— Подлец! Безсъвестно е предал клетия Джон в ръцете на убийците — заприглася му Уилсън. — Заслужава най-сурово наказание. Не разбирам защо веднага не му теглихте куршума!

Смуга, към когото бяха отправени тези думи, свъси вежди и отвърна:

— Аз не съм палач, господин Уилсън!

— Щом за да изтръгнете от него показания, вие не сте се поколебали да го изтезавате като индианец, длъжен сте били също така да го накажете според вината му — разпалено добави Уилсън.

— Първо надвих Матеу в борба при равни условия — и той, и аз имахме оръжие! — отговори Смуга. — Вярно е, че после го посплаших с пираните, но не съм сигурен какво щях да направя, ако продължаваше упорито да мълчи!

— Не оскърбявайте господин Смуга, като го сравнявате с дивите индианци — строго се намеси Никсън. — Жестокото отмъщение не ще върне живота на бедния Джон.

— Наистина не исках да ви засегна, извинете ме… — веднага каза сконфузеният Уилсън, ала Смуга го прекъсна с думите:

— Да забравим това, изобщо не съм се обидил. Не смятам, че индианците са по-лоши хора от нас. Именно белите направиха живота им ад. Но ако вие сте способен да се саморазправите с един беззащитен пленник, моля ви, вземете моя револвер и застреляйте Матеу. Той положително си го заслужава. Затворен е в стаята ви, ръцете и краката му са вързани.

Смуга хвърли оръжието на масата, а посраменият Уилсън побърза да каже:

— Сам си заслужих тези думи. Още веднъж моля да ме извините. Но какво ще правим сега с Матеу? Все пак не може да му се размине ей така!

— Можем да го дадем под съд в Манауш, положително ще го накажат — предложи Никсън.

— Това би било прибързано. Алвареш има солидни връзки — каза Смуга. — Моля да не се забравя, че Матеу е не само съучастник в престъплението, а също и единственият засега свидетел, чиито показания, подкрепени с други доказателства, ще ни помогнат да се доберем до фактическия подбудител на нападението. Трябва да съберем повече свидетели.

— И какво възнамерявате? — попита Никсън.

— Най-напред бих искал да стигна до индианците яхуа, които са участвували в нападението и са поругали тленните останки на Джон. Може би ще успея да откупя от тях ужасния им трофей. Нека главата на този нещастен младеж почива в земята заедно с тялото му.

— Много благородно е, че сте помислили да засвидетелствувате на Джон това последно внимание — промълви трогнатият Никсън. — Боя се само дали войнствените яхуа ще поискат да преговарят с нас по този въпрос?

— Посредник ще бъде Матеу, а те го познават — обясни Смуга. — После смятам да открия прекия убиец, Кабрал, и неговия ортак. Ще ги принудя да проговорят. Тогава ще можем да си разчистим сметките с Алвареш. Време е вече да се сложи край на неговите престъпни интриги.

— Ами Матеу? — обади се Уилсън.

— Ще го взема с мене. Това няма да е много весело пътуване за него — отговори Смуга.

— Не ще можете да го опазите в джунглата. Ще офейка при първа възможност — угрижи се Уилсън.

— Няма да позволя сам да влизате в устата на вълка — възпротиви се Никсън. — Ще идем заедно! Господин Збишек ще се справи в Манауш. Ей сега ще напиша нареждане до него. Уилсън ще наглежда работата в нашите лагери. Впрочем експедицията няма да трае много дълго.

— Не, не, господин Никсън. Това няма да е много разумно — намеси се Уилсън. — Като близък родственик на убития вие не ще можете да запазите спокойствие и самообладание по време на преговорите с племето яхуа. Освен това отсъствието ви като ръководител на предприятието би могло да предизвика много усложнения. Аз ще придружавам господин Смуга, а вие ще останете в лагера. Оттук по-лесно ще поддържате връзка с господин Збишек в Манауш. Аз по-добре от вас познавам селвата. Така че ще бъда по-полезен на господин Смуга.

— Уилсън има право, така ще е най-добре — забеляза Смуга. — Кабрал и Жозе работят за Варгас, а с него трябва да се постъпва предпазливо.

— Вие решавате тези въпроси — каза Никсън. — Чувал съм нещичко за Варгас. Река Тамбо е далеч оттук. Диво и опасно е там. Няма много да постигнете със сила.

— Казват, че Варгас имал на разположение стотици хора — добави Уилсън.

— По дяволите, струва ли си да се поема такъв риск заради разобличаването на Алвареш? — попита Никсън.

— Не само случаят с Алвареш ме кара да отида при Варгас — отговори Смуга. — Неговите помагачи са отвлекли индианците ни. Ако успеем да откупим от робство поне част от тях, ще си спечелим още по-голямо доверие сред работниците. Играта си заслужава риска. Освен това смятам, че това е наш дълг. Работейки за нас, те са попаднали в робство, което за тях означава смърт.

— Сега разбирам защо хората се лепят за вас! Честен човек сте вие — каза Уилсън. — Ще ви придружа на тази експедиция… и можете да разчитате на мене.

— Не искам да се противопоставям на намеренията ви. Аргументите на господин Смуга са убедителни — призна Никсън. — Ще ви трябват пари. Аз нямам тук. Това ще отнеме известно време…

— Не можем да чакаме тук парите. Необходимо е да стигнем при Варгас колкото може по-скоро, ако искаме да спасим нашите индианци — поясни Смуга. — Според думите на Матеу племето яхуа, което е взело участие в нападението, живее някъде край Солимоеш^[1], значи, по пътя за Икитос^[2], откъдето по река Укаяли ще стигнем до река Тамбо. В Икитос без затруднения ще изтеглим от банката необходимата сума.

— Добре, ще ви дам чек — заяви Никсън. — Трябва да вземете и няколко души, в които да сте сигурни.

— Мислих вече за това, но не съм сигурен дали някой от нашите индианци ще се осмели да се впусне в чужди, отдалечени местности — отвърна Смуга. — Какво ще кажете, Уилсън?

— Доброто възнаграждение би могло да привлече неколцина смелчаци, но от тях няма да има голяма полза. Те не умеят да боравят с огнестрелно оръжие.

— Това е най-лесното, бързо ще се научат. Схватливи са в това отношение — отговори Смуга. — Кажете им, че търсим четирима доброволци и им обяснете за какво се касае.

— Добре, веднага ще се заема с това. Кога тръгваме?

— След два дни. Ще успеете ли да се приготвите?

— Ще успея!

— Тогава на работа!

Уилсън не срещна трудности при набирането на доброволци за експедицията. При вестта, че Смуга възнамерява да откупи от робство пленниците, пръв изяви готовност Хабоку — един мъж с голямо влияние. С постъпката си той насърчи другите. Хабоку беше ловец на ягуари, а те будеха всеобщ страх сред индианците субео. Вярваха, че ягуарът е опасен магьосник или пък негово куче. Затова малцината ловци на ягуари се радваха на голяма почит сред съплеменниците си. Като символ на достойнство и храброст Хабоку носеше огърлица от зъби на ягуар и бедрена препаска от кожа на броненосец.

По примера на смелия Хабоку още десетина души от племето субео изявиха желание да участвуват в експедицията. Уилсън избра тримата най-сръчни гребци, защото до селищата на войнствените индианци яхуа можеха да стигнат само по вода, а и по-нататък, от Икитос нагоре по Укаяли много рядко плаваха кораби към вътрешността на дивите области. Така че трябваше да се подготвят за самостоятелно плаване. Смуга въоръжи доброволците с пушки и само след няколкочасово обучение те вече можеха да си служат с огнестрелното оръжие.

За по-малко от два дни бяха готови за път. На третия ден Никсън и група индианци субео изпратиха другарите си на брега на Рио Путумайо. Там се намираше примитивен пристан. За него с въже от лиани беше вързана дълга, тясна лодка, направена от издълбан ствол на махагоново дърво. Носът и кърмата бяха заострени и стърчаха над водата. Голям плюс на лодката беше лекотата й, благодарение на което тя можеше да се пренася по суша на местата, където катарактите^[3] правеха плаването невъзможно. Хабоку седна на кърмата, а останалите трима индианци заедно с Матеу, наредени един зад друг, щяха да гребат. Смуга и Уилсън се настанаха между кормчията и гребците. В предната част на лодката сложиха багажа. Сбогуваха се набързо и Смуга даде знак за тръгване. Лодката се оттласна от пристана и пое нагоре по Рио Путумайо.

Индианците субео^[4] бяха във весело настроение. За участието си в експедицията щяха да получат щедро възнаграждение, а присъствието на безстрашния Смуга им вдъхваше сигурност. И поради това ловко направляваната лодка се носеше срещу течението близо до брега, където дърветата на селвата хвърляха живителна сянка над водата.

Племето субео от незапомнени времена живееше по бреговете на река Уаупес и нейните притоци. И нищо чудно, че всички мъже от това племе бяха опитни гребци. Те от деца свикваха с водата, която играеше важна роля в живота им. Реките бяха пътищата, които свързваха съюзените родови общини. Мъжете хващаха риба в реките, а по бреговете им ловуваха и строяха пристани за лодките. В крайбрежните храсталаци криеха свещените барабани, под ударите на които се къпеха при изгрев слънце, за да почерпят сила от славните си прадеди, които според техните вярвания обитаваха глъбините на животворната река. Затова реките представляваха свещено място за всяка община. Всички религиозни обреди се извършваха единствено от мъжете и затова реките бяха изключително тяхна област, а жените обработваха малките нивици и отглеждаха маниока, захарна тръстика, царевица, батати и пъпеши.

Само след няколко часа плаване Смуга се увери, че екипажът е добре подбран. Лодката с неизменна скорост се носеше нагоре по реката, а гребците не изглеждаха уморени. Седяха почти неподвижно, като бронзови статуи, и бързите им, отсечени движения на ръцете равномерно плъзгаха лодката срещу течението на реката. А бяха и в добро настроение.

— Хе-ее-ее!… — ще подвикне някой от тях към птиците, които се въртяха във въздуха. — Накъде сте се разхвърчали?! Само да вдигна пушката, и ще свърши вашето летене!

Другарите му избухваха в смях. После хорово подхващаха някоя песен на своето наречие, но нито за миг не спираха да гребат с късите лопатообразни индиански весла, покрити с вгорени, оригинални орнаменти. Но случеше ли се ръбът на лодката почти да се опре о брега, а клонестите корони на дърветата да закрият небето, шегите и песните веднага секваха, защото индианците пазят мълчание в гората.

В крайбрежния гъсталак цареше почти ненарушима тишина. Само понякога се чуваше глухият трясък на сгромолясващ се горски гигант или отчаяният вик на загиваща птица или животно. В привидно мъртвите горски дебри сред природата непрекъснато се водеше безмилостна борба на живот и смърт.

Коритото на реката беше осеяно с множество островчета, подводни пясъчни възвишения и плитчини. Върху позлатения от слънцето пясък розовееха разкошни фламинги^[5] или дремеха малки зелени крокодили. Из плитчините бродеха бели чапли, а ята диви патици отлитаха при вида на лодката.

Два дни плаване на северозапад минаха без особени събития. На третия ден, малко след тръгването, индианците спряха да пеят и зорките им очи зашариха по крайбрежния гъсталак.

Смуга и Уилсън веднага забелязаха повишената предпазливост и безпокойството на индианците. Веднага се досетиха, че са навлезли в територия, населявана от някое войнствено племе. Уилсън хвана пушката, която лежеше на дъното на лодката, а Смуга започва внимателно да оглежда и двата бряга.

Известно време се движеха бързо в пълно мълчание. Внезапно кормчията Хабоку тихо, предупредително извика и посочи с ръка левия бряг. В заливчето на реката стоеше малко кану — лодка от издълбано дърво, в която един индианец прав ловеше риба с харпун.

Самотният рибар беше необикновено мускулест мъж, среден на ръст. Тъмнокафявото му тяло беше покрито само с една тясна бедрена препаска от дървесни влакна, боядисани в червено със сока на растението ахиота^[6], а на врата си имаше нещо като нашийник от същите влакна, украсен с гъсти ресни, които се спускаха по гърдите и гърба. На китките и глезените носеше плътно прилепнали гривни от лико. Върху разноцветно татуираното му лице с типично монголски черти падаше черна, твърда, лъскава коса, подстригана на бретон.

Надвесен над водата, рибарят се взираше за плячка. В същия момент вдигна въоръжената си с харпун ръка, за да уцели рибата, и тогава забеляза голямата чужда лодка, която навлизаше в кривината на реката. Издигнатата нагоре ръка не нанесе удар. Индианецът хвърли оръжието на дъното на лодката, грабна веслото и загреба бързо към брега, като викаше нещо с гърлен глас. Това сигурно беше предупреждение или вик за помощ, защото след малко от гъсталаците по брега на реката изскочиха куп индианци, въоръжени с лъкове. Щом зърнаха приближаващите чужди хора, част от тях се затичаха към лодките, изтеглени на пясъчната ивица.

При вида на въоръжената група Матеу неспокойно се размърда и извика полугласно:

— Дявол да го вземе, да ускорим хода. Това са индианците от племето тикуна!

— Тикуна! — потвърди Хабоку.

В същото време индианците вече се отделяха от брега. Някои бързешком слагаха стрели върху тетивата на лъковете. Виждайки това, Матеу се обърна към Смуга и каза:

— Ако ни доюнят, не им казвай, сеньор, че отиваме при племето яхуа. Те се ненавиждат взаимно! Бягството е най-сигурното спасение.

Хабоку и неговите другари, по примера на Матеу, още по-яко натиснаха веслата. Лодката бързо започна да се отдалечава от брега.

Бягството и преследването продължаваха вече около два часа. Няколко лодки с готови за атака индианци от племето тикуна бавно, но сигурно наближаваха бегълците. Смуга все по-често се извръщаше към преследвачите и внимателно преценяваше разстоянието с поглед, докато накрая каза:

— Май че няма да избегнем сражението. Те имат повече гребци и не са толкова уморени…

— Да охладим ентусиазма им с куршуми — предложи Уилсън.

— Това е лош съвет — с неодобрение каза Хабоку. — Ако падне макар и един от тях, тогава вече със сигурност няма да прекратят преследването. Скоро ще се спусне нощта, а и буря се задава. Може би ще успеем да избягаме!

— Сблъскването няма да ни донесе нищо добро — съгласи се Смуга. — По-добре всички да се хванем за греблата!

Лодката увеличи скоростта си. Разстоянието между бягащите и преследвачите временно престана да намалява.

Скоро предвижданията на Хабоку се оправдаха. Преди да се свечери, тежки оловни облаци закриха залязващото слънце. Най-напред по земята закапаха едри капки дъжд, а след това над крайбрежната джунгла връхлетя стремителен вятър. При блясъка на първите светкавици индианците тикуна обърнаха лодките и потънаха в бързо падащия мрак.

Хабоку веднага насочи лодката към брега. Крайно време беше да потърсят убежище на сушата. В размътената и развълнувана река все по-често се мяркаха дънери на изкоренени дървета и цели камари тръстика, които заплашваха да преобърнат и дори да разбият лодката.

Щом лодката стигна брега, индианците субео измъкнаха лодката на сушата, а след това, като използуваха стволовете на дърветата за носещи диреци, започнаха да строят обширна колиба, за да се скрият в нея от поройния дъжд. Бурята се бе развихрила с пълна сила, когато мокрите до кости пътешественици се прибраха в колибата, направена от клони, листа и лиани. За разпалване на огън не можеше и дума да става, затова Уилсън им раздаде суха храна. Дълго се храниха мълчаливо, защото всички бяха прегладнели и капнали от целодневното пътуване и бягането от индианците тикуна. После разпънаха хамаците си в колибата и легнаха да спят върху влажната постеля.

Смуга дълго лежа с отворени очи, вслушвайки се в отгласите, които долитаха от джунглата. След известно време бурята поутихна и само дъждът шумно чукаше в гъстата листовина на гората. Смуга чуваше дишането на заспалите си спътници. До него, от дясната му страна, се намираше хамакът на Матеу. Смуга не върза метиса за през нощта, защото всички бяха много уморени и трябваше хубаво да си починат, преди да продължат пътуването, което можеше да им поднесе какви ли не изненади. И Смуга лежеше и бодърствуваше, тъй като се опасяваше от някаква нова подлост от страна на Матеу.

Времето едва се влачеше… Смуга се усмихна на себе си, мислейки за своите млади приятели, Сали и Томек, които бяха в Лондон, на хиляди километри далеч. Томек Вилмовски вече довършваше етнографския си труд за папуасите, населяващи Нова Гвинея. В последното си писмо до Смуга бащата на Томек се спираше подробно за тази тема, тъй като няколко члена на Кралското географско дружество в Лондон, ползващо се с голям авторитет в научните среди, проявили жив интерес към съчинението на младия поляк.

Смуга се радваше на успеха на Томек, когото обичаше като роден син. Нали Томек искаше да му подражава във всичко, да стане също така прочут пътешественик. С голямо вълнение той си спомняше за първата им обща експедиция до далечна Австралия, когато Томек, тогава още юноша, направо му призна това. Сега Смуга съжаляваше, че Томек не е с него. На това момче винаги можеше да се разчита. То имаше необикновена дарба да печели сърцата на хората, както и интуиция, благодарение на която по време на ловни експедиции излизаше цял и невредим от различни тежки премеждия. Съзнанието, че Томек без оглед на каквото и да било би се явил при всяко негово повикване, му доставяше голяма радост.

Докато мислеше за младия си приятел, Смуга се вслушваше в дишането на заспалите си спътници. От съседния хамак се носеше мощно хъркане. В такава бурна нощ нямаше защо да се опасява вече, че индианците тикуна ще ги нападнат. Освен това суеверните индианци изобщо нямаха навик да скитат из гората след залез слънце. Вярваха, че тогава в нея витаят зли духове, от които те много се страхуваха. Така че щом Матеу спеше дълбоко, Смуга също можеше да си почине малко, преди да се е съмнало. Той притвори очи. Лека-полека го обори дрямка.

Смуга се събуди ненадейно, но като човек, свикнал с опасности, не направи и най-малко движение. Полека привдигна клепачи. Бурята бе стихнала и дъждът спрял. В колибата цареше полумрак; светлото лунно сияние проникваше през входния отвор. Една минута Смуга се ослушва напрегнато. Чуваше се дълбокото дишане на спящите. Смуга помисли, че сигурно го е събудил крясъкът на някоя нощна птица. Но не можеше отново да заспи, човъркаше го някакво вътрешно безпокойство. Изведнъж разбра какво го е събудило: Матеу беше престанал да хърка. Смуга напрегна слух.

Стори му се, че чува лек шум, сякаш някой плъзга длан по ствола на дървото, на което беше вързан хамакът му. Веднага се сети, че тъкмо там, на чепа, беше закачил колана с револверите.

„Матеу краде оръжието“ — помисли си той.

Дори и да беше така, в момента не можеше да му попречи. Докато скочи от хамака, метисът щеше да го намушка с нож или да го застреля. Затова лежеше спокойно и дишаше равномерно като човек, потънал в дълбок сън. С полуотворени очи напрегнато се взираше във входния отвор на колибата, осветен от лунните лъчи. Изведнъж стана съвсем тъмно.

„Матеу излиза — разсъждаваше Смуга. — Той закри отвора с тялото си.“

Миг след това лунните лъчи отново разредиха мрака. Смуга безшумно се смъкна от хамака на земята. Докосна бързо постелята на Матеу и се увери, че е празна. После опипа светкавично колана с револверите, окачен над собствения му хамак. Кобурите бяха празни.

Смуга се приближи предпазливо до изхода. Никого не събуди. И най-малкото забавяне можеше да улесни бягството на Матеу. Наостри уши. Чу шумолене в храсталаците край реката. Досети се, че Матеу е решил да избяга с лодката. Това беше отлична идея, защото, преследвайки го по суша, нямаше да имат никакъв шанс да настигнат беглеца. Освен това Матеу нямаше да остави следи, които биха улеснили преследването.

Смуга се измъкна от колибата и крадешком се затича към брега, където бяха оставили лодката. Слиса се, когато видя, че тежката лодка до половината беше вече спусната във водата. По-рано бе подценил силите на метиса. Нямаше време за губене. Ако Матеу влезеше с лодката в реката, лесно щеше да избяга. Смуга не би могъл да го спре дори с изстрел, защото в бързината не успя да си вземе оръжие.

Матеу се наведе над кърмата на лодката, хвана я с ръце отдолу и започна да я бута във водата. Смуга се хвърли върху беглеца. С удар по врата го събори в лодката. Матеу се привдигна и клекна. Явно позна нападателя, защото ръката му без колебание посегна към колана, в който бяха пъхнати револверите. Смуга го удари с юмрук под брадата. Матеу се олюля и падна по гръб. Преди да се изправи на крака, противникът му се стовари върху него с цялата тежест на тялото си. Смуга имаше значителен опит в ръкопашния бой. Затова не след дълго дясната ръка на Матеу, извита назад, изпука в ставата. Матеу изохка от болка.

Сега Смуга му измъкна револвера от колана и рече:

— Глупав си, Матеу! Жив никога няма да ми избягаш! — Опря револвера в плещите му и заповяда: — Ставай!

Метисът, пъшкайки, се вдигна от земята. Без да срещне съпротива, Смуга взе и втория му револвер.

— Ако още веднъж се опиташ да избягаш, ще дам главата ти на индианците яхуа за главата на Джон Никсън — предупреди го той. — А сега лягай да спиш, защото най-много след два часа тръгваме на път!