Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (7)

VI
Диханието на смъртта

— Не се доверявай на този дивак, сеньор — прошепна Матеу, като се наведе към Смуга. — Още от пладне не виждам следи от бегълците.

— И на мен ми направи впечатление това — отговори Смуга. — Питах го защо се отклони от дирята, която ясно личеше дотогава. Каза, че се сещал накъде са хванали. Водел ни по преки пътеки. Така сме щели по-бързо да ги догоним.

— Ами ако ни вкара в капан?

Смуга не отговори веднага. Взираше се внимателно в неприветливата местност. Гората редееше. През дърветата прозираха голи пространства или така наречените пахонали. На изток и на запад върху фона на лазурното небе се очертаваха отделни планински вериги. След дълга пауза Смуга промълви:

— Няма как, трябва да се доверим на кампа^[1]. В тая непроходима гора сами не ще намерим бегълците.

— Това е дива местност, сеньор!

— И все пак Варгас е прониквал в тая недостъпна пустош, за да лови роби индианци.

— Да, но той върлува само по покрайнините на Пахонал^[2], и то с дружина верни и добре въоръжени хора!

— Без съмнение ти имаш право, но Кабрал и Жозе не се страхуват да се крият в степите, населени от войнствени племена.

— Това е друго нещо, сеньор! Те знаят, че си дошъл да им отмъстиш. Те бягат от смъртта…

Смуга отново замълча. Замисли се какво да прави. Досега му вървеше. След като откупи от племето яхуа главата на Джон Никсън, той без спънки доведе експедицията до Икитос. По същото време оттам потегляше кораб за лагерите на каучукосъбирачите по Горна Укаяли^[3]. Смуга веднага се възползува от тази твърде рядка за тия места възможност. Пътуването с индианска лодка би отнело много време и би изложило всички участници в експедицията на многобройни опасности. Плаването по Укаяли не беше леко. И независимо от големите разходи той настани групата на парахода. Благодарение на това за двадесет дни стигнаха в селището Ла Хуаира, разположено на десния бряг на Урубамба, там, където тя се слива с река Тамбо.

Ла Хуаира принадлежеше на известния Франсиско Ернандес Варгас, съпритежател на търговската фирма „Каза Ернандес и Ко“ в Икитос, експлоатираща естествените богатства на джунглата по река Урубамба. Варгас беше патрон, с други думи покровител, а всъщност владетел на стотици индианци, заселени доброволно или принудително около Ла Хуаира. В цяла Монтания^[4] беше известно, че Варгас търгува с роби индианци, които лови по време на своите разбойнически хайки.

Смуга имаше щастие, че собственикът на Ла Хуаира беше в затруднено положение — подозираха го в убийството на Карл Шарф, с когото имаха спорове за каучукови терени. Вероятно поради това той прояви голяма отстъпчивост към Смуга. Не само се съгласи да върне индианците субео, отвлечени от лагера край Путумайо, но беше склонен и да предаде своите помагачи — Кабрал и Жозе. Оказа се обаче, че при вестта за пристигането на Смуга двамата са избягали от селището. Варгас уж изпрати потеря след тях, но неговите верни индианци от племето пири, с които се бе обкръжил, се върнаха след един ден търсене и заявиха, че бегълците се скрили в Гран Пахонал. Тогава Варгас започна да убеждава Смуга, че е безсмислено да търси повече убийците на Джон Никсън. Гран Пахонал беше див, обширен край, населяван единствено от войнствените кампи.

Смуга не повярва на търговеца на роби. Своевременното бягство на убийците будеше най-различни мисли. Наистина, Варгас се кълнеше, че нямал нищо общо с нападението край Рио Путумайо и за да докаже това, беше готов да предаде Кабрал и Жозе, но Смуга не беше уверен, че думите и действията му са искрени.

Смуга искаше да обезвреди лукавия Педру Алвареш. Показанията на Кабрал и Жозе, които бяха извършили нападението по негово нареждане, щяха да бъдат неопровержимо доказателство за вината му. Затова бе решил на всяка цена да залови бегълците. Въпреки увещанията и протестите на Уилсън той го отпрати обратно заедно с досегашния ескорт и с откупените от Варгас индианци, а той и Матеу тръгнаха да преследват избягалите. Начело на малка група, от три дни той навлизаше все по-навътре в този див край, където още не беше стъпвал кракът на бял човек.

Само петима души придружаваха Смуга в рискованото преследване. От предишния ескорт беше оставил при себе си само Матеу. Освен него дойдоха трима пири, които Варгас му даде за носачи, и един индианец от племето кампа, който доброволно предложи помощта си.

Варгас събираше в своето селище индианци, произхождащи от различни племена, които често се ненавиждаха взаимно. По такъв начин той се осигуряваше срещу евентуален бунт на робите, защото те помежду си се шпионираха и дебнеха. Варгас изглеждаше изненадан от постъпката на кампа, който твърдеше, че подслушал един разговор на бегълците. Смуга забеляза изненадата и може би дори безпокойството на Варгас. Именно поради това той настоя да му позволи да вземе кампа като водач. Отначало Варгас възразяваше под предлог, че този индианец, произхождащ от Гран Пахонал, просто търси сгоден случай да избяга. Тогава Смуга предложи откуп за роба и Варгас най-сетне отстъпи.

Кампът се оказа добър следотърсач. Той доказа също, че подслушаният разговор между Кабрал и Жозе не е бил плод на неговата фантазия. Умело откри дирите на двамата бели и на петимата индианци, които бяха избягали с тях, и повече от три дни безпогрешно водеше преследвачите по следите. Но бегълците имаха два дни преднина пред потерята. Затова кампът, досещайки се къде може да са потърсили убежище, се отклони от дирята и поведе преследвачите по преки пътеки.

Водачът тъкмо спря на края на гората. С две ръце стискаше дългата цев на своята евзалийка^[5], а приклада опря на земята. Каменният израз на лицето му не издаваше нито чувства, нито мисли. Досами него приклекна жена му, която Смуга също откупи от робство. Облечена беше като мъжа си в кафява кузма^[6]. Оръжието на мъжа си, което жените носят по време на похода — лъка, колчана със стрели от шикоза^[7], както и плетената торба с храната тя остави на тревата до себе си.

Тримата носачи от племето пири спряха като по команда и сложиха багажа под едно дърво. Те гледаха със завист кампа, защото Варгас не им бе разрешил да вземат жените си на похода, за да бъде сигурен, че ще се върнат.

Смуга и метисът застанаха на няколко крачки от водача. Метисът се наведе към Смуга и прошепна:

— Сеньор, виж къде ни доведе тоя камп!

Смуга обгърна с поглед околността. Стояха в края на рядка гора, която тук отстъпваше място на кампоша^[8], т.е. на своеобразни савани с предимно висока тревиста растителност и пръснати тук-таме ниски дървета. Унилият изглед на кампоша напомняше на Смуга изродена градина с криви дръвчета.

Смуга се приближи до водача и го попита:

— Още ли си сигурен, че вървим в правилна посока? Защо спря?

Индианецът се обърна бавно към Смуга и отвърна:

— Трябва да починем, преди да е мръкнало. Ще вървим цяла нощ. На разсъмване отново ще намерим следите на бегълците. Утре, преди слънцето да се скрие зад планините на запад, те ще бъдат в ръцете ти.

— Искаш да вървим без път през нощта? — изуми се Смуга.

Индианецът описа с ръка широк полукръг от изток към север и запад.

— Тук от векове е земята на кампите. Аз познавам всички пътеки и мога да ви водя по всяко време на деня и нощта — обясни той.

— Близо сме до планините. Ако през нощта завали дъжд, няма да открием следите — забеляза Смуга.

— Бъди спокоен, тук рядко валят дъждове — отговори кампът.

Забележката на индианеца беше вярна. Смуга имаше твърде голям опит като пътешественик, за да се осланя безкритично на водача. Ето защо от момента, когато започнаха преследването, той внимателно следеше през какви места минават, за да запази чувството си за ориентация в този труднопроходим терен. Благодарение на това отдавна бе забелязал, че дъждовете оскъдно оросяват Гран Пахонал. За това красноречиво свидетелствуваше сухоустойчивата растителност в кампоша, разнообразена от редки хилави горички само по планинските склонове и в долините край потоците. Малобройните дървета в кампоша имаха дребни листа, предимно с подвити краища, а понякога покрити с гъсти влакънца. Някои вместо листа имаха бодли и шипове. Между дърветата от разред двусемеделни се срещаха невисоки палми, а от време на време кактуси и млечкови. Кампошите през цялата година са зелени. Само прегорилата, висока и гъста трева показваше, че отдавна не е падал дъжд.

— Със сигурност ли знаеш накъде са избягали убиецът и неговият помагач? — попита Смуга след дълго мълчание.

— Те отиват към планината на Сина на слънцето. Вървят по индианските пътеки. През нощта ще ги настигнем. На разсъмване сигурно ще намерим следи от нощния им бивак.

— Добре, сега да починем, преди да тръгнем на път — отговори Смуга и поръча на Матеу да раздаде храна.

Всички се хранеха мълчаливо. Смуга и Матеу крадешком наблюдаваха спътниците си индианци. Кампът и жена му седнаха настрана. Жената прислужваше на мъжа си, който ядеше бавно, без да обръща внимание на никого. Носачите от племето пири се държаха на разстояние от всички. Докато се хранеха, си шушукаха и поглеждаха ту към белия, ту към кампа.

— Чудна работа, сеньор, тези пири съвсем явно странят от кампа — забеляза Матеу. — А пък зная, че двете племена, общо взето, живеят в разбирателство.

— Варгас спомена, че този камп е отскоро при него — отговори Смуга. — Може още да не са се сближили.

— Той не е достатъчно покорен пред белите. Дори на тебе ти говори като на равен, а пък нали ти го откупи от робство…

— Покорството или раболепието не е положителна черта на човека. Този индианец се държи с достойнство, а това говори по-скоро хубаво за него. Щом го откупих от Варгас, веднага му заявих, че е свободен. Той знае, че когато заловим бегълците, ще отиде с жена си, където иска.

— Лошо си постъпил, сеньор! Трябваше да го държиш в неизвестност!

— На тебе също обещах да ти простя, без да чакам да изпълниш всички условия…

— Помня това! Но колкото за кампа, мисля, че Варгас беше прав. Той се предложи за водач, защото искаше да се върне при своите!

— Не мога да го упреквам за това! Всеки на негово място би искал да се отърве от робството.

— Интересно дали не излъга, като каза, че бил подслушал как са се сговаряли Кабрал и Жозе?

— По всичко личи, че знае накъде са избягали — отвърна Смуга. — Цели три дни намирахме следите им! Впрочем остава ни само още една нощ на неизвестност. Утре трябва да хванем убийците.

— Ще си отдъхна чак когато се върнем в Икитос — каза Матеу и тежко въздъхна. — Не вярвам на този камп и нямам доверие в пирите, които ни даде Варгас. Те са негови хора. Не ги изпускай от очи, сеньор, те непрекъснато си шушукат. Не ти ли се струва подозрително това, че Варгас толкова лесно се съгласи да предаде Кабрал и Жозе? Да не би той случайно да ги е накарал да избягат от тебе?

— Допускам, че е така — каза Смуга. — Затова и кампът му обърка сметките.

— Внимавай, сеньор! Всички знаят, че Варгас има дълги ръце… Не изпускай от очи неговите пири, когато настигнем бегълците!

— Благодаря ти за добрите съвети, Матеу! Помъчих се да предвидя всички възможни изненади. Пред нас се намират двама бели и петима индианци. Аз имам трима пири, един камп, жена му и… тебе. Взех под внимание дори и това, че по време на преследването всички вие можете да се обърнете против мене.

По лицето на метиса се изписа почуда, а после почти благоговение. След дълга пауза той прошепна:

— Ти си изключително храбър, сеньор… Трябва да си много сигурен в окото и ръката си.

— Сигурен съм, Матеу! — спокойно отговори Смуга.

— Внимавай, сеньор, и може да успеем да се измъкнем цели и невредими от това тежко премеждие…

— Сега да починем, преди да сме тръгнали на път — каза в заключение Смуга. — Утрешният ден ще ни донесе много вълнения.

И той веднага легна върху сухата трева, която му бяха постлали пирите. След малко, сякаш насън, той се обърна настрана и с полупритворени очи започна да наблюдава спътниците си. Не вярваше на никого. Тримата пири бяха доверени хора на Варгас. Той ги даде за носачи, но нямаше съмнение, че тайно те бяха получили специални задачи за изпълнение. От тях Смуга всеки момент можеше да очаква нож в гърба си.

Той не беше уверен как ще се държи и Матеу, когато види своите някогашни съучастници в нападението. Тъй като допускаше някаква неочаквана реакция от негова страна, все още не му беше дал патрони за пушката и револвера. Потайният камп и неговата жена също представляваха една голяма неизвестна. Всички вече заспаха, само водачът седеше на една височинка и гледаше в далечината на северозапад.

Слънцето се скри зад планините. Нощната тъмнина се спусна над гората, покри планините, които се мержелееха далеч на хоризонта. Бивакът потъна в мрака, защото кампът не бе позволил да накладат огън.

Смуга седна на постелята, после се изправи внимателно. Прокрадна се безшумно до близкото дърво, седна до него и се облегна на дънера. От това място целият бивак беше пред очите му. Напрегнато се ослушваше дали някой не се промъква към постелята му.

Времето вървеше бавно… Най-сетне звездите изгряха на небето, а скоро след това и месецът се подаде над планините. Сребристо сияние бавно пропълзя между храсталаците.

Смуга наостри слух и напрегна взор. Някой се приближаваше към леглото му. Смуга тихо стана. С лявата си ръка хвана дръжката на револвера. С няколко скока се озова зад човека, надвесен над постелята.

— Какво търсиш? — попита той.

Индианецът се изправи и се обърна. Сега стояха лице срещу лице. Смуга се приближи още повече. Индианецът, наметнат с дълга дреха, беше мушнал дясната си ръка между гънките на височина на кръста. Смуга го опипа. Под грапавия плат усети пестника му, стискащ дръжката на нож.

— Какво искаш? — отново попита той.

— Ти изскочи зад гърба ми… — отговори кампът, като се мъчеше да овладее треперещия си глас. — Исках да ти кажа, че е време да тръгваме.

— Тогава да тръгваме, събуди всички!

Кампът се обърна и се отдалечи. Иззад дървото досами Смуга изскочи широкоплещеста фигура.

— Хитър и бдителен си, сеньор… — прошепна Матеу.

— Защо не спиш?

— Изобщо не съм спал. Когато се стъмни, реших да бдя при постелята ти. Подозирах, че тоя камп ще дойде тук. Имал е щастие, ако не беше го издебнал ти, щях да го намушкам с ножа.

— Голяма грешка щеше да направиш, Матеу — отговори Смуга. — Ако беше убил водача, положително вече нямаше да мога да хвана бегълците. Или може би се стремиш към това?

— Не говори така, сеньор, аз мислех само за живота ти!

— Сам мога да се предпазя при опасност. Тръгваме!

— Сим, сеньор…

Матеу се отдалечи и почна да подвиква на пирите, а Смуга намери торбата с мунициите, метна я през рамо и застана до водача в края на гората.

— Да тръгваме! — обади се кампът. — Наглеждай пирите и метиса, нощта е удобна за бягство…

— Добре, води ни!

Кампът и жена му, която го следваше като сянка, тръгнаха първи. Смуга почака малко да го настигнат носачите и метисът.

— Вървете съвсем близко зад мене — разпореди се той. — Матеу, ти ще вървиш последен. Ако някой се опита да бяга, стреляй!

— Сим, сеньор…

Естествено, Смуга знаеше, че Матеу не ще може да изпълни нареждането, тъй като нямаше патрони. Целта му беше да сплаши пирите, които подозрително се държаха настрана.

Месецът вече напълно се показа над планините. Небето искреше от звезди. Пръснатите нарядко полуизсъхнали дървета вземаха фантастични форми. Техните безлистни клони се протягаха към пътниците като пипала на полипи, от време на време с шиповете ги закачаха за дрехите, теглеха ги към себе си. За щастие нощта значително просветля…

Водачът току спираше и гледаше към върховете на планините, които се чернееха в далечината на фона на светлото небе. После отново забързваше, без да проговаря на никого. От време на време нощната тишина се раздираше от крясъка на хищна птица.

Само веднъж през нощта спряха да починат малко, след което продължиха да вървят чак докато месецът отново се скри зад планините. Призори над земята се спусна непрогледна тъмнина. Тогава кампът приседна на една височинка и каза:

— Да почакаме, ей сега ще се развидели…

— Добре, да починем, всички са уморени — отвърна Смуга.

Седнаха на земята. Сухата трева ги мамеше за сън, но никой не заспа. Пирите гледаха навъсено. Матеу също беше мрачен.

Тъмнината на нощта бързо се превръщаше в дрезгавина и не след дълго на хоризонта засия слънцето.

Матеу беше все така умислен. Дясната си ръка бе опрял върху дръжката на ножа, пъхнат в пояса. Смуга го наблюдаваше изпод вежди. Настъпващият ден щеше да донесе отговор на въпроса кой е враг и на кого може да се довери.

Смуга не подценяваше опасността. Беше сигурен, че пирите ще го предадат, щом се стигне до борба с бегълците. Вероятно такава роля беше определил Варгас на тримата си довереници. Кабрал и Жозе също имаха при себе си петима от хората на търговеца на роби. Можеше ли да разчита на Матеу и кампа?

Водачът стана и се огледа наоколо. След малко се обърна към спътниците си и каза:

— Да вървим!

— Не си ли се заблудил през нощта? — попита Смуга.

— Струва ми се, че не, ей сега ще намерим пътечката… Да вървим!

Още по време на нощния поход Смуга забеляза, че видът на местността се променяше. Дървета се срещаха все по-рядко, а тревата стана по-буйна. Сега, при изгряващото слънце, той любопитно се оглеждаше наоколо. На североизток, чак до линията на хоризонта, се простираше леко хълмиста суха степ. През нощта значително се бяха отдалечили от източните планински вериги, затова пък назъбените западни хребети бяха много по-близо. По склоновете им зеленееха гори.

Кампът понамали крачка. Той все по-често изтягаше шия и търсеше нещо в степта. След известно време отново забърза.

— Погледни, сеньор, там вляво се виждат камъни! — извика Матеу, като догони Смуга.

— Забелязах ги! — отговори Смуга. — Нашият водач вече от доста време клони към тях.

— Това са знаци, сигурно са някакви знаци! — каза Матеу.

Те бързо се приближаваха към няколко големи камъка, които лежаха в степта. Кампът спря до тях и им хвърли съвсем бегъл поглед. Сега очите му бяха обърнати към планините.

Смуга и Матеу обиколиха камъните. Забелязаха по тях някакви вдлъбнатини и резки, но трудно можеше да се каже дали са направени от човешка ръка. Смуга се приближи до водача и попита:

— Какво означават знаците по тези камъни?

— Знаци? — учуди се кампът. — Намерил си някакви знаци по тях?!

Смуга погледна водача изпитателно. Не можеше да отгатне какви мисли криеше индианецът под безразличния израз на лицето си.

— Още от разсъмване ти се оглеждаше в степта и търсеше тези камъни, а сега не знаеш какво означават издълбаните върху тях знаци — каза той след минута.

— Откъде можеш да знаеш, че именно човек е оставил знаците? — отговори кампът. — Може времето да ги е издълбало?

— Някой трябва да е донесъл тук тия камъни.

— А знаеш ли кой е донесъл тук тревата, храстите или по-нататък — зелената гора по склоновете на планините? Тези камъни са стояли на това място още по времето, когато бащите на моите бащи са населявали тоя обширен край.

— Възможно е, но ти ги търсеше и сега спря при тях.

— Вярно е, защото западно от тези камъни се намира пътечката, която търсим — обясни кампът. — Само толкова знам, а дори и да има някакви знаци по тия камъни, никой никога няма да ги разчете.

— Далеч ли е още пътечката?

— Близко е. Да вървим!

— Лъже тоя камп! — избухна Матеу. — По тия камъни няма дори прах! Някой ги е донесъл тук, издълбал е знаците и постоянно се грижи да не се заличат!

— Ако останеш жив до залез слънце, ще се убедиш, че казвам истината — отвърна кампът и измери метиса с презрителен поглед.

— Заплашваш ли ме?!

— Мълчи, Матеу! Сега не е време за кавги! — остро каза Смуга, защото кампът и метисът вече се хващаха за дръжките на ножовете си. — Хайде!

След по-малко от час водачът намери пътечката. Смуга лесно откри по нея следите на двамата бели и на петимата индианци. Скоро попаднаха и на мястото, където бяха пренощували бегълците. Тревата около изгасеното огнище беше стъпкана. Пепелта още беше топла.

— Какво ще кажеш сега, Матеу — закачи го Смуга. — Бегълците са напуснали бивака преди не повече от час. Водачът удържа на думата си.

— Да, сеньор, имаш право, оттеглям си обвинението срещу този камп, че е изменник!

Водачът се извърна към Матеу.

— Все ми е едно какво мисли за мене такова краставо куче като тебе! — каза той, без да повишава глас. — Не си нито бял, нито индианец. Самият ти носиш клеймото на предателството върху челото си!

Метисът посивя от ярост. Измъкна ножа от канията, но кампът не посегна към оръжието си.

— Ако ме убиеш, всички сте загубени — каза спокойно той. — Само аз зная пътя за връщане… Бели човече, вържи това краставо куче, ако ти е мил животът!

— Слушай, Матеу, ако още веднъж предизвикаш разправия, ще ти натроша костите — хладно каза Смуга. — А ти, водачо, не ни заплашвай. И без тебе ще намеря пътя назад.

— Значи, вече не съм ти нужен? Добре, отивам си! — каза кампът.

Смуга пристъпи към индианеца. Сложи дясната си ръка на рамото му, в лявата проблесна револвер.

— Когато те откупих от Варгас, аз казах кога ще можеш свободно да си отидеш — каза той с приглушен глас. — Ще си удържа думата… но помни, че дотогава трябва да мълчиш и да слушаш. Само още веднъж да ми се опънеш… и ще те убия! Води ни сега!

Кампът явно разбра, че това не е празна закана или може би припомнянето на договора го накара да дойде на себе си, защото безмълвно кимна с глава и тръгна по пътечката, която беше осеяна със следите на бегълците.

Планините се приближаваха все повече. Макар че слънцето доста припичаше, свежият ветрец, който лъхаше от тях, разведряваше горещината. След два часа усилен ход пред тях се показаха първите дървета. Скоро преследвачите навлязоха в предпланинската джунгла.

Щом се озоваха в гората, Смуга забави крачка. Сега трябваше да наблюдава по-зорко носачите и Матеу, които вървяха все по-бавно. В гората цареше глуха тишина; слънцето вече прижуряше силно. Смуга съсредоточено се взираше в гъсталака. Местността беше доста неприветлива. Между големите, гладки и прави като свещи дървета растяха и приведени, сякаш гърбави, а край тях стърчаха бодливи палми. Пътечката постоянно изчезваше в храсталаците и непрекъснато се изкачваше леко нагоре.

Неочаквано, зад един завой на пътечката, Смуга се сблъска с водача. Той и жена му се вглеждаха в нещо, което лежеше на земята. Смуга отстрани кампа и се вцепени. Напреки на пътеката лежеше един индианец. От гърба му се подаваше краят на тръстикова стрела, която го беше пронизала. Смуга се наведе и докосна ръката на падналия. Беше още топла. Нещастникът бе вече мъртъв. Стрелата го беше улучила право в сърцето. По нашареното му с червена боя лице, на което бяха татуирани две морави змии, пълзяха големи червени мравки.

Смуга се изправи и погледна спътниците си. Тримата пири тихо си говореха, поглеждайки към убития.

— Какво казват те? — попита Смуга.

— Казват, че това бил един от пирите, които избягали с Кабрал и Жозе — обясни Матеу.