Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Томек (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomek u źródeł Amazonki, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Алфред Шклярски. Томек при изворите на Амазонка

Издателство „Народна култура“, София, 1971

Рецензент: Малина Иванова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Александър Денков

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Христина Киркова, Калина Цанева

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Mandor)

VIII
Томек пристига в Бразилия

— Погледнете, скъпи капитане! Нашият Томек така се е вторачил в морската вода, като индийски факир в змията, която приспива — извика Сали, а като се обърна към мъжа си, добави шеговито: — Мили, не се навеждай толкова през парапета, че току-виж, си паднал във водата!

— Ами, аз винаги съм казвал, че от него ще стане добър моряк — каза капитан Новицки. — Вече почти три седмици плаваме, а той още не се е наситил на морето. Не му се сърди, синигерче, нека се нагледа. Толкова скъпо платихме за билетите до Южна Америка, така че остави го поне да си гледа морската вода, в която така се е влюбил!

Без да се обърне към жена си и приятеля, Томек отговори:

— За Сали всяка вода си е само вода, но чудя ви се на вас, капитане! Вгледайте се внимателно в океана и веднага ще престанете да ми се надсмивате.

Новицки застана до приятеля си. Едва хвърлил поглед към водата, той потупа Томек по рамото и го похвали:

— Е-хе, разбираш ги тия работи, братле! Добра новина!

Заинтригувана, Сали също се надвеси през борда, но след минута разочаровано каза:

— Нищо не виждам! Сигурно и двамата си правите шега с мене!

— Погледни още веднъж! — посъветва я Новицки.

— Не виждам нищо освен мътна, жълтеникава вода!

— А какъв цвят имаше океанът вчера при залез слънце? Толкова се възхищаваше от него! — запита я Новицки.

— Каза дори, че би искала да имаш рокля с такъв цвят — добави Томек.

Сали плесна с ръце и възкликна:

— Да, да, вече си спомних! Цветът беше сребристосин!

— А днес как е оцветена водата? — търпеливо я питаше Новицки.

— Мръсножълто!

— Е, най-сетне! — промърмори Томек. — Още ли продължаваш да смяташ, че не си заслужава да се вгледаш в океана?

— Хм, значи, става въпрос за различния цвят на водата? А какво означава това?

— Това именно, че Амазонка ни казва: добър ден! — шеговито обясни Новицки.

— Ама вече наистина ли сме в Бразилия?!

— Само с единия крак, синигерче! В момента се намираме на някакви си триста-четиристотин километра от сушата, но въпреки това вече плаваме по водите на Амазонка — обясни морякът.

— Да, да, уважаема госпожо! — мърмореше Томек. — Откакто се посвети на археологията, ти съвсем заряза географията!

— Не е вярно! И двамата сте нечестни. Най-напред започвате да ми говорите за рокли, а след това ми се присмивате, че не зная география.

— Виждаш ли, братле, ние излязохме виновни! — засмя се капитанът.

— Сега още повече ще се засрамите, защото вече всичко си припомних. Слушайте! Амазонка, наричана още царицата на реките, извира от Перуанските Анди. Дълга е пет хиляди и петстотин километра, следователно по дължина тя е третата река на земята, а по големина на водосборния басейн и по многоводност заема първо място[1]. Е, какво ще кажете сега?

— Преди всичко ще добавя, че в огромния басейн на Амазонка могат да се поберат поречията на Нил и Мисисипи, взети заедно. Амазонка и реките, които образуват нейния басейн, прекосяват най-малко половината от южноамериканския континент. Чрез Риу Негру и Касикияре, една от най-известните в света реки, при които се наблюдава бифуркация[2], Амазонка се съединява с Ориноко, а при високо ниво на водата тя се свързва и с поречието на Парагуай посредством река Гуапоре. За количеството вода, вливана от Амазонка в Атлантическия океан[3], най-добре свидетелствува фактът, че водата в океана е сладка чак на около триста километра от нейното устие, а тинята, която тя носи от дълбините на тайнствените джунгли в Бразилия, Перу и Колумбия, превръща сребристосиния цвят на океана в мръсно-жълт.

— С една дума, вече се приближаваме до Бразилия — побърза да се намеси капитан Новицки, който знаеше слабостта на Томек към географията и се боеше да не последва още по-дълга лекция за Амазонка.

— Значи, скоро ще видим Збишек и Наташа, а може би и господин Смуга — зарадва се Сали.

— Кой знае, мило синигерче! Може и това да стане — намеси се Новицки. — Трудно ми е да повярвам, че такава хитра лисица като Смуга няма да се измъкне дори от най-тежкото премеждие!

— Аз също не мога да си представя това — каза Томек. — Господин Смуга неведнъж е изчезвал за дълго време.

— Което си е право — право, той си ходи по свои пътеки — прибави капитанът. — Колко много се страхувахме за него, когато ни извика в Индия! Мислехме, че вече е загинал, а накрая го намерихме в манастира в Хемис, откъдето ни поведе на експедиция из вътрешността на Азия[4].

— Дано и сега стане така — въздъхна Томек. — Може Збишек и Наташа наистина твърде прибързано да са ни повикали на помощ?

— Няма да им се сърдя за това, стига да заварим Смуга жив и здрав в Манауш — рече капитанът. — Отдавна не сме ги виждали. Ще се прегърнем, ще побъбрем и ще отплаваме обратно при баща ви!

— Татко сигурно много се тревожи — каза Сали. — Толкова искаше да участвува в спасяването на господин Смуга!

— Вярно казваш, синигерче, но не би могъл насред работата да прати Хагенбек за зелен хайвер. Договорът е свещено нещо! Неустойката като нищо щеше да ни разори.

— Точно това беше най-голямата пречка — въздъхна Томек. — Татко би захвърлил всичко заради спасяването на господин Смуга, ако можехме да покрием разходите, свързани с развалянето на договора. Той едва успя да издействува съгласието на Хагенбек за вашето заминаване, капитане.

— А може така да е по-добре? — промърмори капитанът. — Не е много разумно отведнъж да се хвърлят през борда всички спасителни пояси!

— Какво имате пред вид, драги капитане? — полюбопитствува Сали.

— Хубаво си помисли и ще разбереш! — отговори Новицки. — Ако не намерим Смуга в Манауш, ще тръгнем да го търсим.

— Нищо ново не казахте! — възмути се Сали. — Нали затова отиваме в Бразилия.

— Не се пали толкова! — смъмри я Новицки. — Ако не се е върнал в Манауш, значи, се е загубил в тая дива страна. Щом такъв опитен пътешественик може да изчезне там, то и на нас може да ни се случи нещо лошо. Тогава, синигерче, твоят уважаем свекър ще вдигне платната и ще ни се притече на помощ. Разбра ли сега?

— Виждам, капитане, че вземате под внимание всички възможности, дори и… най-лошите — угрижено каза Сали.

— Само който е още зелен, разчита винаги на попътен вятър!

Млъкнаха и умислени се загледаха в чайките, които с жален писък се виеха над кораба. След малко Новицки наруши мълчанието:

— Гладни са птиците, а и моят стомах се бунтува. Платили сме за храната, тъй че да вървим на закуска. Нищо не оправя настроението така, както доброто ядене и чашка ямайка[5].

Преминаха в общата трапезария. По време на закуската обсъждаха плановете за следващите дни, защото скоро щяха да напуснат „Звездата на Юга“, с която преплаваха Атлантическия океан.

— Край на вашите удобства — каза им капитан Новицки. — В Белем ду Пара[6] ще трябва да се качим на някой речен параход. Обикновено те са натъпкани като консерви. Ще срещнем много тъмни субекти.

— Чувала съм, че океанските кораби могат да плават по Амазонка — намеси се Сали. — Бихме спестили време, ако нашият кораб отиваше направо в Манауш.

— Би могъл да стигне дотам! Кораби с тонаж до пет хиляди тона могат да отиват до Манаушу, а до три хиляди — дори до Икитос в Перу. Но какво ни топли това, след като „Звездата на Юга“ завършва рейса си в Белем!

— Защо казахте, че в Белем ду Пара ще срещнем много тъмни субекти? — полюбопитствува Сали.

— Не само там, синигерче, В Бразилия и в Перу все още върлува каучуковата треска. Каучукът сега е черното злато на Южна Америка. Преди няколко години бях в Белем ду Пара. Тогава един тип, който също си търсеше щастието в джунглата, ми разказа, че каучуковата треска докарвала хората дори до по-голяма лудост, отколкото златната треска в Калифорния, Аляска или Клондайк.

— Били ли сте някога в страна, обзета от златна треска? — продължаваше да пита Сали.

— Бях веднъж за малко в Аляска. Тогава карахме брашно. Златотърсачите почти умираха от глад край река Юкон. За хранителните продукти плащаха с чисто злато! Какви ли не работи слушах тогава. Но там в най-голяма опасност се намираха ония, на които се беше усмихнало „златното щастие“.

— А нима в Бразилия е другояче?

— Другояче ли? Същински ад! Оня тип, за когото споменах, само по чудо се беше измъкнал жив от лагера на събирачите на каучук в джунглата, където две години трябвало да опъва едва ли не като роб на галера. Направо грабеж и робство!

— Ужасни истории разказвате — каза Сали. — Щом е тъй, не мога да разбера защо господин Смуга се съгласи да замине там, а отгоре на това взе и Натка и Збишек?

— Нашият Смуга е врял и кипял. На него не му е за първи път. А двамата млади сигурно не е изложил на опасност, сама ще се увериш.

— Аз също съм сигурен в това — намеси се Томек. — Дано само не се наложи в Белем дълго да чакаме кораб, за да продължим нагоре по Амазонка. И без това твърде много време е минало от изчезването на господин Смуга!

— Все ще се нареди някак, там аз ще имам грижата — отговори капитанът. — Чакайте, колко време е минало от изчезването на Смуга? Я дай писмото от Збишек и Наташа!

— Зная го наизуст — каза Томек. — Смуга е потеглил от Путумайо в края на юни. Писмото е от октомври, а го получихме през ноември. Сега след една седмица е Коледа, значи, господин Смуга от шест месеца не дава признаци на живот.

— Действително доста време — съгласи се Новицки.

— За откриване на някакви следи не може дори да се мечтае — унило се обади Сали.

— Да, това не влиза в сметката — потвърди Томек. — Там дори се е сменило годишното време. Господин Смуга е тръгнал през сухия сезон, който продължава от април до октомври, а сега вече от два месеца в Амазония е настъпил дъждовният период, тоест зимата. Амазонка и нейните притоци са залели значителни пространства от страната.

— Може ли това да осуети нашата спасителна експедиция? — още повече се разтревожи Сали.

— По-скоро ще затрудни събирането на сведения — отговори Томек. — През периодите на пълноводие хората, а дори и животните, се оттеглят от бреговете на реките. Ето защо няма лесно да намерим ония, които биха могли да кажат нещо за Смуга. Затова пък, ако става въпрос за начина, по който ще се придвижва експедицията, в Амазония на много места винаги се пътува с лодки. Виждаш ли, Амазонка през по-голямата част на годината излиза от бреговете си и някои области непрекъснато са наводнени. Това е така, защото дъждовният период настъпва по различно време в северното и в южното полукълбо. Поради това последователно прииждат ту левите, ту десните притоци на Амазонка.[7]

— Ти си чудесен, Томи! — възкликна Сали. — Никога не си бил в Бразилия, а пък я знаеш на пръсти! Ще преодолеем всички пречки! Ти и господин капитанът положително ще се справите с всичко.

При тези думи Сали се усмихна лъчезарно на двамата мъже. Огромният Новицки чак примижа от удоволствие, а и Томек поруменя, защото и двамата бяха чувствителни към подобни комплименти.

Двата дни минаха бързо за тримата приятели. Приготвяха се за слизането на сушата след дългото морско пътешествие, ходеха при добрия Динго, който се намираше в помещението за животни, правеха предположения за съдбата на Смуга и съставяха планове. На третия ден почти от зори застанаха на палубата, защото на запад вече се мержелееше синкавата ивица на крайбрежието.

Бледото отначало очертание на сушата постепенно се разрастваше, ставаше по-плътно, придобиваше все по-реални форми, докато накрая, някъде към пладне, северните брегове на Бразилия засияха с тропическото си очарование. Настъпателният океан се блъскаше с глухо ръмжене в крайбрежната плитчина, а после, пръскайки бяла пяна, кротко пълзеше по златистите широки плажове. Другаде отново с ярост нахлуваше сред мангровите гъсталаци, чрез които ненаситната джунгла, слизаща едва ли не в самия океан, се бранеше от неговата разрушителна сила. Тук-таме кокосови палми поклащаха великолепните си ветрила, сякаш примамваха дошлите отвъд безкрайния океан навътре в живописния и същевременно тайнствен континент.

— Някакъв кораб идва към нас! — извика по едно време Сали. — Сигурно кара лоцмана!

— Естествено, ей сега ще го приемем на палубата — потвърди Новицки.

— Значи, вече навлизаме в Амазонка!? — учуди се Сали. — Ама пред нас още се шири океанът!

— Речният ръкав, в който навлизаме сега, е широк около шестдесет километра — забеляза Томек.

— Та това само ръкав ли е? — още повече се смая Сали.

— Ами да, синигерче, цялата Амазонка на устието заедно с делтата си е широка триста километра. Тя е най-широката река на земята — добави Новицки.

— Виждаш ли, Сали, устието на Амазонка образува огромна фуния, разчленена от множество острови — допълни Томек. — Тази фуния започва на триста и петдесет километра от Атлантическия океан. Не съм сигурен, но ми се струва, че устието на Амазонка е разделено на три ръкава.

— Точно така! — потвърди Новицки. — Северният ръкав на устието на Амазонка се нарича Канал ду Порте, средният — Канал ду Сул, а южният — Пара.

— По кой ръкав ще тръгнем? — попита Сали.

— По южния, покрай остров Маражо[8], откъдето минава главният път. Средният и северният са опасни за корабоплаване.

Приятелите прекратиха разговора. Недалеч от брега се появиха няколко извънредно оригинални рибарски лодки, изплетени от гъвкави клони или от тръстика. На вид приличаха на големи продълговати кошове за бельо, стесняващи се към двата края. Всяка лодка имаше огромно светлосиньо или оранжево платно във форма на триъгълник. Томек и Сали с интерес ги разглеждаха през далекогледа, защото, както ги уверяваше Новицки, подобни лодки се използвали за крайбрежен морски риболов от Ресифи[9] чак до Амазонка.

В това време „Звездата на Юга“, вече водена от лоцмана, смело напредваше по канала. Засега нищо не показваше, че корабът плава по река. И Сали малко разочаровано се обади:

— Другият бряг все още не се вижда! Вълните са високи почти колкото в океана!

— Нищо чудно, другият бряг е на няколко десетки километра от нас, а освен това сега ние плаваме по приливната вълна — обясни Новицки. — В момента Амазонка и океанът са се хванали за косите!

— Не разбирам…

— Могъщата Амазонка се врязва на стотици километри в Атлантическия океан, но по време на прилив Атлантикът отново вкарва огромни маси вода в коритото на реката. Поради това в Атлантическия океан се плава по водите на Амазонка, а в Амазонка — по водите на океана. По време на прилив високите океански вълни се движат срещу течението на реката, заливат и разрушават всичко по пътя си. Приливните вълни стигат чак на седемстотин и петдесет километра нагоре по Амазонка или до град Обидуш, който се намира почти на средата на пътя до Манауш.

— Наистина ли е възможно това? — не можеше да повярва Сали.

— Само си отвори учебника по география и веднага ще престанеш да се съмняваш в думите на капитана — весело се намеси Томек. — В Канал ду Пара поророката, както наричат в Амазония приливната вълна, стига до три метра височина.

— Правилно, братле, в Канал ду Норте и в Канал ду Сул приливните вълни са даже значително по-високи и по-бурни. Затова и корабоплаването се извършва главно по Канал ду Пара — добави Новицки.

— Скъпи мои, кажете ми още дали днес ще стигнем до пристанището Белем?

— Белем е на сто четиридесет и четири километра навътре в делтата и там ще бъдем утре на разсъмване — обясни Новицки.

Няколко часа преди да се свечери, по реката започнаха да се появяват все повече островчета, обрасли с джунгли. Сред гъстата тропическа зеленина често се виждаха островърхи къщички, построени върху големи колове. Все по-често покрай кораба минаваха примитивни местни лодки.

Сали и Томек с интерес разглеждаха панорамата на Амазонка. Не искаха дори да слязат на обяд в столовата. За щастие на изгладнелия Новицки изневиделица заваля проливен дъжд, който прогони всички от палубата. Всъщност в Бразилия беше зима, а през този сезон почти всеки следобед редовно валят поройни дъждове. На другата сутрин „Звездата на Юга“ влезе в залива и не след дълго акостира до каменния кей на пристанището Белем ду Пара, наричано Вратата на Амазонка.

Бележки

[1] Трите най-дълги реки на земята са: Нил в Африка, с дължина 6671 км и басейн с повърхност 2870 хил.кв.км, като от изворите до езерото Виктория се нарича Кагера, а от езерото изтича под името Виктория-Нил; Мисисипи в Северна Америка, която заедно с Мисури е дълга 6418 км, а басейнът й обхваща 3275 кв.км, и Амазонка с дължина 5500 км и басейн от 7050 кв.км.

[2] Бифуркацията е разделяне на реката на два или няколко ръкава, които по-нататък текат дори в противоположни посоки и принадлежат към различни басейни. Бифуркацията се явява при реки, които текат в низини и мочурливи местности, при реки с много малък спад.

[3] Годишният отток на Амазонка в Атлантическия океан е 3,8 хил.куб.м.

[4] Става дума за експедицията, описана в книгата „Томек по следите на Йети“.

[5] Ямайка — вид ром от захарна тръстика. — Б.пр.

[6] Белем ду Пара (старото име на Санта Мария Де Белем до Грао Пара или Света Мария Витлеемска от Грао Пара) е столица на щата Пара и същевременно най-големият град в Северна Бразилия. Градът е основан в началото на XVIII в., има много архитектурни паметници в колониален стил. В 1960 г. е имал 338 хил. жители.

[7] Водите на Амазонка прииждат два пъти годишно и тогава нивото им се покачва с 15–20 м. По-голямото прииждане на реката трае от февруари до юни, а по-малкото от октомври до януари.

[8] Маражо (Ила де Маражо) — най-големият речен остров на земята; повърхността му е около 48 хил.кв.км. Разположен е в устието на Амазонка между двата ръкава: Канал до Сул и Пара. Представлява низина, на места блатиста; в западната му част има екваториални гори. През 1950 г. е наброявал 124,3 хил. жители.

[9] Ресифи (в миналото Пернамбуко) — важно морско пристанище и град и същевременно столица на щата Пернамбуко в Източна Бразилия. Градът е построен отчасти на самия континент, а отчасти на полуостров и остров, намиращ се в лагуна, която се образува от две реки. Ресифи е най-издаденият на изток пункт на Южна Америка. През 1940 г. е имал 327 753 жители. Център на износа на захар, памук и ценни кожи. Градът е бил основан от португалците в 1535 г., отначало на полуострова, а по-късно холандците го разширили и на острова. Континенталната част е най-модерният район на града.