Алфред Шклярски
Томек при изворите на Амазонка (19)

XVIII
Умиращият камп

Вече трети ден експедицията вървеше на северозапад през горите на перуанска Монтаня^[1]. В Ла Хуаира Томек нае няколко пири да носят багажа, но към края на втория ден от похода носачите категорично заявиха, че няма да вървят по-нататък. Не помогнаха нито увещанията, нито съблазнителните обещания за по-високо възнаграждение. Пирите се сбогуваха и тръгнаха обратно към селцето си.

Участниците в експедицията бяха подготвени за това, че не ще намерят носачи, които биха искали да отидат с тях в Гран Пахонал. Затова не бяха взели от Манауш много голяма екипировка. Когато пирите си отидоха, Томек раздели багажа между индианците субео и след това вече малко по-бавно продължиха из безкрайния лес.

Девствената джунгла на Монтаня беше пълна с очарование, с богатства и загадки. Преди всичко тя изобилствуваше с разнородни дървесни видове. Редом с гигантите растяха по-ниски или съвсем дребни, хилави дървета. Великаните-самотници унищожаваха всичко около себе си, тъй като поглъщаха животворните слънчеви лъчи и ревниво се ограждаха със завеса от лиани, която се спускаше от короните чак до земята. Някои дървета растяха отделно, а други на двойки или на групи. Твърди като стомана дървета се редуваха с палисандри, махагонови, кедрови и каучуконосни. Свободните пространства между тях бяха заети от още по-буен гъсталак от по-ниски дървета и храсти, често пъти бодливи, и от всевъзможни разкошни палми. Храстът кока^[2] с ароматни, освежаващи листа, съседствуваше с месоядни, хищни храсти или с такива, чийто сок ослепява, убива или лекува. Дънерите на огромни дървета, повалени от бурите навремето, образувала мощни прегради, а други, оплетени с лиани, висяха във въздуха. Хиляди различни пълзящи растения като огромни змии оплитаха дърветата и клоните, съединяваха короните им и образуваха отгоре свод, който не пропускаше светлината. Слънчевите лъчи тук-таме проникваха през пролуките на покрива от зеленина и просветляваха мрачния лес.

Томек, Хабоку и Динго вървяха начело на експедицията. На няколко крачки ги следваха Сали, Наташа, жената на Хабоку — Мара, и Збишек. Зад тях в колона по един крачеха индианците субео с екипировката, а най-накрая капитан Новицки. Според индианския обичай всички вървяха мълчаливо през гората.

Динго тичаше отпред. Час по час наостряше уши, ту повдигаше главата си нагоре, ту я свеждаше почти до земята и непрекъснато душеше, непрекъснато се ослушваше.

Томек не сваляше очи от верния Динго, който беше отлично дресиран. Знаеше, че може да се осланя на него. Хабоку също поглеждаше към четириногия водач, но и сам беше нащрек. С проницателните си очи непрекъснато оглеждаше гъсталака, вслушваше се в отгласите, които долитаха от джунглата, и от време на време дълбоко поемаше въздух, душейки като тичащото пред него куче. И другите индианци субео се държаха приблизително по същия начин — нали бяха частица от тези безкрайни тропически дебри и ги познаваха като зъбите си. Белите участници в експедицията от ден на ден се изпълваха с все по-голямо доверие към тях.

Оттеглянето на пирите никак не разтревожи индианците субео. Това само ги накара да бъдат по-бдителни. Всички те получиха в Икитос модерни карабини, които сега носеха окачени през рамо. Освен огнестрелното оръжие си бяха взели лъковете и колчаните със стрели, както и щитове от пресована кожа на елени, тапири и ягуари. По време на битка те подпираха щитовете на земята и иззад тях стреляха по неприятеля. След като си отидоха носачите, индианците субео носеха не само оръжието, но и екипировката на експедицията, а именно: палатка за жените, няколко одеяла, хамаци, москитови мрежи, съдове за готвене, тенекиени чинии и лъжици и хранителни припаси: фасул, ориз, брашно, захар, мазнина, чай и консерви. Мара, жената на Хабоку, наравно с мъжете носеше част от екипировката. Томек не можа да се противопостави, защото така изискваха индианските обичаи, а освен това всеки от белите носеше личните си вещи и раница с неприкосновен запас от храна.

Към края на третия ден експедицията навлезе в голяма долина, пресечена от широк поток. Динго остреше уши и очаквателно гледаше към Томек. Потокът не беше много дълбок. По пясъчните острови се излежаваха големи крокодили, а ятата птици се разлетяваха, подплашени от хората. Томек започна да се оглежда за място, удобно за бивак. Всички бяха уморени и гладни.

Спряха на малка полянка край един поток. Мъжете изсякоха с мачетите всички храсти и разпънаха палатката, а вътре, по стволовете на отсечените дървета, окачиха хамаци за жените. Своите хамаци опънаха между дърветата около бивака.

Хабоку и още двама индианци наскубаха в гората снопове барбаско^[3]. От това растение се приготвяше отрова за риба. Почти във всяко индианско село държаха съдове с отровна отвара. Разбира се, по време на поход индианците не приготвяха отвара, а просто мачкаха храстите с камъни, за да пуснат по-бързо сок.

Двама индианци отидоха нагоре по бързея и хвърлиха размачканите растения във водата. Много скоро в потока край бивака изплуваха риби, зашеметени от отровата. Най-напред индианците предвидливо удряха с присвити длани по повърхността на водата, за да изплашат пираните, след това смело влязоха в потока и с голи ръце започнаха да изхвърлят рибата на брега.

Индианката Мара и Сали се заловиха да чистят рибата. Прегладнелият капитан Новицки с готовност работеше с тях, въпреки че през деня го бяха изпохапали оси. Наташа приседна на един пън край огнището. Збишек й помогна да изстиска от крака си кърлежите исанге. Щом привършиха най-неотложните работи около бивака, индианците субео също се заловиха да вадят изпод ноктите на пръстите на краката си земни бълхи, досаждащи особено много на местните жители, които ходеха боси.

Томек беше не по-малко уморен от другите, но реши да разгледа околността още преди да се е спуснала нощта. Той взе карабината си и подсвирна на Динго.

— Ще се върна скоро — каза на Новицки. — Бих искал да проверя дали не ни заплашва нещо.

— Поогледай се, не е излишно — съгласи се морякът. — Дано по-скоро се стъмни. Тия досадни мушички не ми дават мира.

— Като се стъмни, ще долетят комари.

— Вярно е, но вече предпочитам комарите. Ония — малките мантабланка, жилят през целия ден. Побързай, скоро ще вечеряме.

— Внимавай, Томи! — прошепна Сали, усмихвайки се на мъжа си.

Томек пое нагоре по потока, после описа широка дъга около бивака. Вече се приближаваше към брега на потока под бивака. Динго, който до този момент се държеше спокойно, изведнъж спря, наежи козината на врата си и сърдито се озъби. Томек му даде знак да мълчи; започна внимателно да оглежда крайбрежния гъсталак. Не забеляза нищо подозрително. Освен бълбукането на бързея не се чуваше нищо друго. Изведнъж разбра за какво го предупреждаваше неговият любимец.

Те стояха точно на пътеката, по която животните отиваха на водопой. По нея личаха следи от капибари. На самия бряг имаше високо кичесто дърво. От един дебел клон, хоризонтално издаден над водата, неподвижно висеше огромна анаконда^[4]. Ако не беше Динго, Томек изобщо нямаше да забележи сред обръчите от лиани масленокафявата змия, изпъстрена с кръгли черни петна. Грамадният душител беше опасал клона със задната половина на десетметровото си тяло, а предната половина висеше свободно между лианите точно над водопоя.

Томек разбра, че благодарение на кучето беше избягнал сериозна опасност. Той смяташе да се приближи до брега на потока именно по тази пътека, отъпкана от капибарите, където дебнеше анакондата. Тази змия беше най-страшна, когато можеше да си послужи с някое дърво като с лост, помагащ й да се задържи и смаже жертвата. Анакондите най-вече нападат капибари, агути и паки, но с не по-малка охота се хранят и с птици. Томек предпочиташе да не гадае какво можеше да стане, ако без да подозира опасността, беше застанал под клона. Тихомълком се отдръпна в гората и се върна в бивака.

— Всичко ли е наред? — попита го Збишек.

— Не забелязах нищо съмнително — отвърна Томек. — В гората има много следи от животни, на разсъмване бихме могли да отидем на лов. Гладът ме подгони, като усетих миризмата на печена риба.

— Господин капитанът тъкмо я пече върху нагорещени плочи — обади се Сали. — А ние сготвихме супа от фасул.

Индианците бяха събрали дърва за поддържане на огъня през нощта. Сега се къпеха в потока. Те очевидно не се бояха от пираните, отровните морски лисици, скатовете и рибките канеро, които имаха навик да се мушкат в естествените отвори в тялото на човека и животните.

След вечерята Томек извади картата на Перу и дълго седя над нея. В това време Новицки постави постове за през нощта, след което седна до приятеля си. Останалите участници в експедицията скоро си легнаха да спят.

Небето искреше от звезди. Новицки известно време гледа към Южния кръст, после хвърли още няколко цепеници в огъня; от близките планини вееше хлад.

— Определи ли вече маршрута за утре? — обади се той.

— Не съм сигурен, но вероятно скоро ще трябва да тръгнем на север — отговори Томек. — Тук някъде трябва да е индианската пътека за Гран Пахонал.

— Така ще да е, пирите казваха, че за три дни може да се стигне до нея.

— Не зная дали можем да вярваме на думите им.

— Изглежда, сме близо до Гран Пахонал, щом пирите не искаха да вървят по-нататък. Любопитен съм да видя тази гора на смъртта, от която те толкова се страхуват. А може само да са искали да ни уплашат?

— Полковник Рондън каза, че в тия области живеят непокорени индиански племена, които бранят подстъпите към своите земи.

— В гъсталаците ще бъдем беззащитни срещу стрелите из засада.

— Точно за това мислех — каза Томек. — Гората на смъртта отгражда Гран Пахонал от долината, водеща навътре в планините, където уж се намирали развалините на града.

— В степта веднага ще ни видят, а после в джунглата ще ни изпотрепят като патици.

— Виж, Тадек, месецът вече изгрява. Под неговото призрачно сияние всичко придобива фантастични форми.

— Акула да го глътне! Не съм настроен романтично.

— Нямах пред вид това.

— А какво? Чакай, ти каза, че под лунната светлина всичко изглежда чудновато… Хм, да не си намислил нощем да се промъкнем през степта до гората? Като нищо, идеята е добра! Индианците положително имат там наблюдателни пунктове. Ако не ни забележат, няма да знаят нищо за нас.

— Точно това имах пред вид — потвърди Томек. — През нощта можем да вървим, а през деня да се крием в гъсталака.

— През ясните нощи планините се очертават ясно на фона на небето. Те ще ни служат за пътепоказател. Поне да знаехме как изглежда тая тяхна планина на Сина на слънцето!

— Вероятно е още действуващ вулкан, тъй като по думите на пирите духовете на инките, криещи се в тази планина, бълвали огън, когато били разгневени.

— Нещо ми се струва, че няма да намерим руините на този град…

— А аз изобщо нямам намерение да ги търся, ние просто вървим по предполагаемите следи на Смуга. Само по този начин можем да научим нещо за него.

— Самата истина. Ако утре открием пътечката, това ще означава, че пирите не са ни излъгали.

 

 

Малко след разсъмване експедицията потегли нагоре по брега на потока. Томек възнамеряваше да починат чак през най-горещите обедни часове. Обаче още от сутринта непрекъснато се натъкваха на различни препятствия. Най-напред Мара едва не настъпи една сурукуку, най-страшната от отровните змии. За щастие индианката носеше щита на мъжа си заедно с лъка и колчана. Когато сурукуку мълниеносно се хвърли към нея, за да я ухапе в бедрото, Мара инстинктивно се прикри с щита. Благодарение на това змията не я ухапа, а докато се приготви за повторна атака, индианците я убиха с мачетите.

Не мина и час, и ето, че Томек се спъна и падна право върху един трънлив храст, който го нарани болезнено. После ги нападнаха разлютени оси, а накрая Динго започна да проявява безпокойство. Душеше ту по земята, ту във въздуха, обикаляше из гората, връщаше се, докато най-сетне Томек задържа всички и тихо каза:

— Динго иска да ни съобщи нещо…

— Може би ни предупреждава за някаква опасност — отговори Збишек.

— Май че не е това. Ако ни заплашваше нещо, щеше да наежи козината на врата си и да се зъби. Какво искаш, Динго?

Кучето се отърка в краката на Томек, а след това започна да поглежда ту към него, ту към гъсталака.

— Виж, братле! Той е подушил нещо в гората — каза Новицки.

— Трябва да проверим какво е — отговори Томек.

— Ще идем заедно. Хабоку, поеми командуването!

— Останете тук и си починете малко — добави Томек. — Два пушечни изстрела ще означават призив за помощ. Търси, Динго, търси!

Кучето тръгна през гората, като душеше по земята. Известно време криволичеше насам-натам, сякаш губеше някаква следа, но скоро започна все по-уверено да задълбава в гъсталака. Изведнъж спря, вдигна глава нагоре и започна да души.

— Какво търси то? — прошепна Новицки.

Томек предупредително сложи пръст на устните си.

Динго се озърна към тях и с дебнеща походка изчезна в храстите.

Томек разтвори тихо клоните и внимателно влезе сред гъсталака. Новицки извади револвера си. С готово за стрелба оръжие той тръгна след Томек. Няколко крачки по-нататък отново спряха. На това място гъстите ниски палми свършваха. На малко по-свободното пространство пред тях растеше огромно дърво с чадърообразна корона и перести тъмнозелени листа.^[5] Кората и плодовете на дървото бяха покрити с дълги шипове. Едрите цветове изпускаха силна миризма. Под сянката на това дърво имаше примитивна колиба. Скелета й образуваха няколко ниски палми, чиито приведени върхове бяха вързани ведно с лиани.

Динго беше застанал пред колибата. Непрекъснато извръщаше глава към гъсталака, сякаш подканяше скритите в него мъже да надникнат в колибата.

— Акула да го погълне! — изръмжа Новицки. — Там като че ли някой лежи на земята.

— Да отидем, Динго е спокоен.

След минута те бяха пред колибата. Томек внимателно разгърна листовината. Върху купчина пожълтели палмови листа лежеше полугол индианец. Тялото му беше покрито с гнойни рани и струпеи. Главата му беше повдигната върху парче от дебел прогнил клон. Под полупритворените клепачи очите му трескаво горяха.

— Този човек умира… — прошепна Томек.

— Останал е само кожа и кости. Паразитите го ядат, макар че още бере душа — тихо каза Новицки.

— Погледни колко клончета от кока има тук!

— По дяволите, той има стара индианска пушка и модерна карабина, а се оставил да умре от глад.

Томек се шмугна в колибата. Поразбута листата, за да може по-добре да разгледа умиращия.

— Тадек, доведи нашите, не можем да оставим тоя човек така.

— Естествено, трябва да му помогнем. Ето ти моята манерка с ямайка, налей му няколко капки в устата.

Новицки изчезна в гъсталака.

Томек приклекна до индианеца. Внимателно разтвори устните му и ги навлажни с ром. Резултатът настъпи мигновено. Индианецът внезапно се вкопчи с костеливите си пръсти в ръката на Томек, притисна манерката до устата си и пое голяма глътка. Насмалко не се задави. Томек му изтръгна манерката. Една по-голяма доза алкохол можеше да ускори неизбежния край. Този човек не умираше само от раните, които покриваха цялото му тяло. Виждаше се, че от дълго време не е слагал нищо в уста.

Индианецът дишаше тежко. Сега той погледна Томек с малко по-бистър поглед.

— Дай кока… — прошепна.

— Нямам — отговори Томек, изненадан от желанието му.

— Расте… наблизо…

Томек се изправи и излезе от колибата. Досети се, че храстите кока трябва да са наблизо, щом като около умиращия имаше толкова клонки с окъсани листа. Досети се още, че именно коката е поддържала гаснещия живот на този човек. За всякакво друго спасение беше вече твърде късно.

Индианецът с усилие задъвка лист от кока. Но преди да дойдат другарите на Томек, в очите на умиращия се появиха по-живи искрици. Силите му сякаш се възвръщаха.

След половин час Динго пролая дрезгаво. Докосна с глава рамото на Томек. Участниците в експедицията идваха насам. След минута те вече бяха около колибата. Наташа, която изпълняваше функциите на санитарка, се наведе над индианеца.

— С нищо не можем да му помогнем — каза Томек. — Само благодарение на листата от кока в него още мъждука искрица живот. Той умира.

— В какво ужасно състояние е… — каза Сали, потресена от вида на индианеца.

— Сигурно отдавна лежи неподвижен в тая пустош — обади се капитан Новицки. — Той няма дори сили да се брани от насекомите.

— Интересно, кой е той и откъде е? Проговори ми на португалски — забеляза Томек.

Новицки приклекна до индианеца. Наля в устата му няколко капки вода. Изведнъж Наташа нададе пронизителен вик. Томек я сграбчи за раменете. Младата жена избухна в плач. Чак сега Томек забеляза, че Наташа конвулсивно стиска в ръце ремъка на една кожена торба.

— Наташа, какво ти е? Какво има? — извика той, внезапно обладан от лоши предчувствия.

Тя се мъчеше да се овладее. След минута с пресеклив глас прошепна:

— Това е пътната чанта на Смуга. Сама му я купих преди експедицията…

— Сигурна ли си в това? — извика Новицки.

— Натка, съвземи се, нима това е възможно?! — възкликна Сали.

— Ето неговите инициали… сребърни… Аз му ги…

Новицки грабна кожената чанта. В нея имаше няколко патрона за карабина, компас и малко дребни монети.

— Откъде си взел това, човече?! — попита той с пресипнал глас, като тикаше чантата на Смуга в лицето на индианеца.

Индианецът мълчеше. Силите явно го напускаха отново, защото само обърна угасналите си очи към обкръжилите го бели хора. В този миг Хабоку пристъпи до Новицки. Взе от ръцете му чантата, разгледа я внимателно, след това вдигна карабината от земята и най-после кремъклийката. После приклекна до индианеца. С лявата ръка го хвана за рамото, а с дясната извади ножа от пояса си. Опря острието о гърлото на умиращия.

— Какво си направил с този бял човек, краставо куче?! — застрашително попита той.

— Хабоку, скрий ножа! Този човек умира! — заповяда му Томек.

Хабоку го погледна. В очите му нямаше дори сянка от милост.

— Чантата и карабината са на сеньор Смуга — каза той. — Тоя проклет камп му беше водач.

— Да не грешиш? — не вярваше Новицки.

— Познах го това краставо куче!

— Ти си… Хабоку — прошепна умиращият.

Томек се приближи до индианеца. Даде повелителен знак на всички да мълчат. Наведе се над постелята.

— Значи, ти си завлякъл нашия приятел в Гран Пахонал? — заговори той. — Взел си чантата и карабината му. Мъртъв ли е той? Кажи истината!

Индианецът гледаше Томек в пълно съзнание.

— Слушай внимателно! Той е наш приятел! Търсим го. Ти умираш и ние с нищо не можем да ти помогнем. Кажи истината, от това сигурно ще ти стане по-леко. Загина ли този бял човек?

— Всички ли сте негови приятели? — тихо попита индианецът.

— Да, негови приятели сме.

— Краставо куче! Ти погуби един истински приятел на всички индианци — обади се Хабоку. — Нали сам видя, че този човек откупи от Варгас хората от моето селце, които бяха отвлечени като роби. Той плати и за тебе, и за твоята жена! Ти не си чистокръвен индианец, щом сърцето ти е забравило благодарността!

Умиращият се привдигна на лакти. Неочаквано той отговори със силен глас:

— Не говори така! Аз съм от бравос индиос! Не слугувам на белите!

— Този бял човек, когото ти погуби, беше приятел и на мъжествените кампи. Знаеш добре, че той преследваше само двамата лоши бели.

— Той е жив…

— Кажи къде е? Тези бели хора са негови и наши приятели. Знаеш, че умираш, но още можеш да се отплатиш на този бял човек за добрината му!

Индианецът рухна на постелята. Едва дишаше. Дълго събира силите си, преди да заговори:

— Той постигна целта си. Настигна единия от двамата убийци, които преследваше. Убиецът беше ранен и береше душа. Познаваше ме… Аз бях посъветвал бегълците да се скрият в руините на града, а след това поведох вашия приятел натам. Когато умиращият ме обвини в предателство, метисът, който придружаваше вашия приятел, стреля в мене. Лежах безсилен. После дойдоха нашите. Сигурно бяха хванали вече белия. Помислиха, че не съм жив… Убиха жена ми, та никой да не може да издаде какво е станало. Когато си отидоха, аз се скрих в гората. Намерих карабината и торбата. В нея имаше храна. Спасих се, но знаех, че нашите продължават да дебнат наоколо. Щяха да ме убият, макар че съм един от тях. Знаех тайната. Много, много луни се крих в гората. Страхувах се, че ме търсят. Един ден дърво смаза крака ми. Довлякох се тук, направих колиба и зачаках смъртта.

— Сигурен ли си, че белият човек е в този град?

Умиращият кимна с глава.

— Знаеш ли пътя? — разпитваше го Хабоку.

— Това е тайна на кампите, тайна на индианците — отвърна издъхващият.

— И аз съм индианец като тебе! Кажи ми, как да заведа моите приятели до този град? Трябва да спасим нашия общ приятел. Кажи само на мене. Заклевам се в духовете на нашите велики прадеди, че никому не ще издам пътя, който ще ми посочиш.

— Ако научиш пътя, ще загинеш! Ще загинеш като мене. Те са открили, че съм оцелял. Търсят ме от много, много луни. Въртят се наоколо. Затова, макар че имам оръжие и патрони, аз се боях да гърмя, за да не се издам. Не можех да убивам дивеч и сега умирам. И ти ли искаш да загинеш?

— За спасението на приятеля аз съм готов да умра!

— Добре, духовете на нашите прадеди, които вече дойдоха за мене, казват, че ти си истински индианец. Ще запазиш нашата тайна. Нека всички излязат оттук и ни оставят сами.

Хабоку се обърна към приятелите. Каменният израз на лицето му не издаваше чувства.

— Нека всички отидат при реката. Там ме чакайте.

— Бъдете предпазливи. Кампите са наблизо.

Томек подаде ръка на умиращия.

— Прощавай, индианецо! Ние всички сме твои приятели. Много ни е мъчно, че не можем да ти помогнем. Кълна се, че никога и никому няма да издадем тайната на свободните кампи.

Умиращият повдигна ръката си с усилие. След това Новицки се сбогува с него и всички излязоха от колибата.

Дълго чакаха на брега на потока. Томек изпрати трима от индианците на разузнаване. Върнаха се след един час, без да открият каквито и да било следи. Най-сетне се зададе Хабоку.

— Да вървим! — каза лаконично той.

— Ами тоя нещастник? Можем ли да го оставим така? — възмути се Новицки.

— Длъжни сме да останем при него, докато умре — каза Сали. — Трябва да се погрижим за него.

— Духът му е вече в Страната на прадедите. Нищо не го заплашва — обясни Хабоку.

— Пред тебе ли умря? А да не би… — Новицки не довърши и красноречиво погледна дръжката на ножа, която се подаваше над колана на индианеца.

Хабоку не се смути, по лицето му не трепна нито един мускул.

— Умря, както подобава на един свободен индиански воин. Това не ти ли е достатъчно?