Ерих Кестнер
Фабиан (9) (Историята на един моралист)

Осма глава

Човекът без сляпо черво.

На следната утрин Фишер посрещна Фабиан с укорен поглед. Беше привършил вече закуската си. Наближаваше десет и половина.

— Току-що звъня шефът и поръча веднага да идем при него — заговори развълнувано той.

— Истинско щастие, че днес пристигам навреме! — прекъсна го Фабиан и се престори, че не забелязва смайването на своя колега.

Пред вратата на Брайткопф Фишер спря и оправи сакото си. Фабиан почука и натисна дръжката.

Директорът на цигарената фабрика стоеше до писалището и гледаше през прозореца.

— Повиках ви само — подхвана тържествено той, почти без да се извръща, — за да ви изкажа благодарност от името на дирекцията за вашата отлична работа през последния месец…

Фишер сияеше. Фабиан пристъпи към шефа.

— С други думи вие се каните да ни натрапите увеличение на заплатата?

— Не разправяйте вицове! Лекарят ми забрани да се смея, иначе шевът може да се пукне.

Фишер сметна, че случаят е удобен. Пристъпи по-близо и се осведоми за здравословното състояние на шефа.

— Много трудно зараства — забеляза с достойнство директорът. — И причина за това е коремът ми, драги Фишер. Радвайте се, че нямате шкембе. С вашето телосложение вие можете без никаква тревога да очаквате възпаление на сляпото си черво.

Фишер се засмя поласкан. Брайткопф се оживи. Раната все още не била зарасла. Всеки ден трябвало да ходи на лекар. Шевът стигал от тук чак до ей тук. Той посочи въпросното разстояние върху жилетката си. После неочаквано запита двамата:

— Искате ли да видите?

Фишер учтиво се поклони. Фабиан направи поощрителен знак с ръка. Брайткопф отиде до вратата и сложи резето. После съблече сакото и жилетката си, хвърли ги на кушетката, смъкна презрамките си, свали панталона надолу и разкопча долните си гащи.

— Е, вие знаете приблизително как изглежда един мъж — каза той, вдигна нагоре ризата си и я притисна под брадичката.

— Но вие сте с корсет! — извика колегата Фишер.

— Нося го само за да пристяга корема ми. Инак много увисва и тогава лечението би било още по-трудно. Хайде, разкопчавайте телените копчета! Но внимателно!

Фишер се зае добросъвестно със задачата. Корсетът се разхлаби. Брайткопф го свали, запрати го при сакото и жилетката си и изкомандува:

— Вижте я сега тази свинщина!

Характеристиката не беше несполучлива. Напреки през търбуха на Брайткопф, върху южното му полукълбо, където собственикът на благоутробието не можеше да ги види, бяха залепени памуци и пожълтяла ивица марля. Директорът ги отстрани и разголи широкия възпален шев, съшит с конци.

— Разгледайте го сега най-подробно! — рече той.

Двамата почнаха да обикалят приведени косматия разсъблечен човек, който все още беше техен директор.

— Дявол да го вземе! — извика Фишер.

Държеше се така, сякаш вижда пред себе си вулкана на Тенерифе или осмото чудо на света.

Брайткопф гордо отметна глава назад, доколкото изобщо можеше, без да изпусне ризата, затисната под брадичката му.

— Луда работа! — заяви Фишер. — И вие не лежите? Постъпвате направо безотговорно.

— Дългът преди всичко! — каза шефът.

— Можете ли в същност да виждате отгоре самия белег? — осведоми се Фабиан.

Той все още беше клекнал.

Брайткопф тръсна глава отрицателно и отвърна:

— Само в огледалото. Да не си мислите, че мога да гледам под ъгъл.

Фишер се изсмя, тъй като това очевидно се очакваше от него, но изгуби равновесие и падна с кикот на пода. Някой позвъни на вратата.

— Закрито заседание! — извика Фишер.

Стъпките в коридора се отдалечиха.

— А сега: край на представлението! — каза Фабиан.

Директорът извърна към тях задната си фасада и започна отново да намества предпазливо марлята и памука върху шкембето си. Двамата чиновници взеха корсета от кушетката и го увиха около тялото на разголения младенец.

— Внимателно! — предупреди ги той. — Горе закопчейте в третата дупка, а долу — във втората!

Фабиан изпита почти непреодолимо желание да плесне господин Брайткопф по двойно увисналите седалищни части. Но животът не е толкова прост, че да можеш да се подчиняваш без всякакво колебание на поривите си! Понякога трябва сам да си стягаш юздите. Докъде бихме стигнали, ако почнем да пляскаме всеки гол задник, който ни се изпречи нахално!

Докато Фабиан размишляваше как ли би изглеждала световната история, ако Жозефина Боарне беше плясвала от време на време, пък макар и само по веднъж, но през равни промеждутъци, задника на своя Бонапарт, известен по-късно под името Наполеон I, директорът се облече. Фишер услужливо държеше жилетката и сакото му.

Брайткопф ги нахлузи, благодари небрежно и постепенно почна да свиква със закопчания си корсет. Личеше, че очаква допълнителни бележки.

— Много интересно беше! — заяви Фишер.

— Беше направо поучително — каза Фабиан и се усмихна в лицето на този дебеланко.

— Надявам се, че няма да имате повече главоболия с апендикса — добави Фишер с тон, сякаш честитеше нещо на шефа си.

— Но нали той е вече отрязан? — каза Фабиан. — Или може би са разрязали кожата на корема ви и после са я зашили, без да извадят сляпото черво? Ужасни неща се случват в това отношение. Чувал съм например, че веднъж хирургът забравил вътре пинцетите си, а друг път оставил между червата ножици. На един познат на моите портиери това се случило дори два пъти. След това той подал молба до управата на болницата да зашият на корема му за удобство секретни копчета. Молбата била отхвърлена.

— Не си правете шеги с клетия господин директор! — извика Фишер.

Брайткопф погледна строго Фабиан.

— Да говорим за нещо друго.

— Наистина. Преди малко вие бяхте така любезен да споменете за увеличение на заплатата. За кога ще мога да разчитам?

— За увеличение на заплатата не споменах аз, а вие. Аз само ви съобщих, че фирмата е доволна от вашите рекламни проекти. Това съвсем не е достатъчно основание, за да се увеличава заплатата ви. Още повече, че твърде често идвате прекалено късно във фабриката. Вие заслужавате едновременно похвала и порицание. С други думи, не заслужавате повече, отколкото получавате.

— Аз получавам прекалено малко! Как смятате, за какво ми стигат двеста и десетте марки, които получавам месечно по ваше благоволение?

— Не съм любопитен — отвърна раздразнено господин Брайткопф. — Личните въпроси на нашите чиновници не ми влизат в работа. Впрочем, защо закъснявате толкова често? Да не би да вършите и нещо друго? За това е необходимо да поискате изричното ни съгласие.

— И все пак аз върша още нещо.

— Значи вие, вие се занимавате и с друга работа? Така си и мислех! Какво правите?

— Живея — каза Фабиан.

— И това наричате живот? — изкрещя директорът. — Мотаете се из разни танцувални салони! И го наричате живот? Вие не уважавате живота!

— Не уважавам само моя живот, господин директоре! — извика Фабиан и ядосано удари с юмрук по масата. — Но вие не разбирате това и то не ви влиза в работата! Не всеки се отличава с толкова липса на вкус, че да кара машинописките си да лягат върху бюрото му. Ясно ли ви е?

Фишер беше седнал на един стол, и побледнял, се преструваше, че пише нещо.

Брайткопф беше хванал с две ръце жилетката си; явно се опасяваше, че от яд шевът му може да се спука.

— Ще си поговорим още с вас — процеди яростно той, извърна се и направи опит да отвори широко вратата.

Тя не се отвори. Директорът я задърпа с всички сили. Главата му се беше зачервила.

— Залостена е — каза Фабиан. — Самият вие я залостихте, заради сляпото си черво.