Ерих Кестнер
Фабиан (15) (Историята на един моралист)

Четиринадесета глава

Универсалният магазин и Артур Шопенхауер. Вертеп за взаимни услуги. Двете банкноти по двадесет марки.

На следната утрин го събуди майка му.

— Ставай. Якоб! Инак ще закъснееш за работа!

Той се приготви бързо, изпи кафето си на крак и каза „довиждане“ на майка си.

— През това време аз ще подредя тук — рече тя. — Всичко е потънало в прах. А пък на палтото ти се е скъсала закачалката. Излез без палто. Вън е топло.

Фабиан се облегна на рамката на вратата и загледа как майка му шета. Нейното усърдие, породено от нервност и от любов към реда, създаваше уютност. От това цялата стая бе станала някак по-друга и внезапно му напомни за дома.

— Гледай само да не седнеш за пет минути с ръце в скута! — предупреди я той. — Ех, че хубаво щеше да бъде, ако сега имах свободно време, нали? Можехме да идем в зоологическата градина. Или в аквариума. Или пък да си останем тук и да ми разкажеш пак какъв съм бил смешен като дете. Как съм издраскал цялата табла на кревата с карфица и после съм те завел за ръка, за да ти покажа великолепната картина. Или как съм ти подарил за рождения ден бели и черни конци и една дузина игли за шев и секретни копчета.

— И пакетче карфици, и черни и бели копринени конци. Сякаш беше вчера — каза майката и оправи сакото му. — Костюмът ти трябва да се оглади.

— И би трябвало да имам жена и седем мънички, смешни дечица — допълни с мъдра предвидливост той.

— Махай се и отивай на работа! — майка му сложи заканително ръце на хълбоците. — Трудът е нещо здравословно. Впрочем следобед ще дойда да те взема от службата. И ще ме изпратиш до гарата.

— Колко жалко, че можеш да останеш само един ден!

Той се върна пак. Майка му не погледна към него. Заловила се бе да оправя кушетката.

— Не можех да издържам повече там — промълви тя. — Но сега всичко е пак наред, само трябва да спиш повече и не бива да гледаш толкова тъжно на живота, момчето ми. От това той не става по-лек.

— А сега тръгвам, инак наистина ще закъснея — рече той.

Когато излезе на улицата, видя, че тя гледа след него от прозореца и му кима. Махна й, засмя се и вървя бързо, докато от къщата не можеха да го виждат вече. Сетне позабави крачките си и накрая спря. На хубава криеница си играеше със старата жена! Побягна от дома, макар да нямаше никаква работа. Остави майка си сама в оная чужда, грозна стая, макар да знаеше, че тя е готова да даде цяла година от живота си срещу всеки час, прекаран заедно с него. А следобед щеше да дойде да го вземе от работа. Пак трябваше да играе на театър с нея. Тя не биваше да узнае за уволнението му. Костюмът на гърба му беше единственият, който бе можал да си купи сам в продължение на тридесет и две години. През целия си живот тя се беше трудила денонощно и беше пестила за него. Нямаше ли да има край всичко това?

Почна да вали и той влезе в универсалния магазин в западната част на града. Макар да не са строени за тая цел, универсалните магазини са изключително пригодни да създават развлечения на хора без пари и без чадър. Фабиан послуша една продавачка, която свиреше много сръчно на пиано. От щанда за хранителни продукти го прогони миризмата на риба, която той — може би поради ембрионални възпоменания — не можеше да понася още от дете. На етажа с мебелите някакъв млад човек искаше на всяка цена да му продаде един голям гардероб. Струвал си парите и едва ли друг път щял да му се падне такъв изключителен случай. При това нечувано предизвикателство Фабиан побърза да се отдалечи и премина в книжарския отдел. На една от масите с антикварни книги попадна на томче „Избрано“ от Шопенхауер, запрелиства го и се зачете. Предложението на тоя издивял дядко на човечеството да се облагороди Европа с помощта на индуската лечебна практика беше налудничаво хрумване, каквито бяха впрочем и всички положителни предложения досега — независимо дали ги бяха направили философи от деветнадесетия или икономисти от двадесетия век. И все пак старецът беше ненадминат. Фабиан намери едно типологично тълкувание и зачете:

„Тъкмо това е разликата, обозначена от Платон чрез изразите ευχολοζ δυσχαλοζ. Същото би могло да се отнесе и за твърде различната впечатлителност, проявявана от различните хора към приятните и неприятните възприятия, поради което един се смее на нещо, докарало друг вече почти до отчаяние; при това възприемчивостта към приятни усещания е толкова по-слаба, колкото по-силна е възприемчивостта към неприятните, и обратно. При равна възможност за щастлив или нещастен завършек на някаква работа, δυσχαλοζ ще се ядосва или тормози при нещастния, но няма да се радва при щастливия завършек; докато ευχολοζ няма да се ядосва и тормози при нещастния, но ще се радва при щастливия край. Ако δυσχαλοζ успее в девет от десет свои начинания, той не им се радва, а се ядосва на едното, в което не е сполучил; а ευχολοζ е в състояние при точно обратния случай все пак да се утеши и да се развесели с единствения си успех.

Но тъй като няма недъг без съответни компенсации, и в дадения случай δυσχαλοζ тоест мрачните и плахи характери, трябва да се справят общо взето с множество въображаеми, но затова пък с далеч по-малко реални несполуки и страдания, отколкото веселите и безгрижните характери; защото онзи, който вижда всичко черно, винаги се опасява от най-лошото и съответно взема предпазни мерки, не се излъгва в сметките си толкова често, колкото оня, който винаги гледа на всичко с увереност и откъм веселата страна.“

— Какво бих могла да ви предложа? — запита възстара госпожица.

— Имате ли памучни чорапи? — попита Фабиан.

Възстарата госпожица го погледна с възмущение и отвърна:

— На първия етаж.

Фабиан остави книгата на масата и заслиза по стълбите. Имаше ли право Шопенхауер да поставя на едно равнище тия два човешки типа? Нима самият той не бе заявил в своята психология, че чувството на охота в същност представлява духовен минимум от неохота?

В отдела за порцеланови изделия и керамични произведения на изкуството се беше стълпила развълнувана навалица. Фабиан се отправи нататък. Купувачи, продавачки и празноскитащи бяха заобиколили малко разплакано момиченце, което трябва да беше около десетгодишно, носеше на гърба си училищна чанта и беше облечено бедно. Цялото тяло на детето трепереше и то се взираше ужасено в злобните, възбудени лица на възрастните около него.

Дойде управителят на отдела.

— Какво става тук?

— Пипнах това нагло същество, тъкмо като крадеше един пепелник — заяви някаква стара девица. — Ето!

И тя вдигна малка пъстра съдинка и я показа на своя началник.

— Веднага при директора! — изкомандува шефът.

— Това е то днешната младеж — рече някаква безвкусно натруфена гъска.

— Хайде, при директора! — извика една от продавачките и грубо хвана момиченцето за рамото.

То заплака още по-силно.

Фабиан си проби път през навалицата.

— Пуснете веднага детето!

— Но моля ви се — обади се управителят на отдела.

— Отде накъде се месите вие? — запита някой.

Фабиан перна продавачката през пръстите, за да пусне детето, после притегли момиченцето към себе си.

— Защо си взело точно пепелник? — запита го той. — Да не би да си пропушило вече пури?

— Нямах пари — каза момиченцето. После се надигна на пръсти. — Днес татко има рожден ден.

— Значи, чисто и просто краде, защото няма пари. От хубаво по-хубаво! — възмути се натруфената гъска.

— Напишете ни касова бележка — обърна се Фабиан към продавачката. — Ще вземем пепелника.

— Но детето заслужава наказание! — настояваше управителят на отдела.

Фабиан пристъпи към него.

— Ако се възпротивите на предложението ми, ще направя на сол целия ви порцеланов щанд.

Управителят сви рамене, продавачката написа бележка и изпрати пепелника на щанда за получаване. Фабиан отиде на касата, плати и взе пакетчето. Сетне придружи детето до изхода.

— Ето ти пепелника — каза му той. — Но внимавай хубаво да не го счупиш. Имало едно време едно малко момченце и то купило голямо глинено гърне за готвене. Искало да го подари на майка си за Коледа. И когато празникът дошъл, то взело гърнето в ръка и се запътило към полуотворената врата. Коледната елха блестяла приказно. „Ето мамо, тук има за теб едно…“ — започнало то и искало да каже: „Тук има за теб едно гърне“. Но в този миг се чул силен трясък, гърнето се счупило в ръба на вратата. „Ето ти, мамо, дръжката“ — рекло момчето, защото в ръката му била останала само дръжката.

Момиченцето го погледна, стисна здраво с две ръце своя пакет и каза:

— Но моят пепелник е без дръжка.

Поклони му се и побягна. После се извърна още веднъж, извика: „Благодаря!“ и изчезна.

Фабиан излезе на улицата. Дъждът беше спрял. Застана на бордюра и се загледа в автомобилите.

Една от колите спря пред него. Някаква стара дама, натоварена с пакети, се надигна тежко от мястото си, за да слезе. Фабиан отвори вратата, помогна на дамата, свали шапка и отстъпи встрани.

— Ето! — каза някой до него.

Беше старата дама. Тя тикна нещо в ръката му, кимна и влезе в универсалния магазин. Фабиан разпери пръсти. Върху дланта му имаше дребна монета. Без да желае, бе спечелил един петак. Нима вече беше добил вид на просяк?

Прибра монетата в джоба си, после пристъпи напук отново до бордюра и отвори вратата на още една кола.

— Ето! — рече някой.

Пак му подадоха монета.

„Че то се разраства вече в занаят“ — помисли си Фабиан, когато след четвърт час печалбата му стана шестдесет и пет пфенига. „Ако сега мине оттук Лабуде и види как отварям автомобилни врати, аз, завършилият история на литературата!“ — помисли си той.

Но тази мисъл не го изплаши. Не би искал да среща сега само майка си, а и Корнелия.

— Бихте ли приели едно скромно подаяние? — запита някаква жена и му подаде една по-едра монета.

Беше госпожа Ирене Мол.

— От доста време те наблюдавам, момчето ми — каза тя и се усмихна злорадо. — На нас все ни върви да се срещаме. Толкова зле ли ти е тръгнало вече? Ти постъпи прибързано, като отхвърли предложението на мъжа ми. Пък можеше да запазиш и ключовете. Все се надявах да те видя пак. Въздържаността ти само раздразва още повече желанието у мен. Хайде, помогни ми сега да си отнеса пакетите. Бакшишът вече е в джоба ти.

Фабиан й позволи да го натовари с пакетите си и я последва мълчаливо.

— Какво мога да сторя за теб? — запита замислено тя. — Уволнили са те от служба, така ли? Аз не съм злопаметна. За съжаление на Мол не може да се разчита вече. Той отпътува с параход за Франция или кой го знае за къде. И сега в жилището ни се е заселила криминалната полиция. Мол злоупотребявал с парите, дадени под негов нотариат. И то не напоследък, а от години насам. Никога не съм очаквала от него подобно нещо. Подценявали сме го.

— От какво живеете сега вие? — запита Фабиан.

— Отворих пансион. В днешни дни големите жилища са евтини. Мебелите ми подари един стар познат, тоест познанството ни е отскоро, стар е самият познат. В негова собственост останаха няколко дупки по вратите, откъдето може да наднича.

— А кой живее в този надзираван пансион?

— Млади мъже, драги мой. Безплатно жилище и храна. А към това получават и трийсет процента от доходите.

— От кои доходи?

— Моят клуб на антихристиянски настроени млади мъже се посещава от дами от най-доброто общество. Тия дами не винаги са хубави и стройни и никой не им вярва, че са били млади. Но имат пари. И колкото и да им поискам, плащат. Моите питомци печелят. А дамите се чувствуват щастливи. Откупиха вече от мен трима млади мъже. Те имат значителни доходи, собствено жилище и малки приятелки, тайно, разбира се. Единият — той е унгарец — беше закупен от жената на някакъв фабрикант. Живее си като принц. Ако е умен, след една година ще има цяло състояние. И тогава ще може да прати по дяволите старото плашило.

— С други думи, публичен дом с мъже! — каза Фабиан.

— Днес един подобен институт има много по-голямо право на съществуване, отколкото женските публични домове — заяви Ирене Мол. — Пък и аз, от млади години още, винаги съм си мечтала да притежавам подобно заведение. Много съм доволна. Имам пари и почти всекидневно ангажирам нови сътрудници към предприятието.

Спряха.

— Стигнахме — каза тя.

Пансионът се помещаваше в голяма елегантна къща.

— Ще ти направя едно предложение. Ти не ставаш за пансионер, драги. Прекалено си придирчив, пък и вече си твърде стар за бранша — клиентките ми предпочитат двайсетгодишни момчета. Освен това страдаш и от криворазбрана гордост. Но бих могла да те използувам като секретар. Малко по малко става необходимо да се води редовно счетоводство. Би могъл да работиш, пък и да живееш в личните ми помещения. Какво мислиш по тоя въпрос?

— Ето пакетите — каза Фабиан. — Не ми се иска да предизвиквам гаденето, което се надига в гърлото ми.

В този миг от дома излязоха две млади момчета. Бяха облечени елегантно; когато видяха госпожа Мол, поколебаха се и свалиха шапки.

— Гастон, имаш ли днес право да излизаш? — запита тя.

— Маки смяташе да идем заедно да видим колата, която му е обещала номер седем. След двайсет минути се връщам.

— Гастон, ти се връщаш веднага в стаята! Що за безпорядък; Маки ще отиде сам. Марш! Номер дванадесет се е обадила, че ще дойде в три часа. Дотогава ще спиш. Върви!

Младият човек се върна в къщата, другият поздрави още веднъж и продължи пътя си.

Госпожа Мол се обърна към Фабиан.

— Пак ли не искаш? — Тя взе пакетите си. — Давам ти една седмица срок да си помислиш. Сега вече знаеш адреса. Помисли си добре. Да умреш от глад — това е въпрос на вкус!

Тя влезе в къщата.

— Прилича едва ли не на принуда — промърмори Фабиан и тръгна в обратна посока.

Яде в една кръчма наденица с картофена салата, а освен това прочете вестниците, оставени там на разположение на посетителите, записа си обявленията за работа. После купи от някаква влажна и мрачна книжарничка хартия и пликове и съчини четири писма до фирмите, които предлагаха работа. След като ги пусна в пощенската кутия, реши, че е вече време. И, доста уморен, се отправи към цигарената фабрика.

— Ще ви виждаме ли пак сред нас? — запита го портиерът.

— Искам само да се срещна тук с майка си — отвърна му Фабиан.

Портиерът му намигна.

— Разчитайте напълно на мен.

Фабиан изпита неприятно чувство, загдето този човек, както изглежда, разбра цялата комедия. Бързо отиде в сградата на управлението, настани се в нишата на един прозорец и почна да поглежда всеки пет минути часовника си. Щом чуеше стъпки, притискаше се плътно към прозореца. След десет минути работният ден трябваше да свърши. Чиновниците бързаха. Никой не го забелязваше.

Готвеше се вече да напусне скривалището си, когато отново чу стъпки и гласове.

— Утре на дирекционен съвет ще докладвам за конкурса, изготвен от вас, драги Фишер — каза единият глас. — Предложението е забележително. Ще се научат да ви ценят.

— Господин директорът е много милостив — отвърна другият глас. — Но всъщност нали аз само наследих проекта от господин доктор Фабиан!

— Наследството е собственост като всяка друга собственост, господин Фишер! — Тонът на директора беше станал неблагосклонен. — Неприятно ли ви е предложението ми? Имате ли нещо против да се поувеличи заплатата ви? Е, тогава? Освен това проектът се нуждае от някои подобрения. Ей сега ще продиктувам на машина един доклад въз основа на вашия материал. Повярвайте ми, нашият конкурс ще има великолепен резултат! Е, вие вече можете да си вървите в къщи. Добре ви е на вас.

— „Майсторът винаги трябва да се мъчи.“ Тъй е писал Шилер — забеляза Фишер.

Фабиан излезе от нишата. Фишер уплашено отскочи крачка назад. Директорът Брайткопф се мъчеше да поотпусне с пръст яката на ризата си.

— Аз съм по-малко изненадан, отколкото вие — рече Фабиан и се отправи към стълбите.

— Ето го, идва вече — каза портиерът, който разговаряше с майката на Фабиан.

Тя беше оставила на пода куфара си; върху него бе сложила пътната си чанта, чантичката и чадъра си и кимна на своя син.

— Поработи ли както трябва? — запита тя.

Портиерът се усмихна добродушно и се върна обратно в своята будка.

Фабиан подаде ръка на майка си.

— Имаме още половин час време — рече той и вдигна багажа.

След като запазиха във влака едно място до прозорец (в средния вагон, тъй като госпожа Фабиан смяташе за целесъобразно предварително да намалява до възможния минимум неприятните последици от някоя евентуална железопътна катастрофа), двамата се заразхождаха насам-натам пред купето.

— Да не се отдалечаваме толкова! — дръпна тя за ръкава сина си. — Много лесно е да се открадне един куфар. Докато се обърнеш, и той изчезнал.

В края на краищата Фабиан стана по-подозрителен и от майка си и непрекъснато поглеждаше през прозореца към мрежата с багажа.

— Сега вече мога да си замина — рече тя. — Закачалката на палтото ти е зашита. Стаята ти пак има горе-долу приличен вид. Госпожа Холфелд изглеждаше обидена. Но човек не може да се съобразява с това.

Фабиан изтича до един от подвижните бюфети и донесе оттам сандвич с шунка, пакетче кейк и два портокала.

— Колко си лекомислен, момчето ми! — каза майка му.

Той се засмя, качи се в купето, пъхна тайно една банкнота от двадесет марки в ръчната й чанта и слезе обратно на перона.

— Кога най-сетне ще си дойдеш пак у дома? — запита тя. — Всеки ден ще ти готвя някое от твоите любими яденета и ще ходим на гости в градината на леля ти Марта. В магазина и без това има толкова малко работа.

— Щом мога, ще дойда — увери я той.

Когато застана на прозореца на купето, майка му рече:

— Пази си здравето, Якоб! И ако тук не потръгне както трябва, стегни си вързопчето и се върни в къщи.

Той й кимна. Гледаха се и се усмихваха един другиму тъй, както хората се усмихват по пероните на гарите — също като при фотограф, само че надлъж и шир не се виждаше никакъв фотограф.

— Всичко хубаво! — прошепна той. — Чудесно беше, дето дойде.

 

 

На масата имаше цветя. До тях беше оставен плик. Фабиан го отвори. От него изпадна банкнота от двадесет марки и една бележка. „Малко, но с обич от майка ти“ — пишеше на бележката. В долния ъгъл се виждаше още нещо: „Първо изяж шницела. В пергаментната хартия саламът ще издържи няколко дни.“

Пъхна в джоба си банкнотата от двадесет марки. Сега майка му седеше във влака и скоро щеше да намери другата банкнота от двадесет марки, която той беше тикнал в чантата й. От математична гледна точка резултатът бе нула. Защото сега и двамата разполагаха със същите суми, каквито бяха имали и преди. Но добрите дела не могат да се сторнират. Нравственото уравнение се различава от аритметичното.

Същата вечер Корнелия го помоли за сто марки. В коридора на филмовия концерн я срещнал Макарт. Бил дошъл в сградата на конкурентната фирма, за да води преговори за вземане под наем на някакви филми. Заговорил я. Тя била точно типът, който отдавна търсел. За следващия филм на неговата фирма, разбира се. Утре следобед трябвало да иде в бюрото му. Там щели да бъдат и продуцентът, и режисьорът. Може би щели да направят опит с нея.

— Ще трябва да си взема за следобед нов джемпър и шапка, Фабиан. Зная, че си останал почти без пари. Но просто не бива да изпускам тая възможност. Представи си само, че стана филмова актриса! Можеш ли да си го представиш?

— Но да — рече той и й даде последната си банкнота от сто марки. — Дано тия пари ти донесат щастие!

— На мен ли? — запита тя.

— На нас — поправи се той, за да й достави удоволствие.