Ерих Кестнер
Фабиан (3) (Историята на един моралист)

Втора глава

Има твърде нахални дами. Един адвокат няма нищо против. Просията разваля характера.

На стената на асансьора имаше огледало. Фабиан извади носна кърпа и изтри червените петна от лицето си. Вратовръзката му се бе изкривила. Сляпото му око гореше. А бледата блондинка беше свела поглед към него.

— Знаете ли какво е мегера^[1]? — запита я той.

Тя обви с ръка раменете му.

— Зная, само че аз съм по-хубава.

На табелката на вратата пишеше: Мол. Домашната прислужница отвори.

— Донесете ни чай.

— Чаят е вече в стаята ви.

— Добре. Отивайте да спите! Момичето изчезна в коридора.

Фабиан тръгна след жената. Тя го отведе право в спалнята, наля чай, сложи на масата коняк и цигари, и махвайки широко с ръка, каза:

— Обслужи се!

— Боже мой, каква стихия сте била.

— В какъв смисъл? — запита тя.

Той се престори, че не я е чул.

— Значи, казвате се Мол?

— Дори Ирене Мол, та да имат на какво да се смеят хората с гимназиално образование. Седни. Ей сега ще се върна.

Той я задържа и я целуна.

— Е, малко по малко идваш на себе си — рече тя и излезе.

Той изпи глътка чай и чаша коняк. Сетне огледа стаята. Леглото бе ниско и широко. Лампата хвърляше непряка светлина. Стените бяха покрити с огледала. Фабиан изпи още една чаша коняк и пристъпи към прозореца. На него нямаше решетка.

Какво ли възнамеряваше да прави с него тая жена? Фабиан беше тридесет и две годишен и не беше пилял напусто нощите си, тая вечер също започна да го възбужда. Изпи трети коняк и потри ръце.

Отдавна култивираше у себе си смесените чувства — просто защото му харесваше. Онзи, който искаше да ги проучва, трябваше да ги изпитва. Защото само докато ги изпитва, човек можеше да ги наблюдава. Като хирург, който прави дисекция на собствената си душа.

— Тъй, а сега малкото момченце ще бъде заклано — чу се гласът на блондинката.

Беше вече по нощница от черни дантели. Фабиан отстъпи крачка назад. Тя обаче извика „Ура!“ и се хвърли така на шията му, че той изгуби равновесие, катурна се и се намери на пода заедно с дамата.

— Не е ли ужасна? — запита някакъв глас отстрани.

Фабиан смаяно вдигна поглед. На прага стоеше по пижама сух човек с голям нос и се прозяваше.

— Какво търсите тук? — запита Фабиан.

— Извинете, уважаеми господине, но не можех да зная, че вече пълзите с жена ми из стаята.

— С вашата жена?

Досадникът кимна, прозина се отчаяно и каза с укор:

— Ирене, как можеш да поставяш господина в такова неловко положение! Щом като искаш на всяка цена да виждам твоите нови завоевания, можеш да ми ги представяш поне в по-благоприлична форма. На килима! Това положително не е приятно за господина. И толкова хубаво бях заспал, когато ме събуди… Казвам се Мол, драги господине, адвокат съм и освен това — той се прозина сърцераздирателно — и освен това съпруг на тая личност от женски пол.

Фабиан стана и оправи с ръка косата си.

— Мъжки харем ли поддържа съпругата ви? Името ми е Фабиан.

Мол пристъпи към него и му подаде ръка.

— Драго ми е да се запозная с един симпатичен млад човек. Обстоятелствата са толкова обикновени, колкото и необикновени. Зависи как ще се погледне на тях. Но ако това би ви успокоило, ще добавя: свикнал съм. Моля, седнете.

Фабиан се настани в едно кресло. Ирене Мол бързо приседна на страничната облегалка, почна да го гали и каза на мъжа си:

— Ако не ти харесва, ще разваля договора.

— Но, разбира се, че ми харесва — отвърна адвокатът.

— Говорите за мен, като че ли съм парче торта или пък шейна — рече Фабиан.

— Шейничка си ми ти, моето момченце! — извика жената и притисна лицето му към пълната си гръд, скрита зад черната решетка на дантелите.

— Дявол да го вземе! — кипна той. — Бъдете така добра да ме оставите на мира!

— Не бива да ядосваш госта си, скъпа Ирене — каза й Мол. — Ще ида с него в кабинета си и ще му съобщя там всичко, което е необходимо да знае. Ти забравяш, че за него това положение неизбежно ще изглежда странно. След това ще ти го изпратя обратно. Лека нощ.

Адвокатът подаде ръка на жена си. Тя се покатери на своето ниско легло, остана тъжна и самотна сред възглавниците и каза:

— Лека нощ, Мол. Но не го уморявай с приказки. Трябва ми още.

— Да, да — отвърна Мол и отведе госта със себе си.

 

 

В кабинета седнаха. Адвокатът запали пура, потрепери от студ, зави коленете си с едно одеяло от камилска вълна и почна да рови в някаква папка.

— Наистина, мен не ме засяга — подхвана Фабиан, — но безобразията, които допускате да си позволява жена ви, са направо нечувани. Често ли ви измъква от леглото, за да одобрявате любовниците й?

— Много често, драги ми господине. Още от самото начало си осигурих черно на бяло правото на това одобрение. След първата година от нашия брак ние съставихме договор, параграф четвърти от който гласи: „Подписалата настоящия договор се задължава да предоставя предварително на съпруга си, господин доктор Феликс Мол, всеки човек, с когото желае да влезе в интимни отношения. Ако съпругът й не намери въпросното лице подходящо, госпожа Ирене Мол е длъжна незабавно да се откаже от изпълнението на своето намерение. Всяко нарушение на параграфа се наказва с намаляване на месечната финансова издръжка наполовина.“ Договорът е много интересен. Да ви го прочета ли in extenso^[2]?

Мол измъкна от джоба си ключа от бюрото.

— Не си правете труд! — спря го Фабиан. — Едничкото, което бих искал да зная, е откъде накъде ви хрумна изобщо да съставяте подобен договор?

— Сънищата на жена ми бяха толкова лоши.

— Какво?

— Сънищата й. Сънуваше страхотни неща, за чието съдържание, драги ми господине, вие за щастие още не можете да имате представа. Аз се отдръпнах, а тя почна да пълни спалнята си с китайци, боксьори и танцьорки. Какво друго ми оставаше? Сключихме договор.

— А не намирате ли, че друг вид лечение щеше да бъде по-успешно и по-изискано? — запита нетърпеливо Фабиан.

— Например, драги ми господине? — Адвокатът се понадигна в креслото си.

— Например: всяка вечер двайсет и пет плесника по седалищните части.

— Опитах. Но много ме болеше.

— Мога да ви разбера.

— Не — извика адвокатът, — не можете да ме разберете! Ирене е много силна, господине.

Мол наведе глава. Фабиан измъкна от вазата на писалището един бял карамфил, тикна цветето в бутониерата си, стана и заснова из стаята, като оправяше разкривените картини по стената. Не беше изключено тоя възстар дангалак да е имал и удоволствието жена му да го налага.

— Искам да си вървя — каза той, — дайте ми ключа от външната врата.

— Сериозно ли говорите? — боязливо запита Мол. — Но нали Ирене ви чака? За бога, останете! Като разбере, че сте си отишъл, направо ще побеснее! Ще помисли, че съм ви изпъдил. Останете, моля ви! Тя толкова ви се радваше. Доставете й това малко удоволствие!

Човекът бе скочил и хвана госта за дрехата.

— Останете! Няма да съжалявате. И ще дойдете пак. Ще бъдете наш приятел. А аз ще знам, че Ирене се намира в добри ръце. Направете го заради мен.

— Може би и на мен ще гарантирате редовен месечен доход?

— Бихме могли да поговорим и за това. Не съм бедняк.

— Дайте ми ключа от външната врата, и то веднага! Не подхождам за тази служба.

Доктор Мол въздъхна, порови по писалището си, даде на Фабиан връзка ключове и каза:

— Наистина жалко! Бяхте ми симпатичен още от самото начало. Задръжте няколко дни ключа. Може би ще размислите. Аз във всеки случай много бих се радвал, ако ви видя пак.

Фабиан изръмжа „лека нощ“, прекоси тихо преддверието, взе шапката и палтото си, отвори вратата, затвори я предпазливо зад себе си и се втурна надолу по стълбището. На улицата си пое дълбоко дъх и поклати глава. Хората най-спокойно минаваха покрай тоя дом и нямаха понятие какви невъобразими неща ставаха зад стените му! Приказният талант да можеш да виждаш през стените и през спуснатите завеси бе дреболия в сравнение с постижението да издържиш онова, което ще видиш.

„Много съм любопитен“ — беше разправял той на русокосата персона, а ето че сега, вместо да насити любопитството си със съпружеската двойка Мол, побягна. Беше хвърлил на вятъра тридесет марки. В джоба му се търкаляха още две. Нямаше да стигнат и за вечеря. Засвири с уста, тръгна напосоки по мрачните непознати алеи и — по не доглеждане — попадна пред гарата „Хеерщрасе“. Отиде с градската железница до Зоологическата градина, там скочи в подземната, на Витембергския площад се прекачи в друга посока и на „Шпихернщрасе“ се измъкна пак на земята, под открито небе.

 

 

Отиде в кафенето, гдето беше редовен посетител. Не, доктор Лабуде не бил вече там. Чакал до единадесет часа. Фабиан седна, поръча си кафе и запуши цигара.

Съдържателят, някой си Ковалски, се осведоми за драгоценното му здраве. Между другото, тази вечер се случило нещо много смешно. Ковалски прихна така, че коронките в устата му заблестяха. Пръв забелязал тази история келнерът Нитенфюр.

— Хей там, оттатък, край кръглата маса беше седнала една млада двойка. Двамата се забавляваха великолепно. Жената непрекъснато галеше ръката на мъжа. Смееше се, запали му една цигара и се държеше тъй любезно, както рядко можеш да видиш.

— Но това съвсем не е смешно.

— Почакайте, драги господин Фабиан. Почакайте само! Жената — хубавичка беше, трябва да се признае — същевременно флиртуваше с един господин от съседната маса. И то как! Нитенфюр незабелязано ми направи знак да се приближа. Невиждана гледка беше. Най-сетне оня тип й тикна една бележка. Тя я прочете, кимна, надраска от своя страна нещо на къс хартия и я хвърли на съседната маса. През цялото време обаче не престана да говори със своя приятел, разправяше му някаква история и той така й се радваше… е, все съм виждал ловки жени, ама тая, както седеше на два стола, слагаше всичките в джоба си.

— А той защо търпеше подобно нещо?

— Секунда още, скъпи господин Фабиан. Ей сега идва развръзката! И така, ние също се чудехме как търпи това. Седеше си доволен до нея, усмихваше се наивно, обгръщаше раменете й с ръка, а през същото време тя кимаше на оня от съседната маса. Онзи й кимаше в отговор, правеше й знаци — занемяхме от смайване. После Нитенфюр отиде при тях, защото искаха да плащат.

Като изви нагоре едрата си глава, господин Ковалски почна да се смее към небето.

— Е, и в какво се състоеше работата?

— Човекът, с когото седеше тя, беше сляп!

Заливайки се от смях, съдържателят се поклони и се отдалечи бързо. Фабиан смаян го изпрати с поглед. Ето докъде беше стигнала техниката!

При вратата цареше оживление. Нитенфюр и помощник-келнерът се бяха запретнали да изтласкат навън някакъв човек с окъсани дрехи.

— Обирайте си веднага парцалите! Цял ден с тая просия, това е отвратително! — съскаше Нитенфюр.

А помощник-келнерът дърпаше насам-нататък човека, който бе побледнял и не продумваше нито дума.

Фабиан скочи, втурна се към групата при вратата и извика на келнерите:

— Пуснете веднага господина!

Двамата неохотно се подчиниха.

— А, ето ви и вас — каза Фабиан и подаде ръка на просяка. — Извънредно съжалявам, че ви обидиха. Извинете и заповядайте на моята маса.

Той отведе в своя ъгъл човека, който недоумяваше какво става с него, накара го да седне и запита:

— Какво бихте желали да хапнете? Ще пиете ли чаша бира?

— Много сте любезен — каза просякът. — Но заради мен ще си имате само неприятности.

— Ето ви листа. Изберете си нещо, моля!

— Безсмислено е! Ще ме издърпат от масата и ще ме изхвърлят.

— Няма! Я елате на себе си! Само защото сакото ви е закърпено и червата ви куркат не смеете да седнете дори както трябва на стола, а? Самият вие имате до известна степен вина, че не ви пускат да влезете никъде.

— След като е бил безработен цели две години, човек почва да мисли малко по-иначе за тия неща — каза просякът. — Аз спя в приюта на Енгелуфер. От „Социални грижи“ ми дават десет марки. Стомахът ми вече се разболя от хайвера, който непрекъснато ям.

— Какъв сте по професия?

— Банков чиновник, ако не ме лъже паметта. Бях вече и в затвора. Боже мой, така човек опознава света. Единственото, което още не съм преживял, е самоубийството. Но то лесно може да се навакса.

Човекът бе седнал на края на стола и държеше разтрепераните си ръце пред отвора на жилетката, за да прикрие мръсната си риза.

Фабиан не знаеше какво да отвърне. Прехвърли през ум цял куп изречения. Никое не подхождаше. Стана и каза:

— Почакайте за минутка, келнерът желае да го поканим със специална делегация.

Той забърза към бюфета, поиска обяснение от главния келнер, хвана го за ръката и го повлече през локала.

Просякът си беше отишъл.

— Ще платя утре! — извика Фабиан, излезе тичешком от кафенето и се огледа.

Човекът беше изчезнал.

— Кого търсите? — запита някой.

Беше Мюнцер, редакторът Мюнцер. Той закопча палтото си, запали си пура и каза:

— Такава дивотия! Щях да спечеля играта като едно и едно две. Шмалнауер играеше като носорог. Но трябва да отивам на нощна смяна. Утре рано сутринта немският народ ще иска да знае колко тавани са се подпалили, докато е спал.

— Че нали уж бяхте политически редактор? — възрази Фабиан.

— Тавански пожари стават във всеки ресор — каза Мюнцер. — И особено нощем. Бедата навярно е в конструкциите на покривите. Знаете ли какво, я елате с мене! Да видите какво представлява нашият цирк.

Мюнцер се качи в малката си частна кола. Фабиан седна до редактора.

— Впрочем, откога имате автомобил? — запита той.

— Купих го от нашия търговски редактор. На него му се видя скъпа издръжката — обясни Мюнцер. — Като ме види да се качвам в колата — някогашната му гордост — той направо умира от яд. А дори само това удоволствие си струва парите. Знаете ли, че се возите с мен на собствен риск? Ако си счупите главата, за ваша сметка е.

Сетне потеглиха.