Ерих Кестнер
Фабиан (20) (Историята на един моралист)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fabian (Die Geschichte eines Moralisten), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Корекция
Alegria (2009)
Разпознаване
?

Издание:

Ерих Кестнер. Фабиан

Второ издание

Издателство на Отечествения фронт, 1982

Редактор: Нина Цанева

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Ани Георгиева

 

Gesammelte Schriften. Band 2. Atrium Verlag, Zürich 1959

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

От отчаяние Фабиан се прибира у дома. Какво ли може да иска полицията? Една тъжна гледка.

При все че Фабиан отключи вратата съвсем тихо, госпожа Холфелд го посрещна в коридора. Тъй като беше вечер, тя носеше пеньоар и бе извънредно развълнувана.

— Нарочно оставих вратата на стаята си отворена, та да ви чуя — каза тя. — Криминалната полиция беше тук. Искаха да ви откарат.

— Криминалната полиция? — запита той изненадан. — Кога идваха тук?

— Преди три часа, а преди един час още веднъж. Трябва да им се обадите незабавно. Аз, естествено, им разказах, че нощес не сте се прибирали в къщи и че вчера госпожица Батенберг, без да каже думичка, е опразнила стаята и е изчезнала.

Вдовицата искаше да пристъпи крачка към него, вместо това отстъпи крачка назад.

— Ужасно е — промълви силно развълнувана тя, — какви каши сте забъркали?

— Драга госпожо Холфелд — отвърна Фабиан. — Явно е, че фантазията ви я прихваща нещо. Ще ви се една малка любовна драма с трагичен завършек, нали? Снимките на госпожа Холфелд в траур, в качеството си на свидетелка, и на нейните двама наематели — отпечатани във всички вестници; убиецът Фабиан на подсъдимата скамейка… Я не си въобразявайте подобни дивотии!

— Е — каза тя, — мен в същност не ме засяга.

Неговата студенина я обиди дълбоко. Две години беше живял при нея този човек. Нима не го беше гледала, нима не се беше грижила за него като за собствен син? А сега той дори не намираше за необходимо да й каже какво тежи на сърцето му.

— Къде трябва да се обадя? — запита той.

Хазайката му подаде едно листче. Фабиан прочете адреса.

— Ето на! — възкликна тържествуващо тя. — Защо пребледняхте така?

Той отвори с рязко движение вратата и се втурна надолу по стълбите. На „Нюрнбергерплац“ спря едно такси, каза адреса и добави:

— Карайте колкото може по-бързо!

Колата бе стара и раздрънкана, друсаше дори по асфалта. Фабиан дръпна междинното стъкло:

— Карайте по-бързо! — извика той.

Сетне се опита да запуши, но ръката му трепереше и вятърът гасеше запалените кибритени клечки. Облегна се назад и затвори очи. От време на време ги отваряше, за да види къде се намират. Тиргартен, Тиргартен, Тиргартен, Бранденбургската порта, Унтер ден Линден. На всеки ъгъл трябваше да спират. На всеки светофар, към който се приближаха, блясваше червена светлина. Струваше му се, че си пробиват път през гъста, лепкава глина. След „Фридрихщрасе“ стана малко по-добре. Университетът, държавната опера, катедралата и дворецът най-сетне останаха зад гърба им. Колата сви вдясно. Спря. Фабиан плати и стремително се втурна в къщата.

Отвори му непознат мъж. Фабиан каза името си.

— Най-после — рече непознатият. — Аз съм криминалният комисар Донат. Без вас не сме в състояние да продължим следствието.

В първата стая седяха пет млади дами, а заедно с тях — един полицай. Фабиан позна Селоу и скулпторката.

— Най-сетне! — каза Селоу.

Стаята бе много разхвърляна, по пода се търкаляха чаши и бутилки.

В съседната стая някакъв млад човек стана от стола зад писалището.

— Моят помощник — обясни комисарят.

Фабиан се огледа и се изплаши. На кушетката лежеше Лабуде, бял като платно, със затворени очи. В слепоочието му имаше дупка. Изтеклата кръв беше слепила косите му.

— Щефан — тихо промълви Фабиан и седна до трупа. Сложи длан върху вкочанените ръце на приятеля си и поклати глава. — Щефан — каза той, — прави ли се такова нещо!

Двамата криминални чиновници отстъпиха към прозореца.

 

 

— Доктор Лабуде е оставил за вас едно писмо — съобщи комисарят. — Молим ви да го прочетете и да ни осведомите за онази част от неговото съдържание, която представлява интерес за нас. Ние споделяме предположението ви, че се касае за самоубийство; петте млади дами, които задържаме засега в жилището, твърдят, че са били в съседната стая, когато се е разнесъл изстрелът. Но все пак случаят не изглежда напълно изяснен. Може би сте забелязали, че съседната стая е обърната надолу с главата. Каква връзка има това с останалите обстоятелства?

Помощникът на криминалния комисар подаде на Фабиан един плик.

— Ще бъдете ли така любезен да прочетете писмото? Дамите твърдят, че безпорядъкът, в стаята се дължи на някакъв техен спор на лична почва. Доктор Лабуде нямал нищо общо с това. Той дори не е присъствувал при скарването им, а казал, че иска да напише едно писмо и влязъл в тази стая.

— Против прякото съучастие на дамите говори това, че те незабавно са уведомили полицията и ни дочакаха тук, вместо да избягат — обясни комисарят. — Моля, прочетете, ако обичате, писмото!

Фабиан отвори плика и извади сгънатия лист. Заедно с него на пода падна пачка банкноти. Помощникът я вдигна и я остави на кушетката.

— Ще почакаме оттатък — каза тактично комисарят и двамата оставиха Фабиан сам.

Той стана и запали лампата. После отново седна и погледна към мъртвия си приятел, чието пожълтяло, застинало в умора лице се намираше точно под лампата. Устата бе леко разтворена, долната челюст се отпускаше. Фабиан разгъна листа и зачете:

„Мили Якоб,

Днес по обед пак ходих в института, за да запитам още веднъж какво става и пак не можах да намеря тайния съветник. Обаче Векерлин, неговият асистент, беше там и ми каза, че хабилитационната ми работа била отхвърлена. Тайният съветник я охарактеризирал като съвсем незадоволителна и заявил, че препращането й във факултета според него излишно ще обремени преподавателското тяло. Освен това нямало смисъл да се дава гласност на моя бламаж. Този труд ми струва пет години и той се оказа петгодишна работа, положена, за да се стигне до един бламаж, който сега, само от състрадание, искат да потулят в най-тесен кръг.

Мислех да те потърся по телефона, но ме досрамя. Нямам дарбата да приемам утешения и в тази насока съм бездарен. Разговорът за Леда, който водихме с теб преди няколко дни, ме убеди в това. Ти пак щеше да ми изясниш колко микроскопично значение има моята научна злополука, аз привидно щях да се съглася, щяхме да се излъжем взаимно.

Отхвърлянето на моя труд представлява за мен провал — фактически и психологически, но преди всичко психологически. Леда ме отблъсна, университетът ме отблъсна, от всички страни получавам оценка «незадоволителен». Честолюбието ми не може да понесе това, то сломява и сърцето, и разума ми, Якоб. Няма да ми помогне никаква историческа статистика, с която се изтъква колко знаменити люде са били лоши ученици и нещастни любовници.

И политическият ми излет до Франкфурт беше отвратителен. Накрая стигнахме до бой. Като се върнах вчера, заварих тук Селоу, скулпторката и няколко други жени. Сега, докато пиша, те се замерят в съседната стая с чаши и вази. Като разглеждам положението си в момента, мога да кажа: цялата тая насока не ми се нрави! Изпъдиха ме от кръга, където е мястото ми. Там, където са готови да ме приемат, не искам да ида. Не ми се сърди, драги приятелю, но аз просто бягам. Европа ще продължи и без мен да живее или да загива, аз не съм й необходим. Живеем във времена, когато безчестните пазарлъци в икономиката не изменят нищо, а само ускоряват или забавят малко разрухата. Стигнали сме до един от ония редки преломни моменти в историята, когато трябва да се съгради един нов мироглед, всичко друго е безполезно. Нямам повече смелост да понасям подигравките на професионалните политици, които са се запретнали да уморят един континент с глупавите си хапчета. Зная, че съм прав, но днес това вече не ми е достатъчно. Превърнах се в смешно чучело, в кандидат за човечност, скъсан по предметите любов и професия. По-добре да ликвидираме тоя тип. Револверът, който взех неотдавна от оня комунист при Бранденбургския музей, пак ще влезе в действие и ще възстанови честта си. Взех го тогава със себе си, за да предотвратя едно нещастие. Трябваше да стана учител, за идеализъм са зрели само децата.

И тъй, Якоб, прощавай. За малко щях да напиша и то съвсем сериозно: често ще си спомням за теб. Но с това вече е свършено. Не ме укорявай, че разочаровах така и двама ни. Ти си единственият човек, когото обичах, при все че го познавах. Поздрави моите родители и преди всичко майка ми. Ако случайно срещнеш някога Леда, не й казвай колко тежко ме засегна нейната изневяра. Нека смята, че съм бил само обиден. Не е необходимо всеки да знае всичко.

Щях да те помоля да се погрижиш за уреждане на работите ми, но не остана нищо, което да се урежда.

Нека родителите ми освободят «жилище номер две», с мебелите да правят каквото искат. Книгите си оставям на теб. Преди малко намерих в писалището си две хиляди марки, вземи тия пари, не са много, но все ще стигнат за едно малко пътуване.

Прощавай, приятелю! Живей по-добре от мене. Бъди здрав!

Твой Щефан.“

Фабиан внимателно помилва челото на мъртвеца. Долната челюст се беше отпуснала още повече. Устата беше зинала.

— Случайност е, че живеем; сигурно е само едно — че ще умрем — прошепна Фабиан и се усмихна на приятеля си, сякаш все още искаше да го утеши.

Комисарят отвори тихо вратата.

— Извинете, че ви смущавам пак.

Фабиан му подаде писмото. Полицаят го прочете и каза:

— В такъв случай мога да пусна момичетата да си вървят.

Върна му писмото и влезе в съседната стая.

— Въпросът е приключен, няма да ви задържам повече — извика той.

— Само още една минутка — обади се женски глас. — Имам слабост към мъртъвци.

Петте жени нахълтаха през вратата и мълчаливо застанаха пред кушетката.

— Би трябвало да се върже челюстта му — каза най-сетне едно момиче, което Фабиан не познаваше.

Скулпторката се завтече в другата стая и се върна с една салфетка. Пристегна долната челюст на Лабуде така, че устата му се затвори, и завърза краищата на салфетката на възел върху косата му.

— Мъртвец със зъбобол — отбеляза Селоу и злобно се изсмя.

Рут Райтер каза:

— Истински позор. При мен, в ателието, седи Вилхелми и от ден на ден се оправя, свинята му със свиня, макар че лекарите са изгубили всяка надежда за живота му. А пък този снажен момък взе, че се затри.

Сетне помощникът на криминалния комисар изведе жените от стаята. Комисарят седна до писалището и състави полицейския доклад. Помощникът се завърна.

— Няма ли да бъде най-добре да повикаме една кола и да закараме мъртвеца във вилата на родителите му? — запита той.

После се наведе. Банкнотите бяха попадали от кушетката пак на пода. Вдигна ги и ги пъхна в джоба на Фабиан.

— Впрочем, уведомени ли са вече родителите? — запита Фабиан.

— За съжаление не можем да влезем във връзка с тях — отговори помощникът. — Съдебният съветник Лабуде се намира на някаква малка обиколка, прислугата не знае подробности. А майката е в Лугано. Телеграфирано й е.

— Добре тогава — рече Фабиан. — Да го откараме у дома му!

Помощникът телефонира в най-близката противопожарна служба. Сетне тримата зачакаха мълчаливо да дойде колата. Санитари поставиха трупа на Лабуде върху носилка и я свалиха по стълбата. Пред къщата се бяха струпали любопитни съседи. Вкараха носилката в колата, Фабиан седна до проснатия си приятел. Криминалните чиновници се сбогуваха. Той им подаде ръка. Един санитар вдигна подвижната стълбичка и хлопна вратата. Фабиан и Лабуде потеглиха за последен път заедно през Берлин.

Прозорецът беше спуснат, в рамката му се появи катедралата. Сетне картината се смени. Фабиан видя стражницата, построена от Шинкел, университета, държавната библиотека. Колко ли време бе изтекло, откак бяха минали заедно тук с автобуса?

Същата вечер там, край Бранденбургския музей, те бяха взели револверите на двама противници. Сега Лабуде лежеше в носилката и дори не знаеше, че минава през Бранденбургската врата. Два здраво пристегнати колана придържаха трупа му. Главата му бавно се отмести встрани.

— Размишляваш ли? — тихо запита Фабиан, оправи главата на Лабуде върху възглавницата и не отмести вече ръката си оттам. „Мъртвец със зъбобол“ — беше казала Селоу.

Когато болничната линейка спря пред вилата в Груневалд, прислугата стоеше на вратата. Икономката ридаеше, прислужникът тръгна, изпълнен с достойнство, пред санитарите, прислужничките ги последваха; бавните им крачки съответствуваха на тържествения момент. Отнесоха Лабуде в стаята му и го положиха на кушетката. Прислужникът отвори широко прозореца.

— Утре рано ще дойде жената, за да го измие и облече — каза икономката и сега се разплакаха и прислужничките.

Фабиан даде пари на санитарите. Те отдадоха чест по войнишки и си отидоха.

— Господин съдебният съветник все още не се е върнал — каза прислужникът. — Нямам понятие къде се намира. Но той ще прочете във вестниците.

— Има ли вече съобщение във вестниците? — запита Фабиан.

— Да — отговори прислужникът. — Уважаемата госпожа е уведомена. Тя ще пристигне в Берлин навярно утре по обед, ако състоянието й позволи да пътува. В този момент бързият влак се намира на Белинзона.

— Легнете си да спите — рече Фабиан. — Аз ще прекарам нощта тук.

Приближи един стол до кушетката. Останалите напуснаха стаята. Остана сам.

Значи, майката на Лабуде се намираше сега в Белинзона? Фабиан седна до своя приятел и си помисли: „Какво страшно наказание за една лоша майка!“