Ерих Кестнер
Фабиан (2) (Историята на един моралист)

Първа глава

Един келнер влиза в ролята на оракул. При все това другият отива. Институт за духовно сближение.

Фабиан седеше в някакво кафене, наречено „Цепеница“, и четеше заглавията във вечерните вестници: английски цепелин експлодирал над Бове. Стрихнин, складиран наред с леща. Деветгодишно момиченце скочило от прозореца. Нов безуспешен опит за избор на министър-председател. Убийство в зоологическата градина в Лайнц. Скандал в градската снабдителна служба. Изкуственият глас в джобчето на жилетката. Пласментът на рурските въглища намалява. Подаръците за директора на държавните железници Нойман. Слонове по тротоарите. Нервничене по пазарите за кафе. Скандалът около Клара Бау. Предстояща стачка на сто и четиридесет хиляди металоработници. Драма сред чикагските престъпници. Преговори в Москва относно дъмпинга на дървен материал. Стрелците Щархемберг^[1] се бунтуват. Всекидневното четиво. Нищо особено.

Отпи глътка кафе и се потърси. Течността сладнеше. Откак преди десет години се беше тъпкал по три пъти седмично с макарони със захарин в мензата при Ораниенбургската врата, всичко сладко му беше станало противно. Бързо запали цигара и извика келнера.

— С какво мога да ви услужа? — запита келнерът.

— Отговорете ми на един въпрос.

— Моля.

— Да ида ли, или да не отивам?

— Къде, уважаеми господине?

— Не бива да питате. Трябва само да отговорите. Да ида ли, или не?

Келнерът скришом се почеса зад ухото. Сетне пристъпи от единия на другия си дюстабан и смутено рече:

— Най-добре ще бъде да не отивате, господине. Сигурното си е сигурно.

Фабиан кимна.

— Добре. Значи, отивам. Сметката.

— Но нали ви посъветвах да не отивате!

— Тъкмо затова отивам! Моля, плаща.

— А ако ви бях посъветвал да отидете, тогава нямаше да идете, така ли?

— Пак щях да ида. Моля, плаща!

— Не разбирам — заяви ядосано келнерът. — Че защо тогава изобщо ме питахте?

— Ех, ако знаех! — отвърна Фабиан.

— Чаша кафе, сандвич, петдесет, трийсет, осемдесет, деветдесет пфенига — издекламира келнерът.

Фабиан остави на масата една марка и си тръгна. Нямаше понятие къде се намира. Когато човек се качи на автобус № 1 на Витембергския площад, и после на Потсдамския мост се прехвърли на някакъв трамвай, без да погледне номера му, и след двадесет минути слезе от него, тъй като внезапно се оказва, че в трамвая седи жена, която прилича на Фридрих Велики, наистина не може да знае къде се е озовал.

Тръгна след трима забързани работници, и препъвайки се в някакви дебели дъски, мина покрай оградите на нови строежи, покрай сиви хотели, гдето човек можеше да наеме стая на час, и се озова при гарата на Яновицкия мост. В градската железница извади от джоба си адреса, който му бе написал шефът на канцеларията Бертух: „Шлютерщрасе“ 23, госпожа Зомер.

Пътува до спирка Зоологическа градина. На улица „Йоахимстал“ някаква тънкокрака госпожица, която еластично пружинираше на нозете си, му предложи своите услуги. Той я заплаши с пръст и побърза да се отдалечи.

Градът приличаше на панаир. Фасадите бяха изпонашарени с толкова пъстроцветни светлини, че биха могли да засрамят дори звездите по небето. Някакъв самолет прелетя с пукотевица над покривите. Внезапно заваля дъжд от алуминиеви талери. Минувачите вдигаха погледи, смееха се и се навеждаха. За миг Фабиан си спомни приказката за малкото момиченце, вдигнало ризката си, за да събере в нея дребните монети, които се изсипват от небето. След това взе един талер от твърдата периферия на нечия чужда шапка. На монетата пишеше:

ПОСЕТЕТЕ БАР „ЕКЗОТИК“, НОЛЕНДОРФСКИ ПЛОЩАД 3

ХУБАВИ ЖЕНИ И СКУЛПТУРИ, В СЪЩАТА СГРАДА СЕ НАМИРА ПАНСИОНЪТ „КОНДОР“

Изведнъж Фабиан си представи как лети в самолета горе и вижда оттам самия себе си — младия човек на улица „Йоахимстал“, залутан сред гъстата тълпа, осветена от фенерите и витрините сред уличната гмеж на трескаво пламналата нощ. Колко е дребен този човек. И този човек е именно той!

Прекоси Курфюрстендам. По един от покривите се търкаляше светлинна фигура — турче с електрически зеници. В този миг някой силно блъсна тока на обувката му. Фабиан се извърна сърдито. Беше трамваят. Ватманът ругаеше.

— Отваряйте си очите! — изкрещя полицаят. Фабиан свали шапка и каза:

— Ще се постарая.

 

 

На „Шлютерщрасе“ му отвори лилипут със зелена ливрея, изкачи се по изящна стълбичка, помогна на посетителя да свали палтото си и изчезна. Щом зеленият дребосък се махна, иззад завесата излезе с шумолене някаква пищна дама — положително госпожа Зомер — и каза:

— Моля, заповядайте в моята канцелария.

Фабиан я последва.

— Препоръча ми вашия клуб господин Бертух.

Тя запрелиства някакъв бележник и кимна утвърдително.

— Бертух, Фридрих Георг, началник-канцелария, четиридесетгодишен, среден на ръст, набит, „Карлщрасе“ 9, обича музика, предпочита стройни блондинки, не по-възрастни от двадесет и пет години.

— Точно той!

— Господин Бертух се е записал при мене през октомври и оттогава е идвал пет пъти.

— Това говори добре за вашия институт.

— Първоначалната вноска е двадесет марки. За всяко посещение се заплащат допълнително десет марки.

— Ето ви тридесет марки.

Фабиан сложи парите на писалището. Пищната дама пъхна банкнотите в едно чекмедже, взе писалка и каза:

— Личните ви данни?

— Фабиан, Якоб, тридесет и две годишен, професия неустановена, в момента специалист по рекламата, „Шаперщрасе“ 17, сърдечно болен, кестеняв. Необходимо ли ви е още нещо?

— Имате ли някакви специални предпочитания по отношение на дамите?

— Не бих искал да се обвързвам. Имам вкус към русокосите, обаче опитът ми говори противното. Предпочитам едри жени. Но самият аз не отговарям на това условие. Оставете графата непопълнена.

Отнякъде се чуваше грамофон. Пищната дама стана от мястото си и заяви сериозно:

— Преди да влезем, ще си позволя да ви запозная с най-важните правила. Сближаването между членовете на института не е нежелателно, а обратно, препоръчително. Дамите се ползуват със същите права като господата. За съществуването, адреса и порядките на института следва да се съобщава само на господа, на които може да се има пълно доверие. Независимо от идеалните цели на предприятието, консумацията се заплаща веднага. В помещенията на клуба никоя от двойките няма право да изисква от останалите членове да се съобразяват с нея. Двойки, които желаят да не бъдат обезпокоявани, се умоляват да напуснат клуба. Предприятието служи за създаване на връзки, не на самите връзки. Членове, които временно са дружили, се умоляват да забравят, защото само по този начин могат да се избягнат усложненията. Разбрахте ли ме добре, господин Фабиан?

— Напълно.

— Тогава, моля, последвайте ме.

Посетителите трябва да бяха тридесет до четиридесет души. В първото помещение играеха бридж. В съседното — танцуваха. Госпожа Зомер посочи на новия член една свободна маса, каза му, че в случай на нужда винаги може да се обърне към нея и се отдалечи.

Фабиан седна, поръча на келнера коняк със сода, огледа се. Нима беше попаднал на някакъв рожден ден?

— Хората изглеждат по-безобидни, отколкото са в същност — каза дребна чернокоса госпожица и след тази забележка седна до него. Фабиан й предложи цигара.

— Изглеждате симпатичен — каза тя. — Роден сте през декември, нали?

— През февруари.

— Аха! В зодията на Рибите плюс няколко капки Водолей. Доста студена натура. Идвате само от любопитство, така ли?

— Атомните теоретици твърдят, че и най-дребните частици материя се състоят от кръжащи едно около друго електрически енергийни количества. Смятате ли това мнение само за хипотеза или за възглед, който отговаря на действителното положение на нещата?

— На всичко отгоре сте и чувствителен? — извика персоната. — Но няма значение. За да си намерите жена ли сте дошъл тук?

Той сви рамене:

— Като предложение за брак ли следва да считам думите ви?

— Глупости! Женила съм се вече два пъти и засега това ми стига. Бракът не ми дава възможност да се изявя истински. Прекалено много се интересувам от мъжете, за да мога да се огранича с брака. Ето защо си представям като мой съпруг всеки, когото видя и ми хареса.

— С най-характерните му качества, надявам се.

Тя прихна така, сякаш всеки миг щеше да се разхълца и сложи ръка на неговата.

— Надеждите ви отговарят напълно на истината. Твърдят, че страдам от излишък на въображение. Ако почувствувате тази вечер желание да ме съпроводите до дома, жилището ми и аз сме малки, но солидни.

Той отстрани неспокойната чужда ръка и каза:

— Всичко е възможно. А сега искам да огледам заведението.

Не успя да осъществи намерението си. В същия миг, когато стана и се извърна, пред него се изпречи едра, висока дама, отговаряща напълно на регистрираните му предпочитания, и каза:

— Ей сега ще се танцува.

Беше по-висока от него, и при това руса. Дребничката чернокоса бъбрица се подчини на клубните правила и изчезна. Келнерът пусна грамофона. Покрай масите настъпи раздвижване. Започнаха да танцуват.

Фабиан внимателно оглеждаше блондинката. Тя имаше бледо, детско лице и на вид беше по-сдържана, отколкото можеше да се съди от начина, по който танцуваше. Той мълчеше и чувствуваше, че само след няколко минути ще бъде достигната оная степен на мълчанието, след която е невъзможно да се подхване разговор, и особено незаангажиращ разговор. За щастие, той я настъпи. И тя се разприказва. Показа му две дами, които преди малко се сбили и раздрали роклите си. Уведоми го, че госпожа Зомер имала връзка със зеления лилипут. Накрая го запита, смята ли да остава още; тя си тръгвала. Фабиан излезе с нея.

 

 

На „Курфюрстендам“ жената махна на едно такси, назова някакъв адрес, качи се и го принуди да седне до нея.

— Но аз имам само още две марки — обясни й Фабиан.

— Това няма почти никакво значение — отвърна му тя, а на шофьора извика: — Загасете лампата!

Стана тъмно. Колата потегли с тласък.

Още при първия завой блондинката връхлетя отгоре му и го целуна. Той удари слепоочието си в металическите панти на гюрука, хвана се за главата и каза:

— Ау! Великолепно започва!

— Не ставай чак толкова чувствителен! — заповяда му тя и го обсипа с нежности.

За него нападението дойде твърде неочаквано. А черепът го болеше. Фабиан просто не можеше да влезе в релсите.

— Преди да ме удушите, бих искал да напиша едно писмо — изхъхри той.

Без да променя изражението на лицето си, тя го сръга с пестник в ключиците, изсмя се с всички тонове на гамата от горе до долу и продължи да го души. Старанията му да се брани очевидно не бяха разбрани правилно от нея. Всеки завой водеше до нови усложнения. Фабиан заклинателно умоляваше съдбата да спести на таксито нови завои. Съдбата явно беше в отпуск.

Когато най-сетне таксито спря, блондинката напудри отново лицето си, плати на шофьора и пред входа на къщата заяви:

— Първо, цялото ти лице е в червени петна и, второ, ще пиеш с мене чаша чай.

Той изтри червилото от бузите си и каза:

— Предложението ви ми прави чест, но утре аз трябва да бъда навреме на работа.

— Не ме вбесявай. Ще останеш при мен. Слугинчето ще те събуди.

— Но аз няма да стана. Не, трябва да спя в къщи. Утре заран в седем часа очаквам бърза телеграма. Хазайката ще ми я донесе и ще ме разтърсва, докато се събудя.

— А откъде накъде знаеш, че ще получиш телеграма?

— Зная дори какво ще пише в нея.

— А именно?

— Ще пише: „Измитай се от леглото. Твой верен приятел Фабиан“. Фабиан — това съм аз.

Той присви очи, вгледа се в шумата на дърветата и жълтият блясък на уличните фенери подобри настроението му. Улицата беше съвсем тиха. Някаква котка притича безшумно в тъмнината. Ех, да можеше да си тръгне сега покрай сивите къщи!

— Тая история с телеграмата не е вярна, нали?

— Не, но не е вярна само по чиста случайност — рече той.

— Защо идваш в клуба, щом не смяташ да се съобразяваш с правилника? — запита гневно блондинката и отключи вратата.

— Научих адреса и бях много любопитен.

— Хайде тогава! — рече тя. — Любопитството не познава граници.

Вратата се затвори зад тях.