Ерих Кестнер
Фабиан (17) (Историята на един моралист)

Шестнадесета глава

Един млад мъж — тъкмо на място. За смисъла на гарите. Корнелия пише писмо.

Когато на другата сутрин Корнелия тръгна за работа, Фабиан седна върху перваза на отворения прозорец. Корнелия носеше под мишница канцеларска чанта и крачеше енергично. Тя имаше работа. Печелеше пари. А той седеше на прозореца и оставяше слънчевите лъчи да го гъделичкат приятно. Слънцето грееше топло, сякаш всичко на тоя свят беше в пълен ред и нищо не го вълнуваше.

Корнелия беше вече далеч. Не биваше да я вика обратно. Ако го стореше и, надвесен през прозореца, й кажеше: „Върни се, не искам да работиш, не искам да отиваш при Макарт!“, тя би му отвърнала: „Какво ти е хрумнало? Дай ми пари или не ме задържай!“ Какво друго би могъл да стори Фабиан — той вдигна поглед към слънцето и му се изплези.

— Какво правите там? — запита госпожа Холфелд.

Беше влязла в стаята му, без Фабиан да я усети.

Фабиан каза недружелюбно:

— Ловя мухи. Тази година са особено едри и хрупкави.

— Няма ли да ходите на работа?

— Оттеглих се на почивка. От първо число на следния месец ще фигурирам в дефицитните параграфи на финансовото министерство като непредвиден преразход.

Затвори прозореца и седна на кушетката.

— Уволнили са ви? — запита тя.

Той кимна утвърдително и извади от джоба си пари.

— Ето осемдесетте марки за идния месец.

Хазайката веднага прибра парите и каза:

— Нямаше защо да бързате толкова, господин Фабиан.

— О, все пак.

Той нареди последните си банкноти и монети на масата, преброи какво му остава и каза:

— Ако вложа капитала си в банка, ще получавам лихва три марки годишно. Едва ли има смисъл.

Хазайката стана разговорлива.

— Вчера един инженер предлагаше във вестника да се понижи с двеста метра нивото на Средиземно море. Тогава щели да се разкрият големи земни площи — също както преди ледниковия период; и ако бъдели заселени, милиони хора щели да намерят там препитанието си. Освен това с помощта на малки бентове щяло да стане възможно осъществяването на пряка железопътна връзка между Берлин и Капщат!

Госпожа Холфелд още отсега бе запленена от предложението на инженера и говореше възторжено.

Фабиан удари тъй по страничната облегалка на кушетката, че над нея затанцува облаче прах.

— Ето ти на! — извика той. — Напред, към Средиземно море! Дайте да му смъкнем нивото! Ще дойдете ли и вие, госпожо Холфелд?

— На драго сърце. От сватбеното си пътешествие не съм ходила нататък. Великолепна местност. Генуа, Ница, Марсилия, Париж. Впрочем Париж не е на Средиземно море. — Тя даде друга насока на разговора: — Сигурно това е натъжило много госпожицата.

— Жалко, че тя излезе, иначе бихме могли да я попитаме.

— Очарователно момиче, и толкова благородно! Според мен прилича на румънската кралица, когато тя беше още млада.

— Отгатнахте! — Фабиан стана и съпроводи хазайката си до вратата. — По всичко изглежда, че тя е дъщеря на кралицата. Но моля, никому нито дума!

Следобед той седеше в редакцията на един голям вестник и чакаше господин Захариас да намери време да го приеме. Господин Захариас беше негов познат, който му бе казал веднъж, след като бяха поспорили за смисъла на рекламата: „Ако ви потрябвам някога, обадете ми се!“

Фабиан прелистваше разсеяно едно от списанията, които служеха за украса на читалнята, и в ума му се въртеше техният тогавашен разговор. Захариас възторжено бе застанал на становището на Херберт Уелс, че една от съществените причини за разрастването на християнската църква била умелата пропаганда. Бе защитавал бойко и твърдението на Уелс, че вече е крайно време рекламата да престане да се занимава само с повишаване на консумацията на сапун и дъвка, и най-сетне да се постави както трябва и в услуга на идеалите. Фабиан бе заявил, че е съмнително доколко човечеството би се поддало на възпитание; и че също тъй съмнително е доколко самите пропагандисти ще се покажат годни за възпитатели на народа и доколко възпитателите ще проявят пропагандаторски талант; на ум и разум можели да се научат само ограничен брой хора, но те и без това си били разумни. Захариас и той почти се бяха скарали, когато най-сетне им хрумна, че спорът им има твърде академичен характер, защото и двата възможни резултата — победата или поражението на идеалистичното просвещение — предполагаха хвърляне на твърде много пари, а никой не дава пари за идеали.

Из лабиринта от коридори деловито сновяха куриери. Металическите тръби изхвърляха с глух шум картонени гилзи. Телефонът на контрольорите непрестанно звънеше. Посетители пристигаха и си отиваха. Чиновници тичаха от стая в стая. Някакъв директор в предприятието слизаше надолу по стълбището заедно с цял щаб верноподани сътрудници.

— Господин Захариас моли да заповядате.

Прислужникът го съпроводи до вратата. Захариас отривисто подаде ръка на Фабиан. Едно от най-ярките качества на този млад човек беше да върши извънредно живо и енергично всичко, за което се заловеше. Въодушевлението бе негов вечен спътник. Независимо дали си миеше зъбите, или разискваше нещо, дали даваше пари, или пък правеше предложения на своя началник, той винаги влагаше всичките си сили и цялото си усърдие. Всеки, който попаднеше около него, се заразяваше от тая пълна липса на чувство за хумор. И тогава един най-незначителен разговор за връзването на вратовръзките изведнъж можеше да се превърне в най-вълнуващата тема на съвременността. Когато обсъждаха делови въпроси със Захариас, началниците му забелязваха колко неимоверно важни са в същност професията им, издателството им, службата им. Нищо не бе в състояние да спре кариерата на този човек. Невероятно беше лично той да допринася нещо съществено. На предприятието служеше като катализатор, на хората около себе си — като стимул. Беше станал абсолютно необходим и още сега, на двадесет и осем години, получаваше две хиляди и петстотин марки месечна заплата. Фабиан му разказа каквото имаше да му казва.

— Няма никакви свободни места — отвърна Захариас, — ас такова удоволствие бих ви услужил. Освен това убеден съм, че ние двамата бихме се погаждали чудесно. Какво да правим? — Той притисна ръце в слепоочията си като някой оракул малко преди да го озари прозрението. — Какво ще кажете за следното: да ви взема като свой личен сътрудник, комуто ще плащам от собствения си джоб? Бих могъл да използувам много добре един способен човек като вас. От мен тук всекидневно очакват десетки хрумвания. А нима аз съм автомат? Какво мога да сторя, като другите имат малко хрумвания? Но ако продължава така, мозъкът ми скоро ще хване мазоли. Напоследък си взех едно мъничко симпатично автомобилче — „Щайер“, шест цилиндъра, със специална каросерия. Всеки ден можем да излизаме с него за няколко часа сред природата и да измътваме по нещо. Обичам да шофирам, това успокоява нервите. Бих могъл да ви отделя триста марки. А щом се освободи някое място тук, веднага ще го вземем. Е?

Но още преди Фабиан да успее да отговори, събеседникът му продължи:

— Не, не става. Ще кажат: Захариас си е наел бял негър. Нямам вяра на никого от тия типове. Всичките дебнат с брадва зад вратата, за да ме праснат по тиквата. Какво да правим? Нищо ли не ви хрумва?

Фабиан каза:

— Бих могъл да застана на Потсдамския площад и да си окача пред шкембето табела, на която да пише например следното: „В момента този млад човек не върши нищо, но опитайте само и ще се убедите, че върши всичко.“ Бих могъл впрочем да нарисувам този текст и на един голям балон.

— Хубаво би било, ако предложението ви беше сериозно! — възкликна Захариас. — Но не струва пукната пара, защото в него не вярвате самият вие. Вие гледате сериозно само на действително сериозните неща, а кой знае дали и на тях. Колко жалко! С вашия талант днес аз щях да бъда главен директор.

Пред хора, които го превъзхождаха, Захариас прилагаше един крайно изтънчен трик: признаваше тяхното превъзходство и дори настойчиво го изтъкваше.

— Каква ми е ползата, че съм по-талантлив? — запита опечалено Фабиан.

Захариас не беше очаквал такъв риторичен въпрос. Достатъчно беше, дето самият той проявява искреност. А ето ти, някой си идва при него, моли за съвет и на всичко отгоре става нахален.

— Жалко е, че ми се сърдите за тази забележка — каза Фабиан. — Не исках да ви обидя. Аз не се гордея особено с талантите си, с тях можах да го докарам само дотам, че да гладувам. А в толкова лошо положение, че да почна да се гордея с тях, ще изпадна едва след две седмици.

Захариас стана и красноречиво придружи своя гост до стълбището.

— Обадете ми се по телефона утре, към дванайсет часа; не, тъкмо тогава съм в съвещание, да речем след два часа. Може би междувременно ще ми хрумне нещо. Довиждане!

Фабиан на драго сърце би потърсил по телефона Лабуде, но той беше във Франкфурт. За нищо на света не би му разправил за грижите си, грижи си имаше и самият Лабуде. Искаше само да чуе познатия глас и толкова. Понякога разговори между приятели за ланския сняг са в състояние да направят чудеса. Майка му си беше заминала. Смешният стар изобретател заедно с пелерината си беше на път към лудницата. Корнелия си беше купила нова шапка, за да се хареса на няколко филмови продуценти. Фабиан беше сам. Как не можеше да избяга от самия себе си до второ нареждане? При все че скиташе безцелно из търговската част на града, след малко се озова пред фирмата, където бе назначена Корнелия. Ядоса се на себе си, продължи по-нататък и се улови, че тайно наднича във всеки шапкарски магазин. Дали тя беше още в службата си? Или пък вече пробваше шапки и джемпъри?

На Анхалтската гара си купи вестник. Човекът в будката му се стори симпатичен.

— Не се ли нуждаете от някой да ви помага? — запита го Фабиан.

— В най-близко време ще трябва да се науча да плета чорапи — каза човекът. — Миналата година оборотът беше двойно по-голям, но пак беше оскъден. Напоследък хората четат вестници само в бръснарниците и кафенетата. Човек би трябвало да стане пекар. В бръснарниците още не са почнали да раздават безплатно хляб.

— Напоследък някой предложил хлябът да се доставя от държавата направо в къщи — също както водата по водопроводните тръби — каза Фабиан. — Внимавайте хубаво, един ден дори и лекарският занаят не ще може да спаси човека от гладна смърт.

— Искате ли един сандвич? — запита будкаджията.

— Ще изкарам някак още една седмица — каза Фабиан, поблагодари и се отправи към гарата.

Зае се да оглежда разписанието. Дали не е най-добре да си купи с последните пари билет и да замине при майка си? Но може би до утре Захариас ще намери някакъв изход?

Когато излезе от гарата и видя отново пред себе си тия безкрайни улици и жилищни блокове, този безнадежден, безмилостен лабиринт, почувствува, че му се завива свят. Облегна се на стената до неколцина носачи и затвори очи. Но сега почна да го мъчи глъчката. Струваше му се, че трамваите и автобусите се врязват право в средата на стомаха му. Върна се пак назад, изкачи стъпалата до чакалнята и опря там глава в една твърда пейка. След половин час се почувствува по-добре. Отиде до трамвайната спирка, върна се в къщи, просна се върху кушетката и веднага заспа.

Вечерта се събуди. Вратата на преддверието шумно се затръшна. Дали не се връщаше Корнелия? Не, някой се спущаше бързо надолу по стълбището.

Веднага отиде в другата стая и се стъписа от ужас.

Гардеробът беше отворен. Беше празен. Куфарите липсваха. Фабиан светна лампата, при все че едва беше почнало да се здрачава. На масата, затиснато с вазата, където цветята чакаха да бъдат изхвърлени, имаше писмо. Той поклати глава, взе писмото и се върна в стаята си…

„Мили Фабиан,

Не е ли по-добре да си отида твърде рано, отколкото твърде късно? Току-що стоях до теб, край кушетката. Ти спеше, спиш и сега, докато ти пиша. На драго сърце бих останала, но представи си, че останех! Само след няколко седмици ти ще бъдеш съвсем нещастен. Теб те потиска не самата тежест на немотията, а мисълта, че немотията може да стане толкова тежка. Докато си бил сам, нищо не е било в състояние да те сломи. Сега отново ще бъде тъй. Много ли тъжиш?

Възнамеряват да ме включат в следващия филм. Утре ще подпиша договор. Макарт ми нае две стаи. Невъзможно е да се избегне. Говореше за тия неща тъй, сякаш се касае за чувалче брикети. Петдесетгодишен е и прилича на твърде добре облечен пенсиониран боксьор. Чувствувам се тъй, сякаш съм продала трупа си на анатомията, за да го изследват след смъртта ми. Дали все пак да вляза още веднъж в стаята ти и да те събудя? Не, ще те оставя да спиш. Аз няма да пропадна. Ще си представям, че ме преглежда лекарят. Нека се занимава с мен, щом като няма друг изход. От калта човек може да излезе само като се окаля. А нали ние искаме да излезем!

Пиша: ние. Разбираш ли ме? Аз те напускам, за да мога да остана с теб. Ще продължиш ли да ме обичаш и занапред? Ще искаш ли и занапред да ме виждаш и да ме държиш в прегръдките си въпреки другия? Утре следобед, от четири часа нататък, ще те чакам в кафене «Шотенхамл». Какво ли ще стане с мен, ако не дойдеш?

Корнелия.“

Фабиан стоеше на мястото си и не помръдваше. Все повече се смрачаваше. Почувствува болки в сърцето. Вкопчил се беше с ръце за страничните облегалки на креслото тъй, сякаш не искаше да позволи на някакви призраци да го отвлекат. Съвзе се. Писмото бе паднало върху килима и сега блестеше сред мрака.

— А аз бях решил да се променя, Корнелия — прошепна Фабиан.